събота, 29 ноември 2008 г.

Светият граал

SUNNARY: At a symposium held in Valencia (Spain) on November 7-8, a proposal was made that the Holy Grail kept for centuries in their cathedral be declared as a relic of interest for the whole world.

На международния конгрес във Валенсия (Испания), на тема „ Валенсия, градът на Светия грал”, състоял се на 7-9 ноември, е било предложено ценната реликва, съхранена в катералата на града от векове да бъде обявена за обект от историческо значение за човечеството. Става въпрос за потир, който –както се твърди- е бил ползван от Спасителя на Тайната вечеря. Той беше ползван при богослужение в същата катедрала от Негово светейшество папа Бенедикт ХVІ на Световния конгрес на семейството през 2006 г. – а преди него също от покойния папа Йоан Павел ІІ през 1982 г. (Виж в.Абагар, брой 8, 2006). Мотивите за предложението се позовават на исторически източници, че свещеният уред е в центъра на процеси довели до обединението на Стария континент, като символ и обект на водещи събития в продължение на 1700 години, от когато присъствието на Светия граал е забелязано на територията на Испания, и 500 години от когато е съхранен в катедралата на Валенсия.
Историята на потира от Валенсия е може би по-малко увлекателно от тази на филмовите и рицарски преразкази, но е единствената, която се основава на редица обективни изворни, археологически и художествени изследвания.
Според традицията реликвата е донесена в Испания по нареждане на римския мъченик дякон Лаврентий в навечерието на мъченичеството му през 258 г, Верноподобността потирът от Тайната вечеря дотогава да е бил съхранен и ползван от римските епископи се основава между другото на един текст от Римския богослужебен канон (анафора), днес известен като Първи канон на западно-обрядното богослужение, където при освещаването на виното се описва, как на Тайната вечеря Спасителят държи в ръцете си “hunc calicem” (същия този потир). Археологически проучвания, извършени от края на 50-те години до 1984 г. на миналия век от проф. Антонио Белтран от университета в Сарагоса показват, че обектът се състои от три части, от които основната е една купа от ахаг, вариант „cornerina orientalis”, изработена по начин обичаен за Близкия изток през периодо от ІV век преди н.е. до І век от н.е. Другите части са добавени като орнамент през късното средновековие (ХІІІ.ХІV век).

сряда, 26 ноември 2008 г.

Антонио Грамши, католик

SUMMARY: The recurring scoop that founder of Italian communist party, Antonio Gramsci (1891-1937), died with the sacraments of the Catholic Church, was just confirmed by a high Vatican official, archbishop Luigi De Magistris.

Слуховете, че основателят на Италианската комунистическа партия през 1921 г. и неин основен идеолог, Антонио Грамши (1891-1937), в края на живота си се върнал в лоното на католическата църква, получиха твърдо потвърждение от ватиканския служител най-близък до фактите около този случай. Доскорошният Велик пенитенциарий на Светия престол, архиепископ Луиджи Де Маджистрис (впрочем земляк на покойния лидер), отговаряш за делата касаещи проблемите на съвестта доведени до вниманието на Ватикана, е подкрепил тезата за предсмъртното покаяние на Грамши и приемането на светите тайнства изповед, елееосвещение и причастие. Това станало в болницата, където бил приютен под грижите на милосърдни сестри.монахини. Известно е, че сред книгите, които често прелиствал била автобиографията на кармелитката Тереза Лизиьо (1873.1897), канонизирана през 1925.

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

НЕДОРАЗУМЕНИЯ Реликва на св. Йосиф, за откуп

SUMMARY: A gross misunderstanding in Bulgaria about e reliquiary with presumed relics of St Joseph, on sale at the National Historical Museum in the hope that the Holy See might rush to buy it…

