сряда, 31 декември 2008 г.

Бенедикт ХVІ: Новогодишно послание за мир

SUMMARY: A substantial digest of Holy Father`s Message for the World Day of Peace on January 1st

От 42 години, от когато през 1968 г. папа Павел VІ обяви 1 Януари за Световен ден на мира, към световните лидери и към цялото човешко общество от Рим излитат силни послания за мир. Във връзка с 40- годишнината на установената традиция, разпратените дотогава послания бяха издадени в два дебели тома от близо 3000 страници, които представляват един колкото полезен , толкова и авторитетен наръчник за принципите и предизвикателствата в този сектор на междучовешкото съжителство, където гласът на римския папа не трябва да остане „глас в пустинята”.
Таз` годишното послание е озаглавено: „Да се борим срещу бедността за да градим мира”, повтаряйки отчасти темата на едно предишно послание на своя предшественик Йоан Павел ІІ от 1993 г. С неповторимия си стил и мисловни ресурси приемникът му от преди три години се аргументира убедително в новата световна мрежа от напрежения и изкушения на силните от деня да поверят разрешаването на конфликтите си на оръжието. Различно от другите папски документи, като енцикликите и апостолическите послания, новогодишните призиви на папите се простират върху неголям брой точки, като настоящият се изчерпва в само 15 недълги параграфа, в случая събрани по няколко в три близки раздела със собствени подзаглавия за по-лесно усвояване от лица несвикнали да боравят с църковната терминология.
В уводната част, след кратко представяне на темата и връзката й с думите на предшественика му, папата предлага изходната си позиция, че условията, при които живеят повечето човешки същества днес представляват явна обида за основното достойнство на човека и, следователно, застрашават истинския и хармоничен прогрес на международната общност (§ 1).
При анализирането на днешната ситуация, заедно с бедността, по мнение на папата, е необходимо да имаме предвид също сложното съвременно явление, известно като глобализация, което, както изтъкват икономисти и социолози, силно влияе на редица аспекти на бедността. Този поглед обаче трябва да вземе под внимание също духовните и морални измерения на въпроса, насочвайки погледа ни кйм бедните като съпричастни в един всеобщ Божи план да образуваме всички едно общо семейство, където отделните лица, народте и нациите да настройват поведението си според принципите на братолюбието и отговорността.
Ако бедността беше само състояние на липса на материални блата, тогава социалните науки щяха да ни помогнат сами да измерим това явление с количествените му показатели. Съществува обаче също една нематериална мизерия, която не се определя от недостига на материални блага, както това се наблюдава и в богатите и напреднали общества, , където, въпреки икономическото им благосъстояние, са на лице маргинализация, морална и духовна нищета, хора вътрешна объркани, изпитващи различни форми на нещастие: от една страна - морален упадък, а от другата - хипер материален напредък.
„Не ни убягва и обстоятелството – продължава папата – че икономическият растеж в тъй наречените бедни общности се възпира и от културни пречки, които не позволяват на хората да ползват адекватно съществуващите ресурси. Факт е, че причинената от вън нищета се корени в липсата на уважение спрямо върховното достойнство на всяко отделно човешко същество: когато човекът не е възприет с цялостното си предназначение и не се зачитат каноните на една автентична човешка екология, се освобождават също злите процеси на бедността (§ 2). На тези коварни сектори се спира Светият отец в следващите няколко параграфа, с общо заглавие
Морални аспекти на бедността (§§ 3-7)
Изброяват се последователно пет области, където оздравяването на бедността не може да бъде осъществено без да се съобразяваме с засегнатите морални ценности.
1) Когато демографското развитие се сочи като фактор за бедността в някои среди, последвалите акции за ограничаване на раждаемостта, включват средства незачитащи нито достойнството на жената, нито правото на родителите да решават отговорно за броя на децата, а понякога нито даже правото на живот на оформения вече плод: изтребването на милиони неродени деца в името на борбата срещу бедността, представлява в същност ликвидарането на най-бедните сред човешките същества. Както обяснява папата, тезата на онези, които предлагат намаляване на световното население като начин да се овладее бедността, се оказва все повече погрешна, тъй като именно страните с по-бърз демографски растеж се оказват днес сред двигателите на световната икономика (§ 3).
2) Състоянието на икономическата среда се влошава драматично от разпространението на епидемии и пандемии като малария, туберкулоза и СПИН, които, като удрят продуктивните сектори в обществото водят до общото му обедняване. В този сектор се забелязват намеси, насочени към борбата срещу тези болести, които се превръщат понякога в същински шантаж спрямо бедните нации, когато разпоредителите на медицинските помощи налагат на получателите програми противни на човешкия живот, както става в частност с борбата срещу СПИН, където би трябвало да бъдат приложени на първо място мерки от морален и възпитателен характер, като въздържане и съпружеска вярност, както прави католическата църква в мащабната си намеса в тази борба, а не да се насърчава още по-голям разврат чрез предоставянето на противозачевателни пособия (§ 4).
3) Моралното измерение на борбата срещу бедността проличава особено силно при посрещането на недостига, който засяга най-беззащитните сред хората – децата. Доказано е, че сред засегнатите от бедност в света почти половината са невръстните. Налага се да бъдат предприети мерки и инициативи в защита на непосредствената рамка на съществуване и възпитание на детето - семейството, което го приема и се грижи за него. Което пък на свой ред означава грижа за майката, стабилност на семейната среда и на взаимоотношенията в нея (§ 5).
4) Тясна е връзката между разоръжаване и напредък. Все още се заделят невероятно големи суми за оръжие, особено високи за бедните страни, като същевременно обществото е лишено от ресурси за социално и здравословно оцеляване. Средствата прахосани за оръжие са в същност отклонени от хуманни и обществени проекти, и то в разрез с принципите на Хартата на ООН, параграф 26, където изрично се препоръчва само една минимална част от от националните ресурси да бъде заделена за оръжаие и военна защита.
5) Борбата срещу бедността е компрометирана днес също от хранителната криза, която засяга най-вече бедните страни, принудени да продават евтино, а да купуват скъпо за най-елементарните си нужди. Известно е, че не става въпрос толкова за липса на хранителни продукти, а главно за предоставянето им там, където трябва, и за спекулации, които се правят с търговията им (§ 7).

Глобална солидарност (§§ 8-13).
В отговор на тези предизвикателства, идващи от световните бичове, които удрят най-вече по бедните, Светият отец навлиза към ключа за ефикасното им преодоляване. Това е солидарността в световен размер между богати и бедни, можещи и изнемогващи, както между нациите, така и между отделните злословия във всяка една нация, основана обаче на твърдите норми на общото благо и на природата на човека в пълното му измерение като чедо Божие и член на едно и също световно семейство, онова, което Светият отец парича „единен етичен кодекс”. „Глобализацията, сама по себе си – продължава папата- отстранява известен брой препятствия между хората, това обаче не изключва възможността да не издигне нови такива; сближава народите, обаче самата близост в пространството и във времето не създава от само себе си условията за едно истинско общуване и истински мир”. Необходимо е всеки отделен човек да се почувства лично засегнат от неправдата съществуваща в свега и от нарушението на човешките права ((§ 8).
В следващите два параграфа Негово светейшество се спира по-обстойно на солидарността в международната търговия и глобалното движение на финансовите ресурси, като порицава зараждащите се процеси на разпределяне на пазарите, които създават нови напрежения и нови конфликти както между старите индустриализирани страни, така и с новоразвиващите се икономики (§9).
Папата навлиза и в дебрите на финансовата криза, отприщена през последните месеци –по негово мнение- от стремежа за бърза печалба само чрез играта на финансовите рискове, улеснени от електронни анализи и трансфери, овладени от силните на деня, без достатъчно закотвяне в дългосрочните темпове на икономиката, особено нужни за новоразвиващите се страни (§ 10).
Срещу тези неблагоприятни за бедните слоеве процеси Светият отец призовава към едно сътрудничество и съгласуване на усилията както на икономическо, така и на юридическо равнище, което да позволи на международната общност и на самите икономически изостанали страни да посочат и да осъществят необходимите мерки за оздравяване на икономиките си. За целта Светият отец насърчава адресатите си на високите държавни постове да инвестират ресурси насочени към постигането, в среден и далечен срок, на една здрава култура на предприемачеството, необходимо за увеличаването, а не просто за разпределянето на доходите (§ 11).
В края на този раздел, Негово светейшество издига лозунга на социалната доктрина на църквата: бедните да заемат първите места в нашите грижи. Те трябва да бъдат освободени от нищетата и включени в подобаващи икономически, политически, обществени рамки, където да получат избавление от нищетата и интегриране в процесите на икономическия, обществен и културен напредък, за да допринесат те самите за по-нататъшното развитие на обществото, както е широко доказано от еволюцията на човечеството през изминалия век, когато дотогавашните бедни започнаха да се превръщат във фактори на световната сцена (§ 12).
Цитирайки своя пряк предшественик, папа Йоан Павел ІІ, Светият отец пледира за един задълбочен анализ на феномена „глобализация”, която не се изчерпва само в икономическите си и информационни рамки, а се простира в сферата на нравите и на духа, където е също необходимо да се положат усилия за правилното й въздействие на поведението на хората (§ 13).
В заключителната част на посланието (§§ 14-15) Светият отец се позовава на учението на своите предшественици от папа Лъв ХІІІ (1878-1903) до папа Йоан Павел ІІ (1978-2005), като на едно духовно наследство одухотворено до днес от Евангелското благовестие.

вторник, 30 декември 2008 г.

Ватикан: Стоп за италианското законодателство

SUMMARY: From January 1st , a Stop to Italian laws on Vatican territory

От 1929 г. Ватиканската държава приемаше почти автоматично и безрезервно законите изковани от италианските законодатели, с изключение на онези, които явно противоречаха на основни църковни канони и нравствени норми, като законите за развода аборта и расистките зякани от 1938 г. Главната причина беше присъствието на голям брой италиански граждани временно или трайно пребиваващи на Ватиканска територия и по-широкото обсъждане на законите от особено компетентни органи От януари няма да е повече така: поради промени в отдел Източници на законодателството на Ватиканската държава одобрен от папа Бенедикт ХVІ на 1 октомври, влизащи в сила именно на 1 януари Светият престол си запазва правото да анализира и преценява всеки нов италиански закон в светлината на собствения си каноничен ред преди да го въведе на територията си.
В статия появила се във Ватиканския официоз :`Osservatore Romano от 31 декември се обяснява също, че мярката се налага и от прекалено големия брой закони и законови обяснения, които непрестанно текат от итолианските законодателни камери (Парламент и Сенат), някои с определено кратък срок на валидност, а други противоречиви помежду си.

Тайните бележници на Ронкалли

SUMMARY: On December 16th in Rome was presented the 10 volume edition of the Agendae or Daily private notes of Pope John XXI, including a volume from his years in Bulgaria (1925-1034)

Петдесетгодишнината на избора му на папския престол бе достоен повод да бъде представен комплектът от 10 тома бележници, които папа Йоан ХХІІІ води в продължение на близо 60 години, от младини до смъртта си (1905-1963). Те бяха представени в Рим на 16 декември от директора на Института за религиозни проучвания в Болоня, проф. Арберто Меллони, издател на поредицата. На проявата присъстваха църковни представители от най-висок ранг, като кардиналите Франческо Маркизано, отговарящ във Ватикана за базиликата Свети Петър, и Роберто Туччи, дългогодишен генерален директор на Радио Ватикан и организатор на по-голямата част на папските международни пътувания. Сред публиката бе забелязан бивиияг председател на Европейската комисия, Романо Проди. Президентът на Италия, Джорджо Наполитано, изпрати поздравителна телеграма. По-голямата част от тези бележници, включително и томът касяещ престоя на Ронкалли в България, бяха представени на тези страници през изминалите месеци.

понеделник, 29 декември 2008 г.

СТОЛЕТНИЦИ: BASIL HEISER (1909-2009)

SUMMARY: On the 4th of January former Minister General of the Order of the Friars Minor Conventual, Fr Basil Heiser, will celebrate his 100th anniversary. A profile is provided, recalling also his contribution to the start of our engagement among Bulgarian Catholics abroad.

