SUMMARY: An error occurred in the article on Advent by Svetlana Karadzova in Abagar 12, 2007, mixing up some dh the terms used in Bulgaria for Advent,Vigil, which we gladly acknowledge and correct.
В статията на Светлана Караджова за Адвента в последния брой, въпреки старанието й да прокара по-правилния поглед към предколедния сезон като време на очакване идването на Господа, именно, "адвент" (по латинското adventus), терминът не е спазен при споменаването на последната неделя от периода, посочена по инерция като "предколедна”.
петък, 28 декември 2007 г.
сряда, 26 декември 2007 г.
СРЕЩА С ПРЕПОДБНИЯ МУН
SUMMARY: A chance encounter with a small group of Bulgarian followers of the reverend Moon, brings out reflexions about the incompatibility of their vision about the coming of the Kingdom of God on earth and substantial tenets of Orthodixy.
На 20 декември, в 18 часа, когато вън беше вече тъмно и доста студено и за този сезон, се появихме в залата Федерьция за световен мир на ул. Бенсовски 25, срещу пожарната. Посрещнаха ни на входа посланиците им за България, историците Михаил и Михаела Сергиеви, които вече познавахме, и бившияг приближен на Илия Минев, поетът Лазар Димитров Корбанколев от град Септември, известен като последният политически дисидент у нас, останал в затвора още шест месеца след като всички други дисиденти са били освободени след 11.11.89. Попитахме организаторите дали ще можем да направим изказване след доклада на нашия съверец католик Иван Калчев, но ни се отговори, че нямало такава практика при тях. Ще го направим по долу гук. Сигурни сме, че ще го прочетат и домакини и абагарци по света.
В не голямата зала се бяха събрали малка аудитория от десетина до дванадесет души слушатели, сред които разпознахме и поздравихме Иван Калчев и пастор Агопян от Адвентистката църква. Седнахме кротко на втория или трети ред и докато чакахме откриването на срещата взаимно се представихме и разговаряхме на италиански език с философа Габриела Спаня-Кардашева. Познавала се лично с архиепископ Емануел Милинго, много популярен екзорсист (извършвал сеанси за справяне с рогатия), преминал през етапите епархийски архиерей на Лусака (Замбия), средно-висок ватикански сановник, а сега църковен реформатор в редиците на преподобния Мун..
Самата проява започна със соната на Шуберт, видео за историята на движението на известния корейски проповедник и в частност на учредяването в Ню Йорк на 23 септември преди две години на „Авелови обединени нации”, дало повод за софийската среща, Докладът на Калчев се оказа обобщение, и то доста интелигентно стъкмено, на декларацията представена по оня повод от преподобния Мун, със заглавие „Провиденциален поглед върху Ерата на Тихоокеанския басейн в светлината на Божията воля: Съединените щати и бъдещата насока на ООН и на целия свят”. Няма да го повтаряме тук, освен точките, по които имаме да кажем нещо, а не ни бе дадена възможност да се изкажем по тях на събранието. Сигурно ще се появи някъде в пресата, а и останаха достатъчно екземпляри в централата им на ул. Бенковски 25. Оставихме също, като контрапункт и алтернативно четиво, екземпляри от двата последни броя на в. Абагар.
Декларацията представлява един много позитивен и оптимистичен геополитически поглед към положението и близкото развитие на света към създаването на едно обществено и расово помирено и щастливо човешко общество, сплотено по образеца на нормалното семейство, съставено от съпрузите и домочадието. Ролята на Тихоокенския регион с епицентър Корея издава поредния месианизъм, според известната и в други ситуации схема, като рефрена на панруския църковен национализъм„Два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има”. Няма да коментираме тази част от декларацията. Кой няма право да си чертая глобални визии? Когато пътувахме ежедневно с любимия ни бус 63 от Витошката кота до бул. Димитър Несторов, се засичахме с мечтател-философ, който, без да сме се представяли един на друг, през ден ни разкриваше своята мирова многопластова визия за реда и съдбата на света. Искрено завиждахме на прозренията му.
Онова, което желаем да изтъкнем в случая с мунистите е несъответствието на някои точки на декларацията с християнските понятия, които са най-щедро нахвърлени в схемата и нерядко, просто преиначени и, следователно, са в състояние да подведат вярващите попаднали в кръга на мунистите, със скритото послание, че въпреки всичко не са прекалено далеч от проваверието.
Първо, образът на Христа: поставен на челно място във визията на Мун, всъщнст той изпълнява някаква пасивна роля при въвеждането на човечеството в новото време, осъществено от други герои. Явява не толкова като историческа личност генерирала основни събития за избавлението на човека, а като някакъв символ на Божията воля, по същество не дотам различен от другите представители на Божествения план – мечтател сред мечтатели, пророк сред пророци, символ сред символи.
Второ, откровението получено от преподобния Мун: каквото да е то (визия, анализ, щастливо прозрение), е несъвместимо с християнската доктрина за приключването на Богооткровението, постигнало върха си чрез Исуса Христа. Друго евангелие, т.е. алтернатива, няма –анатемосва апостол Павел всяко противно твърдение. Отдавна е минало времето, когато християнската църква определяше броя и заглавията на каноничните си книги, където се съдържа Божието слово, още около втората половина на втори век от новата ера: останалото (евангелие на Тома, евангелие на Филип, евангелие на Юда) е продукт на гностични движения и становища на еретици..
Трето, Божието царство: онова, което се очаква да се възцари с помощта на Мун – колкото и да е привлекателно поради качеството и количеството на човешкото щастие (мир, справедливост, братолюбие, семейна обич) остава на нивото на земните постижения, ако щете геополитика и глобализация, една „ера на водолея” с далеко-източна украса. Няма я есенцията на блаженството, проповядвано и обещано от Спасителя, което християнските богослови определят като живот в приятелство с Бога, дарено ни чрез благодатта, извоювана от Христа и получавана още отсега чрез вярното практикуване ва емангелските поръчение и чрез църковните тайнства, най-вече чрез Светото причастие с тялото и кръвта Господни. Прозряното от Мун се доближава поразително до хилиазма (миленаризъм), очакването на някакво хилядолетно възтържествуване на Божието царство, даже и под формата на „християнска цивилизация”, преди края на света и Страшния съд, концепция порицана от църквата още през първоначалните години на християнството. С него се занимава и Втория ватикански събор, като доктрина за отхвърляне из периметъра на християнското вероучение (Виж Догматична конституция „Светлина на народите”, § 48).
На 20 декември, в 18 часа, когато вън беше вече тъмно и доста студено и за този сезон, се появихме в залата Федерьция за световен мир на ул. Бенсовски 25, срещу пожарната. Посрещнаха ни на входа посланиците им за България, историците Михаил и Михаела Сергиеви, които вече познавахме, и бившияг приближен на Илия Минев, поетът Лазар Димитров Корбанколев от град Септември, известен като последният политически дисидент у нас, останал в затвора още шест месеца след като всички други дисиденти са били освободени след 11.11.89. Попитахме организаторите дали ще можем да направим изказване след доклада на нашия съверец католик Иван Калчев, но ни се отговори, че нямало такава практика при тях. Ще го направим по долу гук. Сигурни сме, че ще го прочетат и домакини и абагарци по света.
В не голямата зала се бяха събрали малка аудитория от десетина до дванадесет души слушатели, сред които разпознахме и поздравихме Иван Калчев и пастор Агопян от Адвентистката църква. Седнахме кротко на втория или трети ред и докато чакахме откриването на срещата взаимно се представихме и разговаряхме на италиански език с философа Габриела Спаня-Кардашева. Познавала се лично с архиепископ Емануел Милинго, много популярен екзорсист (извършвал сеанси за справяне с рогатия), преминал през етапите епархийски архиерей на Лусака (Замбия), средно-висок ватикански сановник, а сега църковен реформатор в редиците на преподобния Мун..
Самата проява започна със соната на Шуберт, видео за историята на движението на известния корейски проповедник и в частност на учредяването в Ню Йорк на 23 септември преди две години на „Авелови обединени нации”, дало повод за софийската среща, Докладът на Калчев се оказа обобщение, и то доста интелигентно стъкмено, на декларацията представена по оня повод от преподобния Мун, със заглавие „Провиденциален поглед върху Ерата на Тихоокеанския басейн в светлината на Божията воля: Съединените щати и бъдещата насока на ООН и на целия свят”. Няма да го повтаряме тук, освен точките, по които имаме да кажем нещо, а не ни бе дадена възможност да се изкажем по тях на събранието. Сигурно ще се появи някъде в пресата, а и останаха достатъчно екземпляри в централата им на ул. Бенковски 25. Оставихме също, като контрапункт и алтернативно четиво, екземпляри от двата последни броя на в. Абагар.
Декларацията представлява един много позитивен и оптимистичен геополитически поглед към положението и близкото развитие на света към създаването на едно обществено и расово помирено и щастливо човешко общество, сплотено по образеца на нормалното семейство, съставено от съпрузите и домочадието. Ролята на Тихоокенския регион с епицентър Корея издава поредния месианизъм, според известната и в други ситуации схема, като рефрена на панруския църковен национализъм„Два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има”. Няма да коментираме тази част от декларацията. Кой няма право да си чертая глобални визии? Когато пътувахме ежедневно с любимия ни бус 63 от Витошката кота до бул. Димитър Несторов, се засичахме с мечтател-философ, който, без да сме се представяли един на друг, през ден ни разкриваше своята мирова многопластова визия за реда и съдбата на света. Искрено завиждахме на прозренията му.
Онова, което желаем да изтъкнем в случая с мунистите е несъответствието на някои точки на декларацията с християнските понятия, които са най-щедро нахвърлени в схемата и нерядко, просто преиначени и, следователно, са в състояние да подведат вярващите попаднали в кръга на мунистите, със скритото послание, че въпреки всичко не са прекалено далеч от проваверието.
Първо, образът на Христа: поставен на челно място във визията на Мун, всъщнст той изпълнява някаква пасивна роля при въвеждането на човечеството в новото време, осъществено от други герои. Явява не толкова като историческа личност генерирала основни събития за избавлението на човека, а като някакъв символ на Божията воля, по същество не дотам различен от другите представители на Божествения план – мечтател сред мечтатели, пророк сред пророци, символ сред символи.
Второ, откровението получено от преподобния Мун: каквото да е то (визия, анализ, щастливо прозрение), е несъвместимо с християнската доктрина за приключването на Богооткровението, постигнало върха си чрез Исуса Христа. Друго евангелие, т.е. алтернатива, няма –анатемосва апостол Павел всяко противно твърдение. Отдавна е минало времето, когато християнската църква определяше броя и заглавията на каноничните си книги, където се съдържа Божието слово, още около втората половина на втори век от новата ера: останалото (евангелие на Тома, евангелие на Филип, евангелие на Юда) е продукт на гностични движения и становища на еретици..
Трето, Божието царство: онова, което се очаква да се възцари с помощта на Мун – колкото и да е привлекателно поради качеството и количеството на човешкото щастие (мир, справедливост, братолюбие, семейна обич) остава на нивото на земните постижения, ако щете геополитика и глобализация, една „ера на водолея” с далеко-източна украса. Няма я есенцията на блаженството, проповядвано и обещано от Спасителя, което християнските богослови определят като живот в приятелство с Бога, дарено ни чрез благодатта, извоювана от Христа и получавана още отсега чрез вярното практикуване ва емангелските поръчение и чрез църковните тайнства, най-вече чрез Светото причастие с тялото и кръвта Господни. Прозряното от Мун се доближава поразително до хилиазма (миленаризъм), очакването на някакво хилядолетно възтържествуване на Божието царство, даже и под формата на „християнска цивилизация”, преди края на света и Страшния съд, концепция порицана от църквата още през първоначалните години на християнството. С него се занимава и Втория ватикански събор, като доктрина за отхвърляне из периметъра на християнското вероучение (Виж Догматична конституция „Светлина на народите”, § 48).
петък, 21 декември 2007 г.
ДНЕВНИК Декември 1-20, 2007
SUMMARY: Best part of our Diary for December 2007, relating, among other things, abour our efforts to get ready with the current issue of Abagar, published only after the middle of the month; the promotion of our Editor-in- Chief Svetlana Karadzhova to the office of PR for the town and municipality od Byala Slatina, where she is about to start a local newspaper; a meeting at the Sofia center of the World Federation for Peace, a.k.a. Muunies.
Проблеми с усвояването на техниките поклай новата ни компютърна система усвожниха старта на новия сезон след завръщането ни от похода в Италия. Като първо закръглихме Днедника за последната част на ноември и го пуснахме по блога ни (http://www.prof.eldarov.blogspot.bg/) за предварителна консумация от страна на по-нетърпеливите ни читатели, загрижени, че вестникът закъснява и заинтригувани защо.
В неделя, 2 декември, когато според западния църковен календар започва новият литургичен цикъл (Адвент или Предколедно време), посетихме параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където трябваше да служи апостолическия нунций, монс. Джузеппе Леанца. Докато разговаряхме в предверието на параклиса с тайните абагарци, които се черкуват там, зърнахме силуета на папския представител и се заговорихме както по темата на църковния празник, така и по последните ни абагарски подвизи на италианска земя, които той търпеливо изслуша и вероятно си взе паметна бележка. След обреда се обадихме при италианците на Янко Сакъзов за да проверим състоянието на купчинката вестници Абагар, от която си теглят броевете гравитиращите там абагарци.
Междувременно в Дом Абагар течеше процес на седмичното почистване и подреждане на дома. Понеделник и вторник, 2-ро и 3-то число на месеца, усилено работихме по статията за личните ни спомени от четиридесет годишното ни общуване с войводата Иван Михайлов-Ванчо, която се появява същевременно в този брой и в сборник посветен на неговата памят от група родолюбци в един момент, когато в обществото като че ли под команда тече процес на развенчаване на кумирите от полувековната емиграция на Запад, въпреки че тя си изпълни достойно мисията да съхранява националния дух и да се бори за свободното европейско бъдеще на страната.
На 5-ти Антелина Павлова от нашия екип замина за Хайделберг за да присъства на откриването на своя изложба, до края на февруари 2008 г. Следобеда присъствахме на музикалната среща в клуба на културните дейциь създаден на ул. Загоре от Зоя Паприкова като удължение на дейността й към известния хоспис на Донка Паприкова ну близката улица Георги Тертер. След събитието доста разговаряхме с деятелите на петдесятната църква Ина и Трайчо на тема (хилаото) внимание у нас към възрастните граждани, особено такива радвали се на голяма популярност в миналото. По-късно в разговора ни се включи кореспондентката на в. Дума, Силвия Николова, специално пратена да отрази събитието, което се очаква да се появи в съботния брой на ежедневника.
На Никулден приехме поканата да присъстваме на лекцията на проф.Серджо Вакка от университета в Сасари (на остров Сардиния) във Висшия аграрен институт на Суходолска 30. Аулата беше препълнена със студенти и гости, известен брой от тях специално дошли от Италия. Докладчикът успешно разви темата за добрите резултати постигнати в неговия регион при санирането на минни площи и превръщането им в екологични резервати. Поводът ни даде отлична възможност да възстановим контакти с мощната италианска колония в столицата. Особено удоволствие ни направи запознанството с новия директор на Италианския културен център д-р Ецио Пераро и сътрудничката му г-жа Арноне, Ползвахме гостоприемната кола на архитект Фалкомио за обратния път, който по този начин ни спести да се ориентираме сами в далечния квартал, известен на столичани като Факултето (така наречен поради споменатата аграрна школа), а и можахме да обменим мнения по „естетиката” на все още новата катедрала Свети Йосиф, архитектурен контрапункт на Булбанк.
В петък ни гостува скандинавистката Елисария Рускова. Донесе ни свое издание (съвместно с Пенка Данова) на избрани статии на Иван Дуйчев от 1998 г. Проведохме разговор за културтрегера Жорж Нурижан, живял в Рим до средата на 80-те години, когото познавала по някои негови творби – а ние – чрез тясно общуване през годините на залеза му.
На големия за католиците празник Безскверно зачатие на пресветата дева (8 декември) посетихме катедралата Свети Йосиф при Булбанк. Останахме специално за обреда по посвещаването нови членове на движението Трети или мирски францискански орден, сред които има известен брой симпатизанти на в. Абагар, като някои дискретно го разпространяват в средите, където слабо ограмотени клирици му ненавиждат, че е по-четлив от техните слаби издания. Тук ще добавим, че в началото на месеца контролният панел на интернет сайта ни показва, как само в течение на 30 часа ползването му показва над 4 гигабайта потребление в Руската федерация с близо 1000 посещения, а само през един ден на 5-ти посещенията в Холандия са били 440, когато през предишните месеци едва се качваха до кота 10. Сигурно това е в следствие на нашето гостуване там в края на октомври.
Втората предколедна неделя, 9 декември, се черкувахме в параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където обикновено служи папскшя нунций, винаги при препълнен храм богомолци, повечето от персонала към чуждите посолства. Процентът кърмачета и деца под три годишна възраст (преброихме ги) е около една трета от присъствашите, с нейзбежната олелия през най-тържествените моменти от богослужението. Приятно ни беше , преди обреда, да розменим впечатления с Матей Протич, неуморен пътешественик като доброволец на мира, с преки впечатления от много страни, напоследък и от Китай. Следваха часове интензивна работа при Драго по последния брой от 2007, с електронен мост с главната редакторка Светлана Караджова на пулта в Бърдарски геран, откъдето напоследък кормува вестника ни от А до Я. изданиетони
В понеделник се събрахме на юбилейно честване в механата на писателите и художниците през 20-те години „Под липите” девет приятели на Абагар и помежду ни: трима мъже, шест жени, четирима очилати, двама адвокати, един духовник, един издател на вестник, двама интернет специалисти, една икономистка, една филоложка, една тв-звезда, една художничка. Май объркахме статистиката! Мезетата бяха на висота, питиетата маркови, сачовете (постен за заклетите вегетарианци,, месен за всеядите), тортата лешникова, разговорите неповторими. Викнахме такситата в 24. 30 часа.
Щастливото ни месечно число, 13-ти, освен, че ни докара развръзка с „електрото” от 4-ти километър, точно една година след внасянето на вноската, ни даде възможност да се срещнем с главната редакторка на вестника ни, за бърз оглед на нещата около темите и темповете на последния брой от 16-та му годишнина, а по-късно (все на същото място, Виенската сладкарница на Цар Освободител) с абагарските ни фенове Явора и Василия Стоилови. Василия се е вече напълно възстановила и с голямо желание да рисува, както преди. Приехме поканата им да честваме коледа заедно.
Чествахме гретата предколедна неделя на 16-ти с многобройните абагарци, които се черкуват в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. След богослужението, както винаги изрядно проведено от свещенослужители и верни в съответните си роли, имахме възможност да предадем броеве на в. Абагар на разпространителите му сред по-далечни читатели. Най-голямата пачка се падна на хералдиста-генеалог Свилен Протич, предназначена за групата църковни активисти, които не желаят да бъдат публично сочени и като абагарци. (Малко по-късно ни звъни художникът Стоян Изов, с молба да му предсоставим полагаемите му се екземпляри от двата последни броя за своето направление тайни абагарски фенове. Да не забравяме: негови са стенописите в униатската катедрала Успение Богородично и в църквата Св.св. Петър и Павел в квартал Миромир на град Хисаря, изографисани преди 30-на години, когато изписването на християнски сюжети не беше особено популярно).. Заобиколиха ни по-запалените почитатели: магистърът на францисканите от третия орденски раздел (терциари), със следовниците Любен Босилков и Маргарита Василева; кореспондентите на в. Истина-Веритас, Петър Кочумов и Никола Караджов, заслужилия аколит (навремето с редица иподяконски функции) на катедралата Христо Янков и немалко банатчани. На обратния път се спряхме в старото ни свърталище в безистена на площад Славейков, а после при Драго на Прага за някои последни уточнения по броя. На излизане от кооперацията ни настига служител по чистотата и направо ни пита дали сме наше смирение. Виждал ни на екрана и от време на време четял в. Абагар. Разбрахме, че се казва Огнян Дончев, с монашески обети в Черепишкшя манастир, именем брат Андрей. Все още жалее по иночеството си. По-късно ни навести направо в офиса Благой Вангелов-Радомир от интернет страницата ни. Между другото молеше за подробности по спомените ни около Иван Михайлов (Виж брой 12, 2007), понеже и неговото семейство произхождало, както войводата, от Щипско Ново село. Като си помисли човек и сравни чертите им, май ще се окажат от една и съща рода. За съжаление страницата ни се появи в интернета само на 20-ти, когато вече някои от феновете ни по света ще да са изпаднали в отчаяние, че може би няма да ни има повече...