Сензацията разпростанена на 11 ноември, че в НИМ се предлагат за откуп „мощи” на св. Йосиф „юридеческия” баща на Спасителя и че даже се предвиждало да бъдат предложени на католически епископ, заобиколи света. На 13-ти вече ни питаше от САЩ църковният активист Джеймс Ликудис, основател на динамичното църковно движение „Католици обединени за вярата „ (CUF), дали и как такава наглост може да се получи в БГ. Очевидно е налице голяма нужда от разяснение на нердоразумението.
Най-правилно реагира в случая Апостолическата нунциатура с декларация от 12 ноември, че католическата църква нито продава (както е обвинявана), нито купува реликви. Противното би било равно на „симония”, греха да даваш или да вземаш пари за духовна/блатодатна ценност, както в началото на църквата предлагал на апостолите Симон Магьосник (Виж Деяния на апостолите, глава 8, 9-24).
Терминът “reliquia” , спомената в грамотата (по всяка лероятност автентична), в католическата църква е широко обхватен: означава „мощи”, като е било прието в НИМ, но също „останки” (relinquo като първо означава „оставям”), т.е. също остатък, частица от дреха, от принадлежала на светеца вещ или частица от нея). Така при венчавката си в Асизи през октомври 1930 г. царица Йоанна получила реликва, т.е. част от расото на св. Франциск”, което до днес се пази в известната базилика.
В грамотата, която придружава въпросната реликва в НИМ трябва да е отбелязано дали става въпрос за „мощи” (ex ossibus), за което силно се съмняваме, или за честица от дрехата (ex vestibusq ex pallio ), от тояжката (ex bacyllo), ако щете от юздите на магаренцето му, както наивно гласят древни грамоти. Такава реликва, цяла кръпка от пелерината му се съхраняваше и всеки 24 май се показваше на годишното възпоменаване на освещаването на асизката базилика през 1228 г.
Годината на грамотата 1770, препотвърдена също през 1772 г. я вписва в понтификата на францисканеца папа Климент ХІV (1769-1774). Около онова време в североизточна България се забелязва едно движение на францискани преминамаши от Цариград в Молдова, като един от тях е номиниран за Никополски епископ. Молдова представлява тяхна много успешна мисионерска територия до днес, специално посветена на св. Йосиф, като най-старата им църква запазена до днес в гр. Бакъу е посветена именно на този светец.
Възможно е обаче тя да е пристигнала в България с първите мисионери пасионисти, силно покровителствани от спомянатия папа, личен приятел на основателя им св. Йоан Кръстни. Възможно е тя да е била свързана също с най-успения девически орден действал в Българшя още преди освобогдението, този на сестрите жозефинки (йосефинки), с пълно наименования „Сестри от конгрегацията на Свети Йосиф от Появяването”, т.е. от видението му на сън на Ангел Господен, който му нарежда да спасява Младенеца с бягство в Египет.
Не е нужно да се мисли, че реликвата е била открадната от някоя от българските католически църви. Същестува практиката по време на гонение, какъвто беше за католиците периода 1944-1989, когато мното църкви се одържавяваха (три във Варна, откъдето изглежда произхожда реликвата), свещеници да поверяват някои ценности на особено благочестиви верни за съхранение докато настъпят по-добри дни. Предполагаме, че някои не толкова благочестив наследник реиил да си изкара някое левче в повече за през тези трудни времена. Сбъркал обаче адреса.

сряда, 12 ноември 2008 г.

ТРАУР

SUMMARY: An Obituary of Vassil Yankov, 84, father of our technical editor Drago.

Получава се закъснение с излизането на брой 10, 2008 поради траур в семейството на техническия ни редактор Драгомир (Драго) Янков. Любимият му родител дядо Васил Янков, почина на 11 ноември на 84-годишна възраст. Беше родом от абагарския ни странджански край. Познавахме се преди да се запознаем със днешния ни сътрудник Драго. Лека му пръст.

ПЪТЕПИС :Войната

SUMMARY: A Journey through the War Years, a memoir of the War Years in Assisi, as experienced by a teenager from Bulgaria in a foreign country, in the pursuit of a high spiritual ideal.

Най-голямата трагедия от ХХ век, чисто хронологически, ни настигна докато излежавахме една треска в Малката спалня, т.е. предназначената за 12-13 годишните деца. Някой ни донесе заедно с пургатива, който беше наложителен при всяко неразположение, също вестта, като че ли получена от махалата, че Полша и Германия се биели. Кой щеше да помисли, че нелепата схватка щеше да ни осъди на една полувековна раздяла с родината, каквато последва за нас от тази дата 1 септември 1939 до 1991? А иначе, системата на обучение, която ние и нашите бяхме приели предвиждаше само 12 години раздяла, вече пробвана от няколко поколения български духовници..