Бившият генерале настоятел на францисканите- крило канвентуалци Бейзъл Хайзер (1960-1972) на 4 януари чества стогодишния си юбилей, и обещава да навлезе още по-дълбоко във второто си столетие. Майка му, червенокожа индианка от щата Индиана на времето се прославила като най-дълголетната жителка на Новия свят.
Избран на високия орденски пост през един груден момент от живота на францисканите точно в навечелието на Втория ватикански събор, той успя да изведе събратята си в новата ера на динамичния следсъборен живот на църквата, с мъдри промени и силни мотивации за подрастващото поколение събратя. Няколко съприкосновения с неговото служене повлияха силно на по-далечната ни абагарска кауза-съдба. Бяхме в екипа, който подготви за него единственото му писмено становике по въпросите на междуцърковните през тлетия период на съборните заседания (есента на 1964). На 22 ноември следвашата година ни предложи е остави своодно да решим дали да оглавим Икуменическия институт на ордена в САЩ, който точно тогава се оформяше в град Луивил, щятя Мисури. Предпочетохме другото предложение, идващо от Светия престол, за което вече знаехме, да се ангажираме с дейността сред българите в чужбина. Началото на новато ни служба съвпадна с преизбирането му да втори мандат на върха на ордена (юни 1966), Наложи не се взаимно да се поздравим за въцложеното ни доверие. След края на втория си мвандат отец Бейзъл служе известно време във Ватиканската комисия (после Съвет) за междуцърковните икуменически отношение, а след това като първи зам.секретар на Ватиканския отдел за монашеските редици, със специална отговорност за сектор монахини.
Пенсионер от средата на 80-те години, продължи да живее в генералната квартира на ордена, ценен съветник при разрешаването на сложни ситуации.
Негова е също заслугата за доизграждането на най-съвременната тогава база за богосбовско обучение във Вечния град, папския богословски факултет Серафикум, останал наша абагарска площадка на действие в течение на 40 години (1964-2004). Ad multos annos! Или е по-правилно в случая да му пожелаем: Ad multa saecula!

събота, 6 декември 2008 г.

Алексей ІІ, папата развълнуван

SUMMARY: Pope Benedict XVI, moved by the death of Moscow Patriarch Alexey II, sends a message to the Holy Synod of the Russian Church full of sympathy for the deceased Church leader.

Сред първите, изказали съболезнование при вестта за неочакваната кончина на Московския патриарх Алексей на 5 декември, беше папа Бенедикт ХVІ. В послание до Светия синод на Руската православна църква той специално изтъква заслугите на покойния патриарх за възраждането на Руската църква след годините на изпитание през дългата болшевишка зима.
Папата признава също усилията му в посока на взаимното разбирателство и сътрудничеството между православни и католици.
С благодарност припомня за битката на патриарха да бъдат съхранени в обществото хуманните и християнски ценности заложени две хилядолетия в основата на европейската цивилизация

Галилей –патрон за вяра и наука

SUMMARY: A proposal made by the President of the Vatican Council for Culture, Archbishop Ravasi, that Galileo Galilei (1564-1642) be acclaimed as a Patron for dialogue between science and faith.

Току що приключи в Рим конгресът „Науката, 400 години след Галилео Галилей”, организиран в Рим от аерокосмическото предприятие „Finmeccamica” в подготовка на Международната година на астрономията, насрочена от ООН през 2009 във връзка с 400 та годишнина от използването на първия елементарен телескоп („монокъл”) за наблюдение на небесните тела от страна на големия италиански учен през 1609 г
На заключителната сесия Ватиканският държавен секретар, кардинал Тарчизио Бертоне, говори за поуките от случая Галилей във взаимоотношенията между наука и вяра, последвали от противопоставянето им преди четири века.
След като спомена за официалното извинение на католическата църква през 1992 г. за присъдата произнесена срещу Галилей през 1633 г., с забраната да разпространява своите идеи за движението на земята около слънцето, Бертоне наблегна на дълбоката вяра на ренесансовия гений, като цитира първо думите на папа Бенедикт ХVІ от времето, когато беше още кардинал, а след това предложи два цитата от едно писмо на Галилей до княгиня Христина от Лотарингия.
Първият гласи: „Струва ми се, че при разглеждането на природните явления не трябва да започваме с авторитетни цитати от Свещените писания, а със сериозни изпитания и необходимите доказателства, тъй като и Свещеното писание, и природата еднакво произхождат от Божието слово, първото като продиктувано от Светия дух, а втората като най-послушна изпълнителка на Божиите закони”. По-нататък добавя: „Тук ще повторя онова, което чух от един високопоставен духовник, че Светият дух ни учи как да се предвижваме към небето, а не как се движи небето”.
По този повод, председателят на Ватиканския отдел по въпросите на културата, архиепископ Джанфранко Равази, също присъствал на конгреса, направил предложението Галилей да бъде обявен за „патрон на диалога между вяра и наука”,

събота, 29 ноември 2008 г.

Светият граал

SUNNARY: At a symposium held in Valencia (Spain) on November 7-8, a proposal was made that the Holy Grail kept for centuries in their cathedral be declared as a relic of interest for the whole world.

На международния конгрес във Валенсия (Испания), на тема „ Валенсия, градът на Светия грал”, състоял се на 7-9 ноември, е било предложено ценната реликва, съхранена в катералата на града от векове да бъде обявена за обект от историческо значение за човечеството. Става въпрос за потир, който –както се твърди- е бил ползван от Спасителя на Тайната вечеря. Той беше ползван при богослужение в същата катедрала от Негово светейшество папа Бенедикт ХVІ на Световния конгрес на семейството през 2006 г. – а преди него също от покойния папа Йоан Павел ІІ през 1982 г. (Виж в.Абагар, брой 8, 2006). Мотивите за предложението се позовават на исторически източници, че свещеният уред е в центъра на процеси довели до обединението на Стария континент, като символ и обект на водещи събития в продължение на 1700 години, от когато присъствието на Светия граал е забелязано на територията на Испания, и 500 години от когато е съхранен в катедралата на Валенсия.
Историята на потира от Валенсия е може би по-малко увлекателно от тази на филмовите и рицарски преразкази, но е единствената, която се основава на редица обективни изворни, археологически и художествени изследвания.
Според традицията реликвата е донесена в Испания по нареждане на римския мъченик дякон Лаврентий в навечерието на мъченичеството му през 258 г, Верноподобността потирът от Тайната вечеря дотогава да е бил съхранен и ползван от римските епископи се основава между другото на един текст от Римския богослужебен канон (анафора), днес известен като Първи канон на западно-обрядното богослужение, където при освещаването на виното се описва, как на Тайната вечеря Спасителят държи в ръцете си “hunc calicem” (същия този потир). Археологически проучвания, извършени от края на 50-те години до 1984 г. на миналия век от проф. Антонио Белтран от университета в Сарагоса показват, че обектът се състои от три части, от които основната е една купа от ахаг, вариант „cornerina orientalis”, изработена по начин обичаен за Близкия изток през периодо от ІV век преди н.е. до І век от н.е. Другите части са добавени като орнамент през късното средновековие (ХІІІ.ХІV век).

сряда, 26 ноември 2008 г.

Антонио Грамши, католик

SUMMARY: The recurring scoop that founder of Italian communist party, Antonio Gramsci (1891-1937), died with the sacraments of the Catholic Church, was just confirmed by a high Vatican official, archbishop Luigi De Magistris.

Слуховете, че основателят на Италианската комунистическа партия през 1921 г. и неин основен идеолог, Антонио Грамши (1891-1937), в края на живота си се върнал в лоното на католическата църква, получиха твърдо потвърждение от ватиканския служител най-близък до фактите около този случай. Доскорошният Велик пенитенциарий на Светия престол, архиепископ Луиджи Де Маджистрис (впрочем земляк на покойния лидер), отговаряш за делата касаещи проблемите на съвестта доведени до вниманието на Ватикана, е подкрепил тезата за предсмъртното покаяние на Грамши и приемането на светите тайнства изповед, елееосвещение и причастие. Това станало в болницата, където бил приютен под грижите на милосърдни сестри.монахини. Известно е, че сред книгите, които често прелиствал била автобиографията на кармелитката Тереза Лизиьо (1873.1897), канонизирана през 1925.

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

НЕДОРАЗУМЕНИЯ Реликва на св. Йосиф, за откуп

SUMMARY: A gross misunderstanding in Bulgaria about e reliquiary with presumed relics of St Joseph, on sale at the National Historical Museum in the hope that the Holy See might rush to buy it…

Сензацията разпростанена на 11 ноември, че в НИМ се предлагат за откуп „мощи” на св. Йосиф „юридеческия” баща на Спасителя и че даже се предвиждало да бъдат предложени на католически епископ, заобиколи света. На 13-ти вече ни питаше от САЩ църковният активист Джеймс Ликудис, основател на динамичното църковно движение „Католици обединени за вярата „ (CUF), дали и как такава наглост може да се получи в БГ. Очевидно е налице голяма нужда от разяснение на нердоразумението.
Най-правилно реагира в случая Апостолическата нунциатура с декларация от 12 ноември, че католическата църква нито продава (както е обвинявана), нито купува реликви. Противното би било равно на „симония”, греха да даваш или да вземаш пари за духовна/блатодатна ценност, както в началото на църквата предлагал на апостолите Симон Магьосник (Виж Деяния на апостолите, глава 8, 9-24).
Терминът “reliquia” , спомената в грамотата (по всяка лероятност автентична), в католическата църква е широко обхватен: означава „мощи”, като е било прието в НИМ, но също „останки” (relinquo като първо означава „оставям”), т.е. също остатък, частица от дреха, от принадлежала на светеца вещ или частица от нея). Така при венчавката си в Асизи през октомври 1930 г. царица Йоанна получила реликва, т.е. част от расото на св. Франциск”, което до днес се пази в известната базилика.
В грамотата, която придружава въпросната реликва в НИМ трябва да е отбелязано дали става въпрос за „мощи” (ex ossibus), за което силно се съмняваме, или за честица от дрехата (ex vestibusq ex pallio ), от тояжката (ex bacyllo), ако щете от юздите на магаренцето му, както наивно гласят древни грамоти. Такава реликва, цяла кръпка от пелерината му се съхраняваше и всеки 24 май се показваше на годишното възпоменаване на освещаването на асизката базилика през 1228 г.
Годината на грамотата 1770, препотвърдена също през 1772 г. я вписва в понтификата на францисканеца папа Климент ХІV (1769-1774). Около онова време в североизточна България се забелязва едно движение на францискани преминамаши от Цариград в Молдова, като един от тях е номиниран за Никополски епископ. Молдова представлява тяхна много успешна мисионерска територия до днес, специално посветена на св. Йосиф, като най-старата им църква запазена до днес в гр. Бакъу е посветена именно на този светец.
Възможно е обаче тя да е пристигнала в България с първите мисионери пасионисти, силно покровителствани от спомянатия папа, личен приятел на основателя им св. Йоан Кръстни. Възможно е тя да е била свързана също с най-успения девически орден действал в Българшя още преди освобогдението, този на сестрите жозефинки (йосефинки), с пълно наименования „Сестри от конгрегацията на Свети Йосиф от Появяването”, т.е. от видението му на сън на Ангел Господен, който му нарежда да спасява Младенеца с бягство в Египет.
Не е нужно да се мисли, че реликвата е била открадната от някоя от българските католически църви. Същестува практиката по време на гонение, какъвто беше за католиците периода 1944-1989, когато мното църкви се одържавяваха (три във Варна, откъдето изглежда произхожда реликвата), свещеници да поверяват някои ценности на особено благочестиви верни за съхранение докато настъпят по-добри дни. Предполагаме, че някои не толкова благочестив наследник реиил да си изкара някое левче в повече за през тези трудни времена. Сбъркал обаче адреса.

сряда, 12 ноември 2008 г.

ТРАУР

SUMMARY: An Obituary of Vassil Yankov, 84, father of our technical editor Drago.

Получава се закъснение с излизането на брой 10, 2008 поради траур в семейството на техническия ни редактор Драгомир (Драго) Янков. Любимият му родител дядо Васил Янков, почина на 11 ноември на 84-годишна възраст. Беше родом от абагарския ни странджански край. Познавахме се преди да се запознаем със днешния ни сътрудник Драго. Лека му пръст.

ПЪТЕПИС :Войната

SUMMARY: A Journey through the War Years, a memoir of the War Years in Assisi, as experienced by a teenager from Bulgaria in a foreign country, in the pursuit of a high spiritual ideal.