На 19-ти се появи главната редакторка Светлана Караджова с хубавата новина, че уменията й в сектора на медиите са били правилно оценени за да я назначат ПиаР на община Бяла Сланина с задължението да поддържа връзките на общината с пресата и медиите и да насочва вниманието на обществото както към предимствата, така и към нуждите на населението на общиното, която включва също католическото село (от градски тип) Бърдарски геран. С опита си покрай вестник и център Абатар, сп. Фалмис и отличните блогове, които лично поддържа, сигурни сме, че ще се справи идеално с новата си работа – без с това да предаде интересите на Абагар!Следващият ден приехме поканата да присъстваме на лекция на проф. Иван Калчев, навремето културен съветник на апостолическия нунцшй Марио Рици, който и спонсорира някои броеве на издавания токава от Калчев вестник (Черния) Ден. Обстоятелството, че тя щеше да се състои в седалището на Федерацията за вселенски мир, известни също като мунисти, не ни озадачи повече от нужното. На ежедневна основа се срещаме с хора на културата, медиите и пресата, вярващи от различни вмероизповедания, малтийци, ротарианци, архонти, дъновисти, масони, тамплиери, (освен с църковни сановници от различен сарт и степен), понякога с хора с явни и публично известни морални и общетвени проблеми - педерасти, педофили, прелюбодейци, полигами, а защо да не се срещнем и с мунисти! Толкова повече, че с някои от тях вече случайно сме се засичали при общи домакини от други деноминации. Нали първият закон от абагарската ни обществена (а и християнска) философия е: „Най-малкото, което можеш да направиш за другия е да го изслушаш”.
Проблеми с усвояването на техниките поклай новата ни компютърна система усвожниха старта на новия сезон след завръщането ни от похода в Италия. Като първо закръглихме Днедника за последната част на ноември и го пуснахме по блога ни (http://www.prof.eldarov.blogspot.bg/) за предварителна консумация от страна на по-нетърпеливите ни читатели, загрижени, че вестникът закъснява и заинтригувани защо.
В неделя, 2 декември, когато според западния църковен календар започва новият литургичен цикъл (Адвент или Предколедно време), посетихме параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където трябваше да служи апостолическия нунций, монс. Джузеппе Леанца. Докато разговаряхме в предверието на параклиса с тайните абагарци, които се черкуват там, зърнахме силуета на папския представител и се заговорихме както по темата на църковния празник, така и по последните ни абагарски подвизи на италианска земя, които той търпеливо изслуша и вероятно си взе паметна бележка. След обреда се обадихме при италианците на Янко Сакъзов за да проверим състоянието на купчинката вестници Абагар, от която си теглят броевете гравитиращите там абагарци.
Междувременно в Дом Абагар течеше процес на седмичното почистване и подреждане на дома. Понеделник и вторник, 2-ро и 3-то число на месеца, усилено работихме по статията за личните ни спомени от четиридесет годишното ни общуване с войводата Иван Михайлов-Ванчо, която се появява същевременно в този брой и в сборник посветен на неговата памят от група родолюбци в един момент, когато в обществото като че ли под команда тече процес на развенчаване на кумирите от полувековната емиграция на Запад, въпреки че тя си изпълни достойно мисията да съхранява националния дух и да се бори за свободното европейско бъдеще на страната.
На 5-ти Антелина Павлова от нашия екип замина за Хайделберг за да присъства на откриването на своя изложба, до края на февруари 2008 г. Следобеда присъствахме на музикалната среща в клуба на културните дейциь създаден на ул. Загоре от Зоя Паприкова като удължение на дейността й към известния хоспис на Донка Паприкова ну близката улица Георги Тертер. След събитието доста разговаряхме с деятелите на петдесятната църква Ина и Трайчо на тема (хилаото) внимание у нас към възрастните граждани, особено такива радвали се на голяма популярност в миналото. По-късно в разговора ни се включи кореспондентката на в. Дума, Силвия Николова, специално пратена да отрази събитието, което се очаква да се появи в съботния брой на ежедневника.
На Никулден приехме поканата да присъстваме на лекцията на проф.Серджо Вакка от университета в Сасари (на остров Сардиния) във Висшия аграрен институт на Суходолска 30. Аулата беше препълнена със студенти и гости, известен брой от тях специално дошли от Италия. Докладчикът успешно разви темата за добрите резултати постигнати в неговия регион при санирането на минни площи и превръщането им в екологични резервати. Поводът ни даде отлична възможност да възстановим контакти с мощната италианска колония в столицата. Особено удоволствие ни направи запознанството с новия директор на Италианския културен център д-р Ецио Пераро и сътрудничката му г-жа Арноне, Ползвахме гостоприемната кола на архитект Фалкомио за обратния път, който по този начин ни спести да се ориентираме сами в далечния квартал, известен на столичани като Факултето (така наречен поради споменатата аграрна школа), а и можахме да обменим мнения по „естетиката” на все още новата катедрала Свети Йосиф, архитектурен контрапункт на Булбанк.
В петък ни гостува скандинавистката Елисария Рускова. Донесе ни свое издание (съвместно с Пенка Данова) на избрани статии на Иван Дуйчев от 1998 г. Проведохме разговор за културтрегера Жорж Нурижан, живял в Рим до средата на 80-те години, когото познавала по някои негови творби – а ние – чрез тясно общуване през годините на залеза му.
На големия за католиците празник Безскверно зачатие на пресветата дева (8 декември) посетихме катедралата Свети Йосиф при Булбанк. Останахме специално за обреда по посвещаването нови членове на движението Трети или мирски францискански орден, сред които има известен брой симпатизанти на в. Абагар, като някои дискретно го разпространяват в средите, където слабо ограмотени клирици му ненавиждат, че е по-четлив от техните слаби издания. Тук ще добавим, че в началото на месеца контролният панел на интернет сайта ни показва, как само в течение на 30 часа ползването му показва над 4 гигабайта потребление в Руската федерация с близо 1000 посещения, а само през един ден на 5-ти посещенията в Холандия са били 440, когато през предишните месеци едва се качваха до кота 10. Сигурно това е в следствие на нашето гостуване там в края на октомври.
Втората предколедна неделя, 9 декември, се черкувахме в параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където обикновено служи папскшя нунций, винаги при препълнен храм богомолци, повечето от персонала към чуждите посолства. Процентът кърмачета и деца под три годишна възраст (преброихме ги) е около една трета от присъствашите, с нейзбежната олелия през най-тържествените моменти от богослужението. Приятно ни беше , преди обреда, да розменим впечатления с Матей Протич, неуморен пътешественик като доброволец на мира, с преки впечатления от много страни, напоследък и от Китай. Следваха часове интензивна работа при Драго по последния брой от 2007, с електронен мост с главната редакторка Светлана Караджова на пулта в Бърдарски геран, откъдето напоследък кормува вестника ни от А до Я. изданиетони
В понеделник се събрахме на юбилейно честване в механата на писателите и художниците през 20-те години „Под липите” девет приятели на Абагар и помежду ни: трима мъже, шест жени, четирима очилати, двама адвокати, един духовник, един издател на вестник, двама интернет специалисти, една икономистка, една филоложка, една тв-звезда, една художничка. Май объркахме статистиката! Мезетата бяха на висота, питиетата маркови, сачовете (постен за заклетите вегетарианци,, месен за всеядите), тортата лешникова, разговорите неповторими. Викнахме такситата в 24. 30 часа.
Щастливото ни месечно число, 13-ти, освен, че ни докара развръзка с „електрото” от 4-ти километър, точно една година след внасянето на вноската, ни даде възможност да се срещнем с главната редакторка на вестника ни, за бърз оглед на нещата около темите и темповете на последния брой от 16-та му годишнина, а по-късно (все на същото място, Виенската сладкарница на Цар Освободител) с абагарските ни фенове Явора и Василия Стоилови. Василия се е вече напълно възстановила и с голямо желание да рисува, както преди. Приехме поканата им да честваме коледа заедно.
Чествахме гретата предколедна неделя на 16-ти с многобройните абагарци, които се черкуват в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. След богослужението, както винаги изрядно проведено от свещенослужители и верни в съответните си роли, имахме възможност да предадем броеве на в. Абагар на разпространителите му сред по-далечни читатели. Най-голямата пачка се падна на хералдиста-генеалог Свилен Протич, предназначена за групата църковни активисти, които не желаят да бъдат публично сочени и като абагарци. (Малко по-късно ни звъни художникът Стоян Изов, с молба да му предсоставим полагаемите му се екземпляри от двата последни броя за своето направление тайни абагарски фенове. Да не забравяме: негови са стенописите в униатската катедрала Успение Богородично и в църквата Св.св. Петър и Павел в квартал Миромир на град Хисаря, изографисани преди 30-на години, когато изписването на християнски сюжети не беше особено популярно).. Заобиколиха ни по-запалените почитатели: магистърът на францисканите от третия орденски раздел (терциари), със следовниците Любен Босилков и Маргарита Василева; кореспондентите на в. Истина-Веритас, Петър Кочумов и Никола Караджов, заслужилия аколит (навремето с редица иподяконски функции) на катедралата Христо Янков и немалко банатчани. На обратния път се спряхме в старото ни свърталище в безистена на площад Славейков, а после при Драго на Прага за някои последни уточнения по броя. На излизане от кооперацията ни настига служител по чистотата и направо ни пита дали сме наше смирение. Виждал ни на екрана и от време на време четял в. Абагар. Разбрахме, че се казва Огнян Дончев, с монашески обети в Черепишкшя манастир, именем брат Андрей. Все още жалее по иночеството си. По-късно ни навести направо в офиса Благой Вангелов-Радомир от интернет страницата ни. Между другото молеше за подробности по спомените ни около Иван Михайлов (Виж брой 12, 2007), понеже и неговото семейство произхождало, както войводата, от Щипско Ново село. Като си помисли човек и сравни чертите им, май ще се окажат от една и съща рода. За съжаление страницата ни се появи в интернета само на 20-ти, когато вече някои от феновете ни по света ще да са изпаднали в отчаяние, че може би няма да ни има повече...
На 19-ти се появи главната редакторка Светлана Караджова с хубавата новина, че уменията й в сектора на медиите са били правилно оценени за да я назначат ПиаР на община Бяла Сланина с задължението да поддържа връзките на общината с пресата и медиите и да насочва вниманието на обществото както към предимствата, така и към нуждите на населението на общиното, която включва също католическото село (от градски тип) Бърдарски геран. С опита си покрай вестник и център Абатар, сп. Фалмис и отличните блогове, които лично поддържа, сигурни сме, че ще се справи идеално с новата си работа – без с това да предаде интересите на Абагар!Следващият ден приехме поканата да присъстваме на лекция на проф. Иван Калчев, навремето културен съветник на апостолическия нунцшй Марио Рици, който и спонсорира някои броеве на издавания токава от Калчев вестник (Черния) Ден. Обстоятелството, че тя щеше да се състои в седалището на Федерацията за вселенски мир, известни също като мунисти, не ни озадачи повече от нужното. На ежедневна основа се срещаме с хора на културата, медиите и пресата, вярващи от различни вмероизповедания, малтийци, ротарианци, архонти, дъновисти, масони, тамплиери, (освен с църковни сановници от различен сарт и степен), понякога с хора с явни и публично известни морални и общетвени проблеми - педерасти, педофили, прелюбодейци, полигами, а защо да не се срещнем и с мунисти! Толкова повече, че с някои от тях вече случайно сме се засичали при общи домакини от други деноминации. Нали първият закон от абагарската ни обществена (а и християнска) философия е: „Най-малкото, което можеш да направиш за другия е да го изслушаш”.
понеделник, 17 декември 2007 г.
ТАЙНИГЕ БЕЛЕЖНИЦИ НА РОНКАЛЛИ
SUMMARY: Hunting for references to Bulgaria in the last volume of Pope John XXIII's Agendae (1958-1963), the informal Diary he kept since seminary years. Names of people linked with Bulgaria appear a dozen times, two with some historical relevance: three audiences to members of the royal family of Bulgaria and the audience given to a Bulgarian general in september 1960.
Известно е, че от младини, някъде около началото на миналия век, бъдешият папа Йоан ХХІІІ, прекарал около десет години от живота си в нашата страна (1925-1934), покрай училищните си занимания, а по-късно и покрай официалната си продукция като ватикански дипломат и римски папа, е водил личен дневник, където между другото описва и коментира личности и събития около него, с щрихи от по-резервиран характер, непредназначени за публикуване и затова, по презумпция, по-искрени и непринудени от останалите му писмени и обществени задължения.. От няколко години тези дневници се издават в една поредица на Болонския институт за религиозни проучвания, днес оглавен от абагареца проф. Алберто Меллони, под наслов Edizione Nazionale dei Diari di Angelo Giuseppe Roncalli –Giovanni XXIII. Досега са излезли Дневници от периода му в Истанбул (първа част, 1934.1939), в Париж (два тома, 1945-1953), в Рим, като римски папа (един том, 1958-1963). В началото на новата година се очаква да излезе частта им за българския период от живота на големия папа. Тъй като разделите са поверени на различни специалисти, с различни степени на ангажираност и различен темп на работа, отделните части излизат неправомерно, що се касае за хронологичната им последователност. Първи излязоха парижките му дневници, после първият том на истанбулските, а сега, през 2007, тези от годините на понтификата му, който желаем да представим на следващите няколко страници. Читателите ни сигурно си спомнят, че миналата година бяхме вече представили частта касаяща първоначалния период на Ронкалли в Истанбу между 1935 и 1939 (Виж в. Абагар, брой , 2006).
Годините от папското служене на Андело Джузеппе Ронкалли, по този случай приел името Йоан ХХІІІ, с което ще остане известен в историята, са едни от най-динамичните, не само от неговия живот, а ш жт фживито но църквата изобщо, най-вече поради водещото събитие от историята на църквата от миналия век, Втория ватикански събор, свикан от него през 1962 г., после продължен от неговия приемник папа Павел VІ (1963-1978) до приключването му през 1965 и конкретното му прилагане в живота на църквата. Няма съмнение, че неформалните му коментари са от голямо значение за целите и очакванията му покрай свикването и провеждането на събора. За тях се води дискусия сред историци и богослови, стигнала до високи интелектуални коти през последните няколко години и пж-спецшално след идването на власт на настоящия папа през месец април 2005 г. На тази тема е посветена водещата статия на броя (Виж по-горе). Целта на тази статия от поредицата, дапомчнала с представянето на цариградските му бележки в брой от 2006 г., е по-скоро да локализираме и изтъкнем пасажите, където става въпрос за България, било като нова тема, била като спомен от предищни времена, като десетилетието на престой му в България, приключило около 15 години преди поемането на ватиканската върховна служба.
Веднага ще кажем, че отправките към ъ.събитие и лица свързани с нашата страна са изумително редки на тези летописни страници. Което прави впечатление на фона на публшчнж заявеното и публикевонж в пресата от неговия частен секретар, днес архиепископ, Лорис Каповилла, че по време на този понтификат емето на Българшя прозвучало хиляди пъти из залите и по коридорите на Ватикана! Не са даже споменати накои от големите събития получили се в живота на българската католическа църква, като освобождаването от затвори и лагери на католическите духовници, осъдени през 1952 г. и стогодишнината от сключването на Цариградската уния - въпреки че поводът бе достойно отбелязан в Рим с паметна оудиенция дадена от него през пролетта на 1961 г., когато той изрично цитира на български думите на странстващ български монах ( С мъдростта ва Соломона и кротостта на Давида), превърнали се в негов лозунг през следващите етапи от живота му.
Все пак са отбелязани няколко събития, иначме неизвестни на анализаторште на оня период, които ще ни помогнат да си изясним този или онзи епизод от близката ни история.
От анализа ни изпъкват не повече от половин дузина отправки към страната ни. Още толкова към лица, имали някога отношение към България, което обаче тук не се споменава.
Сред първите е отбелязана една историческа дата, стогодиштитага ог хиротонисването на архиепистоп Йосф Соколски на 14 април 1861 г. в „светая светих” Ватикана –Сикстинската капела, където се произвеждат изборите на папите. Поводът е едно сравнение с хиротонисването на монс. Кусса извършено от самия него според канините на източно-обрядното богослужение и то на гръцки език, нещо оказало се извънредно трудно за папата. По този повод споменава за хиротонисването на българския архиерей сто години по-рано, извърщено от своя предшественик папа Пий ІХ (1846-1878), който обаче ползвал римскй слежибншк на латински език. Възможно е споменът за да е бил възстановен в паметта на папата от честването на стогодишнината на българската уния в Цариград, сключена на 18 декември 1860 г., но осъшествено с известно закъснение около посочената дата, кгато, както споменахме на събраните българи бе дадена аудиенця във Ватикана.
Преди тях обаче се състои срещата на папата с представителя на българското правителство ген. Владимир Стойчев, тогава в Рим във връзка с Олимпийските игри, които се провеждат в този град. От кратката бележка на папата за 13 септември 1960 г. се разбира, че тя е организирана като „случайна” („mi feci incontrare”, т.е. „направих така, че да ме срещне”) : „Беше със съпругата си. Много дискретно засегнахме тъжната ситуация на католиците в България. Кой знае, може би ще се застъпи за свободата на двамата латински епископи”. Казаното издава, че във Ватикана не са съвсем на ясно за положението на църквата в България, освен че тя е преследвана и страда. Двамата епископи, осъдени в края на 1952 г., са вече покойници –Никополски епископ Евгений Босилков е разстрелян в средата на ноември същата година, а Софийско-пловдивски Иван Романов умира в затвора през весец януари 1953. Положението с епископите в България е усложнено от факта, че назначеният от Светия престол Богдан Добранов не може да бъде хиротонисан, а вместо него, с одобрението на властите е хиротонисан Симеон Коков. Никополската епархия междувременно се ръководи последователно от трима епархийски администратори, без епископсни сан, като последният е ....... На чело на източно-обрядната епархия стои епископ Керел Куртев, навремето, преди повече от 35 години посочен от самия Ронкалли за този пост. Факт е обаче, че голяма част от духовенството през 1960 г. е по затвори и лагери. Известно ни е, че ген. Стойчев, доживял промените след 1989 г., е показвал на гости свои снимки с четирма папи!
На 12 октомври 1962 г. е отбелязана аудиенция на епископ Сомеон Коков, единствен сред католическите йерарси оторизиран тогава от властите да участва в работата на Втория ватикански събор. Папата го титулува като „викарен” Софийско-пловдивски епископ, очевидно считайки за истински епархийски архиерей на тази църковна територия, „нелегалния” монс. Богдан Добранов. Обстоятелството обяснява недоволството на Коков, който малко след това прибързано си тръгна от Вечния град.