Дучето говори...
Истинската война за нас настъпи на 10 юни следващата година, когато Дучето я обяви на Англия и Франция, заставайки на страната на нацистка Германия. Щом по радиовълните пристигна вестта (лудувахме по тесния висящ коридор обгръщащ комплекса), невеорятен вой от щастие се дигна от другарчетата ни, вече душевно въвлечени в светкавичните победи на Хитлер, нашумели през онези дни срещу колониалните съперници на Италия на Черния континент. Декларацията се повтаряше всеки час. Тогава и чувахме за пръв път гласа на Дучето, един писклив тенорилен глас, никак не пасваш с намусения му образ с вирната глава и шлем отгоре, изпъкнали очи, повече булдог отколкото древен римлянин, какъвто си го представяхме по учебници, тетрадки, училищни дневници, от където ежедневно ни гледаше. Необуздано бушуваше настроението на обкръжението ни от долните възрастови групи, закърмени с фашистката демагогия по време на основното им образувание като Lupetti („вълчета”, при пред школниците) и Balilla (нещо като Павлик Морозов от нашенския вариант на фашизъма, при юношите). Някои дигаха юмручета пред нещастните българчета, че България все още не се била определила в съдбоносната битка между добро и зло: „Ще ви смажем!” – пищеше малкият Енрико Барони и стържеше пода с разпадаща му се обувка... По-късно напусна семинарията и стана учител, с хоби диригентството. Дълги години хранеше дабри чувства към другарчетата си българи от време оно.
Все пак, и това не беше още войната, която да почувстваш физически на гърба си. Просто се разнообразяваше семинарската скука с долетяващи новини за победи и стратегицески отстъплениия в далечни страни. Забеляза се една бърза промяна в структура на обучението: етап послушницество започна прибързано, само след няколко седмици, за трите горни класа, без да чакат редовното изтичане на сроковете до края на седми клас. Целта била да се предотврати мабилизизацията им зя нуждите на военната машина! С послушничеството (новициат), по дейсвашите закони, се причислявали към клира и не подлежали на военна повинност. До тук стигал и патриотизмът им. Истинската война я почувствахме около година и половина по-късно, когато ни наложиха купонна система. Но преди това станаха неща в колежа, които предизвикаха големи промени в реда на образованието ни и, без съмнение, в по-нататъшното ни развитие.

Изравняване
Първата учебна година в крайна сметка беше успешна за новодошлите българчета. Не се чувствахме повече като второстепенни граждани. Учението ни довеждаше до пълно изравнение с останалите и до равен старт пред следващите етапи. Лично се чувствахме в стихията си.
Разширяваше се и погледът ни към околния свят. Към мястото, където живеехме, и града, на който гостувахме. Захочнахме да разбираме защо беше важно да си в Асизи, град описан във всичките цу географски и световно исторически измерения от великия Данте Алигиери със стотина стихове в Песен 11 от Рай, третата част от Божествената комедия. Четири тристишия от тях стояха издълбани на мраморна плоча на стена на външния каридор (porticato, портик), където ежедневно играехме, като последното гласеше (в свободен превод) „ Щом някой за това място иска да говоли, да не го нарича просто Асизи, а по-скоро Изток, за да бъде правилен”. Брей! си викахме.
До края на учебната година бе направена една първа селекция: две от пристигналите заедно с нас в Асизи момчета трябваше да напуснат семинарията поради слаб успех. Някой ги посъветвал да кандидатстват като братчета монаси, без амбиция да се състезават в класната стая. Не удържаха и тук. Първо Давид, после Бонавентура (Тунката) се завърнаха в България. Едно трето момче, Пенчо Бадов, грябваше да повтори годината и близо цяло десетилетие ни следеше по петите, вече в нова група съученици, докато сам не рещи да напусне състезанието през 1948 г.. Но тъй като светът се беше вече разделил на Изток и Запад, предпочете да се изсели в най-новия свят, Австралия, от където дълги години продължаваше да поддържа контакт със старите си приятели. Много обичаше да се разпростира в писмата си на литературна тема, главно меланколичната поезия на Джакомо Леопарди.

Нова вълна българчета
Дойде обаче за новата 1939-1940 ново, и последно попълнение в редиците ни: четири момчета от днешния град Раковски, и по-точно от кварталите му Генерал Николаево (старо Калъчлий) и Секирово (старо Балтаджий): Йозо Зайков, Венко Рончев, Йоско Делянин и Серафим (Винето) Генов-Батемберчето. Пред тях и ние се почувствахме старши, с амбицията да ги въвеждаме в новата среда: език, традиции, малко маймунлъци за оцеляване. С тях постигахме най-високото число българи наведнъж в Асизкото школо: 14 момчета от общо 72ма ученици, или една пета от всички.
Имаше и още двама млади българи в богословския курс, който се провеждаще в друго помещение в центъра на града, където и ние след няколко години щяхме да се преместим, но контактите ни с тях бяха, ако не забранени, то крайно ограничени, главно поради строгата дисциплина, която делеше отделните етапи на формирането ни. Георги Митов и Серафим Гендов бяха от едно доста по-старо поколение, постъпило първо в една нисша семинария за българчета в покрайнините на Цариград, в предградието Бююкдере на Босфора, резиденциален квартал на много посолства в старата столица на Османската империя. След закриването на семинарията им през 1929 г. те са преместени в Италия, където продължават обучението си в нисшата сеиинариая на францисканите в град Сполето и, след новициата, нън висшата семинария в Асизи, където ги засекохме през 1938-1939 г.. На 19 март 1939 г. двамата бяха ръкоположети свещеници и малко след това тръгнаха за Истанбул за непосредствената им подготовка за работа в България. Митов беше в първото ядро францискани, които стъпиха в България в подкрепа на българската източно обрядна (униатска) църква през 1941 г. Гендов остана в Цариград, после напусна свещенството, като известно време се занимаваше с българските емигранти-бежанци в Турция. Десетилетия по-късно, около 1970 г., се явихме като посредник за помиряването му с църквата чрез изповед и леко духовно наказание.