Най-голямата трагедия от ХХ век, чисто хронологически, ни настигна докато излежавахме една треска в Малката спалня, т.е. предназначената за 12-13 годишните деца. Някой ни донесе заедно с пургатива, който беше наложителен при всяко неразположение, също вестта, като че ли получена от махалата, че Полша и Германия се биели. Кой щеше да помисли, че нелепата схватка щеше да ни осъди на една полувековна раздяла с родината, каквато последва за нас от тази дата 1 септември 1939 до 1991? А иначе, системата на обучение, която ние и нашите бяхме приели предвиждаше само 12 години раздяла, вече пробвана от няколко поколения български духовници..

Дучето говори...
Истинската война за нас настъпи на 10 юни следващата година, когато Дучето я обяви на Англия и Франция, заставайки на страната на нацистка Германия. Щом по радиовълните пристигна вестта (лудувахме по тесния висящ коридор обгръщащ комплекса), невеорятен вой от щастие се дигна от другарчетата ни, вече душевно въвлечени в светкавичните победи на Хитлер, нашумели през онези дни срещу колониалните съперници на Италия на Черния континент. Декларацията се повтаряше всеки час. Тогава и чувахме за пръв път гласа на Дучето, един писклив тенорилен глас, никак не пасваш с намусения му образ с вирната глава и шлем отгоре, изпъкнали очи, повече булдог отколкото древен римлянин, какъвто си го представяхме по учебници, тетрадки, училищни дневници, от където ежедневно ни гледаше. Необуздано бушуваше настроението на обкръжението ни от долните възрастови групи, закърмени с фашистката демагогия по време на основното им образувание като Lupetti („вълчета”, при пред школниците) и Balilla (нещо като Павлик Морозов от нашенския вариант на фашизъма, при юношите). Някои дигаха юмручета пред нещастните българчета, че България все още не се била определила в съдбоносната битка между добро и зло: „Ще ви смажем!” – пищеше малкият Енрико Барони и стържеше пода с разпадаща му се обувка... По-късно напусна семинарията и стана учител, с хоби диригентството. Дълги години хранеше дабри чувства към другарчетата си българи от време оно.
Все пак, и това не беше още войната, която да почувстваш физически на гърба си. Просто се разнообразяваше семинарската скука с долетяващи новини за победи и стратегицески отстъплениия в далечни страни. Забеляза се една бърза промяна в структура на обучението: етап послушницество започна прибързано, само след няколко седмици, за трите горни класа, без да чакат редовното изтичане на сроковете до края на седми клас. Целта била да се предотврати мабилизизацията им зя нуждите на военната машина! С послушничеството (новициат), по дейсвашите закони, се причислявали към клира и не подлежали на военна повинност. До тук стигал и патриотизмът им. Истинската война я почувствахме около година и половина по-късно, когато ни наложиха купонна система. Но преди това станаха неща в колежа, които предизвикаха големи промени в реда на образованието ни и, без съмнение, в по-нататъшното ни развитие.

Изравняване
Първата учебна година в крайна сметка беше успешна за новодошлите българчета. Не се чувствахме повече като второстепенни граждани. Учението ни довеждаше до пълно изравнение с останалите и до равен старт пред следващите етапи. Лично се чувствахме в стихията си.
Разширяваше се и погледът ни към околния свят. Към мястото, където живеехме, и града, на който гостувахме. Захочнахме да разбираме защо беше важно да си в Асизи, град описан във всичките цу географски и световно исторически измерения от великия Данте Алигиери със стотина стихове в Песен 11 от Рай, третата част от Божествената комедия. Четири тристишия от тях стояха издълбани на мраморна плоча на стена на външния каридор (porticato, портик), където ежедневно играехме, като последното гласеше (в свободен превод) „ Щом някой за това място иска да говоли, да не го нарича просто Асизи, а по-скоро Изток, за да бъде правилен”. Брей! си викахме.
До края на учебната година бе направена една първа селекция: две от пристигналите заедно с нас в Асизи момчета трябваше да напуснат семинарията поради слаб успех. Някой ги посъветвал да кандидатстват като братчета монаси, без амбиция да се състезават в класната стая. Не удържаха и тук. Първо Давид, после Бонавентура (Тунката) се завърнаха в България. Едно трето момче, Пенчо Бадов, грябваше да повтори годината и близо цяло десетилетие ни следеше по петите, вече в нова група съученици, докато сам не рещи да напусне състезанието през 1948 г.. Но тъй като светът се беше вече разделил на Изток и Запад, предпочете да се изсели в най-новия свят, Австралия, от където дълги години продължаваше да поддържа контакт със старите си приятели. Много обичаше да се разпростира в писмата си на литературна тема, главно меланколичната поезия на Джакомо Леопарди.

Нова вълна българчета
Дойде обаче за новата 1939-1940 ново, и последно попълнение в редиците ни: четири момчета от днешния град Раковски, и по-точно от кварталите му Генерал Николаево (старо Калъчлий) и Секирово (старо Балтаджий): Йозо Зайков, Венко Рончев, Йоско Делянин и Серафим (Винето) Генов-Батемберчето. Пред тях и ние се почувствахме старши, с амбицията да ги въвеждаме в новата среда: език, традиции, малко маймунлъци за оцеляване. С тях постигахме най-високото число българи наведнъж в Асизкото школо: 14 момчета от общо 72ма ученици, или една пета от всички.
Имаше и още двама млади българи в богословския курс, който се провеждаще в друго помещение в центъра на града, където и ние след няколко години щяхме да се преместим, но контактите ни с тях бяха, ако не забранени, то крайно ограничени, главно поради строгата дисциплина, която делеше отделните етапи на формирането ни. Георги Митов и Серафим Гендов бяха от едно доста по-старо поколение, постъпило първо в една нисша семинария за българчета в покрайнините на Цариград, в предградието Бююкдере на Босфора, резиденциален квартал на много посолства в старата столица на Османската империя. След закриването на семинарията им през 1929 г. те са преместени в Италия, където продължават обучението си в нисшата сеиинариая на францисканите в град Сполето и, след новициата, нън висшата семинария в Асизи, където ги засекохме през 1938-1939 г.. На 19 март 1939 г. двамата бяха ръкоположети свещеници и малко след това тръгнаха за Истанбул за непосредствената им подготовка за работа в България. Митов беше в първото ядро францискани, които стъпиха в България в подкрепа на българската източно обрядна (униатска) църква през 1941 г. Гендов остана в Цариград, после напусна свещенството, като известно време се занимаваше с българските емигранти-бежанци в Турция. Десетилетия по-късно, около 1970 г., се явихме като посредник за помиряването му с църквата чрез изповед и леко духовно наказание.

Гости
Трябва да отбележим, и в светлината на тези факти, че не бяхме съвсем изолирани от България и българското. Освен споменатите дотук, начело с Венко (Бай Венко) Плачков, който в продължение на близо три години беше специално натоварен с грижата за нас, често се появяваха в Асизи следващите тогава в Рим отец Петър Сарийски, който ни беше придружил от България в началото на октомври 1938 г., и отец Йосиф Гагов, който пък беше довел предишния отряд от 1937 г. и последния от 1939. Освен това Сарийски около това време бе назначен да преподава история в семинарията (1940-1942). Бай Венко междувременно се беше записъл в Папския източен институт (1941-1944), където по-късно се диплочира с дисертация за францисканското присъствие в Цариград. Сарийски беше по-рафиниран и тарикат от Бай Венко и затова беше по-приятно да се общува с него. А и беше доста щедър със средствата, с които разполагаше, като по чудо. Ще е било през първите месеци на престоя ни в Асизи, около началото на новата година, когато попадна сред нас основоположвикът на последното възраждане на францисканите, крило (непроизносяемото) конвентуалци, отец Йосиф Кривчев, основател и директор на нисшата семинария за българчета в Цариград, където всеоще живееше. Около 1948 поради Студената война бе принуден да се премести в България. Живя до дълбока старост в Царев брод, край Шумен. Невероятно приятен човек, леко митоман – болест, от която не малко сред духовниците от оня край безобидно боледуват. Имаме си обяснение и в края на това изложение, в глава Старт, вероятно ще се върнем на темата. През лятото на 1940 и 1941 прекара няколко месеца сред нас семинаристът от висшата духовна семинария „Русикум” в Рим, Купен Михайлов, който ни проведе също курс по български - и беше виновникът да намери място в „Братски връзки”, органа на българските семинаристи следващи в Италия една наша дописка от Асизи за приключение при седмичното ни изкачване на планина Субазио около коледа 1940 г., как сме се загубили в мъглата и как по-чудо слънчев лъч ни показал правилната посока. Били сме на 14-годишна възраст. Май не била тази първата ни публикация. При по-късно разлистване на католическия седмичник „Истина” от 1936 г. откриваме, как нашето име стои под една статия за ОУ „Петър Парчевич” в село Секирово (тогава всеоще Балтаждий), въпреки че нямаме спомен за такова съчинение. При Купен Михайлов с ужас установихме, че нашите упражнения по български ни слагаха на последно място сред другарите ни. Вероятно причинено от пълното ни потапяне в чуждоезичната книжнина.

В края на същата учебна година 1939-1940 се появиха сред нас също двама отци капуцини българи, единият от които беше по-късният Божи раб Фортунат Бакалски, умрял при разпит в Софийския затвор през месец август 1939 г., за когото от 1985 тече процес за канонизирането му като свещеномъченик. Премина през Асизи, ще е било през есента на 1940 г., енорийският ни свещеник от времето когато учехме в село Секирово през 1937-1938 г. (Виж пак Старт, в последната глава на Пътеписа), отец Самуил Рончев. А около коледа 1941 г. ни удостои с визитата си епископ Кирил Куртев на път за Рим, във връзка –както разбрахме малко след това - със сдаването на поста си апостолически екзарх на българите католици от източен обряд (униати), поради неизяснени до днес причини.

Особи
Връх на посещенията от България бяха двете визити на царица Йоанна през 1940 и 1941 г. Явно, отлично знаехме, че на това място през 1930 г. беше сключила брак с цар Борис ІІІ. Нямаше Асизси гражданин, който да не се спомняше за онова събитиер а Бай Венко пазеше в стаята си сватбения подарък на царя, оставен на храма в Асизи: корие на иконата на Свети цар Борис І в Александър Невски. Дойде с малка свита, сред която придворната дама Елена Петрова. Много ни развесели „чалмата” й, т.е. тюрбана, който носеше, а ние такова нещо не бяхме виждали дотогава, освен по картините на башибозука в читанките. Царицата разговаря с нас непринудено, както и ние още по-непринудено я питахме, ще доведе ли Симеончо следващия път. Отговори, че не било за препоръчване поради войната...Значи не само имало война, а вече ставало опасно, разбрахме! Преди да се сбогува с нас, царицата се уедини, седнала на стол в края на външния коридор (портик), обгръщащ манастирския комплекс откъм долината. Дали се молеше или просто се любуваше на уникалната гледка? Посещението на царицата повиши с няколко степени рейтинга ни пред съучениците, както и самочувствието, че сме в полезрението на великите избраници.
Ще се отклоним малко за да добавим, че силно ни мотивираха в оценката на привилегированата ни съдба, че сме в Асизи, също посещенията на широко известни личности, каквито нашите връстници по света не можеха даже да сънуват, а ние, можехме да се похвалим, че, буквално, ядяхме и пиехме с тях. Сред първите, които ни впечатлиха (а и държахме да впечатлим в писмата си нашите в къщи), бяха кардиналите, чието имена започнаха да навлизат свободно в нашата реч, особено след като през 1939 г. светецът от Асизи бе провъзгласен за небесен покровител на Италия: Алессио Аскалези, Карло Салотти (най-колоритният), Пиетро Фумазони-Бионди (шефа на мисиите, „червеният папа” - червен заради цвета на кардиналската му одежда, папа, защото имаше власт над по-голямата част от земното кълбо), Пиетро Пиацца, патриарх на Венеция, който различно от другите пък беше облечен, както папата, в бяло, бидейки монах-кармелитанец, чийто офицална „хорова” одежда била бяла), Качча-Доминиони и, най-често, Никола Канали, който идваше с голяма свита роднини, охрана, рицари, цял духов оркестър, до степен да започва да ни досажда. През 1940 се появи в манастира по-големият брат на царица Йоанна, престолонаследникът на Италия, принц Умберто, па-късният крал Умберто ІІ. А през най-страшните години на войната, накъде през 1944 г., и главнокомандващият войските на Мусолини, генерал Родолфо Грациани. Седна на маса с монасите и поръча за всички...качамак. От по-късна информация разбираме, че около първата ни коледа в Асизи гостувал на манастира световно известният вече сред францисканите отец Максимилиан Колбе, игумен на най-голямата манастирска общтост в света, Непокаланов в Полша, с над 700 братя, по-късен герой-мъченик от Аушвиц през 1941 г., а от 1982 канонизиран светец, обаче в паметта ни не е останал никакъв спомен за това посещение. Повече си спомняме за голямото мъчение, на което бяхме подложени, да се справим с поредното блюдо „гадни” макарони, сервирано ни на Бъдни вечер. Станахме за резил пред всички.