Най-често се споменават обаче срещи с членоме на българското царско семейство, тогава в изгнание в следствие на референдума от 1946 г.
Става въпрос за поне три аудиенции. Първата е дадена на 15 октомври 1960 г. на младия цар Симеон, като папата отбелязва в Дневника си: „Расте и си е пуснал брада, защо ли? Струва ми се изключително добър, по външност, по думи, т.е. религиозен”
Пише повторно за царя на 24 октомври, когато е приет заедно с царицата-майка Йоанна и сестра си княгиня Мария Луиза: „Царицата била доволна от децата си, Мария Луиза и Симеон, първата омъжена, синът се подготвя за живота. За съжаление религиозното им положение я притеснява и без съмнение не е разумно да й се внушава някакъв жесг, които би попречил на плановете на Божието провидение”.
Княгиня Мария Луиза е приета отделно на 8 февруари 1961 г., специално натоварена от царицата майка да съобщи на папата за предстоящия брак на цар Симеон ІІ с испанската благородница Маргарита де Асебо –която обаче не е спомената поименно. Във връзка с аудиенцията папата си спомня за усложненията, последвали кръщението на самата княгиня през 1933 г.
В Дневниците на папата се срещат също имена на лица и личности с връзки и отправки към нашато страна. Освен Светите братя Кирил и Метддий, които без друго е научил да цени като нацишонални просветители (и в един случай просто титулува св. Кирил като „славянин”), споменава свои роднини, като сестра си Анчилла, живяла известно време покрай него в България, и монс. Принетто, служил в папското представителство в София. Обаче отношението им към нашата страна не се споменава, а може би и не се помни през този късен сезон от живота на големия папа.
Известно е, че от младини, някъде около началото на миналия век, бъдешият папа Йоан ХХІІІ, прекарал около десет години от живота си в нашата страна (1925-1934), покрай училищните си занимания, а по-късно и покрай официалната си продукция като ватикански дипломат и римски папа, е водил личен дневник, където между другото описва и коментира личности и събития около него, с щрихи от по-резервиран характер, непредназначени за публикуване и затова, по презумпция, по-искрени и непринудени от останалите му писмени и обществени задължения.. От няколко години тези дневници се издават в една поредица на Болонския институт за религиозни проучвания, днес оглавен от абагареца проф. Алберто Меллони, под наслов Edizione Nazionale dei Diari di Angelo Giuseppe Roncalli –Giovanni XXIII. Досега са излезли Дневници от периода му в Истанбул (първа част, 1934.1939), в Париж (два тома, 1945-1953), в Рим, като римски папа (един том, 1958-1963). В началото на новата година се очаква да излезе частта им за българския период от живота на големия папа. Тъй като разделите са поверени на различни специалисти, с различни степени на ангажираност и различен темп на работа, отделните части излизат неправомерно, що се касае за хронологичната им последователност. Първи излязоха парижките му дневници, после първият том на истанбулските, а сега, през 2007, тези от годините на понтификата му, който желаем да представим на следващите няколко страници. Читателите ни сигурно си спомнят, че миналата година бяхме вече представили частта касаяща първоначалния период на Ронкалли в Истанбу между 1935 и 1939 (Виж в. Абагар, брой , 2006).
Годините от папското служене на Андело Джузеппе Ронкалли, по този случай приел името Йоан ХХІІІ, с което ще остане известен в историята, са едни от най-динамичните, не само от неговия живот, а ш жт фживито но църквата изобщо, най-вече поради водещото събитие от историята на църквата от миналия век, Втория ватикански събор, свикан от него през 1962 г., после продължен от неговия приемник папа Павел VІ (1963-1978) до приключването му през 1965 и конкретното му прилагане в живота на църквата. Няма съмнение, че неформалните му коментари са от голямо значение за целите и очакванията му покрай свикването и провеждането на събора. За тях се води дискусия сред историци и богослови, стигнала до високи интелектуални коти през последните няколко години и пж-спецшално след идването на власт на настоящия папа през месец април 2005 г. На тази тема е посветена водещата статия на броя (Виж по-горе). Целта на тази статия от поредицата, дапомчнала с представянето на цариградските му бележки в брой от 2006 г., е по-скоро да локализираме и изтъкнем пасажите, където става въпрос за България, било като нова тема, била като спомен от предищни времена, като десетилетието на престой му в България, приключило около 15 години преди поемането на ватиканската върховна служба.
Веднага ще кажем, че отправките към ъ.събитие и лица свързани с нашата страна са изумително редки на тези летописни страници. Което прави впечатление на фона на публшчнж заявеното и публикевонж в пресата от неговия частен секретар, днес архиепископ, Лорис Каповилла, че по време на този понтификат емето на Българшя прозвучало хиляди пъти из залите и по коридорите на Ватикана! Не са даже споменати накои от големите събития получили се в живота на българската католическа църква, като освобождаването от затвори и лагери на католическите духовници, осъдени през 1952 г. и стогодишнината от сключването на Цариградската уния - въпреки че поводът бе достойно отбелязан в Рим с паметна оудиенция дадена от него през пролетта на 1961 г., когато той изрично цитира на български думите на странстващ български монах ( С мъдростта ва Соломона и кротостта на Давида), превърнали се в негов лозунг през следващите етапи от живота му.
Все пак са отбелязани няколко събития, иначме неизвестни на анализаторште на оня период, които ще ни помогнат да си изясним този или онзи епизод от близката ни история.
От анализа ни изпъкват не повече от половин дузина отправки към страната ни. Още толкова към лица, имали някога отношение към България, което обаче тук не се споменава.
Сред първите е отбелязана една историческа дата, стогодиштитага ог хиротонисването на архиепистоп Йосф Соколски на 14 април 1861 г. в „светая светих” Ватикана –Сикстинската капела, където се произвеждат изборите на папите. Поводът е едно сравнение с хиротонисването на монс. Кусса извършено от самия него според канините на източно-обрядното богослужение и то на гръцки език, нещо оказало се извънредно трудно за папата. По този повод споменава за хиротонисването на българския архиерей сто години по-рано, извърщено от своя предшественик папа Пий ІХ (1846-1878), който обаче ползвал римскй слежибншк на латински език. Възможно е споменът за да е бил възстановен в паметта на папата от честването на стогодишнината на българската уния в Цариград, сключена на 18 декември 1860 г., но осъшествено с известно закъснение около посочената дата, кгато, както споменахме на събраните българи бе дадена аудиенця във Ватикана.
Преди тях обаче се състои срещата на папата с представителя на българското правителство ген. Владимир Стойчев, тогава в Рим във връзка с Олимпийските игри, които се провеждат в този град. От кратката бележка на папата за 13 септември 1960 г. се разбира, че тя е организирана като „случайна” („mi feci incontrare”, т.е. „направих така, че да ме срещне”) : „Беше със съпругата си. Много дискретно засегнахме тъжната ситуация на католиците в България. Кой знае, може би ще се застъпи за свободата на двамата латински епископи”. Казаното издава, че във Ватикана не са съвсем на ясно за положението на църквата в България, освен че тя е преследвана и страда. Двамата епископи, осъдени в края на 1952 г., са вече покойници –Никополски епископ Евгений Босилков е разстрелян в средата на ноември същата година, а Софийско-пловдивски Иван Романов умира в затвора през весец януари 1953. Положението с епископите в България е усложнено от факта, че назначеният от Светия престол Богдан Добранов не може да бъде хиротонисан, а вместо него, с одобрението на властите е хиротонисан Симеон Коков. Никополската епархия междувременно се ръководи последователно от трима епархийски администратори, без епископсни сан, като последният е ....... На чело на източно-обрядната епархия стои епископ Керел Куртев, навремето, преди повече от 35 години посочен от самия Ронкалли за този пост. Факт е обаче, че голяма част от духовенството през 1960 г. е по затвори и лагери. Известно ни е, че ген. Стойчев, доживял промените след 1989 г., е показвал на гости свои снимки с четирма папи!
На 12 октомври 1962 г. е отбелязана аудиенция на епископ Сомеон Коков, единствен сред католическите йерарси оторизиран тогава от властите да участва в работата на Втория ватикански събор. Папата го титулува като „викарен” Софийско-пловдивски епископ, очевидно считайки за истински епархийски архиерей на тази църковна територия, „нелегалния” монс. Богдан Добранов. Обстоятелството обяснява недоволството на Коков, който малко след това прибързано си тръгна от Вечния град.
Най-често се споменават обаче срещи с членоме на българското царско семейство, тогава в изгнание в следствие на референдума от 1946 г.
Става въпрос за поне три аудиенции. Първата е дадена на 15 октомври 1960 г. на младия цар Симеон, като папата отбелязва в Дневника си: „Расте и си е пуснал брада, защо ли? Струва ми се изключително добър, по външност, по думи, т.е. религиозен”
Пише повторно за царя на 24 октомври, когато е приет заедно с царицата-майка Йоанна и сестра си княгиня Мария Луиза: „Царицата била доволна от децата си, Мария Луиза и Симеон, първата омъжена, синът се подготвя за живота. За съжаление религиозното им положение я притеснява и без съмнение не е разумно да й се внушава някакъв жесг, които би попречил на плановете на Божието провидение”.
Княгиня Мария Луиза е приета отделно на 8 февруари 1961 г., специално натоварена от царицата майка да съобщи на папата за предстоящия брак на цар Симеон ІІ с испанската благородница Маргарита де Асебо –която обаче не е спомената поименно. Във връзка с аудиенцията папата си спомня за усложненията, последвали кръщението на самата княгиня през 1933 г.
В Дневниците на папата се срещат също имена на лица и личности с връзки и отправки към нашато страна. Освен Светите братя Кирил и Метддий, които без друго е научил да цени като нацишонални просветители (и в един случай просто титулува св. Кирил като „славянин”), споменава свои роднини, като сестра си Анчилла, живяла известно време покрай него в България, и монс. Принетто, служил в папското представителство в София. Обаче отношението им към нашата страна не се споменава, а може би и не се помни през този късен сезон от живота на големия папа.
вторник, 11 декември 2007 г.
АБАГАР 12, 2007 -Предпечат
SUMMARY: While you wait for the December issue of Abagar, here is a preview:
“Spe Salvi”. The New Encyclical of Pope Bemedict XVI (George Eldarov). A synthesis of the second encyclical letter of Pope Benedict and commentaries on some of its points: the substantial overlapping of faith and hope, the change of meaning in the contemporary world and situations, where Christian hope easily blossoms: prayer, action, suffering, the thaught of the Last Judiment.
Reflections on Advent (Svetlana Karadzhova)’ A four-step introduction to the coming Christmas joy, with some reservation about the way most faithful progress towards the great event.
Living Close to a national Hero (George Eldarov). The author mulls over his forty years if good neighborhood with one of the most wanted Bulgarian émigré politicians, Ivan Mihaylov (1896-1990), living anonymously in Rome, although in good company with Franciscan Friars, who knew his identity and the perils for his life in exile.
To Whom Does Belong the Church (Svetlana Karadzhova). A polemical aside towards those, who criticize the clergy, but would not extend a helpful hand in their needs.
Among our rubrics, please notice,
Church News: The Message for the World Day of Peace 2008; the College of Cardinals in numbers; the Letter of Pope Benedict XVI to the ecumenical patriarch of Constantinople for the Feast of St Andriew (November 30); Soon the beatification of former mayor of Florence, Giorgio La Pira.
Book-Reviews: a Collection in honor of His Eminence Dometian, the Orthodox metropolitan bishop of Vidin; a just published book by Ferruccio Pinotti on Italian free-masons in the most recent history of the country and the attempts made to launch a new image of the fraternity.
Our Diary for November relates about a seminar on new cults the celebration of the 100th anniversary of Queen Yoanna of Bulgaria, and a fast-paced one week trip of our Director to three glorius cities of Italy, Florence, Parma and Trento, with events and mettings with interesting people to be remembered.
Архим. Проф. Георги Елдъров представя новата енциклика на папа Бенедикт посветена на въпроса за християнската надежда, която се покрива до горяма степен с понятието за вярата на вярващите. От интерес е призива на папата да се търси връзка с илюзорните надежди на съвременния човек, които всепак показват стремеж към по-солидното бъдеще, което само Божиите обещания могат да осъществят.
Следва есето на Светлана Караджова за правилното очакване на Господа през предколедния период (адвент), често изхабен чрез противоречивите дела и мисли на верните.
Спомени на Георги Елдъров за контактите му с войводата Иван Михайлов в продължение на 40 годинил
Становище на Светлана Караджова по въпроса, чий е храмът: само на свещеника, който го обслужва, или къщо на верните, които (не) го посещават!
В рубриките, за отбелязване са:
Събития: Семинар за новите култове; Сто годишнина на царица Йоанна.
Вести (Посланието на папа Бенедикт ХVІ за Деня на мира 2008; Картина на кардиналската колегия след последните назначения; Блажени Антонио Розмини, първо порицан, а после канонизиран; Италиански кмет към канонизация.
Книги: Юбилеен сборник в чест на Видински митрополит Дометиан; Монография за италианските „свободни зидари” (масони) през последните 30-40 години.
Дневник за месец ноември : Паметно пътуване на нашия основател в Италия с невероятни събития във Фроренция, Парма и Тренто .
“Spe Salvi”. The New Encyclical of Pope Bemedict XVI (George Eldarov). A synthesis of the second encyclical letter of Pope Benedict and commentaries on some of its points: the substantial overlapping of faith and hope, the change of meaning in the contemporary world and situations, where Christian hope easily blossoms: prayer, action, suffering, the thaught of the Last Judiment.
Reflections on Advent (Svetlana Karadzhova)’ A four-step introduction to the coming Christmas joy, with some reservation about the way most faithful progress towards the great event.
Living Close to a national Hero (George Eldarov). The author mulls over his forty years if good neighborhood with one of the most wanted Bulgarian émigré politicians, Ivan Mihaylov (1896-1990), living anonymously in Rome, although in good company with Franciscan Friars, who knew his identity and the perils for his life in exile.
To Whom Does Belong the Church (Svetlana Karadzhova). A polemical aside towards those, who criticize the clergy, but would not extend a helpful hand in their needs.
Among our rubrics, please notice,
Church News: The Message for the World Day of Peace 2008; the College of Cardinals in numbers; the Letter of Pope Benedict XVI to the ecumenical patriarch of Constantinople for the Feast of St Andriew (November 30); Soon the beatification of former mayor of Florence, Giorgio La Pira.
Book-Reviews: a Collection in honor of His Eminence Dometian, the Orthodox metropolitan bishop of Vidin; a just published book by Ferruccio Pinotti on Italian free-masons in the most recent history of the country and the attempts made to launch a new image of the fraternity.
Our Diary for November relates about a seminar on new cults the celebration of the 100th anniversary of Queen Yoanna of Bulgaria, and a fast-paced one week trip of our Director to three glorius cities of Italy, Florence, Parma and Trento, with events and mettings with interesting people to be remembered.
Архим. Проф. Георги Елдъров представя новата енциклика на папа Бенедикт посветена на въпроса за християнската надежда, която се покрива до горяма степен с понятието за вярата на вярващите. От интерес е призива на папата да се търси връзка с илюзорните надежди на съвременния човек, които всепак показват стремеж към по-солидното бъдеще, което само Божиите обещания могат да осъществят.
Следва есето на Светлана Караджова за правилното очакване на Господа през предколедния период (адвент), често изхабен чрез противоречивите дела и мисли на верните.
Спомени на Георги Елдъров за контактите му с войводата Иван Михайлов в продължение на 40 годинил
Становище на Светлана Караджова по въпроса, чий е храмът: само на свещеника, който го обслужва, или къщо на верните, които (не) го посещават!
В рубриките, за отбелязване са:
Събития: Семинар за новите култове; Сто годишнина на царица Йоанна.
Вести (Посланието на папа Бенедикт ХVІ за Деня на мира 2008; Картина на кардиналската колегия след последните назначения; Блажени Антонио Розмини, първо порицан, а после канонизиран; Италиански кмет към канонизация.
Книги: Юбилеен сборник в чест на Видински митрополит Дометиан; Монография за италианските „свободни зидари” (масони) през последните 30-40 години.
Дневник за месец ноември : Паметно пътуване на нашия основател в Италия с невероятни събития във Фроренция, Парма и Тренто .
неделя, 9 декември 2007 г.
КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ
- SUMMARY: Presenting two more books, ushered into our library with the compliments of the subject heroes. One is a jubilee collection of articles in honor of Orthodox metropolitan bishop Dometian of Vidin (Bulgaria), the other an enquiry into the ups and downs of Italian free-mason lodges during the last three to four decades, seen through the eyes of former Grand Master Giuliano Di Bernardo.
Послушник на Божията воля. 75 години от рождението и 20 години митрополитско служене на Негово високопреосвещенство ВИДИНСКИ митрополит ДОМЕТИАН. Юбилеен сборник (София 2007), 229 страници, от които 115 с илюстрации.
Колкото сборник, толкова и албум, настоящото юбилейно издание в чест на Видински митрополит Дометиан е същевременно признание за старшинство и рядък исторически документ за извървения му път през един крайно деликатен момент от живота на Българската православна църква - последните години на тоталитаризма и прехода към демокрацията.
Книгата тематично може да бъде разделена на четири части, като една от тях е илюстрационният материал от снимки, картини и документи, с високо графично качество, където, между другото, битието на юбиляра може да бъде визуално проследено от детството до архиерейското му служене. В биографичната част за отбелязване е приносът на проф. Тотю Коев за отделните етапи от живота ва митрополита, от раждането му в семейството на поп Василий Топузлиев в село Хасовица, Смолянско, през монашеско и семинарско обучение и академична специализация в България и в чужбина, на Изток (Москва) и на Запад (Босе край Женева в Швейцария), до епископското му и митрополитско повишение. За отбелязване е служенето му като главен секретар на Светия синод (1974-1979) и краткото му оглавяване на Акронската епархия н САШ (1979--1983). По време на двадесет годишното му архиерейско служене във Видин (от 1987 г.), авторът изтъква ролята му при поправянето на щетите нанесени на епархията през дългия период на тоталитаризма и посрещането на предизвикателствата от новото време.
В следващата част (стр. 45-59) са отпечатани две слова на юбиляра по случай епископското му хиротонисване през 1974 г. и въвеждането му в митрополитско достойнство през 1983 г. По голямата част от приносите се отнасят до историята нВидинската епархия и оглавилите я лреди него митрополити, като първият принос за митрополит, после екзарх, Антим е на самия юбиляр. Особено интересна намираме статията на Провадийски еп. Антоний за манастирите във Видинската епахия (стр. 177-225). Споменава се и Чипровския манастир – с погрешна снимка на стр. 226, която се отнася до друга сграда, свързана с присъствието на католическата църква в оня край през ХVІ-ХVІІ век.
Впрочем битиего на юбиляра нерядко го съпоставя с личности и събития на католическата църква, както е документирано от снимковия материал, където нерядко се явяват кадри от Рим с папа Йоан Павел ІІ и други персонажи. Можем да се похвалим, че на 22 май 1991 г. дядо Дометиаан удостои с посещение наши Дом Абагар на морския бряг край Рим и изпя тропар в параклиса ни, посветен на Светите покровители на Европа –Бенедикт, Кирил и Методий.
FERRUCCIO PINOTTI, Fratelli d’Italia (BUR, Milano 2007) 760 страници.