Гости
Трябва да отбележим, и в светлината на тези факти, че не бяхме съвсем изолирани от България и българското. Освен споменатите дотук, начело с Венко (Бай Венко) Плачков, който в продължение на близо три години беше специално натоварен с грижата за нас, често се появяваха в Асизи следващите тогава в Рим отец Петър Сарийски, който ни беше придружил от България в началото на октомври 1938 г., и отец Йосиф Гагов, който пък беше довел предишния отряд от 1937 г. и последния от 1939. Освен това Сарийски около това време бе назначен да преподава история в семинарията (1940-1942). Бай Венко междувременно се беше записъл в Папския източен институт (1941-1944), където по-късно се диплочира с дисертация за францисканското присъствие в Цариград. Сарийски беше по-рафиниран и тарикат от Бай Венко и затова беше по-приятно да се общува с него. А и беше доста щедър със средствата, с които разполагаше, като по чудо. Ще е било през първите месеци на престоя ни в Асизи, около началото на новата година, когато попадна сред нас основоположвикът на последното възраждане на францисканите, крило (непроизносяемото) конвентуалци, отец Йосиф Кривчев, основател и директор на нисшата семинария за българчета в Цариград, където всеоще живееше. Около 1948 поради Студената война бе принуден да се премести в България. Живя до дълбока старост в Царев брод, край Шумен. Невероятно приятен човек, леко митоман – болест, от която не малко сред духовниците от оня край безобидно боледуват. Имаме си обяснение и в края на това изложение, в глава Старт, вероятно ще се върнем на темата. През лятото на 1940 и 1941 прекара няколко месеца сред нас семинаристът от висшата духовна семинария „Русикум” в Рим, Купен Михайлов, който ни проведе също курс по български - и беше виновникът да намери място в „Братски връзки”, органа на българските семинаристи следващи в Италия една наша дописка от Асизи за приключение при седмичното ни изкачване на планина Субазио около коледа 1940 г., как сме се загубили в мъглата и как по-чудо слънчев лъч ни показал правилната посока. Били сме на 14-годишна възраст. Май не била тази първата ни публикация. При по-късно разлистване на католическия седмичник „Истина” от 1936 г. откриваме, как нашето име стои под една статия за ОУ „Петър Парчевич” в село Секирово (тогава всеоще Балтаждий), въпреки че нямаме спомен за такова съчинение. При Купен Михайлов с ужас установихме, че нашите упражнения по български ни слагаха на последно място сред другарите ни. Вероятно причинено от пълното ни потапяне в чуждоезичната книжнина.

В края на същата учебна година 1939-1940 се появиха сред нас също двама отци капуцини българи, единият от които беше по-късният Божи раб Фортунат Бакалски, умрял при разпит в Софийския затвор през месец август 1939 г., за когото от 1985 тече процес за канонизирането му като свещеномъченик. Премина през Асизи, ще е било през есента на 1940 г., енорийският ни свещеник от времето когато учехме в село Секирово през 1937-1938 г. (Виж пак Старт, в последната глава на Пътеписа), отец Самуил Рончев. А около коледа 1941 г. ни удостои с визитата си епископ Кирил Куртев на път за Рим, във връзка –както разбрахме малко след това - със сдаването на поста си апостолически екзарх на българите католици от източен обряд (униати), поради неизяснени до днес причини.