Ваканция с занимания
Лятната ваканция в края на първата ни учебна година на чужда земя ни позволи да пробваме един дълго очакван сезон, описван ни от съучениците от по-горните класове с най-светли краски като време на игри, разходки до река Киашо на около десетина километра долу в равнината и свободни четене на извънучилищна книжнина. Последното не се случи. Ректорът Бечерика разпоредил тази ваканция да бъде използвана за извънучилищно задълбочаване на предмет Религия. Два часа ежедневно се посвещаваха на един мащабен катехистичен труд от около 500 страници, специално предназначен за „зрели „ (per adulti) християни. Свободно четене на друга литература се отлагаше с още една година. Ще признаем обаче, че оня ранен богословски курс ни позволи едно наистина респектиращо навлизане в дисциплината, която щеше да стане наше професионално поле на знания и действие десетилетия наред по-късно. Допълнителното ни навлизане в материята в богословския факултет през 1947-1952 ни се стори просто едно естествено разширяване на периметъра опознат през онази първа ваканция в Асизи.
Разходките до реката в най-дълбокия й участък покрай селцето Бастиола представляваше не само едно различно развлечение от това да мериш сили с планината, но също часове на свобода. Малките раса, с които се обличахме ежедневно през последните седем месеца, от 05.00 да 21.00, оставаха на купчинки сред храстите, а ние се виждахме такива, каквито сме, възмъжаващи момчета в извънманастирска среда, със свободни движения и първи опити на плуване. Постигнахме добри резултати за цял живот, както доказано с по-късното ни общуване с морето, при което ни се отдаде да живеем през един дълъг период от живота ни (Виж глава Дом Абагар в следващ брой).

Промени
Две бяха събитията, които на свой ред и по същество щяха да повлияят тежко – и в положителния, и в отрицателния смисъл на думата - на по-нататъшния ни живот.

Едното беше, че с 5 октомври 1941 г., непредизвестено, ни се наложи купонна система за хранене. Падаха ни се по 100 грама хляб на човек на ден, и то не от най-качественият. Войната ни настигаше с удар „под кръста”, където най-много болеше. Недояждането се превърна за нас 15-17-годишните в начин на живот през най-крехките години на растежа и ни придружи до средата на 1948 г., когато започнахме да се храним отново като бели хора. Положението ни тежеше още повече, като наблюдавахме, че в самата манастирска общност нямаше пълно равенство между съставните й групи: отци, послушници и „пробанди” (за опитомяване), сред които последни попадахме и ние. А с това настъпваше също недоимък и в други сектори на ежедневието – студът ставаше по-студен, дрешките все по-износени, обувките все по-тесни за растящите крака. Различно от италианчетата, които се посещаваха често от свои близки и получаваха по някое колетче, ние оставахме, немили-недраги, напълно на произвола на военната обстановка.

Известно облекчение се получи в около същото време, чрез смяната на ръководството ни: строгият Бечерика бе заместен от крайно „мекия” Тарчизио Делла Ровере, 27-годишен левент, с приятно излъчване, а при това и добър литератор. Престана моралният аскетичен тормоз на предшественика му, въпреки нестихващият поток от молитви и молитвички, които прибавяше по собствено настроение в ежедневните религиозни практики. Беше явно, че Бечерика не го ценеше като свой достоен приемник. Посмя даже да ни предупреди, преди да се сбогува с нас, да спазваме, въпреки всичко, неговите собствени препоръки. Оказа се наистина либерален, даже прекалено такъв, загуби авторитет и някъде през 1943 г- събрахме подписка за отстраняването му. Помогна ни обаче лично с книгите от библиотеката си. Имаше добри издания от флорентинския литературен кръг около сп. Frontespizio (Проспект), с едни от най-добрите италиански писатели и поети през онези години. Особено ни впечатляваше Джованни Папини, останал наш кумир и еталон в течение на много години. Ще сме консумирали няколко десетки „извънучебни” книги. Ежедневно ги коментирахме с някои от по-будните другарчета и пробвахме да имитираме стила им в училищните съчинения. Един беше момчето от следващия клас Ремо Сегати. С него споделяхме също влечението към Великата френска революция – събития, персонажи, речи, черпени от все по-дебели книги. По тези теми почти не общувахме със сънародниците ни българи в семинарията. Някак се отчуждавахме взаимно. Измислиха ни и прякор, „българинът”, т.е. не от техния павликянски край.


Архим. Проф. Георги Елдъров

вторник, 11 ноември 2008 г.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ И ПОСЛАНИЕХІІ Генерален синод на католическите епископи

SUMMARY: An account about things done and proposals made at the meeting of representatives of world Catholic bishops in Rome on October 5-26, 2008, concerning the Word in the life and mission of the Church, with a resume both of the 55 points agrreed by the bishops and of the Message they sent to the People of God throughout the world.

След четириседмични заседания, на 26 октомври събраните от 5 на същия месец на своя ХІІ Генерален синод в Рим 253-ма католически епископи (Виж акцент в предишния брой) приключиха работата си с архиерейско богослужуние във Ватиканската базилика „Свети Петър” с участието на папа Бенедикт ХVІ, който ги беше вдъхновявал и насърчавал през цялото време, а сега им благодареше за добре свършеното дело.
По статут генералният синод не изработва декрети, нито цели постигането на вероучителни декларации, както би сторил един вселенски събор, като първият в Никея през 325 г. или, за католическата църква, последният във Ватикана през 1962-1965 г. Обикновено тази институция, създадена едва след приключването на Втория ватикански събор, завършва с предложение на редица точки, които предоставя на Светия отец папата като база за някакъв бъдеш документ, който той сам ще се погрижи да създаде и разпространи от свое име. Най-често това става чрез съответна папска енциклика или апостолическа конституция свободно изградена около подложения му текст.


В края на този синод бяха съгласувани 55 точки по въпроса за Словото в живота и мисията на църквата, останали засега официално засекретени, въпреки че бе разпространен един техен официозен списък. Целта е, от една страна да се остави пълна свобода на Светия отец да си направи избор на темите, които ще третира в евентуалния си църковен текст, а от друга притесненията на синодалните отци по разгледаните теми да станат достояние на универсалната църква. От своя страна, както при предишните издания на Генералния синод на католическите епископи, същите разпратиха до верните свое послание относно свършената от тях работа от около осем страници, одобрено на заседанието им на 24 октомври. Същевременно те упълномощиха специалния секретар по редактирането на посланието, архиепископ Джанфранко Раваз, председател на Папския съвет за културата, да изготви едно по-кратко обобщение на същото за да бъде по-лесно ползвано от онези, които ще бъдат натоварени да го доведат до вниманието на отделните групи верни по света.

В следващите редове желаем да представим както заключенията постигнати на току що приключилия ХІІ Генерален синод на католическите епископи, така и посланието разпространено от тях към верните от цял свят.

Резолюции
Съгласуваните 55 точки на Генералния синод са преминали през всички етапи на съборната процедура, вече известна от все по-честото й ползване, най-вече след Втория ватикански събор. Първоначалният текст състовен въз основа на предложенията по темата на Словото в живота и мисията на църквата, придошли през последните месеци от цялата църква бяха падложени на дебат, съгласуване и и електронно гласуване в аулата на синода от страна на 244 синодални отци и то, както стана ясно, с много високо болшинство от средно 95%, противно на случващото се при предищни подобни асамблеи, където процентите бяха забележително по-ниски.
Списъкът се състои от три части, с две точки предназначени да представляват някакъв увод и една с футкция на заклучение.
Уводът съдържа молба към Светия отец да се заеме с оформянето на предложения материал като църковен документ според формата на другите му вероучетелни инициативи, какмито са енцикликата или апостолическата конституция, и други
Част първа „Божието слово във вярата на църквата” (точки 3-14) съдържа насърчение към отделните обкности в лоното на католическата църква да осъзнаят още по-дълбоко и да живеят според Словото, което е Исус Христос, и най-вече в реалната му присъствие в Светата Евхаристия. Съответни точки представят Словото от Вехтия и от Новия завет, като помирение с Бога, солидарност с бедните в света и основа на човешката етика.
Част втора „Божието слово в живота на църквата” (Точки 14-37) предлага конкретни мерки за подобряването на проповедите в църквата, едно ново редактиряне на Книга „Четива” ползвана в богослужунието, насърчава ползването на псалмите и други подходйщи библейски откъси с молитвена цел и, най-фрапиращото за общественото мнение, офичиалното въвеждане на жени в древния нисш църковен чин „чтец”.
Накрая се пледира за едно по-засилено сътрузничество между библейските специалисти, от една страна, и богословите и пастирите, от друга.
От уникален богословски и междуцърковен интерес е предложеното в точка 37 да се приеме изявлението на Цариградския вселенски патриарх Вартоловей І пред синодалните отци като вероучителна част от синодалните решения на католическата църква.
Част трета „Словото в мисията на църквата” (точки 38-54) разглежда отношенията между Словото и изкуството и културата, както е било винаги прието в историята на църквата и на разпространението на Библията през вековеге.
Тук е също мястото разпространението на Словото чрез масмедиите, опасенията от фундаментализма и сектите, които също ползват по своему Библията. Става също въпрос за диалога с другите религии к отношение към Словото, като юдаизма и исляма, за поклоническите походи и изследвания в Светите места, за „Петото евангелие”(вселената, която говори за Твореца си), за екологията...

Последният параграф от предложенията на ХІІ синод предлага Пресветата дева като образец за отношението ни към Божието слово и насърчава набожността към нея чрез ползването на известните молитвени практики Богородичната броеница и молитвата „Ангел Господен”


Послание
Посланието, съставено от 15 точки с увод и заключение, няма заглавие, а започва направо с обръщението „Възлюбени братя и сестри”! Явен признак на желание то да достигне направо до базата на църквата, верните и обикновените богомолци. И наистина такова беше пожеланието на многобройни епископи, изразили намерението да пристъпят незабавно към популяризиране на темите чрез проповеди, беседи и дебати в съответните им поместни църкви, което пък породило нуждата от специалното обобщение на документа от страна на Равази, както споменахме по-горе.
Посланието представлява една покана към Божия народ, масата на вярващите, да навлезе в една духовна пътека, от горе надолу, от вечното до ежедневното, от небето до домовете и работните им места, която ще им позволи поетапно да покорят целите начертани от синоддалните отци.

Посочват се четири етапа в разглеждането на въпроса за Словото в живота и мисията на църквата, с понятия заимствани от Свещеното писание и лесно достъпни за широката публика.

Гласът на Словото: Божието откровение
За вярващите Словото е на първо място гласът на Твореца, който, при първоначалния мрак и небитие, с една дума сътворява света, светлината, земята и небето с всичките им твари. „Да бъде светлина”, и стана светло! Същият глас навлиза в историята на човека и го придружава след падението, въвело смърт и скръб в човечеството, до завета с изрядни праведници, до десетозаконието от Синай и спасението през пустинята, приемайки пътьом писмената форма на Свещеното писание, библията, която ние днес прелистваме и слушаме.

Лицето на Словото: Исус Христос
По думите на евангелиста Йоан, в най-ново време, „Словото станало плът”, взело човешки образ, този на Богочовека Исуса Христа, Син Божи и същевременно смъртен човек, свързан с една определена епоха, народ, земя. Живее сред изпитания и ограничения характерни за хората от всички времена до края на живота си. Обаче и славно възкръсва за вечен живот. Той е оня, който довежда до съвършенство срещата ни със Словото Божие, като ни разкрива пълния му смисъл и единния му замисъл през вековете. Следователно християнската религия е буквално религията, в чийто център стои едно лице, Исус Христос. Той ни позволява да разберем, че също Писанието е „плът”, т;е., човешки думи, които трябва да бъдат разбрани и задълбочени по начина, по който се изразяват, но които дълбоко вътре в себе си крият светлината на Божията истина.