Нашумялата в края на ноември в Италия книга ни бе предоставена от един от героите й, проф. Джулиано Ди Бернардо. Заглавието й, „Италианци, братя”, съдържа редица закачки, които само след прочитането на книгата стават ясни. Като първо това е началото на италианския национален химн, по текста на Гофредо Мамели, „италианският Христо Ботев”, а е също името, което ползват помежду си „свободните зидари” - масоните, навремето допринесли значително за обединението на Италия. Обаче, въпреки всичко това, масоните рядко се понасят помежду си, като разделението и противопоставянето на масонските ложи в Италия през последните години направи така, че те да отговарят повече на народната поговорка “fratelli-coltelli” , т.е. „братя като ножовете”, отколкото на витаещи братолюбиви чувства сред тях…
Става въпрос за деградирането на масонските ложи на Ботуша през последните десетилетия, като етапите или секторите на процеса тук са проследени в три остовни глави (в текста наречени части): Секретите на италианското масонство, разкрити от бившия им Велик магистър Джулиано Ди Бернардо, от бившия италиански президент Франческо Коссига, от разследването по случая с П 2 на Личио Джелли и от докладите на италианската държавна сигурност (стр. 19-179); География на италианските ложи –Великият ориент, Националната велика ложа (отворена също за жени), Регионалната велика ложа от английски тип ( стр. 183-311); Масонството в банковия свят (стр. 315-504); Връзката с престъпния свят (стр. 505-611); Църквата срещу масонството: противопоставянето, опити за овладяване, прилики и разлики с „Опус Деи” (стр. 617-688). Следват: хронология на събитията от 1945 до днес; списък на Велините магисри; библиография и справочник на споменатите имена.
Героят на това последно изложение на тема масонство в Италия, проф. Джулиано Ди Бирнардо, е достатъчно известен в България поради няколкото си пътувания в страната ни през последните години, с една негова книга за Философията на масонството преведена на български език през 2004 г. Това, което българските читатели не познават достатъчно, а ще разберат ясно от страниците на тази книга, е неговото рязко разделяне с масонството през 2002 г. с цел да създаде една нова публична структура, достатъчно прозрачна и авторитетна за да прокарва успешно непостигнатите чрез традиционното масонство идеали на лична и обществена нравственост, толелантност и идеализъм, която малко пребързано кръсти „Академия на просветлените” – и затова въвлечена в представите на много хора в споровете по едноименната секта измислена от Дан Браун за целите на романа си „Шифърът на Леонардо”. В новата книга недоразумението е напълно и категорично изяснено, както –надяваме се – и ролята на известен брой църковни лица и деятели свързани с църквата, навремето застанали зад него.
НОВА ПАПСКА ЕНЦИКЛИКА: НАДЕЖДАТА
SUMMARY: The new encyclical of Pope Benedict XVI on Christian hope, published on November 30, is briefly synthesized and analyzed in some of its most interesting points, like the overlapping of faith and hope, the change of meaning since the Reformation and the possibility of solving the contradictions between Christian and secular hope, the situations enhancing Christian hope, including prayer, action, suffering and the thought of the Last Judgment.
Да вярваш с надежда, да се надяваш с вяра!
В навечерието на предколедния сезон, когато за западните християни започва новия годишен литургичен цикъл, на 30 ноември папа Бенедикт ХVІ ни изненада с втората енциклика от стъпването си на папския престол преди по-малко от три години, озаглавена, на латински език “Spe salvi”, думи на Апостола до Римляни (8, 24), които по текста на синодалното издание на Библията звучат „Вашето спасение е в надеждата”. Във вероучителната система на католическата църква папските енциклики се нареждат на първо място по авторитет и доктринна изправност след догматичните определения или уточнения, издадени от вселенски събор или от папа, говорещ с пълната власт на папското си служене, известно като “ex cathedra”. Предишната му първа енциклика, със затлавие “Deus caritas est”, за която четете в в брой 2 от 2006 г. на в. Абагар, беше посветена на въпроса за християнската любов. С настоящата тема Светия отец преполовява пътя към изясняването на основната богословска триада християнски добродетели: вяра, надежда и любов, залегнали и в популярното понятие за името на българската столица, кръстена на светата мъченица София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Редно е да очакваме, че тема на следващата му енциклика ще бъде въпросът за вярата.
В свойствения си стил папа Бенедикт развива тезата си изхождайки от библейските текстове, където става въпрос за тази духовна сила, надеждата, и проследявайки конкретното й приложение в историята на църквата и в живота на християните, с многобройни и силни примери в поведението на подвижници и мъченици на християнската вяра.
Документът, от общо 80 страници А4,основно разделен на 49 последователно номерирани параграфи (по които в бъдеще ще бъде цитиран), след увод от един параграф (§ 1) е разделен на две части, от които първата (§§ 2-31) обяснява от различни гледни точки понятието „християнска надежда”, а втората локализира и посочва ситуациите при които се подхранва и расте надеждата у християните (§§ 32-48), като един последен параграф представя Божията майка като пример и идеал за обнадеждените християни (§49).
Заглавия и подзаглавия, които придружават текста, ще бъдат без съмнение от полза за да си направим една предварителна представа за материята третирана тъй компетентно от Светия отец: Вярата е надежда (§§ 2-3); Новозаветното и древноцърковното понятие за надеждата, основаваща се на вярата (§§ 4-9); Какво представлява вечният живот? (§§ 10-12); Егоистична ли е християнската надежда? (§§ 13-15); Еволюцията на християнската вяра-надежда в съвременния свят (§§ 16-23); Истинският облик на християнската надежда (§§ 24-31). Навлизайки в темата за конкретните ситуации, където по-лесно и по-буйно вирее християнската надежда, новата папска енциклика специално изтъква: молитвения живот (§§ 32-34), благотворителността и страданието (§; 35-40), мисълта за Страшния съд (§§ 41-48) и накрая, като заключение, примера на Пресветата дева (49).
Тъй като последният текст на папата е крайно богат и сложен в разгъването си и трудно може да бъде обобщен чрез сухи изречения, ще се опитаме да представим някои от характерните му точки, считани за особено оригинални от повечето коментари, появили се непосредствено след публикуването на енцикликата.
Вярата е надежда
Още в уводния си параграф авторът поставя въпроса за взаимодействието на двете основни християнски добродетели –вярата и надеждата. Като разглежда редица основни библейски пасажи, специално такива от новозаветните книги, като посланията на апостолите, стига до заключението, че вяра и надежда за християните не само са тясно свързани, а че също нерядко свободно си разменят контурите, както например в Първо съборно послание на Петър (3, 15), така че вярата да прилича на надеждата, а надеждата –на вярата.
Благовестието (на древно-гръцки,евангелието), че Христос е възкръснал, не е просто някаква информация, която сме призовани да приемем като вярна, а още повече като събитие свързано със съдбата ни: че по-силата на Христовото възкресение и ние ще постигнем нов живот. Затова християните благовестят, като убеждават, с думи и поведение, че идва спасението. „Можем с право да кажем- пише папата – че християнството не се явяваше само като някаква `блага вест`- едно съобщение с неизвестно дотогава съдържание....Това означава, че Евангелието не е просто някаква комуникация за неща, които сега узнаваме, а съобщение, което произвежда събития и променя живота. Тъмната врата на времето, на бъдещето, широко се разтваря. Оня, който има надежда, живее различно от: получил е нов живот” (§ 2).
В предишен брой на вестника (Виж „Вярата –терзание на безверието”, Абагар 10, 2007) обяснявахме, как от тази жизнена близост на понятията следва възможността да черпим духовна сила от едната или от другата при изкушение във вярата или, съответно, при отчаяние в живота.
Тя не е само блян
По нататък (§ 7-9) Светият отец взема отношение по едно вековно разминаване между християните с католически и православни убеждения и тези приели постулатите на реформацията от ХVІ век. Докато последните редуцират съдържанието на вярата до субективното си убеждение, че обещанията (в същност, спасението) ще бъдат постигнати само в бъдещето, към което се стремим по силата на християнската си надежда ( респективно упование), християните с по-далечни корени поддържат тезата, че във вярващия вече съществува зародиша, зачатъка на обещаните неща, с които са действително свързани още отсега чрез Божията благодат и светите тайнства, най-вече чрез Пресветата евхаристия.
Тя е дейна и в живото, и в обществото
Подобно мнение би трябвало да влия също на вижданията на християните за структурата на обществото и на реда във вселената (§§ 4-6). Доколкото несправедливото разпределение на благата между хората днес не може всеоще да бъде премахнато по силата на християнските ни убеждения, остава вярно, че християнинът не може да гледа на другите –и да действа в последствие - освен като към чеда Божи и братя в Христа, както и що се отнася до вселената, че тя не робува изключително на астрофизическо закономерие, на космически каприз, или на на астрологията, а е послушна на Божието провидение и воля.
Крайната й цел –вечния живот
Крайният стремеж на вярващия, както изповядва (чрез кръстниците), в рамките на обреда (в Западната църква) в предверието на храма, когато предстои да приеме Светото кръщение, е „вечния живот”. Което означава, че тази е целта, която той ще преследва през всички дни от съзнателния си христиански живот. Светият отец си дава сметка, как свъременният човек в същност изпитва противоречиви чувства, що се отнася до живот-без край (§ 10). От една страна, иска да живве, обаче според начина и мярката на сегашния живот, какъвто познава тук на земята и в обстановката на събитията около себе си. Като вижда този живот в условията на надпреварата с другите, с отпадащите си физически и психически сили, всяко удължение –още повече ако е безкрайно- с придружаващите го процеси на състаряване и прогресивна зависимост от другите – не може да му се струва идеално. Така че живот и смърт непристойно се смесват във въображението на съвременния човек, особено невяращия или вторично вярващия. С помоща на Августин Блажени, когото от младините си е изучавал, папата ни връща към тази основна тайна на вечния живот, като осъществяване на една мечта, безсмъртието, присъща на всяко човешко същество, обаче извън и даже противно на конкретните му представи за живота, тъй както го среща около себе си. Става въпрос за постигане на едно щастие, което никой повече няма до ни отнеме, както впрочем сам Спасителят ни уверява в евангелието от Йоана (16, 22): „ Ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (§§ 10-12).
Има надежда, и надежда
В едно обстойно подразделение на текста си папата разчиства представата за надеждата, каквато обчеството си е създало от Ренесанса насам, като стремеж заа овладяване на действителността чрез свободния разум на човека, довело с времето до мащабните покушения и срещу разума, и срещу свободата на човека, именно защото и двата считани за неподчинени на Бога, който ни зове към живот и щастие от друго качество (§§ 16 -23). В отговор Светият отец призовава двете страни, вярващи и децата на „просветлението”, да навлязат в полезен диалог за целите и границите на прогреса, през етапите предложени му от разума и свободата на човека. От християнска гледна точка тези граници касаят нравственността на човека (Десетозаконието вписано в сърцето на всяк човешко същество) и неговата свобода на избор при всички условия, даже с риск да греши. Те не могат да бъдат прекрачени безнаказано в името на прогреса, който би накърнил не само достойнството, а и естеството на човека, създаден свободен по образ и подобие на Бога.
Във втория основен раздел на документа (§§ 32-48) Светият отец разглежда конкретиката на ситуациите, където за християнина по буйно се разраства надеждата в духа му. Това са молитвата, деятелността, страданието, мисълта за Страшния съд.
Молитвата
Молитвата ме насочва към Бога –към оня, който със сигурност ще ме изслуша във моите мъки и въжделения, даже когато всички други са ми обърнали гръб. Светият отец цитира примера на виетнамския калдинал Нгуен ван Туан, описан в автобиографичната му книга „Молитви на надеждата”, където обяснява, как успял да запази духовно равновесие по време на 9-годишната тотална изолация в комунистическия лагер, където е бил задържан след установяването на режима в средата на 70-те години: въпреки мълчанието на всичко друго, той непрестанно говори с Бога и чувства как надеждата за избавление ежедневно расте у душата му. Това, както обяснява папата, напълно отговаря на казаното от Августин Блажени за молитвата като упражнение на надеждата –колко по-далечно изглежда постигането на желаната цел, толкова по-силно наплива молитвеното настроение (§ 33).
Деятелност и страдание
Да действаш, да изпълняваш задачи и да гониш цели е израз на надежда в бъдещето –даже такива, които касаят ежедневието ти, като икономиката и политиката. Те също се превръщат в стапала за духа когато човек осъзнае тяхната посредственост и подчиненост на върховната цел –изпълнението на Божията воля и постигането на вечното спасение.
Това става още по-ясно при положение на страдание и телесна немощ. Когато човек успее да превърне болката и безсилието си в позитивно настроение към битието, това означава, че е изчистил пътя към крайната цел, която вярата, т.е. Бог, му гарантира.
Ден последен, ден Господен
В последните параграфи на този основен документ Светият отец се връща към едно понятие от Символа на вярата, Страшния съд – времето и мястото на Божията присъда за делата на хората, тъй картинно описан в Евангелието според Матея, и мощно предаден от Микеланджело в стенописа си в Сикстинската капела във Ватикана. Най често разглеждана като време за равносметка, тази апокалиптична развръзка в историята на човечеството, по думите на папата, се явява като възтържествуване на Божиите обещания –да награди постоянствалите във вярата, надеждата и лябовта, не само с признанието за тяхната праволинейност, а с вечния живот в неговото царство, тъй дълго мечтано и преследвано.
До страшния съдия, накрая (§ 49), както е традиция за основните документи последните няколко папи, като фон на всичко обрисувано в документа, се явява фигурата на Божията майка, образец и стимул за християните по-пътя към обещаното избавление, с право наричана „майка на добрата надежда”.
Архим. Проф. ГЕОРГИ ЕЛДЪРОВ
Да вярваш с надежда, да се надяваш с вяра!
В навечерието на предколедния сезон, когато за западните християни започва новия годишен литургичен цикъл, на 30 ноември папа Бенедикт ХVІ ни изненада с втората енциклика от стъпването си на папския престол преди по-малко от три години, озаглавена, на латински език “Spe salvi”, думи на Апостола до Римляни (8, 24), които по текста на синодалното издание на Библията звучат „Вашето спасение е в надеждата”. Във вероучителната система на католическата църква папските енциклики се нареждат на първо място по авторитет и доктринна изправност след догматичните определения или уточнения, издадени от вселенски събор или от папа, говорещ с пълната власт на папското си служене, известно като “ex cathedra”. Предишната му първа енциклика, със затлавие “Deus caritas est”, за която четете в в брой 2 от 2006 г. на в. Абагар, беше посветена на въпроса за християнската любов. С настоящата тема Светия отец преполовява пътя към изясняването на основната богословска триада християнски добродетели: вяра, надежда и любов, залегнали и в популярното понятие за името на българската столица, кръстена на светата мъченица София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Редно е да очакваме, че тема на следващата му енциклика ще бъде въпросът за вярата.
В свойствения си стил папа Бенедикт развива тезата си изхождайки от библейските текстове, където става въпрос за тази духовна сила, надеждата, и проследявайки конкретното й приложение в историята на църквата и в живота на християните, с многобройни и силни примери в поведението на подвижници и мъченици на християнската вяра.
Документът, от общо 80 страници А4,основно разделен на 49 последователно номерирани параграфи (по които в бъдеще ще бъде цитиран), след увод от един параграф (§ 1) е разделен на две части, от които първата (§§ 2-31) обяснява от различни гледни точки понятието „християнска надежда”, а втората локализира и посочва ситуациите при които се подхранва и расте надеждата у християните (§§ 32-48), като един последен параграф представя Божията майка като пример и идеал за обнадеждените християни (§49).
Заглавия и подзаглавия, които придружават текста, ще бъдат без съмнение от полза за да си направим една предварителна представа за материята третирана тъй компетентно от Светия отец: Вярата е надежда (§§ 2-3); Новозаветното и древноцърковното понятие за надеждата, основаваща се на вярата (§§ 4-9); Какво представлява вечният живот? (§§ 10-12); Егоистична ли е християнската надежда? (§§ 13-15); Еволюцията на християнската вяра-надежда в съвременния свят (§§ 16-23); Истинският облик на християнската надежда (§§ 24-31). Навлизайки в темата за конкретните ситуации, където по-лесно и по-буйно вирее християнската надежда, новата папска енциклика специално изтъква: молитвения живот (§§ 32-34), благотворителността и страданието (§; 35-40), мисълта за Страшния съд (§§ 41-48) и накрая, като заключение, примера на Пресветата дева (49).
Тъй като последният текст на папата е крайно богат и сложен в разгъването си и трудно може да бъде обобщен чрез сухи изречения, ще се опитаме да представим някои от характерните му точки, считани за особено оригинални от повечето коментари, появили се непосредствено след публикуването на енцикликата.
Вярата е надежда
Още в уводния си параграф авторът поставя въпроса за взаимодействието на двете основни християнски добродетели –вярата и надеждата. Като разглежда редица основни библейски пасажи, специално такива от новозаветните книги, като посланията на апостолите, стига до заключението, че вяра и надежда за християните не само са тясно свързани, а че също нерядко свободно си разменят контурите, както например в Първо съборно послание на Петър (3, 15), така че вярата да прилича на надеждата, а надеждата –на вярата.
Благовестието (на древно-гръцки,евангелието), че Христос е възкръснал, не е просто някаква информация, която сме призовани да приемем като вярна, а още повече като събитие свързано със съдбата ни: че по-силата на Христовото възкресение и ние ще постигнем нов живот. Затова християните благовестят, като убеждават, с думи и поведение, че идва спасението. „Можем с право да кажем- пише папата – че християнството не се явяваше само като някаква `блага вест`- едно съобщение с неизвестно дотогава съдържание....Това означава, че Евангелието не е просто някаква комуникация за неща, които сега узнаваме, а съобщение, което произвежда събития и променя живота. Тъмната врата на времето, на бъдещето, широко се разтваря. Оня, който има надежда, живее различно от: получил е нов живот” (§ 2).
В предишен брой на вестника (Виж „Вярата –терзание на безверието”, Абагар 10, 2007) обяснявахме, как от тази жизнена близост на понятията следва възможността да черпим духовна сила от едната или от другата при изкушение във вярата или, съответно, при отчаяние в живота.
Тя не е само блян
По нататък (§ 7-9) Светият отец взема отношение по едно вековно разминаване между християните с католически и православни убеждения и тези приели постулатите на реформацията от ХVІ век. Докато последните редуцират съдържанието на вярата до субективното си убеждение, че обещанията (в същност, спасението) ще бъдат постигнати само в бъдещето, към което се стремим по силата на християнската си надежда ( респективно упование), християните с по-далечни корени поддържат тезата, че във вярващия вече съществува зародиша, зачатъка на обещаните неща, с които са действително свързани още отсега чрез Божията благодат и светите тайнства, най-вече чрез Пресветата евхаристия.
Тя е дейна и в живото, и в обществото
Подобно мнение би трябвало да влия също на вижданията на християните за структурата на обществото и на реда във вселената (§§ 4-6). Доколкото несправедливото разпределение на благата между хората днес не може всеоще да бъде премахнато по силата на християнските ни убеждения, остава вярно, че християнинът не може да гледа на другите –и да действа в последствие - освен като към чеда Божи и братя в Христа, както и що се отнася до вселената, че тя не робува изключително на астрофизическо закономерие, на космически каприз, или на на астрологията, а е послушна на Божието провидение и воля.