Особи
Връх на посещенията от България бяха двете визити на царица Йоанна през 1940 и 1941 г. Явно, отлично знаехме, че на това място през 1930 г. беше сключила брак с цар Борис ІІІ. Нямаше Асизси гражданин, който да не се спомняше за онова събитиер а Бай Венко пазеше в стаята си сватбения подарък на царя, оставен на храма в Асизи: корие на иконата на Свети цар Борис І в Александър Невски. Дойде с малка свита, сред която придворната дама Елена Петрова. Много ни развесели „чалмата” й, т.е. тюрбана, който носеше, а ние такова нещо не бяхме виждали дотогава, освен по картините на башибозука в читанките. Царицата разговаря с нас непринудено, както и ние още по-непринудено я питахме, ще доведе ли Симеончо следващия път. Отговори, че не било за препоръчване поради войната...Значи не само имало война, а вече ставало опасно, разбрахме! Преди да се сбогува с нас, царицата се уедини, седнала на стол в края на външния коридор (портик), обгръщащ манастирския комплекс откъм долината. Дали се молеше или просто се любуваше на уникалната гледка? Посещението на царицата повиши с няколко степени рейтинга ни пред съучениците, както и самочувствието, че сме в полезрението на великите избраници.
Ще се отклоним малко за да добавим, че силно ни мотивираха в оценката на привилегированата ни съдба, че сме в Асизи, също посещенията на широко известни личности, каквито нашите връстници по света не можеха даже да сънуват, а ние, можехме да се похвалим, че, буквално, ядяхме и пиехме с тях. Сред първите, които ни впечатлиха (а и държахме да впечатлим в писмата си нашите в къщи), бяха кардиналите, чието имена започнаха да навлизат свободно в нашата реч, особено след като през 1939 г. светецът от Асизи бе провъзгласен за небесен покровител на Италия: Алессио Аскалези, Карло Салотти (най-колоритният), Пиетро Фумазони-Бионди (шефа на мисиите, „червеният папа” - червен заради цвета на кардиналската му одежда, папа, защото имаше власт над по-голямата част от земното кълбо), Пиетро Пиацца, патриарх на Венеция, който различно от другите пък беше облечен, както папата, в бяло, бидейки монах-кармелитанец, чийто офицална „хорова” одежда била бяла), Качча-Доминиони и, най-често, Никола Канали, който идваше с голяма свита роднини, охрана, рицари, цял духов оркестър, до степен да започва да ни досажда. През 1940 се появи в манастира по-големият брат на царица Йоанна, престолонаследникът на Италия, принц Умберто, па-късният крал Умберто ІІ. А през най-страшните години на войната, накъде през 1944 г., и главнокомандващият войските на Мусолини, генерал Родолфо Грациани. Седна на маса с монасите и поръча за всички...качамак. От по-късна информация разбираме, че около първата ни коледа в Асизи гостувал на манастира световно известният вече сред францисканите отец Максимилиан Колбе, игумен на най-голямата манастирска общтост в света, Непокаланов в Полша, с над 700 братя, по-късен герой-мъченик от Аушвиц през 1941 г., а от 1982 канонизиран светец, обаче в паметта ни не е останал никакъв спомен за това посещение. Повече си спомняме за голямото мъчение, на което бяхме подложени, да се справим с поредното блюдо „гадни” макарони, сервирано ни на Бъдни вечер. Станахме за резил пред всички.

Ваканция с занимания
Лятната ваканция в края на първата ни учебна година на чужда земя ни позволи да пробваме един дълго очакван сезон, описван ни от съучениците от по-горните класове с най-светли краски като време на игри, разходки до река Киашо на около десетина километра долу в равнината и свободни четене на извънучилищна книжнина. Последното не се случи. Ректорът Бечерика разпоредил тази ваканция да бъде използвана за извънучилищно задълбочаване на предмет Религия. Два часа ежедневно се посвещаваха на един мащабен катехистичен труд от около 500 страници, специално предназначен за „зрели „ (per adulti) християни. Свободно четене на друга литература се отлагаше с още една година. Ще признаем обаче, че оня ранен богословски курс ни позволи едно наистина респектиращо навлизане в дисциплината, която щеше да стане наше професионално поле на знания и действие десетилетия наред по-късно. Допълнителното ни навлизане в материята в богословския факултет през 1947-1952 ни се стори просто едно естествено разширяване на периметъра опознат през онази първа ваканция в Асизи.
Разходките до реката в най-дълбокия й участък покрай селцето Бастиола представляваше не само едно различно развлечение от това да мериш сили с планината, но също часове на свобода. Малките раса, с които се обличахме ежедневно през последните седем месеца, от 05.00 да 21.00, оставаха на купчинки сред храстите, а ние се виждахме такива, каквито сме, възмъжаващи момчета в извънманастирска среда, със свободни движения и първи опити на плуване. Постигнахме добри резултати за цял живот, както доказано с по-късното ни общуване с морето, при което ни се отдаде да живеем през един дълъг период от живота ни (Виж глава Дом Абагар в следващ брой).

Промени
Две бяха събитията, които на свой ред и по същество щяха да повлияят тежко – и в положителния, и в отрицателния смисъл на думата - на по-нататъшния ни живот.