Домът на Словото: Църквата
За да опишат мястото, където най-естествено се вмества Словото, синодалните отци използват един стих от Деяния на апостолите, където става въпрос за четири насоки в живота на първоначалната християнска общност (Виж Деяния 2, 42). Първо учението: да четем и да задълбочаваме библейските четива като ги възвестяваме на всички вътре в църквата , така че в процеса да бъдат въвлечени както умовете, така и сърцата на хората. Следва „хлеболомението”, т.е. участието в Светата Евхаристия, източник и връх на живота и мисията на църквата. Третият момент е молитвата, онова, което днес все по-често се нарича „ литургия на часослова”(liturgia horarum), молитвата, която предава ритъм на дните и сезоните на християнския годишен календар, типичен за монашеския живот, но достъпен също за всички благочестиви християни. Същото се свързва с практиката, все повече разпространена сред верните, да се четат редовно откъси от свещеното писание (lectio divina), да се задълбочават молитвено в тях и да се стараят да ги прилагат в ежедневието си.
Последният, четвърти стълб на това място е общението с братята, които също обитават общия ни дом – църквата. Ние не се определяме като онези, които просто слушат словото, а също като такива, които го прилагат конкретно в живота, както казва Господ: „ Мои братя са ония, които слушат словото Божие и го изпълняват” (Лука 8, 21).
В този раздел се срещаме също с братята християни от другите вероизповедаиия, с евреите и други, обединени с нас, доколкото всеоще непълно, чрез привързаността си към Свещените писания.

Пътеките на Словото: Мисията днес
От естественото си църковно местонахождение, църквата, Словото напира навън, там където го е насочил Спасителят при раздялата си с учениците, да тръгнат по следите на всички народи за направят от тях слушатели на словото (Матей 28, 19-20). Това означава за църквата както да проповядва по традиционния начин от амвона, така и чрез все по-новите средства на комуникация и общение между хората, включително и чрез информатиката. Наложително е Библията да навлезе в семействата, в училището, в културните среди, имайки предвид, че през вековете последните са черпили изобилно от нея за напредъка на изкуството, на литературата, на музиката, на философията и на общата етика на човешкото поведение.
Накрая, Словото отразява също страданието, което се повдига от човечеството: на върха му се издига кръстът Господен - една светлина, която обещава надежда за изкупление на всяка твар – надежда за близки и далечни, за света и вселената.
Заключение
Накрая синодалните отци от този свой ХІІ генерален събор пледират към пасомите си от цял свят да скътват Библията в домовете си, да я прелистват и да се задърбочават в откриването на цйлостния й смисъл, превръщайки общуването си с нея в молитва и дела.

петък, 7 ноември 2008 г.

НЕСКРОМНО

SUMMARY: Two members of our staff were honored on October 29th by two different institutions for their contributions to Bulgarian culture: Angelina Pavlova for her role in the First Biennale of Bulgarian Design; Sylvia Nikolova for her reportages on Health and Medicine in the magjor Bulgarian daily, “Monitor”.

На закриването на първото Биенале на българския дизайн на 29 октомври нашата сътрудничка и член на нашия екип, Ангелина Павлова, бе отличена с грамота на медийния партньор на изложбата, АТЛАС СТИЛ, и с поръчка да изработи наградата на Софийския архитектурен салон „Къщата”, организиран от Сдружение „Софийски архитекти” САБ и Издателство АТЛАС СТИЛ.

Същият ден, на бизнес форума „Алея на здравето” в НДК Силвия Николова от кръга Абагар, репортер на в. Монитор, бе наградена с грамота и плакет от Националната браншова стопанска камара заради приноса й в лекарствената политика и отразяването на проблемите в реформата на здравеопазването.
На 26 септември в „Нощта на учените” в НДК тя беше получила също Първа награда за статияга й „Наши учени лекуват рак с диаманти”, отредена й от Проекн RE CAME по Седма рамкова програма на Европейския съюз за научни изследвания и технологично развитие.

вторник, 28 октомври 2008 г.

АБАГАР, Съдържание брой 10, 2008

ABAGAR 10, 2008, Table of Contents: High Clergy, Uniats, Shriners (www.dveri.bg); XII General Synod of Catholic Bishops; Conclusions (Archimandrite Prof. George Eldarov); Events: Presenting a Book on Goths by Prof. Hertwig Wolfram, and another by Metropolitan Bishop Hilarion of Dorostol; A Journey through the War Years (George Eldarov); An Obituary of Denis Guillaune, OSB (1933-2008); Church News and Book Reviews; Our Diary for October 2008 Running through All Pages.

СЪДЪРЖАНИЕ: Архиереи, униати, масони...(Двери,БГ); ХІІ Генерален синод на католическите епископи (Архим. Проф. Георги Елдъров); Събития с абагарско участие (Абагар); Пътепис: Войната (Георги Елзъров); In Memoriam: Denis Guillaume, OSB (1933-2008); Вести и Книги с посвещение; Вести. Дневник за месец октомври, на всички страници.

понеделник, 27 октомври 2008 г.

IN MEMORIAM: DENIS GUILLAUME, OSB (1933-2008)

SUMMARY: An obituary in memory of Fr Denis Guillaume, OSB (1933-2008), a Benedictine monk and a respected liturgical scholar, who often served as a deacon at Masses with the Pope, but finally ended up as a Greek Orthodox priest.

С голямо закъснение ни настигна вестта за смъртта на Негово високопреподобие Архимандрит Дионисий (Гийом), починал на 75 годишна възраст на 18 юни в манастира Saint-Geny de Lectoure в югозападна Франция, намиращ се под юрисдикцията на Сръбската православна църква. Пътят му дотам беше дълъг, преминал също през абагарска територия. Отец Дионисий беше роден през 1933 г. в Ница в сравнително заможно семейство. През лятото на 1955 г. попаднахме заедно като гости в Манастира на Обединението в местността Шевтон (Chevetogne), недалеч от град Динан в Белгия, един оживен център на междуцърковен диалог, с две паралелни обрeдни крила – монаси практикуващи западния латински обряд и такива придържащи се към източно обредната традиция на Цариградската църква. Открихме го пак там през лятото на 1958 г., облякъл расото на послушниците към същата общност. Немалко ни изненада, някъде в началото на 60-те години, когато го виждаме пред нас, буйна брада, бос със сандали, готов да бъде разпитан преди ръкополагането му като йеродякон, както тогава в Рим се изискваше пред всяко стъпало на църковната летва – от хостиарий до епископ. Преустановиха практиката в средата на 90-те години и виждате какви клирици шестват днес по света. Десетилетия наред той се подвизаваше в ролята на йеродякон на всички по-тържествени архиерейски служби с участието на папата. Нему се падаше да възвестява Светото евангелие на гръцки език - каквато е все още традицията във Ватикана, една отправка към неразделената църква от първото хилядолетие. През онези години живя между Гръцкия и Руския папски колеж с различни задължения в единия и в другия. След като бе създаден през 1981 г., прекарваше също дни в Дом Абагар на морския бряг край Рим. Обичаше да се разхожда по плажа или да обикаля с велосипед из района. Реваншираше се за гостоприемството с нови и стари книги от интерес за нашия ресор. Същевременно работеше по собствен избор върху един мащабен план да бъдат преведени всички богослужебни книги на Православната църква (Зланоустова, Василева, Яковова литургия, Триода, Месецослова, Часослова, Треби) от гръцки на добър, точен и поетичен френски език. През годините се набраха няколко десетки тома изрядна литургична литература, създадена и издадена изключително със собствени усилия и средства от архидякон Дионисий, ценени и ползвани отсам и отвъд църковната разделителна линия. В паузите се заемаше също със собствена оригинална продукция, като чиновете на западните светци Франциск Асизки, Бенедикт Нурсийски и Кармелитските светители, редактирани според каноите на източните църкви. В един негов труд бяхме лично замесени, а и успяхме да замесим също царя в изгнание. Става въпрос за книгата му Quand les chefs d`Etat etaient des saints („Когато управниците бяха светии”), 253 страници, издадена в Парма (Италия) в паралелно френско и италианско издание Съдържаше 260 профила на царе, царици и други благородници и държавници от Изток и Запад, повечето руски и сръбски. Понеже към сонма им идеално попадаше също о Бозе почившия цар Борис ІІІ, се питаше дали сина на покойния цар не би се съгласил да предостави предговор към книгата. Заехме се с задачата да го свържем с царя, който най-любезно се отзова на поканата. Наша беше честта да представим книгата пред избрана публика в една от най-тържествените зали на град Парма, където авторът живееше тогава. Както всичко е описано в Дневника ни от онези дни.

Знаехме, че йеродякон Дионисий тогава навлизаше в тежка душевна криза. Поради дългогодишния си живот извън първоначалната манастирска обител в Шевтон, общуването му със събратята беше станало извънредно мудно, даже обтегнато. Ревнували заради прекалената му свобода на изява. Търсеше начин да си промени положението чрез ръкополагане като свещеник в някоя друга църковна структура, където да бъде полезен. Пробва и българската, но не бяхме в състояние да му помогнем. Тъй като богословските му устои бяха междувременно силно отслабнали в сравнение с мистичния му усет в областта на литургията, през 1996 г. приел да бъде ръкоположен от епископ Стефан от Цариградската църковна юрисдикция на Запад, по-късен глава на Естонската православна църква, оспорвана от Московската патриаршия. Вече като православен духовник в течение на 12 години, освен си любимите си литургични задачи, той се занимаваше също като ефимерий на женския манастира в Сен-Жени, където починал на 18 юни, като същевременно се грижеше и за енорията в Санремо (Италия), недалеч от родния му град Ница.

Като преглежда сега шарения си албум от много места и с различни спътници, покойният ни приятел сигурно ще гледа с добро чувство и на абагарските си пози.

петък, 24 октомври 2008 г.

Признание за отец Пихлер

SUMMARY: Jesuit Father Louis Pichler, 93,a longtime choirmaster at the Russicum Pontifical College in Rome, on October 4th was honored with a high church order by the Macedonian Orthodox Church.

На 4 октомври в Охредската патриаршеска катедрала Света София от името на Светия синод на Македонската православна църква е бил връчен орден Свети Кличент Охридски, втора степен, на отец Лудвиг Пихлер, дългогодишен диригент на известния църковен хор „Русикум” в Рим. Церемонията по връчването на отличието е била предадена на живо от Македонскага национална телевиция. Поводът бил 50-та годишнина от възстановяването на Охпидската архиепископия и 40-та от началото на традицията да се провежда ежегодно поклонение на македонската църква пред гроба на св- Кирил –Константин Философ в Рим. През всички тези години отец Пихлер е съпровождал с изрядната си палка достойното провеждане на службите при гроба на просветителя.
Тъй като отецът има също толкоз големи заслуги и за доброто представяне на българските позиции във Вечния град, редно е да запознаем четателите с някои моменти и аспекти от биографията най-новия носител на високото македонско църковно отличие.
Лудвиг Пихлер е роден през 1915 г. и израства в Босна, където брат му епископ Алфред Пихлер ще оглавява дълги години епархията в Баня Лука. Приет в ордена на отците йезуити през 1934 г., от 1942 следва в Рим, където е ръкоположен през 1945, а през 1948 е настанен перманентно в Папския колеж Русикум, където през годините винаги е било силно присъствието на българи. От тогава, вече 60 години, се занимава непрекъснато с хоровото изпълнение на знаменитата капела, първо като помощник на маестро Будкиевич, създателя на хора, а после самостоятелно. В репертоара си Пихлер ползва нерядко парчета българска църковна музика, като сам пее с мощния си тенор някои от тях. Добри Христов е неговият любим църковен композитор.

петък, 17 октомври 2008 г.

Събития с абагарско участие

SUMMARY: A report about two cultural events in Sofia with the active participation of Abagar: presenting A Short of Goths by Herwig Wolfram on October 10th and A Primer on Faith by metropolitan bishop Hilarion of Dorostol, on October 15th.