Крайната й цел –вечния живот
Крайният стремеж на вярващия, както изповядва (чрез кръстниците), в рамките на обреда (в Западната църква) в предверието на храма, когато предстои да приеме Светото кръщение, е „вечния живот”. Което означава, че тази е целта, която той ще преследва през всички дни от съзнателния си христиански живот. Светият отец си дава сметка, как свъременният човек в същност изпитва противоречиви чувства, що се отнася до живот-без край (§ 10). От една страна, иска да живве, обаче според начина и мярката на сегашния живот, какъвто познава тук на земята и в обстановката на събитията около себе си. Като вижда този живот в условията на надпреварата с другите, с отпадащите си физически и психически сили, всяко удължение –още повече ако е безкрайно- с придружаващите го процеси на състаряване и прогресивна зависимост от другите – не може да му се струва идеално. Така че живот и смърт непристойно се смесват във въображението на съвременния човек, особено невяращия или вторично вярващия. С помоща на Августин Блажени, когото от младините си е изучавал, папата ни връща към тази основна тайна на вечния живот, като осъществяване на една мечта, безсмъртието, присъща на всяко човешко същество, обаче извън и даже противно на конкретните му представи за живота, тъй както го среща около себе си. Става въпрос за постигане на едно щастие, което никой повече няма до ни отнеме, както впрочем сам Спасителят ни уверява в евангелието от Йоана (16, 22): „ Ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (§§ 10-12).
Има надежда, и надежда
В едно обстойно подразделение на текста си папата разчиства представата за надеждата, каквато обчеството си е създало от Ренесанса насам, като стремеж заа овладяване на действителността чрез свободния разум на човека, довело с времето до мащабните покушения и срещу разума, и срещу свободата на човека, именно защото и двата считани за неподчинени на Бога, който ни зове към живот и щастие от друго качество (§§ 16 -23). В отговор Светият отец призовава двете страни, вярващи и децата на „просветлението”, да навлязат в полезен диалог за целите и границите на прогреса, през етапите предложени му от разума и свободата на човека. От християнска гледна точка тези граници касаят нравственността на човека (Десетозаконието вписано в сърцето на всяк човешко същество) и неговата свобода на избор при всички условия, даже с риск да греши. Те не могат да бъдат прекрачени безнаказано в името на прогреса, който би накърнил не само достойнството, а и естеството на човека, създаден свободен по образ и подобие на Бога.
Във втория основен раздел на документа (§§ 32-48) Светият отец разглежда конкретиката на ситуациите, където за християнина по буйно се разраства надеждата в духа му. Това са молитвата, деятелността, страданието, мисълта за Страшния съд.
Молитвата
Молитвата ме насочва към Бога –към оня, който със сигурност ще ме изслуша във моите мъки и въжделения, даже когато всички други са ми обърнали гръб. Светият отец цитира примера на виетнамския калдинал Нгуен ван Туан, описан в автобиографичната му книга „Молитви на надеждата”, където обяснява, как успял да запази духовно равновесие по време на 9-годишната тотална изолация в комунистическия лагер, където е бил задържан след установяването на режима в средата на 70-те години: въпреки мълчанието на всичко друго, той непрестанно говори с Бога и чувства как надеждата за избавление ежедневно расте у душата му. Това, както обяснява папата, напълно отговаря на казаното от Августин Блажени за молитвата като упражнение на надеждата –колко по-далечно изглежда постигането на желаната цел, толкова по-силно наплива молитвеното настроение (§ 33).
Деятелност и страдание
Да действаш, да изпълняваш задачи и да гониш цели е израз на надежда в бъдещето –даже такива, които касаят ежедневието ти, като икономиката и политиката. Те също се превръщат в стапала за духа когато човек осъзнае тяхната посредственост и подчиненост на върховната цел –изпълнението на Божията воля и постигането на вечното спасение.
Това става още по-ясно при положение на страдание и телесна немощ. Когато човек успее да превърне болката и безсилието си в позитивно настроение към битието, това означава, че е изчистил пътя към крайната цел, която вярата, т.е. Бог, му гарантира.
Ден последен, ден Господен
В последните параграфи на този основен документ Светият отец се връща към едно понятие от Символа на вярата, Страшния съд – времето и мястото на Божията присъда за делата на хората, тъй картинно описан в Евангелието според Матея, и мощно предаден от Микеланджело в стенописа си в Сикстинската капела във Ватикана. Най често разглеждана като време за равносметка, тази апокалиптична развръзка в историята на човечеството, по думите на папата, се явява като възтържествуване на Божиите обещания –да награди постоянствалите във вярата, надеждата и лябовта, не само с признанието за тяхната праволинейност, а с вечния живот в неговото царство, тъй дълго мечтано и преследвано.
До страшния съдия, накрая (§ 49), както е традиция за основните документи последните няколко папи, като фон на всичко обрисувано в документа, се явява фигурата на Божията майка, образец и стимул за християните по-пътя към обещаното избавление, с право наричана „майка на добрата надежда”.
Архим. Проф. ГЕОРГИ ЕЛДЪРОВ
четвъртък, 22 ноември 2007 г.
ДНЕВНИК Ноември 2007
SUMMARY: Diary for November 2007, relating among other things about conditions of life and work in the new quarters in the center of Sofia and events like the seminar on new cults at the Theological Faculty of Sofia and a celebration in honor of former queen Yoanna of Bulgaria (1907-2001) in the Catholic cathedral of St Joseph’s. It closes with a short visit in Italy between November 24-29 and memorable events in Florence, Parma and Trento. Read particularly about the unexpected meeting with a former student, Capuchin Fater Sergius Abram, now a founder of a secular institute of consedrated women, 38 years after he had taken an exam with us on the Greek spiritual masterpiece "Filokalia"
Нагласяване на витошките ни привички, изградени в течение на 12 години на високата кота, на новите условия на живот и дейност в низините, където ни се налага отсега да гоним абагарските цели, беше първата задача, с която трябваше да се справяме през първите дни на месеца – мрачни и потискащи вестители на зимата. Натрупаха се проблеми, разредиха се приятели, разсрочиха се занимания. За кратко се върна слънцето на 8-ми, Архангелов ден, когато предприехме да честваме Небесното войнство наши покровители в тесен кръг абагарци в ресторант Да Види на Ангел Кънчев. До късно се кръстосваха вилици, чаши и словесни шпаги, с паднали и ранени на многото фронтове, като накрая всички се почувствахме победители и тръгнахме по тихите като никога централни улици, изпращайки до адресите им сътрапезниците, готови за онирно пресъздаване на току що приключилите заклинания.
В събота, 10 ноември, споменът за началото на демокрацията, цъфнала на този ден преди 18 години, бързо се сля с проблемите, внушени ни на семинара в Богословския факултет, където бяхме поканени да представляваме Абагар от 10 часа. Точно си бяхме премерили крачките за да стигнем на време и наистина пристигнахме на минутата, въпреки падащия по целия пот мокър сняг, придружен от студен сибирски вятър. Сигурно домакините, с доцент Константин Нушев, ще са имали проблем с разпознаването ни, не толкова заради изминалото време, колкото поради променения ни вид от трудния поход по кишавите улици на центъра и свирепия поглед към обстановката. Физически ни отведоха до първия стол на първата редица в близост с другите почетни гости пастор Христо Кулишев и проф. Радко Поптодоров. „Като че ли само на семинари и колоквиуми ни е отредено да се срещаме” –коментира вторият. Двудневният семинар беше посветен на темата „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”.
Продължихме дискусията след сесията пътьом и на кафе в хола на хотел Рила с докладчика Христо Беров и с инж. Мило Драганов, с добавки и удължение в много посоки. Спряхме се за минута в Дом на книгата на площад Славейков за да разберем, че феновете ни едва успяват да прикрият притесненията си за необичайното закъснение на поредния брой на в. Абагар. Сигурни сме, че радостта им ще бъде още по-дълбока от обичайната, когато го стиснат в ръцете си след няколко дни. Впрочем, това е вече история, тъй като този текст излиза месец по-късно.
След като в неделя 11-ти поверихме броя в ръцете на Драго от една страна тръгнаха процедурите по оформлението и коректурите, с няколко електронни прехвърления отвъд Балкана и обратно, та до ЕМПАС във вторник 13-ти, а от друга продължаваше без край голямото вътрешно подреждане на сбирките ни.
Във вторник привечер взехме участие във възпоменателния обред по случай 100-годишнината от раждането на царица Йоанна, отслужен в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. Въпреки че бяхме горещо поканени, не успяхме да се присъединим към всеобщата радост на клира и верните на католическата църква по случай връчването на отличие на апостолическия екзарх Христо Пройков от страна на Малтийския орден за изрядни благочестиви дела (Pro Piis Meritis) през годините на прехода, състояло се в Шератон на 15 ноември. Доколкото ни е известно друг носител на подобен медал в София е известният италиански предприемач и издател Марко Монтекки. Все пак поради обществени, религиозни и международни причини единствен пълноправен член на орденското малтийско братство в България остава бившият премиер Симеон Сакскобурггогски. Ще припомним по този повод, че определени заслуги в сектора на социалната помощ през голяма част от годините на прехода имаше също дългогодишният отговорен редактор на в. Абагар, покойният архим. Гаврил Беловеждов, първи председател на българския клон на световната католическа организация „Каритас” (Виж в. Абагар, брой 1, 1991).
Ще се похвалим, че следващият ден, 16 ноември, се сдобихме с най-мощната компютърна система в църковни ръце в БГ, с хард диск с капацитет 350 гигабайта, монтирана и пробвана от електронния маг Кирил в течение на десетина часа гостуване у нас. Кръстихме новия компютър „ Ми-Ну” в памет на починалия ни преди два месеца верен пазач на абагарските твърдини първо в Рим (1993-2004), а после и в Бояна от лятото на 2004 до кончината си на 3 септември тази година: при всяко стартиране на мощностите образът му се явява като първо на екрана и то в пълен ръст, как любопитства сред книги и предмети на писалището ни.
В неделя, 18 ноември, пристъпихме към разнасянето на новия (презакъснял) брой на вестника, започвайки от катедралата „Свети Йосиф”. С удоволствие забелязахме, как неделната служба се разгъваше в приличен литургичен формат, което ни накара да си променим заключенията от предишното ни посещение там на 13-ти (Виж Дневник и Събития). Петдесетината броя предназначени за приятелите ни, които се черкуват там, изчезнаха броени минути след края на богослужението. На онези, които понечиха да си плащат броя, посочихме протегнатата ръка на просяка, който през цялото време на обреда седеше на твърдото, заледено стъпало пред входа. Разбрал маневрата, нещастникът дълго време ни следеше с погледа, без да каже дума, докато изчезнахме на тротоара по булевард Тодор Александров.
Работната ни седмица се разгорещи чак във вторник, 20-ти, когато трябваше да започне разпространението на вестника на по-отдалечените от разпределителните пунктове абонати. Всеоще не сме организирани за експедитивното посрещане на необходимата процедура. А се налагаха също корекции в списъците, където зачеркнахме известен брой получатели, вече нереагиращи на пртките или такива, които лесно ползват интернет и сигурно ще увеличат хитовете там и така ще ни помогнат в състезанието с другите електронни издания.
На 22-ри пристигна от провинцията сътрудничката ни Светлана Караджова за да ни даде рамо при този етап на разпространението, както и да съгласуваме някои от темите, които трябваше да дадат тон на декемврийския брой. В паузата имахме щастието да се засечем в Дом на книгата с министър Валентин Александров и да сверим часовниците по историческите теми, които ни вълнуват.
На 23-ги отчасти повторихме същия маршрут с предишните и нови героил Установихме, че заделените екземпляри на вестника оставаха под броя на адресатите. А и по резпределителните пунктове, след само 48 часа, нямаше повече залежали екземпляри. Наложиха ни се няколко допълнителни курса до централния склад. В сладкарница „Трол” пък търпеливо ни чакаха „гургуляткиге”, дамите от „Санкта Мария”, за да получат те липсващите им екземпляри от предишния брой, а ние – коментарите им по материалите от последните месеци. С останалите броеве се преместихме във Виенската сладкарница (вече сме на ябълков чай) за срещата с писателката Мария Михаил („Тъжните очи на Дора”) и Милен Люцканов от Външно, в качеството му на широко скроен тангрист. Сигурно ще ни повярвате ако ви признаем, че в продължение на близо два часа проведохме един от най-задълбочените миниколоквиуми Абагар през последните месеци.
Полетът на 24-ти беше кощмар. Оказа се, че италианският превозвач паникьосъл пред гъстата мъгла, неясно коя, дали италианската на летище Малпенса (буквално „злобна мисъл) или легналата на софийското в местността Враждебна... Трябваше да се редим на опашка за да разберем след два часа „а сега какво?”. Каквото било да си вэрнем в 13.30 за полет със същия превозвач, обаче с различен маршрут, не през Милано, а през Рим. Наложи ни се да нощуваме във Флоренция, вместо Болоня, както бяхме запланували първоначално. Това пък ни позволи да разгънем достатъчно интензивна програма именно в града на Данте, Микеланджило и Леонардо, вместо предвидената за левичарската столшца на Италия, какъвто се счита от края на Втората светоовна война Болоня. Отседнахме в манастира към базиликата на Светия кръст (Santa Croce), където почиват останките на великаните на италианската и световна култура, с прало наричана „Олимп” на Италия. Да покриеш с бавни стъпки двета-триста метра от вътрешния периметър на храма с гробниците на десетки велики сенки на изкуството, книжовноста и мисълта от Ренесанса до Risorgimento (италианското Възраждане през ХVІІІ-ХІХ век) е като да обърнеш страниците на една мащабна енцшклопедия на световната култура. Което буквално направихме следващия ден, рано сутринта преди неделната служба. Без съмнение получихме вдъхновение за темата, която малко слез това да развихме в омилията, която трябваше да изнесем по желание на манастирското братство в 11.00 часа. Коментирахме трите библейски текста, които се падаха на тази редовна неделя от годишния цикъл, специално посветена на честването на Христос цар, един от сравнително късно въведените в календара Господни празници (средата на 30-те години от миналия век). Стори ни се, че поотделно те предлагат различни понятия по темата, отчасти противоречиви едно на друго, но в крайна сметка правилно насочват нашите мисли към спецификата Христовото царство –онова, което той си извоюва с кръстната си смърт, както бе написано на еврейски, гпъцки и латински на върха на кръста ИНЦИ (помолете някой духовник да ви го разтълкува). В продължение на няколко часа разговаряхме с нашия съученик и състудент Макс Розито, който от близо половин век е главен редактор на едно от водещите културно-религиозни списания в Италия „Citta’ di Vita” (Град на живота). Само уводните статии, които поднася шест пъти през годината (списанието е двумесечно) биха изпълнили един том от общо хиляда страници. Тъй като в края на престоя ни, когато трябваше да гоним влака, не се намери такси в района на църквата (провеждал се през същите часове маратон с участници от цялата страна), същият, който е по-малко трениран от нас, ни придружи с част от багажа до централната флорентинска гара SMNovella, считана за една от най-рационално построените в Европа. За съжаление влакът ни беше тръгнал - а другарят ни капнал о умора до препадане. Останахме на перона да чакаме цели три часа следващия (от по-долна категория, с прикачване в Болоня). Разнообразихме си скуката с интересна обмяна с млада българска двойка на еднодневно посещение във Флоренция и с подобен на нашия проблем –пропуснат влак.
Пристигнахме да новата цел, гарата на град Парма, около 21.00. За щастие лесно се открихме с контакта ни тук, проф. Коррадо Труффелли, който ни настани в хотел Button в центъра на града, а после останахме на вечеря до късно в ресторант Duchessa (Херцогинята) за разпределяне на ролите и уточнение на темите следващия ден.
На 26-ти взехме участие в събранието на местните рицари на Св. Великомъченик Георги, считан за основан от императтор Константин Велики и огкупен от папа Павел ІІІ от византийските му титуляри емигрипали на Запад след падането на Константинопол. В него членуват днес местните благородници и висши градски и регионални фактори. Негов председател е принц Диофебо (име по гръцки тергип, означавало човек със “страх Божи”) Лупо ди Сораня, сроден и с румънските воевоси от ХV век, сред които и Влад Трепеш- Дракула. Доста говорихме пред събраната публика и местните медии –преса, радио, телевизия - за да си заслужим пищен обяд, със висококултурните ни събеседници, претърпели едно от най-пълноводните излеяния на абагарска култура. Останахме още малко преди да се тръгнем за да посетим също орденската им църква S. Maria della Steccata, с богати колекции утвар, одежди, гоблени, платове, каквито не бяхме виждали дотогава през живота. Раздели ни с любезните домакини само наближаващия час на влака за следващата цел от пътуването ни, град Тренто.
Онова, което обаче ни се случи във влака след Болоня е от онези преживелици, които ще можеш да разправяш през целия си останал живот. Заговаряме се с белобрад франисконец-капуцшн, седнал диагонално на задна от нас седалка с придружителка, очевидно член на някакво цивилно-монашеско общество, от неимоверно разрасналите се напоследък на Запад, замествайки до известна степен традиционните монашески редици. Намерихме общ език и за това, че беше следвал в Рим. Изброихме имена, описахме места и ситуации. След около два часа сверяване на часовниците на обща римска тема, оня ни пита: „А случайно да сте се засичали с проф. Георги Елдъров?”. Та то беше ахкане, охкане. Събраха се целия вагон пасажери. Разнежи се даже албанецът Махай, шофьор на камион, мюсюлманин. Сълзи потекоха по бузите на сестра Амалия, както разбрахме че се казвала придружителката му. А той се казвал отец Серджо Абрам, родом от Тренто и там пребиваващ от години. Извадиха шоколадови бомбони, иконки, брошури и започнаха да ги раздават на спътниците за спомен от събитието. Спомняше си къде държал изпит при нас преди 38 години и даже темата, по която сме го разпитвали (Кншга „Добротолюбие”). Междувременно създал ордена цивилни сестри на Божието милосърдие, за което се грижел като духовен баща 72-годишният днес отец.
На гарата в Тренто ни пое новият ни домакин, проф. Джулиоано Ди Бернардо. Заел стая за нас в четиризвездния хотел Вила Мадруццо на един от хулмовете, с които се слави градът. Стая със старинни мебели, три грамадни прозорци, съвременен комфорт.
Останахме три дни в този земен рай, повечето в сверяване на часовниците и коментари по току що излязла книга от 700 страници “Fratelli d’Italia” („Италианци братя”), отправка към италианския национален химн, който започва с тези думи, а също и към масонството, за което се предполага, че е тежало силно на събитията в Италия през последните няколко десетилетия. Професорът дал интервю по темата на автора на книгата, многократно цитирано на различни страници и точно тези дни станало достояние на пресата.
Ходихме до семейното им имение със старинния им замък от ХVІ век, здапознахме се със семейството му, като синът му Якопо ни придружи до редица цели в града и околностите и до Роверето, родното място на блажени Антонио Розмини (Виж тук на друго място), с модернистичните изложбени сгради MART, сред най-изисканите в Европа.
На 29-ти поехме обратния път с полет от Болцано до Милано и от там до София късно след обеда.Послеидният ден на месеца пробвахме да поемем контрола над събитиьята в Софийската ни база и да възстановим връзките със сътрудници и приятели за достойното приключване на годишния цикъл. Бяхме също в Клуба на италианците с още екземпляри от последния брой, както и в Светия синод, където митрополит Дометиаян ни беше оставил екземпляр от юбилейния си сборник, което пък ни даде повод да разговаярме известно време със секретаря на Светия синодр епископ Наум.
Нагласяване на витошките ни привички, изградени в течение на 12 години на високата кота, на новите условия на живот и дейност в низините, където ни се налага отсега да гоним абагарските цели, беше първата задача, с която трябваше да се справяме през първите дни на месеца – мрачни и потискащи вестители на зимата. Натрупаха се проблеми, разредиха се приятели, разсрочиха се занимания. За кратко се върна слънцето на 8-ми, Архангелов ден, когато предприехме да честваме Небесното войнство наши покровители в тесен кръг абагарци в ресторант Да Види на Ангел Кънчев. До късно се кръстосваха вилици, чаши и словесни шпаги, с паднали и ранени на многото фронтове, като накрая всички се почувствахме победители и тръгнахме по тихите като никога централни улици, изпращайки до адресите им сътрапезниците, готови за онирно пресъздаване на току що приключилите заклинания.