Едното беше, че с 5 октомври 1941 г., непредизвестено, ни се наложи купонна система за хранене. Падаха ни се по 100 грама хляб на човек на ден, и то не от най-качественият. Войната ни настигаше с удар „под кръста”, където най-много болеше. Недояждането се превърна за нас 15-17-годишните в начин на живот през най-крехките години на растежа и ни придружи до средата на 1948 г., когато започнахме да се храним отново като бели хора. Положението ни тежеше още повече, като наблюдавахме, че в самата манастирска общност нямаше пълно равенство между съставните й групи: отци, послушници и „пробанди” (за опитомяване), сред които последни попадахме и ние. А с това настъпваше също недоимък и в други сектори на ежедневието – студът ставаше по-студен, дрешките все по-износени, обувките все по-тесни за растящите крака. Различно от италианчетата, които се посещаваха често от свои близки и получаваха по някое колетче, ние оставахме, немили-недраги, напълно на произвола на военната обстановка.

Известно облекчение се получи в около същото време, чрез смяната на ръководството ни: строгият Бечерика бе заместен от крайно „мекия” Тарчизио Делла Ровере, 27-годишен левент, с приятно излъчване, а при това и добър литератор. Престана моралният аскетичен тормоз на предшественика му, въпреки нестихващият поток от молитви и молитвички, които прибавяше по собствено настроение в ежедневните религиозни практики. Беше явно, че Бечерика не го ценеше като свой достоен приемник. Посмя даже да ни предупреди, преди да се сбогува с нас, да спазваме, въпреки всичко, неговите собствени препоръки. Оказа се наистина либерален, даже прекалено такъв, загуби авторитет и някъде през 1943 г- събрахме подписка за отстраняването му. Помогна ни обаче лично с книгите от библиотеката си. Имаше добри издания от флорентинския литературен кръг около сп. Frontespizio (Проспект), с едни от най-добрите италиански писатели и поети през онези години. Особено ни впечатляваше Джованни Папини, останал наш кумир и еталон в течение на много години. Ще сме консумирали няколко десетки „извънучебни” книги. Ежедневно ги коментирахме с някои от по-будните другарчета и пробвахме да имитираме стила им в училищните съчинения. Един беше момчето от следващия клас Ремо Сегати. С него споделяхме също влечението към Великата френска революция – събития, персонажи, речи, черпени от все по-дебели книги. По тези теми почти не общувахме със сънародниците ни българи в семинарията. Някак се отчуждавахме взаимно. Измислиха ни и прякор, „българинът”, т.е. не от техния павликянски край.


Архим. Проф. Георги Елдъров

вторник, 11 ноември 2008 г.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ И ПОСЛАНИЕХІІ Генерален синод на католическите епископи

SUMMARY: An account about things done and proposals made at the meeting of representatives of world Catholic bishops in Rome on October 5-26, 2008, concerning the Word in the life and mission of the Church, with a resume both of the 55 points agrreed by the bishops and of the Message they sent to the People of God throughout the world.

След четириседмични заседания, на 26 октомври събраните от 5 на същия месец на своя ХІІ Генерален синод в Рим 253-ма католически епископи (Виж акцент в предишния брой) приключиха работата си с архиерейско богослужуние във Ватиканската базилика „Свети Петър” с участието на папа Бенедикт ХVІ, който ги беше вдъхновявал и насърчавал през цялото време, а сега им благодареше за добре свършеното дело.
По статут генералният синод не изработва декрети, нито цели постигането на вероучителни декларации, както би сторил един вселенски събор, като първият в Никея през 325 г. или, за католическата църква, последният във Ватикана през 1962-1965 г. Обикновено тази институция, създадена едва след приключването на Втория ватикански събор, завършва с предложение на редица точки, които предоставя на Светия отец папата като база за някакъв бъдеш документ, който той сам ще се погрижи да създаде и разпространи от свое име. Най-често това става чрез съответна папска енциклика или апостолическа конституция свободно изградена около подложения му текст.


В края на този синод бяха съгласувани 55 точки по въпроса за Словото в живота и мисията на църквата, останали засега официално засекретени, въпреки че бе разпространен един техен официозен списък. Целта е, от една страна да се остави пълна свобода на Светия отец да си направи избор на темите, които ще третира в евентуалния си църковен текст, а от друга притесненията на синодалните отци по разгледаните теми да станат достояние на универсалната църква. От своя страна, както при предишните издания на Генералния синод на католическите епископи, същите разпратиха до верните свое послание относно свършената от тях работа от около осем страници, одобрено на заседанието им на 24 октомври. Същевременно те упълномощиха специалния секретар по редактирането на посланието, архиепископ Джанфранко Раваз, председател на Папския съвет за културата, да изготви едно по-кратко обобщение на същото за да бъде по-лесно ползвано от онези, които ще бъдат натоварени да го доведат до вниманието на отделните групи верни по света.