Представяне на „Кратка история на Готите” от Хервиг Волфрам
( 10 октомври 2008)
На представянето на книгата на проф. Хертвиг Волфрам в Ректората на Софийския универсигег на 10 октомври, пред пълна аула ни бедадена думата да се изкажем по някои въпроси от дебата.

Вкратце, първо споменахме за участието ни в първоначалния етап на Готския изследователски проект 2002-2011, отразен също в около десетина крупни приноса в броеве на в. Абагар, които сглобени заедно биха представлявали цяла монография, после преминахме към корените на нашия личен интерес към фигурата на епископ Вулфила.
Освен чисто историческото ни любопитство спрямо една толкова влиятелна личност от ранната история на Европа, наблегнахме върху темата за мисионерстването, което ни вълнува от десетилетия, първо като питомец на специализирания мисионерски колеж в Асизи и на мисионерския отряд на францисканите Cruciata Missionaria Franciscana (Виж нашия Пътепис в предишния брай на в. Абагар) и главен редактор на органа на мисионерския отдел на францисканите Il Missionario Francescano (1955-1956,а по-късно и като консултант (consultor) и вещо лице (peritus) при изготвянето и редактирането на важния за католическата църква декрет „Към народите” (Ad Gentes) на Втория ватикански събор (1962-1965). Следователно, евангелизаторската дейност на гота Вулфила е била често в полезрението на нашите занимания. Проблемите, който тя поставя на правоверието, по-специално на католическата и на православните църкви, бидейки дело на човек свързван с разновидности на първата голяма ерес в хршстшанската църква, арианството, представлява предизвикателство за нас да задълбочим изследването на фигурата на Вулфила до установяване на връзката му с първоначалната повеля на Спасителя да проповядваме на всички народи е да ги въвеждаме в обществото на неговите последователи. Нека това задълбочаване на проблема един ден да доведе до пълното възстановяване на този исполин на европейската история на мястото, което си заслужава в църквата, обикновено белязано с най-високия знак на отличие, канонизацията му като „Свети” Вулфила, апостол Готски!



В чест на Доростолски метрополит Иларион
Представяне на книгата му „Буквар на вярата”
(Национален археологически музей, 15 октомври 2008

Уникална среща по повод най-новата книга на Доростолски митрополит Иларион се състоя в аулата на НАМ на 15 окгомври, организирана от Културния отдел към Светия синод и по-специално от динамичния му директор Архимандрит Дионисий. Въпреки че се явихме доста рано на мястото на събитието, залата беше вече почти пълна, с много също подранили абагарци. Веднага разбрахме, че ни било отредено място направо на подиума до героя на събитието, дядо Иларион. Той обаче се беше уединил на по-горния етаж, в очакване да наближи момента на реалното откриване на определения час. Можахме да се доближим до него след като бяхме помолени да придружим там новия посланик на Италия, Стефано Бенаццо, пожелал да го поздрави незабавно поради ангажименти, които щяха да го изведат от аулата преждевременно. Получи се малъг гаф: помислил, че ние сме авторът на книгата, започна да ни сипе с комплименти. Щом се разбрахме разговорът протече с лекота. Пред дядото той обясни специалното си отношение към православието и поради десетгодишната му дипломатическа служба в Москва, както и тройното си посещение в Света гора.
Още докато чакахме началото на проявата ни се отдаде да поздравим Негово величество царя, както и пристигналите мждувременно абагарци, в частност групата гравитираща около Параскева Диноева-Безеншек-Фарис, с доктор Георги Хаджинеделчев, който ни беше посрещнал предишния ден в тъмното (Виж Дневник от 14 октомври) и тази от Бенковски 25, с доктор Рафаелла Спаня, Михаела Сергиева и Лазар (Бедния Лазар) Корбанколев. Отделно поздравихме спонсора на изданието Великия архонт Ованес Малик-Пашаев с колеги от Великия архонтски събор. Сред приближените на дядо Иларион се засекохме с протосингела на Доростолската епархия, иконом поп Добри, гостувал ни в Серафикум преди четири години, както и с редакторката на предишната му книга, по случай 60-годишнината на писателската му дейност, Мария Андонова. Възстановихме спомени от предишни срещи с Христо Латинов от Евролат и редица духовници от „Свети Йоан Кукузел”, хорът, който щеше да оцвети художествено моменти от събитието, с изпълнение на църковни запеви от Еленския край, родното място на дядо Иларион. По-късно, след проявата, останахме известно време в компанията на проф. Емилия Стайчева, Елизария Рускова и Ангелина Павлова –която през цялото време снемаше събитието. Сред отзовалите се на поканата, освен споменатите, бяха забелязани трима митрополити на БПЦ, Русенски Неофит, Врачански Калиник, Америкавски, Канадски и Австралийски Йосиф, както и викарните Софийски епископи Павел, Йоан и Наум, бившите министри Ренета Инджова, Румен Петков, Любен Гочев Димитър Гоцев, топ-журналистката Велеслава Дърева, кореспонденти на главните вестници и камери на повечето медии. Не се забеляза някакво официално/официозно присъствие на католическата църква. Президентът на България изпратил собствен представител, началника на канцеларията му с писмено приветствие, което обаче не бе прочетено. Както напротив беше случаят с посланията на патриарх Максим и на столичния кмет.

След изявление на Архим. Дионисий за смисъла и реда на проявата, ни бе дадена думата за „литературното” представяне на книгата. Надяваме се да не сме разочаровали домакините, но музата ни се отклони с 80 градуса в посока на годините от запознанството ни с автора през 1968, с безброй срещи до днес. Първата ни среща беше по повод кирило-методиевските чествания в Рим, които оттогава се превърнаха в традиция всяка година българска правителствена и църковна делегация да пътува до Вечния град с задължителна аудиенция при Светия отец папата. В течение на тези 40 години не се получи аудиенция само през 1981 г., поради атентата срещу Негово светейшество на площад Свети Петър на 13 май, десетина дни преди празника на Светите братя на 24 Май, и то само заради физическата невъзможност папата да ни приеме в болничната си стая, в която все още лежеше. За съжаление никой не се сети да отбележи важната дата, освен нашият в. Абагар! (Виж Дневник на онази дата, 2008 г.).
С истинско душевно удоволствие приехме поканата да поздравим дядо Илариан с появата на 50-та му книга, връх на едно 60-годишно авторско творчество, непознато в книжовния живот на страната и в частност в духовните среди на всички църкви, действащи в България. Радостта ни е толкова по-голяма и поради факта, че когато ние говорим в тази аула, в друга аула в Рим се провежда Генерален синод на католическите епископи от цял свят, заети с разглеждането на близка на нашата тема: Словото в живота и мисията на църквата. Както при дядо Иларион там също става въпрос за Божието слово, изразено в книгите от Стария и Новия завет. В навечерието на откриването на римската асамблея генералният секретар на този църковен орган, архиепископ Етерович, изрично препоръча на съборните отци те самите да се вслушат в Словото преди да дебатират по него и да го разнасят по света. Дядо Иларион със сигурност се е вслушвал цял живот в това Слово и го е усвоил до степен да може да го предава в тази книга в силно синтетизирана форма чрез обобщението на всички отделни книги на Свещеното писание, допълнително разкрасени с гравюри от високо качество и отделни стихове на своета внушителна поетична продукция. Изрична цел на това издание е да позволи на голям брой вярващи да се запознаят основно с богатствата на Словото, ако е възможно и в рамките на учебната система на България, чрез въвеждането на задължителен предмет Религия, както в момента се дебатира.

На този етап, няма място за спор нито по темите, вече закодени във всяка библейска книга, нито по начина на изложение, вече затвърден в боравенето с печатното слово. Той може само да ни стимулира като учител и педагог. Въпреки, че настоятелно е настоявал да бъдем жестоки в оценките, няма да то направим: би било като да дигнеш ръка срещу учителя си.

Поводът е особено удачен да поздравим автора с успеха на новата книга и да му пожелаем дълги години творчество, а на нас, неговите почитатели нови срещи по поводи като днешния.

сряда, 15 октомври 2008 г.

НОВА КНИГА НА ДЯДО ИЛАРИОН

Най-новата книга на Негово Внисокопреосвищинство Доростолски митрополит Иларион „Буквар на вярата” бележи един път, който трябва да бъден извървян от вярващия, който първо е бил извървян от автора, до житейската и духовна висота, до която сам е достигнал.
Чувствам особено удоволствие, че тази книга се представя пред избраната публика, именно днес, когато в Рим Генерален събор на епископите също разглежда въпроси на Словото, т.е. Библията, в живота и мисията на църквата. Точка първа от програмата на събраните там отци е именно, как те самите да се вслушат в Словото Божие. Дядо Иларион се е вслушал и ни предлага плода на своето послушание на Словото.
В по-голямата си част книгата се състои от кратки обобщения на отделните библейски книги на Стария и на Новия завет на Свещеното писание , с акцент основното съдържание на отделните книги.

На този етап, няма място за спор нито по темите, вече закодени във всяка книга, нито по начина на изложение от автора, вече затвърден чрез над шейсет-годищното му боравене с печатното слово. Той може само да ни стимулира като учител и педагог. Въпреки, че настоятелно е настоявал да бъдем жестоки в оценките, няма да то направим: би било като да дигнеш ръка срещу учителя си.
По-персонален е подходът на автора при внедряването на стихове от собствените си стихосбирки на различни места в текста, като преразказ на либими теми на по-високо творческо ниво, както и при избора на илюстрациите, предимно известни гравюри на Гюстав Доре, но съща немалко картини от познатия художествен резерв на националното благочестие.
Поводът е особено удачен да поздравим автора с успеха на новата книга и да му пожелаем дълги години на творчество,а на себе си нови срещи по поводи като днешния.

събота, 11 октомври 2008 г.

ПОКАНА

SUMMARY: An invitation to honor metropolitan bishop Hilarion of Dorostol, 94, on the occasion of his last book "A Primer of Faith", 342 pp.q with illustrations. The event will take place in the Aula of the National Archeological Museum on October 15th,from 6,30 pm.

Почетатели на Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит ИЛАРИОН Ви канят на представянето на най-новата му книга "Буквар на вярата" в аулата на Националния археологически музей на площад Незяависимост в София на 15 октомври, сряда, от 18.30 часа. Ше прозвучи и абагарско слово.

вторник, 7 октомври 2008 г.

АБАГАР, брой 9, септември 2008, съдържание

SUMMARY: Nothing Happens by Chance (Svetlana Karadzova); Communion in Action: the XII General. Assembly of Catholic Bishops (George Eldarov);Church-News; A Journey to Assisi ( George Eldarov); Four Meetings with Bulgarian Sculptor Assen Peykov, q908-1973 (same); Georges Naudenoff,S,J,(1910-1998):Belated Obituary (same); Abagar at Number 200 ( Nikola Predov); Our Diary for September 2008, Running through All Pages.

СЪДЪРЖАНИЕ: Няма случайни неща (Светлана Караджова; Съборност в действие: ХІІ Генерална асамблея на католическите епископи (Архим. Проф. Георги Елдъров); Вести; Пътепис: Асизи 1938 (Георги Елдъров); Четири срещи с Асен Пейков (Георги Елдъров); Жорж Найденов. Задочен некролог ( Г.Е.); Ронкалли летува (цитат); Абагар на кота 200: Поздравление ( о.з. капитан Никола Предов). Дневник, на всички страници.

петък, 3 октомври 2008 г.