В събота, 10 ноември, споменът за началото на демокрацията, цъфнала на този ден преди 18 години, бързо се сля с проблемите, внушени ни на семинара в Богословския факултет, където бяхме поканени да представляваме Абагар от 10 часа. Точно си бяхме премерили крачките за да стигнем на време и наистина пристигнахме на минутата, въпреки падащия по целия пот мокър сняг, придружен от студен сибирски вятър. Сигурно домакините, с доцент Константин Нушев, ще са имали проблем с разпознаването ни, не толкова заради изминалото време, колкото поради променения ни вид от трудния поход по кишавите улици на центъра и свирепия поглед към обстановката. Физически ни отведоха до първия стол на първата редица в близост с другите почетни гости пастор Христо Кулишев и проф. Радко Поптодоров. „Като че ли само на семинари и колоквиуми ни е отредено да се срещаме” –коментира вторият. Двудневният семинар беше посветен на темата „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”.
Продължихме дискусията след сесията пътьом и на кафе в хола на хотел Рила с докладчика Христо Беров и с инж. Мило Драганов, с добавки и удължение в много посоки. Спряхме се за минута в Дом на книгата на площад Славейков за да разберем, че феновете ни едва успяват да прикрият притесненията си за необичайното закъснение на поредния брой на в. Абагар. Сигурни сме, че радостта им ще бъде още по-дълбока от обичайната, когато го стиснат в ръцете си след няколко дни. Впрочем, това е вече история, тъй като този текст излиза месец по-късно.
След като в неделя 11-ти поверихме броя в ръцете на Драго от една страна тръгнаха процедурите по оформлението и коректурите, с няколко електронни прехвърления отвъд Балкана и обратно, та до ЕМПАС във вторник 13-ти, а от друга продължаваше без край голямото вътрешно подреждане на сбирките ни.
Във вторник привечер взехме участие във възпоменателния обред по случай 100-годишнината от раждането на царица Йоанна, отслужен в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. Въпреки че бяхме горещо поканени, не успяхме да се присъединим към всеобщата радост на клира и верните на католическата църква по случай връчването на отличие на апостолическия екзарх Христо Пройков от страна на Малтийския орден за изрядни благочестиви дела (Pro Piis Meritis) през годините на прехода, състояло се в Шератон на 15 ноември. Доколкото ни е известно друг носител на подобен медал в София е известният италиански предприемач и издател Марко Монтекки. Все пак поради обществени, религиозни и международни причини единствен пълноправен член на орденското малтийско братство в България остава бившият премиер Симеон Сакскобурггогски. Ще припомним по този повод, че определени заслуги в сектора на социалната помощ през голяма част от годините на прехода имаше също дългогодишният отговорен редактор на в. Абагар, покойният архим. Гаврил Беловеждов, първи председател на българския клон на световната католическа организация „Каритас” (Виж в. Абагар, брой 1, 1991).
Ще се похвалим, че следващият ден, 16 ноември, се сдобихме с най-мощната компютърна система в църковни ръце в БГ, с хард диск с капацитет 350 гигабайта, монтирана и пробвана от електронния маг Кирил в течение на десетина часа гостуване у нас. Кръстихме новия компютър „ Ми-Ну” в памет на починалия ни преди два месеца верен пазач на абагарските твърдини първо в Рим (1993-2004), а после и в Бояна от лятото на 2004 до кончината си на 3 септември тази година: при всяко стартиране на мощностите образът му се явява като първо на екрана и то в пълен ръст, как любопитства сред книги и предмети на писалището ни.
В неделя, 18 ноември, пристъпихме към разнасянето на новия (презакъснял) брой на вестника, започвайки от катедралата „Свети Йосиф”. С удоволствие забелязахме, как неделната служба се разгъваше в приличен литургичен формат, което ни накара да си променим заключенията от предишното ни посещение там на 13-ти (Виж Дневник и Събития). Петдесетината броя предназначени за приятелите ни, които се черкуват там, изчезнаха броени минути след края на богослужението. На онези, които понечиха да си плащат броя, посочихме протегнатата ръка на просяка, който през цялото време на обреда седеше на твърдото, заледено стъпало пред входа. Разбрал маневрата, нещастникът дълго време ни следеше с погледа, без да каже дума, докато изчезнахме на тротоара по булевард Тодор Александров.
Работната ни седмица се разгорещи чак във вторник, 20-ти, когато трябваше да започне разпространението на вестника на по-отдалечените от разпределителните пунктове абонати. Всеоще не сме организирани за експедитивното посрещане на необходимата процедура. А се налагаха също корекции в списъците, където зачеркнахме известен брой получатели, вече нереагиращи на пртките или такива, които лесно ползват интернет и сигурно ще увеличат хитовете там и така ще ни помогнат в състезанието с другите електронни издания.
На 22-ри пристигна от провинцията сътрудничката ни Светлана Караджова за да ни даде рамо при този етап на разпространението, както и да съгласуваме някои от темите, които трябваше да дадат тон на декемврийския брой. В паузата имахме щастието да се засечем в Дом на книгата с министър Валентин Александров и да сверим часовниците по историческите теми, които ни вълнуват.
На 23-ги отчасти повторихме същия маршрут с предишните и нови героил Установихме, че заделените екземпляри на вестника оставаха под броя на адресатите. А и по резпределителните пунктове, след само 48 часа, нямаше повече залежали екземпляри. Наложиха ни се няколко допълнителни курса до централния склад. В сладкарница „Трол” пък търпеливо ни чакаха „гургуляткиге”, дамите от „Санкта Мария”, за да получат те липсващите им екземпляри от предишния брой, а ние – коментарите им по материалите от последните месеци. С останалите броеве се преместихме във Виенската сладкарница (вече сме на ябълков чай) за срещата с писателката Мария Михаил („Тъжните очи на Дора”) и Милен Люцканов от Външно, в качеството му на широко скроен тангрист. Сигурно ще ни повярвате ако ви признаем, че в продължение на близо два часа проведохме един от най-задълбочените миниколоквиуми Абагар през последните месеци.
Полетът на 24-ти беше кощмар. Оказа се, че италианският превозвач паникьосъл пред гъстата мъгла, неясно коя, дали италианската на летище Малпенса (буквално „злобна мисъл) или легналата на софийското в местността Враждебна... Трябваше да се редим на опашка за да разберем след два часа „а сега какво?”. Каквото било да си вэрнем в 13.30 за полет със същия превозвач, обаче с различен маршрут, не през Милано, а през Рим. Наложи ни се да нощуваме във Флоренция, вместо Болоня, както бяхме запланували първоначално. Това пък ни позволи да разгънем достатъчно интензивна програма именно в града на Данте, Микеланджило и Леонардо, вместо предвидената за левичарската столшца на Италия, какъвто се счита от края на Втората светоовна война Болоня. Отседнахме в манастира към базиликата на Светия кръст (Santa Croce), където почиват останките на великаните на италианската и световна култура, с прало наричана „Олимп” на Италия. Да покриеш с бавни стъпки двета-триста метра от вътрешния периметър на храма с гробниците на десетки велики сенки на изкуството, книжовноста и мисълта от Ренесанса до Risorgimento (италианското Възраждане през ХVІІІ-ХІХ век) е като да обърнеш страниците на една мащабна енцшклопедия на световната култура. Което буквално направихме следващия ден, рано сутринта преди неделната служба. Без съмнение получихме вдъхновение за темата, която малко слез това да развихме в омилията, която трябваше да изнесем по желание на манастирското братство в 11.00 часа. Коментирахме трите библейски текста, които се падаха на тази редовна неделя от годишния цикъл, специално посветена на честването на Христос цар, един от сравнително късно въведените в календара Господни празници (средата на 30-те години от миналия век). Стори ни се, че поотделно те предлагат различни понятия по темата, отчасти противоречиви едно на друго, но в крайна сметка правилно насочват нашите мисли към спецификата Христовото царство –онова, което той си извоюва с кръстната си смърт, както бе написано на еврейски, гпъцки и латински на върха на кръста ИНЦИ (помолете някой духовник да ви го разтълкува). В продължение на няколко часа разговаряхме с нашия съученик и състудент Макс Розито, който от близо половин век е главен редактор на едно от водещите културно-религиозни списания в Италия „Citta’ di Vita” (Град на живота). Само уводните статии, които поднася шест пъти през годината (списанието е двумесечно) биха изпълнили един том от общо хиляда страници. Тъй като в края на престоя ни, когато трябваше да гоним влака, не се намери такси в района на църквата (провеждал се през същите часове маратон с участници от цялата страна), същият, който е по-малко трениран от нас, ни придружи с част от багажа до централната флорентинска гара SMNovella, считана за една от най-рационално построените в Европа. За съжаление влакът ни беше тръгнал - а другарят ни капнал о умора до препадане. Останахме на перона да чакаме цели три часа следващия (от по-долна категория, с прикачване в Болоня). Разнообразихме си скуката с интересна обмяна с млада българска двойка на еднодневно посещение във Флоренция и с подобен на нашия проблем –пропуснат влак.
Пристигнахме да новата цел, гарата на град Парма, около 21.00. За щастие лесно се открихме с контакта ни тук, проф. Коррадо Труффелли, който ни настани в хотел Button в центъра на града, а после останахме на вечеря до късно в ресторант Duchessa (Херцогинята) за разпределяне на ролите и уточнение на темите следващия ден.
На 26-ти взехме участие в събранието на местните рицари на Св. Великомъченик Георги, считан за основан от императтор Константин Велики и огкупен от папа Павел ІІІ от византийските му титуляри емигрипали на Запад след падането на Константинопол. В него членуват днес местните благородници и висши градски и регионални фактори. Негов председател е принц Диофебо (име по гръцки тергип, означавало човек със “страх Божи”) Лупо ди Сораня, сроден и с румънските воевоси от ХV век, сред които и Влад Трепеш- Дракула. Доста говорихме пред събраната публика и местните медии –преса, радио, телевизия - за да си заслужим пищен обяд, със висококултурните ни събеседници, претърпели едно от най-пълноводните излеяния на абагарска култура. Останахме още малко преди да се тръгнем за да посетим също орденската им църква S. Maria della Steccata, с богати колекции утвар, одежди, гоблени, платове, каквито не бяхме виждали дотогава през живота. Раздели ни с любезните домакини само наближаващия час на влака за следващата цел от пътуването ни, град Тренто.
Онова, което обаче ни се случи във влака след Болоня е от онези преживелици, които ще можеш да разправяш през целия си останал живот. Заговаряме се с белобрад франисконец-капуцшн, седнал диагонално на задна от нас седалка с придружителка, очевидно член на някакво цивилно-монашеско общество, от неимоверно разрасналите се напоследък на Запад, замествайки до известна степен традиционните монашески редици. Намерихме общ език и за това, че беше следвал в Рим. Изброихме имена, описахме места и ситуации. След около два часа сверяване на часовниците на обща римска тема, оня ни пита: „А случайно да сте се засичали с проф. Георги Елдъров?”. Та то беше ахкане, охкане. Събраха се целия вагон пасажери. Разнежи се даже албанецът Махай, шофьор на камион, мюсюлманин. Сълзи потекоха по бузите на сестра Амалия, както разбрахме че се казвала придружителката му. А той се казвал отец Серджо Абрам, родом от Тренто и там пребиваващ от години. Извадиха шоколадови бомбони, иконки, брошури и започнаха да ги раздават на спътниците за спомен от събитието. Спомняше си къде държал изпит при нас преди 38 години и даже темата, по която сме го разпитвали (Кншга „Добротолюбие”). Междувременно създал ордена цивилни сестри на Божието милосърдие, за което се грижел като духовен баща 72-годишният днес отец.
На гарата в Тренто ни пое новият ни домакин, проф. Джулиоано Ди Бернардо. Заел стая за нас в четиризвездния хотел Вила Мадруццо на един от хулмовете, с които се слави градът. Стая със старинни мебели, три грамадни прозорци, съвременен комфорт.
Останахме три дни в този земен рай, повечето в сверяване на часовниците и коментари по току що излязла книга от 700 страници “Fratelli d’Italia” („Италианци братя”), отправка към италианския национален химн, който започва с тези думи, а също и към масонството, за което се предполага, че е тежало силно на събитията в Италия през последните няколко десетилетия. Професорът дал интервю по темата на автора на книгата, многократно цитирано на различни страници и точно тези дни станало достояние на пресата.
Ходихме до семейното им имение със старинния им замък от ХVІ век, здапознахме се със семейството му, като синът му Якопо ни придружи до редица цели в града и околностите и до Роверето, родното място на блажени Антонио Розмини (Виж тук на друго място), с модернистичните изложбени сгради MART, сред най-изисканите в Европа.
На 29-ти поехме обратния път с полет от Болцано до Милано и от там до София късно след обеда.Послеидният ден на месеца пробвахме да поемем контрола над събитиьята в Софийската ни база и да възстановим връзките със сътрудници и приятели за достойното приключване на годишния цикъл. Бяхме също в Клуба на италианците с още екземпляри от последния брой, както и в Светия синод, където митрополит Дометиаян ни беше оставил екземпляр от юбилейния си сборник, което пък ни даде повод да разговаярме известно време със секретаря на Светия синодр епископ Наум.
сряда, 14 ноември 2007 г.
Стогодишнина на царица Йоанна (13 ноември 2007)
SUMMARY: On the occasion of her 100th birthday former queen of Bulgaria, Yoanna (1907-2000), a devout Catholic lady, was commemorated with a ceremony in St Joseph’s church of Sofia. The service was held by Papal nuncio Giuseppe Leanza at the presence of former king Simeon II, son of the deceased queen and other members of the family, and a sizable crowd of sympathizers. A message by archbishop Loris Capovilla, former secretary of Pope John XXIII, who knew the queen while serving in Bulgaria in the early 30-ies, was also read at the end of the celebration.
Както никога, пристигнахме с известно закъснение на ъгъла Тодор Александров – Княз Борис Първи, където от две години издига снага новата католическа катедрала. Първо ни направи впечатление вътрешния ред на храма, с повечето богомолци седнали на столове, а не безразборно струпани по чинове, кой седнал, кой коленичил, кой прав; после настъпи изненада, че обредът е бил така стъкмен, че да представлява смес от заупокойни и юбилейни текстове, на италиански, латински и български език, като пеенето и свиренето на органа навлизаха, дето се казва, ни в клин, ни в ръкав –сега с марш, сега соло, сега три гласа, малко григориански, малко полифония, малко „перози”, за щастие без китари, цимбали, табуретки. Водеше богослужението апостолическият нунции архиепископ Джузеппе Леанца, като други клирци изпълняваха второстепенни роли. В проповедта си монсеньор Леанца говори за примерния живот на царицата, като изтъкна от една страна духовното й единство с българския народ, а от друга францисканската нагласа на мисленето и на делата й. Също тъй духовен беше образът на царицата обрисуван от архиепископ Лорис Каповилла, на времето секретар на папа Йоан ХХІІІ, а днес пазител на неговите спомени в родното му село Сотто ил Монте, в послание за случая, прочетено от апостолическия екзарх Христо Пройков в края на службата. В него се споменава в частност за срещата им в двореца Врана на 3 януари 1935 г., когато царицата, като че ли вдъхновена свише, му пожелала папството, което наистина наследил 23 години по-късно.
Както винаги, подобни случаи са повод да се срещнем със стари абагарци и да спечелим нови. Въпреки че през цялото време стояхме с най-задната редица богомолци, много стари и нови приятели ни разпознаха, с които разменихме както спомени за покойната царица, така и последна информация от съответните ни летописи, нарушавайки съвсем леко храмовата тишина. С особена благодарност ще споменем техни величества цар Симеон ІІ и царица Маргарита с хора от обкръжението им, бившия посланик в Рим Никола Калудов със г-жа Калудова, посланик Камилло Дзукколи от Малтийския орден, Петър Константинов, проф. Иван Желев. На излизане от периметъра на храма повървяхме известно разстояние с Тошо Пейков от Сдружение Оборище. Не успяхме да приветстваме никого от свещенослужителите, източили се през задния вход на храма.
Както никога, пристигнахме с известно закъснение на ъгъла Тодор Александров – Княз Борис Първи, където от две години издига снага новата католическа катедрала. Първо ни направи впечатление вътрешния ред на храма, с повечето богомолци седнали на столове, а не безразборно струпани по чинове, кой седнал, кой коленичил, кой прав; после настъпи изненада, че обредът е бил така стъкмен, че да представлява смес от заупокойни и юбилейни текстове, на италиански, латински и български език, като пеенето и свиренето на органа навлизаха, дето се казва, ни в клин, ни в ръкав –сега с марш, сега соло, сега три гласа, малко григориански, малко полифония, малко „перози”, за щастие без китари, цимбали, табуретки. Водеше богослужението апостолическият нунции архиепископ Джузеппе Леанца, като други клирци изпълняваха второстепенни роли. В проповедта си монсеньор Леанца говори за примерния живот на царицата, като изтъкна от една страна духовното й единство с българския народ, а от друга францисканската нагласа на мисленето и на делата й. Също тъй духовен беше образът на царицата обрисуван от архиепископ Лорис Каповилла, на времето секретар на папа Йоан ХХІІІ, а днес пазител на неговите спомени в родното му село Сотто ил Монте, в послание за случая, прочетено от апостолическия екзарх Христо Пройков в края на службата. В него се споменава в частност за срещата им в двореца Врана на 3 януари 1935 г., когато царицата, като че ли вдъхновена свише, му пожелала папството, което наистина наследил 23 години по-късно.
Както винаги, подобни случаи са повод да се срещнем със стари абагарци и да спечелим нови. Въпреки че през цялото време стояхме с най-задната редица богомолци, много стари и нови приятели ни разпознаха, с които разменихме както спомени за покойната царица, така и последна информация от съответните ни летописи, нарушавайки съвсем леко храмовата тишина. С особена благодарност ще споменем техни величества цар Симеон ІІ и царица Маргарита с хора от обкръжението им, бившия посланик в Рим Никола Калудов със г-жа Калудова, посланик Камилло Дзукколи от Малтийския орден, Петър Константинов, проф. Иван Желев. На излизане от периметъра на храма повървяхме известно разстояние с Тошо Пейков от Сдружение Оборище. Не успяхме да приветстваме никого от свещенослужителите, източили се през задния вход на храма.
събота, 10 ноември 2007 г.
СЕМИНАР ЗА НОВИТЕ РЕЛИГИИ
SUMMARY: A seminar is going on in Sofia on new religious movements. Here is a resumee of the two main reports of Dr Hristo Berov of Potsdam University and of prof. Itefan Pemov of Sofia University. A statement of Archimandrite George Eldarov of Abagar during the following debate is also quoted.
На 10-11 ноември в аулата на Богословския факултет в София се състоя семинар на тема „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”. Присъствахме на откриването и първата му сесия. Въпреки че аулата беше пълна до дънато, нямаше представители нито на академичния свят, нито на държавните органи, а църквите присъстваха изключително на лична основа чрез проф. Радко Поптодоров, пастор Христо Кулишев и наше смирение. Мярна се също расото на нянякво попче от Сливненската епархия. Жалко, пропуснаха един добър шанс да наваксат пропуснатите страници от недовършеното си домашно.