В следващите редове желаем да представим както заключенията постигнати на току що приключилия ХІІ Генерален синод на католическите епископи, така и посланието разпространено от тях към верните от цял свят.

Резолюции
Съгласуваните 55 точки на Генералния синод са преминали през всички етапи на съборната процедура, вече известна от все по-честото й ползване, най-вече след Втория ватикански събор. Първоначалният текст състовен въз основа на предложенията по темата на Словото в живота и мисията на църквата, придошли през последните месеци от цялата църква бяха падложени на дебат, съгласуване и и електронно гласуване в аулата на синода от страна на 244 синодални отци и то, както стана ясно, с много високо болшинство от средно 95%, противно на случващото се при предищни подобни асамблеи, където процентите бяха забележително по-ниски.
Списъкът се състои от три части, с две точки предназначени да представляват някакъв увод и една с футкция на заклучение.
Уводът съдържа молба към Светия отец да се заеме с оформянето на предложения материал като църковен документ според формата на другите му вероучетелни инициативи, какмито са енцикликата или апостолическата конституция, и други
Част първа „Божието слово във вярата на църквата” (точки 3-14) съдържа насърчение към отделните обкности в лоното на католическата църква да осъзнаят още по-дълбоко и да живеят според Словото, което е Исус Христос, и най-вече в реалната му присъствие в Светата Евхаристия. Съответни точки представят Словото от Вехтия и от Новия завет, като помирение с Бога, солидарност с бедните в света и основа на човешката етика.
Част втора „Божието слово в живота на църквата” (Точки 14-37) предлага конкретни мерки за подобряването на проповедите в църквата, едно ново редактиряне на Книга „Четива” ползвана в богослужунието, насърчава ползването на псалмите и други подходйщи библейски откъси с молитвена цел и, най-фрапиращото за общественото мнение, офичиалното въвеждане на жени в древния нисш църковен чин „чтец”.
Накрая се пледира за едно по-засилено сътрузничество между библейските специалисти, от една страна, и богословите и пастирите, от друга.
От уникален богословски и междуцърковен интерес е предложеното в точка 37 да се приеме изявлението на Цариградския вселенски патриарх Вартоловей І пред синодалните отци като вероучителна част от синодалните решения на католическата църква.
Част трета „Словото в мисията на църквата” (точки 38-54) разглежда отношенията между Словото и изкуството и културата, както е било винаги прието в историята на църквата и на разпространението на Библията през вековеге.
Тук е също мястото разпространението на Словото чрез масмедиите, опасенията от фундаментализма и сектите, които също ползват по своему Библията. Става също въпрос за диалога с другите религии к отношение към Словото, като юдаизма и исляма, за поклоническите походи и изследвания в Светите места, за „Петото евангелие”(вселената, която говори за Твореца си), за екологията...

Последният параграф от предложенията на ХІІ синод предлага Пресветата дева като образец за отношението ни към Божието слово и насърчава набожността към нея чрез ползването на известните молитвени практики Богородичната броеница и молитвата „Ангел Господен”


Послание
Посланието, съставено от 15 точки с увод и заключение, няма заглавие, а започва направо с обръщението „Възлюбени братя и сестри”! Явен признак на желание то да достигне направо до базата на църквата, верните и обикновените богомолци. И наистина такова беше пожеланието на многобройни епископи, изразили намерението да пристъпят незабавно към популяризиране на темите чрез проповеди, беседи и дебати в съответните им поместни църкви, което пък породило нуждата от специалното обобщение на документа от страна на Равази, както споменахме по-горе.
Посланието представлява една покана към Божия народ, масата на вярващите, да навлезе в една духовна пътека, от горе надолу, от вечното до ежедневното, от небето до домовете и работните им места, която ще им позволи поетапно да покорят целите начертани от синоддалните отци.

Посочват се четири етапа в разглеждането на въпроса за Словото в живота и мисията на църквата, с понятия заимствани от Свещеното писание и лесно достъпни за широката публика.

Гласът на Словото: Божието откровение
За вярващите Словото е на първо място гласът на Твореца, който, при първоначалния мрак и небитие, с една дума сътворява света, светлината, земята и небето с всичките им твари. „Да бъде светлина”, и стана светло! Същият глас навлиза в историята на човека и го придружава след падението, въвело смърт и скръб в човечеството, до завета с изрядни праведници, до десетозаконието от Синай и спасението през пустинята, приемайки пътьом писмената форма на Свещеното писание, библията, която ние днес прелистваме и слушаме.