ПЪТЕПИС: Асизи

SUMMARY: The author ruminates about the impact the birthplace of St Francis of Assisi made on him when he landed there exactly 70 years ago on this very date, October 3rd

Седем момчета се изкачвахме с такси по витиеватия път нагоре към целта на нашето тридневно пътуване от София, манастира Свети Франциск в Асизи, където щяхме да проживеем детство и юношество в преследване на идеали, които тогава и не долавяхме докрай. В тъмнината мъждукаха светлини, очертаващи контурите на главните сгради на малкото градче, с доминиращата средновековна крепост горе и внушителната осанка на манастира долу. Лично си мислехме, че тази феерия сигурно ще да е била задвижена в наша чест – седмината българчета тръгнали на гурбет в далечната страна, освен наше смирение, степенувани по възраст: Давид Драганов, Иозо Пеев, Любен Луков, Лудвиг Пенев, Бонавентура Шишков-Тунката, Петър Бадов-Пенчо, всички, освен ние, от павликянските села около Пловдив. После разбрахме, че всичко било в чест на светеца, в навечерието на празника му следващия ден.
Още от вратата започнаха запознанствата с онези, които в продължение на десетилетията щяха да заемат мястото на останалите назад по родните ни места родители, братя и сестри, роднини, приятели и другарчета. Посредник ни беше придружителят на групата отец Петър Сарийски, тогава следващ каноническо право в Рим, събрал ни по време на лятната си ваканция по родните места след като сам беше проходил калдъръма от Павликянска България през Асизи до Вечния град и обратно, траял каноничните 12 години, практикуван тогава в българската католическа църква –не различно от онова което се случвало с великаните Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филоп Станиславов през ХVІІ век.
Пръв ни посрещна - и продължи да го споменава като голямо събитие години по-късно - падре Пиетро Галло, висок, младолик, рус, късоглед монах, по-късно „мисионер” в Испания щом затихна гражданската война там след около три месеца от нашето позвънване на манастирсите врата. Сигурно той ще е повикал „ректора”, на когото щяхме да бъдем поверени за по-нататъщното ни форимиране. Иджино Бечерика, около 30 годишен мъж, беше също очилат (както почти всички в това общество), сух и кокалест, лице тъмно червендалесто като че ли от гьон, не обаче в смисъла „гьон сурат”, с една неопределена лека усмивка, почти гримаса, с едната ръка притискаше към гърдите молитвослова, с който никога не се разделяше. Дойде и неговият заместник отец Винкентий (Венко) Плачков, българин от предишно попълнение български випускници, който щеше да ни ръководи при първоначалните ни стъпки в чуждата среда. Какво си размениха с придружителя ни, тъй и не разбрахме. Италианският ни беше елементарен, за да не кажем никакъв. Лично припознавахме само една дума „porco”, препоръчана ни от някого като защитна мантра срещу все още непознатите чужденци. Щом я чуели, дигали ръце. Не си давахме сметка, че репликата “Mussolini porco”, в отговор на “Boris asino”, можеше да ни доведе голяма беда при тогавашния тоталитарен строй на новата ни родина. Още не знаехме, че понятието Мусолини е производно на musso, т.е. магаре (asino)...
Следва представянето ни на съучениците, с които щяхме да споделяме игри, учение, молитви и, както скоро разбрахме, един духовен подвиг, който съвсем смътно долавяхме. Посрещнаха ни с радостни викове на терасата, която обгръща целия комплекс Sacro Convento откъм долината, един коридор от няколкостотин метра, окичен със сводове и аркади от розов асизки камък. Бяха около четиридесетина момчета италианчета и четири българчета, приети предишната година: Георги Арлашки (моралният лидер), Козма Бойкин (бабаитът сред тях), Йозо Замярски (всеобщ обект на закачките и с няколко пищни прякора) и Йозо Балабански (като че ли роден за това място). В различна степен ги познавахме отпреди да поемат пътя към Асизи предишната година. Естествено те бяха и посредници при първоначалното общуване с другоезичните другари. Всички бяха облечени с раса както монасите, само че в миниатюрни форми. Питаха ту нас, ту старшите ни другаричета българи какво знаем, какво ни харесва. Едни предлагаха да ни научат италиански, други изказваха готовност да научат български. Някои пробваха отделни думи и закачки на български език, научени от предищните ни представители на място. Направихме и първия гаф на италианска земя: забелязали едно доста мургаво момче, попитахме преводачите дали не е абисинец...Още преди да чуят превода, всички се заляха от смях- abissino, abissino! Такъв му бил прякора. Не се обиди момчето. По-късно в началото на 50-те години отиде наистина в Африка като мисионер и след десетина години се завърна с разклатена психика.
Следващият ден беше патронният празник на манастира, Свети Фрациск Асизки. Вероятно защото ще сме били много изморени от дългото пътуване, ни позволиха да се явим в църквата поотделно и свободно. Ставаше въпрос само за една от трите катедрали построени една върху друга – долната, т.е. средната, Chiesa Inferiore, първостепенен паметник на световното изкуство със стенописи и стъклописи от ХІІІ до ХVІ век. Виждахме я за пръв път. Намерихме си място по стъпалата на някаква каменна стълба, откъдето извивахме врат за да зърнем нещо от ставащото около олтара. Искрено, обстановката не ни направи особено впечатление. Световно известните стенописи ни се сториха някак прашни, фигурите сковани, прекалено шарени. Недостатъчно графични, както бяхме свикнали да гледаме по книжките, каквито бяхме жадно прелиствали от когато четенето се беше превърнало в наше най-приятно занимание. Пеенето ни се стори скучно, далеч не ритмично, както онова, което познавахме от събори и сватби в родния край. Обредите ни убягваха, проповедта – неразбираема, вероятно разточителна, съдейки по израженията на богомолците наоколо. Очевидно все още предстоеше навлизането ни в новата културна атмосфера.
По обяд ни строиха пред масите в трапезарията, която твърдяха била най-голямата зала в Европа, 50х24х30 метра - колкото Александър Невски, подчертаваха старшите ни другарчета българи. Пред очите ни се изнизваха гости и домакини, всичко около 200 души, всеки с повишено празнично настроение, готов да пристъпи към нарушаването на поста. Тогава бяхме представени и на главния орденски настоятел, дошъл специално за празника от резиденцията си (курия) в Рим, американеца Беда Хес, генерален министър, хем генерал, хем министър, както докладвахме на нашите в България в първото си писмо от новия ни дом за да ги впечатлим. Не сме знаели тогава, че обръщението в орденската лексика на францисканите означавало „генерален, т.е. всеобщ служител”. Маститият двуметров и поне 150-килов американец ни заприлича нещо като тюлен (като че ли ги бяхме виждали преди дни в зоологическата градина в София), който смешно се залиташе из залата. Не сме предполагали, че нашата съдба през следващите 15 години, в някои ключови моменти, до голяма степен щеше за зависи от него. Той имаше последната дума при всяко преминаване в по-горните степени на формирането ни: новициат, обети, ръкополагане. Той взе решението да следваме в Рим през 1947 г., да продължим допълнително образованието си с втори докторат през 1952, да му гостуваме близо две години в генералната квартира в центъра на Рим и в лятната резиденция в покрайнините на Гроттаферрата в хълмистия регион югоизточно от града през 1952-1953, без обаче да сме навлизали сред приближените му, вероятно поради първоначалното комично впечатление, което сигурно сме издавали, с допълнителните критични наблюдения на характера и непоносимите му американски навици, които ни се струваха направо дебеляшки. Почина скоропостижно в следствие на инсулт на 11 август 1953 г. пред очите на всички в същата гази необятна зала, където го зърнахме за пръв път.
Важен праг прекрачихме два месеца след стъпването ни в светата обител. На 7 декември, навечерие на празника Безкверно зачатие на Пресветата дева, което тук се честваше особено тържествено, нещо като Коледа или Великден, бяхме въведени с още една стъпка в едва избрания и все още смътно разбрания път. Изравниха ни с другарчетата от предишните класове: облякоха ни с миниятюрна монашеска униформа! Черно расо, къса пелерина до кръста с качулка, бяло въже с трите възела означаващи бъдещите ни обети послушание, целомъдрие, нестижание или доброволна бедност, лежаха върху протегнатите ръце на коленичили пред олтара двадесетина юноши, а застанал пред тях ректорът Бечерика, с наведени оч., Траурен и суров говореше с тежки думи, като че ли пред разпъване на кръст. Елементарния ни още италиански ни позволяваше да доловим най-често думата “morte” (смъпт). Вероятно искаше да каже, че новото облекло означава смърт на похотите, смърт на греховното минало или, че символично изоставяхме долината на мъртвите какъвто е светът. Като не разбирахме логиката и връзката с продължилата цял час реч, просто започнаха да ни витаят из главата смешни представи за случващото се около нас: ами ако просто ни зомбират, разфасоват и превърнат в друго, как ще ни разпознаят нашите, когато се върнем по родните места...?
Радостта, че не бяхме вече различни от другарчетата, и овациите, с които ни посрещнаха те и цялата общност, когато се явихме така дегизирани в трапезарията изтласкаха из главата ни трагикомичната фантазия.
А и новите дрешки (рециклирпани от предишни другарчета я пораснали, я завърнали се в светския свят) ни разрешаваха практическите въпроси за овехтяващите „долни” дрехи, каквито сега ставаха и панталоните, и саката, все по-скъсани и къси за буйно растящите юноши. От този момент, да си съблечеш расото, освен когато си лягаш, беше престъпление, което можеше да те доведе со експулсиране от „рая”, какъвто все повече се убеждавахме, че беше именно Асизи.


Междувременно навлизахме в учебните занимания. Новата учебна година май беше започнала непосредствено след пристигането, веднага след празника на патрона Свети Франциск. Ние обаче, новодошлите български момчета, нямаше начин как да се присъединим към останалите 14 деца от първи клас: просто не владеехме езика, на който се преподаваше. Организираха ни отделни курсове по латински и италиански при отец Венко Плачков, зам-директора на семинарията. В течение на един семестър до средата на февруари настигнахме италианците. Не само се изравнихме, а до към средата на следващата учебна година нерядко ги надминавахме с бележките си. Едно наше съчинение на италиански език още тогава се появи във витрината на отличниците. Куцахме само по математика, но до края на учебната година и по този предмет настигнахме останалите с помощта на допълнителни уроци при едно момче от горните класове, което особено симпатизираше на българите, Антонио Баталя, по-късно мисионерствал в Северна Родезия (Замбия), за да завършш в родината преди година две, останал младолик и душевно чист до края.
Курсовете се преподаваха в стаите на нисшата духовна семинария на францисканите, настанена в манастирския комплекс, в същите помещения, където живеехме и играехме. Бяха пространни, с високи сводове, като катедрали. Една беше украсена със стенопис на Доно Дони от ХV век. Още от входа на комплекса се разбираше, че навлизаме в престино училище. Пълното му наименование изписано на ламаринена табела беше Collegium Missionarium Primarium, т.е. Първостепенен мисионерски колеж. Основан през 1927 г. по решение на тогавашния генерален настоятел на ордена Алфонсо Орлич (по-късно, по негово желание, Орлини) с цел подготвянето на един орденски елит Cruciata Missionaria Franciscana (Кръстоносен мисионерски отряд фпанцискани), който две десетилития по-късно щеше да предизвика уставно сътресение в ордена (Виж в следващ раздел). На този етап щколото предлагаше едно стриктно класическо образование, със силен акцент класическите езици латински (от първи клас) и гръцки (от четвърти клас). Паралелно силно се застъпваше италиански език, литература, автори. Вторият чужд език, в случая френски, се включваше през трети клас. Наблягаше се извънредно много на съчинения, преводи от и на усвоявания език, запаметяване на дълги текстове, от Мандзони, от Енеадата на Вергилий, Илиада и Одисея на Хомир, Божесвената комедия на Данте Алигиери. Този етап от образованието тогава предвиждаше седем гимназиални класа преди да преминем на следващия за специфичното ни монашеско формиране, новициат (послушничество), за да продължим после философия (две години) и теология (четири години). Преди обаче да го извървим, той бе преустроен: пет гимназиални класа и, след паузата новициат, три лицеални с паралелни класически и философски курсове и четири години теология.
Няма да навлизаме в подробности за курсовете и уччебните програми. Ще изтъкнем само, че успоредно с уроците вървяха часовете за четене и упражнения, практически толкова за едните, колкото и за другите ежедневно, 5 + 5. Четвъртък и неделя нямаше курсове, но не ни се пестяха други твърди занимания –черква, чистене, четене, репетиции и най-вече разновидни духовни упражнения и убийствени разходки: до билото на планина Субазио, надвиснала вад градчето като Витоша над София, до кота 1240 м. и обратно на юруш до долния край на града, където беше семинарията. Затова прасенцата на краката на всички ни от оня випуск станаха чилични.
Не се позволяваха книги освен учебниците и речниците. Други четива се ползваха крадешком. Ние българчетата имахме един екземпляр от Под Игото, една биография на Цар Борис ІІІ и няколко алманаха от известното католическо издание „Календар Свети Кирил и Методи”, които прелиствахме „нелегално”. Щом навлязохме малко по-дълбоко в италианската реч ние лично постоянно консултирахме един енциклопедичен речник Brunacci, нещо като Данчевата Енциклопедия, който се превърна в първостепенна основа на по-късната ни енциклопедичност. Не е нескромно да кажем, че го запаметихме целия до последната статия. Нишката беше да откриваме понятия и отправки към българското, около която се нанизваха останалите моменти и елементи от италианската и европейската култура, на които беше наситен.
Учебниците ни –налага се да признаем- бяха от изключително качество, най-доброто в системата. Христоматиите невероятно богати. Речниците дебели като за университет (до ден днешен си пазим Zingarelli за италиански и Rocci за гръцки, двата най дебели тома в библиотеката ни). И всяка година все нови, неразрязани. Подновяваха се също ежегодно всички помагала –тетрадки, моливи, писалки, линии, пергели, гуми, стенни карти. Раздаването им в началото на учебната година беше празник за очите. И за обонянието: до днес ни мирише на омайното мастило на печата. Етикетите им показваха, че всичко било дар от италианското министерство на външните работи. Включили ни в някаква схема за италианските училища в чужбина. Било предвид мисионерската ни подготовка. При липсата на отделна литература, неуморно прелиствахме и съвсем „легално” попивахме до последно христоматиите, даже когато още не разбирахме всичко. Виждахме как дадена страница от тъмна и мъглява, при всяко препрочитане, ставаше все по-прозрачна, редовете осмислени и даже красиви. Процесът ни позволяваше да пресъздаваме свободно и да осмисляме различно черните петна, като варианти на истинското съдържание. Свиквахме на творчество. Усладата на самостоятелно овладяната страница ни караше ( и до днес) да не търсим думите в речника. толкова повече, че и българоиталианските ни (Нурижан, Кантарджиев, Енрико Дамиани) ни се струваха все по-елементарни!