След приветствията на организаторите и задочните слова на академичното ръководство на факултета, бе дадена последователно думата на двамата говорители, предвидени за първата сесия, д-р Христо Беров от Потсдамския университет в Берлин и проф. Стефан Пенов от философския факултет на Софийския университет.
Беров първо направи преглед на законодателството на Европейския съюз по религиозните въпроси, като изтъкна, че той изрично оставя на отделните страни да си изградят съответните правни рамки за религиозните си общности и не съди по тях пряко, а чрез трибунала в Страсбург, който обаче се съобразява не с несъществуващите европейски норми, а с хартата на Правата на човека на ООН. Що се касае за българското религиозно законодателство той изтъкна незадоволителния и несвършен характер както на конституционните норми, така и на законодателството, изработено, по негово мнение, от неподготвени народни представители, събрали набързо не най-качественото от чужди законодателни експерименти и най-вече от това на Руската федерация, като предполагаемото заимстване било (не на шега) 97%, един процент, който в италианския политически говор е прието да се нарича „български процент”, т.е. сервилен към властта (в случая, чуждата).
След него говори проф. Стефан Пенов, спирайки се по-специално на понятието секта, което определи като означаващо религиозните движения не съвпадащи с установените в суверенните държави вероизповедание, и несвързаните със световно разпространените религии, и така вредящи на обществото и на духовното и физическо здраве на хората. Той поднесе също точни статистики за религиозното състояние в световен и в национален български мащаб. В частност той подчерта, че у нас опасността от ислямски фундаментализъм е минимална, тъй като южната ни съседка, Турция, има грижата да прецежда качеството на исляма, който приижда до нашите брегове.
В паузата силно се разгорещи атмосферата, след като Беров бе предизвикан да уточни недоволството си от дадени точки на българското законодателство, а Пенов се почувства засегнат, тъй като неведнаж е участвал като консултант на комисиите, разработили онези текстове.
По някое време и ние взехме думата за да парираме впечатлението, предизвикани от някои от изказванията, че Европейския съюз се гради на предимно икономически, т.е. материалистически основи. Срещу подобни твърдения или съмнения припомнихме, че в началото на процеса стоят хора със силни религиозни убеждения, каквито бяха всепризнатите „Бащи на Европа”- Конрад Авенауер, Алчиде Де Гаспери и Робер Шуман, като последният е в напреднал етап на канонизиране, а за предпоследния текат процедури да бъде подложен на подобен процес, който също до доведе до прославата му. Освен това е известно вниманието и насърчението на обединителните процеси на Стария континент от страна на Светия престол и главните епископски седалища, като част от спасението на континента от вредните последици на разединението, конфликтите и войните. Въпреки че това внимание не бе увенчано с изричното признание на европейските законодатели, че Европа се крепи на християнските си корени, което не бе заковано в конституционна й харта (впрочем получила провал при гласуването й преди три години), остава фактът, че както проекто-конституцията, така и основните харти на отделните европейски нации, се явяват като реални носители на християнски ценности, буквално, както се изрази на свой ред д-р Беров, до 70% от съдържанието си или чрез седем от десетте Божи заповеди, неминуемо внедрени под една или друга форма в европейските законови текстове.
На 10-11 ноември в аулата на Богословския факултет в София се състоя семинар на тема „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”. Присъствахме на откриването и първата му сесия. Въпреки че аулата беше пълна до дънато, нямаше представители нито на академичния свят, нито на държавните органи, а църквите присъстваха изключително на лична основа чрез проф. Радко Поптодоров, пастор Христо Кулишев и наше смирение. Мярна се също расото на нянякво попче от Сливненската епархия. Жалко, пропуснаха един добър шанс да наваксат пропуснатите страници от недовършеното си домашно.
След приветствията на организаторите и задочните слова на академичното ръководство на факултета, бе дадена последователно думата на двамата говорители, предвидени за първата сесия, д-р Христо Беров от Потсдамския университет в Берлин и проф. Стефан Пенов от философския факултет на Софийския университет.
Беров първо направи преглед на законодателството на Европейския съюз по религиозните въпроси, като изтъкна, че той изрично оставя на отделните страни да си изградят съответните правни рамки за религиозните си общности и не съди по тях пряко, а чрез трибунала в Страсбург, който обаче се съобразява не с несъществуващите европейски норми, а с хартата на Правата на човека на ООН. Що се касае за българското религиозно законодателство той изтъкна незадоволителния и несвършен характер както на конституционните норми, така и на законодателството, изработено, по негово мнение, от неподготвени народни представители, събрали набързо не най-качественото от чужди законодателни експерименти и най-вече от това на Руската федерация, като предполагаемото заимстване било (не на шега) 97%, един процент, който в италианския политически говор е прието да се нарича „български процент”, т.е. сервилен към властта (в случая, чуждата).
След него говори проф. Стефан Пенов, спирайки се по-специално на понятието секта, което определи като означаващо религиозните движения не съвпадащи с установените в суверенните държави вероизповедание, и несвързаните със световно разпространените религии, и така вредящи на обществото и на духовното и физическо здраве на хората. Той поднесе също точни статистики за религиозното състояние в световен и в национален български мащаб. В частност той подчерта, че у нас опасността от ислямски фундаментализъм е минимална, тъй като южната ни съседка, Турция, има грижата да прецежда качеството на исляма, който приижда до нашите брегове.
В паузата силно се разгорещи атмосферата, след като Беров бе предизвикан да уточни недоволството си от дадени точки на българското законодателство, а Пенов се почувства засегнат, тъй като неведнаж е участвал като консултант на комисиите, разработили онези текстове.
По някое време и ние взехме думата за да парираме впечатлението, предизвикани от някои от изказванията, че Европейския съюз се гради на предимно икономически, т.е. материалистически основи. Срещу подобни твърдения или съмнения припомнихме, че в началото на процеса стоят хора със силни религиозни убеждения, каквито бяха всепризнатите „Бащи на Европа”- Конрад Авенауер, Алчиде Де Гаспери и Робер Шуман, като последният е в напреднал етап на канонизиране, а за предпоследния текат процедури да бъде подложен на подобен процес, който също до доведе до прославата му. Освен това е известно вниманието и насърчението на обединителните процеси на Стария континент от страна на Светия престол и главните епископски седалища, като част от спасението на континента от вредните последици на разединението, конфликтите и войните. Въпреки че това внимание не бе увенчано с изричното признание на европейските законодатели, че Европа се крепи на християнските си корени, което не бе заковано в конституционна й харта (впрочем получила провал при гласуването й преди три години), остава фактът, че както проекто-конституцията, така и основните харти на отделните европейски нации, се явяват като реални носители на християнски ценности, буквално, както се изрази на свой ред д-р Беров, до 70% от съдържанието си или чрез седем от десетте Божи заповеди, неминуемо внедрени под една или друга форма в европейските законови текстове.
петък, 9 ноември 2007 г.
ДНЕВНИК АБАГАР ОКТОМВРИ 2007
SUMMARY: Our celebrated Diary contains for the period of September 19- October 31 details about our transition from the mountain slope, where Center Abagar had beem established since 1995, to downtown Sofia and the story of two trips, to Rome in October 2 - 14 and through Europe from October 15 to the 29th.
За пореден път напоследък месечният ни лeтописен лист започва предкалендарно: вместо октомври, с последното десетилетие на септември.
Дъждовитият 19 септември ни доведе гости от Плевен, францисканите Станислав и Ярослав (Ярек), пазители на националното светилище Света Богородица Фатимска към катедралата на града, където своевременно от Русе ще се премести епископското седалище на Никополската католическа епархия. Сигурни сме, че с това няма да пропадне в забвение спомена за историческата връзка на епархията със столицата на Дунавския вилает, когато, до края на ХІХ век, е господствала църковно-канонично над цяло Влашко, а днешната Букурещка архиепископия й е била подведомствена. . Още преди братята да си тръгнат обратно към базата отвъд Балкана, ние поехме пътя към низините на столицата, с една провалена от потопа среща и три отлично приключили задачи. Последната беше компютърното обработване на септемврийския брой на в. Абагар при Драго на ул. Прага..
Това обаче беше нищо в сравнение със следващия ден, 20 септември. Просто надскочихме себе си. Докато главният редактор на в. Абагар движеше поетапно броя през различните отсечки (дискета, снимка в ателието на в. Капитал, печатница ЕМПАС, интернет маг Благой), ние преминавахме през Дом на книгата в безистена на площад Славейков и през кметството на Московска, с два последователни мини колоквиума Абагар. В кметството Петър Константинов даваше пресконференция за предстоящото отбелязване на 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. с освещаване на паметен барелеф пред Двореца (днес НГИ) в събота. Присъстваха на събитието около двадесетина патриоти и представители на медиите, като ние бяхме единствен от радетелите на един църковен поглед към първостепенното национално събитие. Това ни даде възможност за обмени с редица стари (по)читатели на Абагар –освен главния говорител Петър Константинов, също автора на скулптурата Георги Чапкънов, писателя Лазар Корбанколев, диригента Валентин Бобевски, проф. Георги Нешев и новите Петър Младенов от Враждебна и архитекта Станислав Константинов.
Още на пресконференцията се оформи екипа на новото събитие: споменатия Лазар, политологът д-р Хайнц Брам, Михаил и Михаела Сергееви (редовни читатели на в. Абагар), Нивако Сахира от о. Окинава, и наше смирение. Събрани в Австрийското кафене на Московска в продължение на близо два часа бистрихме половин дузина въпроси на религията, етиката, близката история на света, житието на св.Франциск Асизки, гр. Асизи, „духа на Асизи”, съдбата на близки и далечни общи познати и приятели. След като се разделихме, тръгнахме пеш в тандем с Хайнц Брам по Раковска до ресторант Happy, коментирайки впечатленията ни от току що приключилия разговор и навлизайки постепенно към нравствено-политическите теми от деня с най-обективната обмяна около политическата обстановка, която можете да си представите в навечерието на изборите. Сигурни сме, че накрая двамата останахме с убеждението, че до този момент в цял свят нямаше човек по-информиран от нас по днешния хал на България.
Велик ден беше също 24 септември, какъвто рядко сме имали от години. Съвсем рано сутринта ни се наложиха телефонни и е-мейл контакти първо с Рим във връзка с дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке на 2 октомври, после с Парма за редактирането на пресинформация за предстоящо събитие с наше участие. Когато поехме пътя към низините, въпреки хаосът с обществения транспорт, успяхме да нанижем специално за този Дневник редица срещи: с Ланнфранко Фиттучча и Маурицио Ферретти, които възнамеряват да лансират важна българоиталианска културна инициатива в края на октомври; с мъдреца Леон Москона, разширила се по стечение на обстоятелствата с гостуващите ни от Израел Мими и Елдан Менахем; и накрая –най-важната- със сестра Агнесия Станева, на юбилейно пътешествие в родния край по случай важна своя годишнина. Пътувала от родна Житница до София за да придружи за полета й до Кьолн нашата обща приятелка Инге (малката,за разлика от голямата Инге Огнянова), задели време и за нас в района на Орлов мост. Някои сигурно си спомнят, че тя беше на служба в Дом Абагар-Рим в продължение на 20 години (1978-1997), когато посрещна, по списък, близо 1300 гости от 25 националности и 8 вероизповедания, с над 25 000 дневни присъствия. Всичко даром, Бога ради. И този път не идваше с празни ръце –домати от братовата си бахча в Пловдивско и монография за Житница (старо Хамбарлий) от своя племенница (Виж тук Книги с посвещение)
На 27-ми посетихме за последно гробното място на Ми-Ну и се преселихме в низините, където през следващите дни трябваше първо да подреждаме книги и документи с оглед по-нататъшното им ползване, а второ да се аклиматизираме до края на месеца на новите условия.
Което и не успяхме поради належащото ни пътуване до Вечния град и Италия още на 1 октомври.
Полетът с италианските авиолинии беше нормален и безпрепятствен до приземяването, когато някакво предстачно вълнение на служителите ни наложи да чакаме багажите си при конвейера още толкова, колкото целия полет. За щастие там открихме стари познати, пътували с нас без да се забележим, изкуствоведката Нина Лаптева и нейна приятелка и гостенка българка от щата Колорадо в САЩ. Понеже и не се бяхме виждали от няколко години, сравняването на часовниците беше от полза и за двете страни на океана. Неочакваното закъснение пък ни мотивира да докажем на себе си и на околните нашата издръжливост, като предприехме да се придвижим до римската ни квартира в Серафикум не с такси, а с публичния транспорт(ескалатори, влак, метро) и пеш по последните 500 метра. Нищо работа. Освен че спестихме н-евро, пристигнахме още по-свеж и трениран за предизвикателствата, които ни очакваха до края на престоя. Убедете се сами от страниците, които следват.
Първото дело, което трябваше да предприемем, беше подготовката за пледоарията за дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке, коята трябваше да защити още следващия ден. През нощта дописахме рецензията си, изтъквайки предимствата на темата и високото качество на разработката й от талантливия ни студент, когото в течение на близо две години трябваше да следим, да направляваме и да насърчаваме извънкласно (главно електронно) според системата tutoring, която понякога се практикува и в църковните школи, когато студентът е особено даровит, а избраната тема не се вмества в редовната университетска програма.
Следващият ден рано сутринта пътувахме с влак до Асизи, родното място на св. Франциск, и то в навечерието на календарния му празник, 4 октомври. Точно на тази дата преди 69 години пристигахме от България седем хлапета –освен наше смирение, Йозо, Давид, Бонавентура (Тунката), Лудвиг (Лунго), Пенчо, Любен, от които двама сме всеоще в добро здраве. Желанието ни беше да благодарим на светеца, че ние сме единия от тях, а другият е пазителят на българската памет при гробницата на светеца, Лудвиг (Владимир) Пенев от нашия екип. Завърнахме се в римската ни база некъсно вечерта.
За деня на самия празник, 4 октомври, няма да се спираме на църковната част, която се повтаря вече толкова години. Ще споменем срещата в книжарница Feltrinelli в галерия Колонна, недалеч от долната камера на италианския парламент, с о.з генерала Балотоломео Ломбардо, с когото от няколко години участваме в един и същ дискусионен клуб в италианската столица. Искаше мнението ни по една статия, която беше писал преди няколко месеца за в. Il Giornale по повод новата руска външна политика (отговаряла на някакво мнения изразено пред него от премиера Примаков, с когото се познавали много добре още от времето на Студената война). Препоръчахме му да си прочете анализ в авторитетното италианско списание за геополитика, Limes което след това тръгнахме да търсим по всеоще отворените на този късен час римски книжарници.
Посветихме следващите няколко дни на посещения при приятели и бивши сътрудници в района на Ватикана, включително и в Радио Ватикан. Доста време прекарахме в книжарниците Leoniana и Russia Ecumenica, където обикновено се снабдяваме с най-добрата църковна литература и най-непокварената вътрешно църковна информация. Затова някои журналисти определят една от тях като „алтернативната зала печат” на Ватикана. Пътьом си дадохме среща с журналиста Григор Григоров, който от години живее в Рим и е изключителен фен на покойния папа Йоан ХХІІІ, бившия Анджело Ронкалли, прекарал десет години в България и между другото посетил село Белозем, когато той бил бебе. По разкази на родителите му, Ронкалли тогава го излекувал от опасно заболяване, както е описано в статията, която ни повери същия ден.
Само на 8-ми си позволихме едно развлечение, когато на бързо, почти бегом, посетихме изложба на Пол Гоген
На 10-ти и 11-ти бяхме в Болоня, гости на францисканите, но с богати срещи в Института за религиозни проучвания, където се съхраняват части от архива ни. Директор на института е от няколко месеца Алберто Меллони, приятел от над 30 години, току що наследил известния проф. Джузеппе Албериго (Виж профил в брой 7, 2007). Породиха се идеи за предстоящо сътрудничество по важни културни инициативи, за които скоро ще се заговори. Между другото, до Коледа ще получим коректурите на Българските дневници на Анджело Ронкалли, които в момента подготвя за печат нашият фен Массимо Фаджоли, куратор на поверените им части от архива ни.
На 13-ти си насрочихме среща с проф. Джулиано Ди Бернардо, станал известен и в България, след като през лятото на 2006 по бТВ бе излъчен репортаж с интервюта от Евгений Евтушенко, Леон Москона и, именно, Джулиано Ди Бернардо. За тази среща професорът пътува специално от Париж и Тренто, където живее. Първо разговаряхме в хотела му на улица Дей Гречи, а после в ресторант Болонезе на площад Дел Пополо, известен с това, че там, грубо казано, се свалят и създават правителства. Седнахме на масата, обикновено резервирана за бившия президент на Италия, Франческо Коссига, и си поръчахме специалитета на заведението букет от варени меса и бутилка червено вино Verdicchio, като за хора от нашата възраст и обществен статус. Тема на разговора пак беше, както в Болоня, каква културна инициатива си заслужава да бъде подкрепена в България. Тъй като Ди Бернардо трябваше да гони бързия влак за Тренто в 14.30 часа, с другия събеседник тръгнахме в посока на Ватикана, където се разделихме, като ние се насочихме към мястото на следващата среща –тази с бизнесмена и църковен активист Валтер Черрато, доскоро секретар на известния архиепископ Емануил Милинго, а сега ангажиран със събиране на помощи за обекти в Замбия. За целта издава сп. Памо, а с латиница „Рамо”, което на местния африкански език означавало „Заедно”, ще рече „да дадем рамо” или „да застанем рамо до рамо” с бедното замбийско население (кладенци, бунгала, инвентар). Питаше дали и в България има нужда от такава акция за туземците ни.
Приземяването в София в неделя 14 октомври практически ни позволи само да си подменим багажа за новия маршрут, който ни се отваряше рано сутринта следващият ден. Очевидно той беше някак скачен с току що приключилия: едно ходене по спомените от последните десетилетия, преди да седнем да си оправяме мемоарните бележки, които много приятели очакват да четат в изправена писмена форма. Затова тръгнахме с кола, с възможността да спираме и волно да удължаваме и прекратяваме престоите. До края на деня прекосихме, колко му е?, цяла Сърбия, и в тъмното успяхме да си намерим квартира за пренощуване в Сегед, вече в същинска Европа. Още един ден (и то щастливото 17-то число от месеца) ни беше необходим да се преборим с територията на бившата австро-унгарска империя, за да преспим в Пасау, където се срещат и сливат Дунав, Ин и Илц, като продължават да се движат разноцветни в общото корито за около един километър, а от там тих-бял Дунав се превръща в мощната водна стихия, какъвто го познават народите от тук до делтата му на Черно море. Били сме тук преди малко повече от 40 години и на времето написахме статия за флорентинското списание Citta’ di Vita, за което четете в Дневника ни за Януари 2006 г., както и профил на главния му редактор в брой 7, 4004.
Понеже летописът ни неудържимо се удължава, се заричаме до края на пътуването да не споменаваме повече в подробности всички места и хора, които ще срещаме, за да не прекрачим обичайните размери на страницата и така да изгорим преждевременно материалите предназначени за обещаната мемоарна книга, съответно книжка или книжле, както ще ни се отдаде…
На 18-ти, след едно наистина паметно задръстване и двучасов престой на място по околовръстната магистрала около Франкфурт/Майн (със съответните логистични и битови неудачности), пак в тъмното пристигнахме в гостоприемния дом на текстилната художничка Цвета Грабе в района на град Зиген, която ни беше приготвила пищна вечеря като за юбилей. Въпреки че някак беше по маршрута ни, не успяхме да опрем до едно от любимите ни места в Германия, град Вюрцбург, немския Рим (т. е. средище на „яката вяра” в Германия), където сме се връщали с големи надежди през годините (първия път през 1957 заместихме за три месеца военния духовник към летището на ІІІ Американска дивизия в покрайнините на града, , монсеньор полковник Джон Раян, а последния през 1993, когато участвахме на ІV Международен семинар посветен на Втория ватикански събор както е отбелязано в репортажа и в Дневника ни в брой 1, 1994 г. на Абагар - единствения полемичен брой на вестника в шестнадесет годишната му история, след като си дадохме сметка колко и какви мерзавци битували тогава около нас.