Лицето на Словото: Исус Христос
По думите на евангелиста Йоан, в най-ново време, „Словото станало плът”, взело човешки образ, този на Богочовека Исуса Христа, Син Божи и същевременно смъртен човек, свързан с една определена епоха, народ, земя. Живее сред изпитания и ограничения характерни за хората от всички времена до края на живота си. Обаче и славно възкръсва за вечен живот. Той е оня, който довежда до съвършенство срещата ни със Словото Божие, като ни разкрива пълния му смисъл и единния му замисъл през вековете. Следователно християнската религия е буквално религията, в чийто център стои едно лице, Исус Христос. Той ни позволява да разберем, че също Писанието е „плът”, т;е., човешки думи, които трябва да бъдат разбрани и задълбочени по начина, по който се изразяват, но които дълбоко вътре в себе си крият светлината на Божията истина.


Домът на Словото: Църквата
За да опишат мястото, където най-естествено се вмества Словото, синодалните отци използват един стих от Деяния на апостолите, където става въпрос за четири насоки в живота на първоначалната християнска общност (Виж Деяния 2, 42). Първо учението: да четем и да задълбочаваме библейските четива като ги възвестяваме на всички вътре в църквата , така че в процеса да бъдат въвлечени както умовете, така и сърцата на хората. Следва „хлеболомението”, т.е. участието в Светата Евхаристия, източник и връх на живота и мисията на църквата. Третият момент е молитвата, онова, което днес все по-често се нарича „ литургия на часослова”(liturgia horarum), молитвата, която предава ритъм на дните и сезоните на християнския годишен календар, типичен за монашеския живот, но достъпен също за всички благочестиви християни. Същото се свързва с практиката, все повече разпространена сред верните, да се четат редовно откъси от свещеното писание (lectio divina), да се задълбочават молитвено в тях и да се стараят да ги прилагат в ежедневието си.
Последният, четвърти стълб на това място е общението с братята, които също обитават общия ни дом – църквата. Ние не се определяме като онези, които просто слушат словото, а също като такива, които го прилагат конкретно в живота, както казва Господ: „ Мои братя са ония, които слушат словото Божие и го изпълняват” (Лука 8, 21).
В този раздел се срещаме също с братята християни от другите вероизповедаиия, с евреите и други, обединени с нас, доколкото всеоще непълно, чрез привързаността си към Свещените писания.

Пътеките на Словото: Мисията днес
От естественото си църковно местонахождение, църквата, Словото напира навън, там където го е насочил Спасителят при раздялата си с учениците, да тръгнат по следите на всички народи за направят от тях слушатели на словото (Матей 28, 19-20). Това означава за църквата както да проповядва по традиционния начин от амвона, така и чрез все по-новите средства на комуникация и общение между хората, включително и чрез информатиката. Наложително е Библията да навлезе в семействата, в училището, в културните среди, имайки предвид, че през вековете последните са черпили изобилно от нея за напредъка на изкуството, на литературата, на музиката, на философията и на общата етика на човешкото поведение.
Накрая, Словото отразява също страданието, което се повдига от човечеството: на върха му се издига кръстът Господен - една светлина, която обещава надежда за изкупление на всяка твар – надежда за близки и далечни, за света и вселената.
Заключение
Накрая синодалните отци от този свой ХІІ генерален събор пледират към пасомите си от цял свят да скътват Библията в домовете си, да я прелистват и да се задърбочават в откриването на цйлостния й смисъл, превръщайки общуването си с нея в молитва и дела.

петък, 7 ноември 2008 г.

НЕСКРОМНО

SUMMARY: Two members of our staff were honored on October 29th by two different institutions for their contributions to Bulgarian culture: Angelina Pavlova for her role in the First Biennale of Bulgarian Design; Sylvia Nikolova for her reportages on Health and Medicine in the magjor Bulgarian daily, “Monitor”.

На закриването на първото Биенале на българския дизайн на 29 октомври нашата сътрудничка и член на нашия екип, Ангелина Павлова, бе отличена с грамота на медийния партньор на изложбата, АТЛАС СТИЛ, и с поръчка да изработи наградата на Софийския архитектурен салон „Къщата”, организиран от Сдружение „Софийски архитекти” САБ и Издателство АТЛАС СТИЛ.

Същият ден, на бизнес форума „Алея на здравето” в НДК Силвия Николова от кръга Абагар, репортер на в. Монитор, бе наградена с грамота и плакет от Националната браншова стопанска камара заради приноса й в лекарствената политика и отразяването на проблемите в реформата на здравеопазването.
На 26 септември в „Нощта на учените” в НДК тя беше получила също Първа награда за статияга й „Наши учени лекуват рак с диаманти”, отредена й от Проекн RE CAME по Седма рамкова програма на Европейския съюз за научни изследвания и технологично развитие.