Животът в колежа протичаше в особено сурови условия и под невероятно строга дисциплина. Наказваше се всяко нарушение, а такива бяха шум, бавене извън класната стая, говорене с другарите през забранено време, ползването на български помежду ни, излизане извън периметъра на семинарията, влизане в класната стая извън заниманията, сдърпване с другарчетата даже при игрите, падане и въргаляне по земята, пристъпване раделителната линея плочки на салона или коридора между малки (първи и втори клас) и големи (от трети нагоре), низка бележка при изпитване в клас или писмено упражнение. Наказваха ни с мълчание за час или цял ден, стоене на колене, лишаване от десерт, до оставяне на вода и хляб или без ядене. А можеше да следва и експулсиране из колежа. Наказания можеха да налагат не само ректорът и неговия заместник, българина отец Венко Плачков (който впрочем се възползваше много рядко от правомощията си, и затова го кръстихме доброжелателно „Бай Венко”, с лек намек за „Бай Ганьо”, т.е. „нашенецът”), но също преподавателите и „префектите” и „зам.префектите - момчетата отговорни общо за нсички ни и за отделните класове. Полицейска държава. Някак животът лично ни спаси от такава изкривяваща длъжност да наказваш другарите си, с които си играеш и лудуваш. Само един семестър се задържахме като зам.класен префект. Единственото наказание, което възложихме на непокорен съученик, беше „пет минути мълчание”.

Хигиената, както домашната, така и личната, за които се грижехме ние самите, за онези времена може би е била задоволителна, но не съпоставима с днешните изисквания. Ползваше се само студена, съответно ледена вода. Душове нямаше. Тоалетните често се задръстваха. Нямаше и отопление: „Нали сме в Италия, топла страна!”. Такива студове не сме понасяли и в България, известна със зимите си още от времето на римляните. Заледени пръсти на ръцете и краката, заледени уши, а на нас, за голям срам, и заледен нос - бяха ежегодно зимно изпитание. Нямаше лек срещу този бич. Казваха ни: „Лекува се с майска вода”, когато се стоплело времето.

Храната, която получавахме, от по-късен поглед, сигурно ще е била здравословна, богата, разнообразна, винаги топла, сервирана на определени часове 07.00, 13.00, 20.00. Но все пак чужда. Лично, трудно свикнахме на макарони, и жестоко ни измъчваха като капризното момче, несклонно да уважи националния символ на страната. Преодоляхме отвращението чак през лятото на следващата година. Дотогава, лакоми другари –българи и италианци - редовно ни ухажваха да им харизаме незабелязано порцията си.

Явно най-ангажиращо за ръководството на семинарията беше духовното формиране на кандидатите, или “probandi” (т.е. под изпитание, под наблюдение), дали и доколко ще бъдат годни за подвига, за който се подготвяха. Без съмнение, бяхме попаднали на един аскетичен зилот, като Иджино Бечерика, какъвто трудно можеще да се срешне на други ширини. Днес той не ще можеше да се задържи на никое възпитателно място в системата на църквата, още по-малко в тази на едно нормално гражданско общество. Беше безспорно умен, краен аскет, издръжлив на лишения, упорит, убеден в правотата на идеите и подходите, силен дебатьор, леко садист, несъзнателен „пелагианец”, т.е. убеден, че положените усилия ще доведат непременно до покоряване на пороци и негативни наклонности и постигане на съвълшенство, оставяйки съвсем малко и де факто незначително пространство за Божията благодат. Акцентът на неговите аскетични послания пред невръстните 12-16 - годишни юноши бяха целомъдрието във всички гами на битието, не само физическите му телесни и обществени плацдарми извън манастирските стени, а най-вече на вътрешното умствено ниво: непристойни мисли , спомени, въжделения, където изискваше непрекъснат контрол, себеанализ, а при най-малко отклонение - изповед. Тогава не долавяхме, но все в този контекст противодействаше дисциплинарно срещу всяка проява на близост (приятелство) сред поверените му питомци. Пораждаха се във всички, а в някои до пределите на психопатията ( скруполозност), защитни настроения до вътрешно терзание, несъответстващо на крехката възраст на поверените му деца. Някои оставаха с такава болнава психика десетилетия след като се бяха освободили от прякото му възпитателно влияние. Другата фиксидея, която натрапваше, беше призванието като вече избран път, който не можеше да се промени безнаказано. Бог няма да ти проправи нов път на спасение, ако напуснеш посочения ти вече – казваше. Така, че отстраняването на някой от другарите ни, се превръщаше в трагедия за потърпевншия и назидание за оставащите. Заканата „Ti mando a casa!” (Ще те върна при твоите!), беше равностойно на “Отиваш в ада”. Процесът на отстраняване течеше забулено в тайнственост. Виждахме само резултатът, че един ден едно легло или един чин оставаше празен. Догатки и предположения как и защо не се позволяваха. Както и контакти с низвергнатия.

Няма съмнение, че селекцията беше жестока: от 21 момчета, които се записахме в първи клас, до втория стигнахме едва 14, а до края на духовния ни маршрут, ръкополагането, само седем, четирма италианци и трима българи. Което се считаше за добър успех. От предишния клас от 24 души само 4 се добраха до целта –двама италианци и двама българи. А от следвалия след нас през учебната година 1939-1940, от 25 момчета, постоянства докрай само едно, като също нито един от четирите българчета постъпили тогава не издържа докрай.

Изненадващо, възпитателят ни, освен очертаващите се дотук, имаше и по-меки черти. Като че ли цял се променяше в извънстенната обстановка. На ежедневната разходка до определени цели в околностите на града ставаше друг човек. При разпуснати редици, повечето се стичахме около него, понеже общуването ставаше наистина интересно. Заливаше ни с общата си култура на всички нива, приемаше възражения и закачки, освободен от вечно назидателния си тон. Промяната го обхващаше до непознаваемост по коледните празници, от Бъдни вечер до Богоявление. Томболите, които организираше, бяха от богати до вълшебни. От къде ли намираше средствата, до днес не ни е известно. Просто се изливаха лакомии, книги и играчки, каквито и не бяхме сънували. В писмата ни до близките в България нямахме думи как да опишем атмосферата и спечелените мизи.
Когато през есента на 1941 г. трябваше да напусне поста в Асизи, всички доброволно станахме от леглата си в 3 часа сутринта, за да го придружим пеш в тъмното до гарата, на пет километра от манастира, със сълзи и ридания като за последно,: „На кого ни оставяш?” Стокхолмския синдром, сигурно.
Жал ни е за съдбата, която го сполетя двадесетина години по-късно. А може би е било възмездие. Операция по гръбначния стълб го осакати до края на живота му, останал инвалид и неподвижен на легло цяло десетилетие. Само един път го посетихме някъде в средата на 60-те години. Не говорихме за годините в Асизи. Щеше да бъде жестоко да споменаваме за стоицизма, с който ни мотивираше да покоряваме върхове –и духовни, и планински. Оставихме го да си говори сам колко бил внимателен към него персонала и как бил щастлив в погълналата го обстановка.


Георги Елдъров

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

ДНЕВНИК 19-30 Сепгември 2008

SUMMARY: A second installment of our diary for September 2008, covering the last decade of the month. To notice two conversations with German political analyst Heinz Brahm on September 19th and 29th; the decision to start a series of articles to appear in Abagar about different moments of our curriculum in Italy, beginning with Assisi 1938; attending a performance of Russian Ballet on the occasion of the Year of Russian Culture in Bulgaria, on September 30th.

Водещо събитие от 19-ти септември беше посещението на политолога и редовен абагарски (по)читател, Хайнц Брам (Heinz Brahm) в базата ни в центъра на София. Доста се лутал преди да открие адреса ни, а после звънял също по етажите докато налучкал входа ни. След като сверихме часовницине от последното ни свиждане около това време миналата година и разгледахме заедно новото разположение на библиотечното ни богатство, седнахме за основната обмяна, сега на немски, сега на английски в любимото ни заведение (Виж по-горе). Задължителен беше преглед на политическата ситуация в БГ, която все повече го озадачава, след което преминахме на народопсихологията на новоевропейците, каквито сме от началото на 2007. Обещахме си нова среща преди отпътуването му на 8 октомври.
На 22-ри тесен кръг абагарци чествахме на патерици рождения ден на скандинавистката Елизария Рускова и то на няколко етапа, все в района, с взаимно облъчване по наболелите теми от сезона и главно пътеписните бележки на художничката Ангелина Павлова, току що пристигнала от семинар на остров Болнхолм (Дания).
Следващият ден, след работното ни време в базата, посетихме Клуба на италианците на Янко Сакъзов за предварителен разговор със собственика на заведението за възможно честване на 200-ия брой на в. Абагар, на същото място, където преди седем години чествахме 100-ия в рамките на пореден колоквиум Абагар. С други събеседници продължихме до смръкване.
На 23-ти назря възможност да пътуваме още следващия ден до Рим. Решение не се постигна до късния следобедр което пък оставаше да висят в неяснота редица наши ангажименти до края на месеца.
Такова обаче дойде в четвъртък: пътуване няма да има. Следователно си оставаме в базата до закръгляване на закъснелия брой 9-ти на Абагар 2008.
Особено усърдие положихме до края на месеца за да извадим от тайните чекмеджета на паметта детайлите, които ще четете в предстоящия брой в глава Асизи от Пътеписите ни, които за известно време ще придружават другите рубрики на Абагар до изчерпване.
На 29-ти, Архангелов ден за западните християни, следобед ни навестиха в базата ни Хайнц и Тамара Брам. Срещата с тях представлява винаги моменти на богато обогатяване по много посоки от битието и културата. Специално се спряхме на съдбата на редица наши общи приятели, като покойния Светлозар Раев, втори български посланик към Светия престол. Завършихме разговорите в любимата ни Виенско сладкарница, където пък се засекохме с Момчил и Габриела Карамитеви. Странно, предишния ден се бяхме сериозно замислили за тях, тъй като не се виждахме от около три години, а от близки разбирахме за техни преминавания през София по маршрутите им до Рим и Лос Анжелис. Получихме покана да уважим възпоменанието на големия им баща, актьора Апостол Карамитев по случай 30-годишнината от кончината му.
Месецът не можеше да завърши по-тържествено. По лична покана на организатора, висшия архонт Ованес Малик-Пашаев, на 30-ти присъствахме на изпълнението „Звезди на руския балет” в Зала 1 на НДК, връх на Годината на руската култура в България. Не срещнахме абагарци нито при достъпите, нито при изходите. Ще имаме какво да им разправяме.