На 19-ти около обяд бяхме в Холандия, преминавайки границата недалеч от Маастрихт, където от десет години почива нашият верен съратник в продължение на четвърт век, д-р Иван Софранов (1923-1997), главен виновник за успешното канонизиране на блажени еп. Евгений Босилков, за когото вероятно никой няма да си спомни във връзка с тази годишнина, нито събратя, нито съверци, нито сънародници освен ние (Виж профил на по-долна страница). Целта ни беше град Епе, където се задържахме до 22-ри. В галерия Авентурйин (Aventurjin, от латинското ventura - както наричали малките камъчета със следи от медна руда, носени от средновековните поклонници и кръстоносци за добър успех на похода им) нашата сънародничка и член на екипа ни, художничката Ангелина Павлова излагаше свои творби (Виж тук Събития).
Неделя 21-ви ни доведе до оригиналната постоянна изложба на съвременно българско изкуство, предимно скулптура и пластики, създадена от Чапко Ягер в имението му Де Куесте, простиращо се върху стотина декара. Питаме се, как е възможно чужденци да успеят на направят нещо, което родните ни новобогаташи не могат да възприемат, а камо ли да предприемат. Нари един от тях преди време неочаквано си направи изложба в чужбина, и просто там си продаде експонатите Останахме с домакините и техните гости (и двете им хрътки) около три часа, с оглед на експонатите и задълбочени разнопосочни разговори, докато неусетно се стъмняваше и настъпваше новолуние. Излезе, че познават и са в постоянна връзка с представители на църквата, притежатели на пищни вили в Ковачевица. „Пък кога им избеля вратът” –питаше се покойният архим. Беловеждов - та се разтегнаха чак до водещата вилна зона на Балканите?
Понеделник си позволихме едно отклонение до Амстердам, главно пешеходната му зона в центъра на града, просто да пробваме атмосферата, толкова различна от тази на предишните ни посещения. Последното беше по време на вълненията в Тимишоара и гибелта на Николае Чаушеску. Разбрахме го докато пътувахме с влака в протежение на Рейна.
Тъй като трябваше да отстъпим квартирата в Епе на нови гости, във вторник се преместихме в съседното Цволле, голям търговски център с най-големите магазини, които можете да си въобразите. Пренощувахме в частно жилище на пенсиониран холандски бирник, който така закръглява нагоре доста високата си вече европейска пенсия. А рано сутринта, още в тъмното, пак тръгва по частна счетоводителска работа в някаква фирма.
На 24-ти, привидно лесния маршрут през границата в Германия ни отне часове лутане от магистрала до магистрала в обща посока Прага, с едно междинно пренощуване и пристигане в Дрезден на 27-ми. Тъй като поради тогавашното разделение на Европа на червени и сини през времето на нашите най-интензивни движения, не ни беше позволено да посетим тази културна столица на Стария континент решихме да й посветим по-голямата част от деня, с наложителните посещения на Фрауенкирхе, станала символ на разрушителната стихия на Втората световна война, и Художествената галерияу с която малко европейски живописни хранилища могат да се сравняват. Сикстинската мадона е само един от символите на нейното превъзходство. Вечерта обаче и целия ден 28-ми бяхме в Прага с непосилен маршрут от близо 30 километра пеш по отделните обекти, които няма да описваме за да не превърнем настоящия дневник в пътеводител за младото поколение абагарци, тръгнали по стъпките ни. Бихме обаче желали да ги насочим към следващата пауза от пътешествието ни, градчето Кутна Хора, една от икономическите столици на ренесансова Европа, след като през ХІV век тук била създадена ковачница на сребърни монети, дала невероятен стимул за материалния и културен възход на Централна Европа и тласнали рудари към нашия регион, възможно и до Чипровци..
Дните 29-30 се превърнаха в надпревара с времето и пространството, за да бъдем на кормилото на абагарските дела преди края на месеца, когато, както виждате, и летописните страници на Дневника се изравняват с календарната дължина на октомври
За пореден път напоследък месечният ни лeтописен лист започва предкалендарно: вместо октомври, с последното десетилетие на септември.
Дъждовитият 19 септември ни доведе гости от Плевен, францисканите Станислав и Ярослав (Ярек), пазители на националното светилище Света Богородица Фатимска към катедралата на града, където своевременно от Русе ще се премести епископското седалище на Никополската католическа епархия. Сигурни сме, че с това няма да пропадне в забвение спомена за историческата връзка на епархията със столицата на Дунавския вилает, когато, до края на ХІХ век, е господствала църковно-канонично над цяло Влашко, а днешната Букурещка архиепископия й е била подведомствена. . Още преди братята да си тръгнат обратно към базата отвъд Балкана, ние поехме пътя към низините на столицата, с една провалена от потопа среща и три отлично приключили задачи. Последната беше компютърното обработване на септемврийския брой на в. Абагар при Драго на ул. Прага..
Това обаче беше нищо в сравнение със следващия ден, 20 септември. Просто надскочихме себе си. Докато главният редактор на в. Абагар движеше поетапно броя през различните отсечки (дискета, снимка в ателието на в. Капитал, печатница ЕМПАС, интернет маг Благой), ние преминавахме през Дом на книгата в безистена на площад Славейков и през кметството на Московска, с два последователни мини колоквиума Абагар. В кметството Петър Константинов даваше пресконференция за предстоящото отбелязване на 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. с освещаване на паметен барелеф пред Двореца (днес НГИ) в събота. Присъстваха на събитието около двадесетина патриоти и представители на медиите, като ние бяхме единствен от радетелите на един църковен поглед към първостепенното национално събитие. Това ни даде възможност за обмени с редица стари (по)читатели на Абагар –освен главния говорител Петър Константинов, също автора на скулптурата Георги Чапкънов, писателя Лазар Корбанколев, диригента Валентин Бобевски, проф. Георги Нешев и новите Петър Младенов от Враждебна и архитекта Станислав Константинов.
Още на пресконференцията се оформи екипа на новото събитие: споменатия Лазар, политологът д-р Хайнц Брам, Михаил и Михаела Сергееви (редовни читатели на в. Абагар), Нивако Сахира от о. Окинава, и наше смирение. Събрани в Австрийското кафене на Московска в продължение на близо два часа бистрихме половин дузина въпроси на религията, етиката, близката история на света, житието на св.Франциск Асизки, гр. Асизи, „духа на Асизи”, съдбата на близки и далечни общи познати и приятели. След като се разделихме, тръгнахме пеш в тандем с Хайнц Брам по Раковска до ресторант Happy, коментирайки впечатленията ни от току що приключилия разговор и навлизайки постепенно към нравствено-политическите теми от деня с най-обективната обмяна около политическата обстановка, която можете да си представите в навечерието на изборите. Сигурни сме, че накрая двамата останахме с убеждението, че до този момент в цял свят нямаше човек по-информиран от нас по днешния хал на България.
Велик ден беше също 24 септември, какъвто рядко сме имали от години. Съвсем рано сутринта ни се наложиха телефонни и е-мейл контакти първо с Рим във връзка с дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке на 2 октомври, после с Парма за редактирането на пресинформация за предстоящо събитие с наше участие. Когато поехме пътя към низините, въпреки хаосът с обществения транспорт, успяхме да нанижем специално за този Дневник редица срещи: с Ланнфранко Фиттучча и Маурицио Ферретти, които възнамеряват да лансират важна българоиталианска културна инициатива в края на октомври; с мъдреца Леон Москона, разширила се по стечение на обстоятелствата с гостуващите ни от Израел Мими и Елдан Менахем; и накрая –най-важната- със сестра Агнесия Станева, на юбилейно пътешествие в родния край по случай важна своя годишнина. Пътувала от родна Житница до София за да придружи за полета й до Кьолн нашата обща приятелка Инге (малката,за разлика от голямата Инге Огнянова), задели време и за нас в района на Орлов мост. Някои сигурно си спомнят, че тя беше на служба в Дом Абагар-Рим в продължение на 20 години (1978-1997), когато посрещна, по списък, близо 1300 гости от 25 националности и 8 вероизповедания, с над 25 000 дневни присъствия. Всичко даром, Бога ради. И този път не идваше с празни ръце –домати от братовата си бахча в Пловдивско и монография за Житница (старо Хамбарлий) от своя племенница (Виж тук Книги с посвещение)
На 27-ми посетихме за последно гробното място на Ми-Ну и се преселихме в низините, където през следващите дни трябваше първо да подреждаме книги и документи с оглед по-нататъшното им ползване, а второ да се аклиматизираме до края на месеца на новите условия.
Което и не успяхме поради належащото ни пътуване до Вечния град и Италия още на 1 октомври.
Полетът с италианските авиолинии беше нормален и безпрепятствен до приземяването, когато някакво предстачно вълнение на служителите ни наложи да чакаме багажите си при конвейера още толкова, колкото целия полет. За щастие там открихме стари познати, пътували с нас без да се забележим, изкуствоведката Нина Лаптева и нейна приятелка и гостенка българка от щата Колорадо в САЩ. Понеже и не се бяхме виждали от няколко години, сравняването на часовниците беше от полза и за двете страни на океана. Неочакваното закъснение пък ни мотивира да докажем на себе си и на околните нашата издръжливост, като предприехме да се придвижим до римската ни квартира в Серафикум не с такси, а с публичния транспорт(ескалатори, влак, метро) и пеш по последните 500 метра. Нищо работа. Освен че спестихме н-евро, пристигнахме още по-свеж и трениран за предизвикателствата, които ни очакваха до края на престоя. Убедете се сами от страниците, които следват.
Първото дело, което трябваше да предприемем, беше подготовката за пледоарията за дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке, коята трябваше да защити още следващия ден. През нощта дописахме рецензията си, изтъквайки предимствата на темата и високото качество на разработката й от талантливия ни студент, когото в течение на близо две години трябваше да следим, да направляваме и да насърчаваме извънкласно (главно електронно) според системата tutoring, която понякога се практикува и в църковните школи, когато студентът е особено даровит, а избраната тема не се вмества в редовната университетска програма.
Следващият ден рано сутринта пътувахме с влак до Асизи, родното място на св. Франциск, и то в навечерието на календарния му празник, 4 октомври. Точно на тази дата преди 69 години пристигахме от България седем хлапета –освен наше смирение, Йозо, Давид, Бонавентура (Тунката), Лудвиг (Лунго), Пенчо, Любен, от които двама сме всеоще в добро здраве. Желанието ни беше да благодарим на светеца, че ние сме единия от тях, а другият е пазителят на българската памет при гробницата на светеца, Лудвиг (Владимир) Пенев от нашия екип. Завърнахме се в римската ни база некъсно вечерта.
За деня на самия празник, 4 октомври, няма да се спираме на църковната част, която се повтаря вече толкова години. Ще споменем срещата в книжарница Feltrinelli в галерия Колонна, недалеч от долната камера на италианския парламент, с о.з генерала Балотоломео Ломбардо, с когото от няколко години участваме в един и същ дискусионен клуб в италианската столица. Искаше мнението ни по една статия, която беше писал преди няколко месеца за в. Il Giornale по повод новата руска външна политика (отговаряла на някакво мнения изразено пред него от премиера Примаков, с когото се познавали много добре още от времето на Студената война). Препоръчахме му да си прочете анализ в авторитетното италианско списание за геополитика, Limes което след това тръгнахме да търсим по всеоще отворените на този късен час римски книжарници.
Посветихме следващите няколко дни на посещения при приятели и бивши сътрудници в района на Ватикана, включително и в Радио Ватикан. Доста време прекарахме в книжарниците Leoniana и Russia Ecumenica, където обикновено се снабдяваме с най-добрата църковна литература и най-непокварената вътрешно църковна информация. Затова някои журналисти определят една от тях като „алтернативната зала печат” на Ватикана. Пътьом си дадохме среща с журналиста Григор Григоров, който от години живее в Рим и е изключителен фен на покойния папа Йоан ХХІІІ, бившия Анджело Ронкалли, прекарал десет години в България и между другото посетил село Белозем, когато той бил бебе. По разкази на родителите му, Ронкалли тогава го излекувал от опасно заболяване, както е описано в статията, която ни повери същия ден.
Само на 8-ми си позволихме едно развлечение, когато на бързо, почти бегом, посетихме изложба на Пол Гоген
На 10-ти и 11-ти бяхме в Болоня, гости на францисканите, но с богати срещи в Института за религиозни проучвания, където се съхраняват части от архива ни. Директор на института е от няколко месеца Алберто Меллони, приятел от над 30 години, току що наследил известния проф. Джузеппе Албериго (Виж профил в брой 7, 2007). Породиха се идеи за предстоящо сътрудничество по важни културни инициативи, за които скоро ще се заговори. Между другото, до Коледа ще получим коректурите на Българските дневници на Анджело Ронкалли, които в момента подготвя за печат нашият фен Массимо Фаджоли, куратор на поверените им части от архива ни.
На 13-ти си насрочихме среща с проф. Джулиано Ди Бернардо, станал известен и в България, след като през лятото на 2006 по бТВ бе излъчен репортаж с интервюта от Евгений Евтушенко, Леон Москона и, именно, Джулиано Ди Бернардо. За тази среща професорът пътува специално от Париж и Тренто, където живее. Първо разговаряхме в хотела му на улица Дей Гречи, а после в ресторант Болонезе на площад Дел Пополо, известен с това, че там, грубо казано, се свалят и създават правителства. Седнахме на масата, обикновено резервирана за бившия президент на Италия, Франческо Коссига, и си поръчахме специалитета на заведението букет от варени меса и бутилка червено вино Verdicchio, като за хора от нашата възраст и обществен статус. Тема на разговора пак беше, както в Болоня, каква културна инициатива си заслужава да бъде подкрепена в България. Тъй като Ди Бернардо трябваше да гони бързия влак за Тренто в 14.30 часа, с другия събеседник тръгнахме в посока на Ватикана, където се разделихме, като ние се насочихме към мястото на следващата среща –тази с бизнесмена и църковен активист Валтер Черрато, доскоро секретар на известния архиепископ Емануил Милинго, а сега ангажиран със събиране на помощи за обекти в Замбия. За целта издава сп. Памо, а с латиница „Рамо”, което на местния африкански език означавало „Заедно”, ще рече „да дадем рамо” или „да застанем рамо до рамо” с бедното замбийско население (кладенци, бунгала, инвентар). Питаше дали и в България има нужда от такава акция за туземците ни.
Приземяването в София в неделя 14 октомври практически ни позволи само да си подменим багажа за новия маршрут, който ни се отваряше рано сутринта следващият ден. Очевидно той беше някак скачен с току що приключилия: едно ходене по спомените от последните десетилетия, преди да седнем да си оправяме мемоарните бележки, които много приятели очакват да четат в изправена писмена форма. Затова тръгнахме с кола, с възможността да спираме и волно да удължаваме и прекратяваме престоите. До края на деня прекосихме, колко му е?, цяла Сърбия, и в тъмното успяхме да си намерим квартира за пренощуване в Сегед, вече в същинска Европа. Още един ден (и то щастливото 17-то число от месеца) ни беше необходим да се преборим с територията на бившата австро-унгарска империя, за да преспим в Пасау, където се срещат и сливат Дунав, Ин и Илц, като продължават да се движат разноцветни в общото корито за около един километър, а от там тих-бял Дунав се превръща в мощната водна стихия, какъвто го познават народите от тук до делтата му на Черно море. Били сме тук преди малко повече от 40 години и на времето написахме статия за флорентинското списание Citta’ di Vita, за което четете в Дневника ни за Януари 2006 г., както и профил на главния му редактор в брой 7, 4004.
Понеже летописът ни неудържимо се удължава, се заричаме до края на пътуването да не споменаваме повече в подробности всички места и хора, които ще срещаме, за да не прекрачим обичайните размери на страницата и така да изгорим преждевременно материалите предназначени за обещаната мемоарна книга, съответно книжка или книжле, както ще ни се отдаде…
На 18-ти, след едно наистина паметно задръстване и двучасов престой на място по околовръстната магистрала около Франкфурт/Майн (със съответните логистични и битови неудачности), пак в тъмното пристигнахме в гостоприемния дом на текстилната художничка Цвета Грабе в района на град Зиген, която ни беше приготвила пищна вечеря като за юбилей. Въпреки че някак беше по маршрута ни, не успяхме да опрем до едно от любимите ни места в Германия, град Вюрцбург, немския Рим (т. е. средище на „яката вяра” в Германия), където сме се връщали с големи надежди през годините (първия път през 1957 заместихме за три месеца военния духовник към летището на ІІІ Американска дивизия в покрайнините на града, , монсеньор полковник Джон Раян, а последния през 1993, когато участвахме на ІV Международен семинар посветен на Втория ватикански събор както е отбелязано в репортажа и в Дневника ни в брой 1, 1994 г. на Абагар - единствения полемичен брой на вестника в шестнадесет годишната му история, след като си дадохме сметка колко и какви мерзавци битували тогава около нас.
На 19-ти около обяд бяхме в Холандия, преминавайки границата недалеч от Маастрихт, където от десет години почива нашият верен съратник в продължение на четвърт век, д-р Иван Софранов (1923-1997), главен виновник за успешното канонизиране на блажени еп. Евгений Босилков, за когото вероятно никой няма да си спомни във връзка с тази годишнина, нито събратя, нито съверци, нито сънародници освен ние (Виж профил на по-долна страница). Целта ни беше град Епе, където се задържахме до 22-ри. В галерия Авентурйин (Aventurjin, от латинското ventura - както наричали малките камъчета със следи от медна руда, носени от средновековните поклонници и кръстоносци за добър успех на похода им) нашата сънародничка и член на екипа ни, художничката Ангелина Павлова излагаше свои творби (Виж тук Събития).
Неделя 21-ви ни доведе до оригиналната постоянна изложба на съвременно българско изкуство, предимно скулптура и пластики, създадена от Чапко Ягер в имението му Де Куесте, простиращо се върху стотина декара. Питаме се, как е възможно чужденци да успеят на направят нещо, което родните ни новобогаташи не могат да възприемат, а камо ли да предприемат. Нари един от тях преди време неочаквано си направи изложба в чужбина, и просто там си продаде експонатите Останахме с домакините и техните гости (и двете им хрътки) около три часа, с оглед на експонатите и задълбочени разнопосочни разговори, докато неусетно се стъмняваше и настъпваше новолуние. Излезе, че познават и са в постоянна връзка с представители на църквата, притежатели на пищни вили в Ковачевица. „Пък кога им избеля вратът” –питаше се покойният архим. Беловеждов - та се разтегнаха чак до водещата вилна зона на Балканите?
Понеделник си позволихме едно отклонение до Амстердам, главно пешеходната му зона в центъра на града, просто да пробваме атмосферата, толкова различна от тази на предишните ни посещения. Последното беше по време на вълненията в Тимишоара и гибелта на Николае Чаушеску. Разбрахме го докато пътувахме с влака в протежение на Рейна.
Тъй като трябваше да отстъпим квартирата в Епе на нови гости, във вторник се преместихме в съседното Цволле, голям търговски център с най-големите магазини, които можете да си въобразите. Пренощувахме в частно жилище на пенсиониран холандски бирник, който така закръглява нагоре доста високата си вече европейска пенсия. А рано сутринта, още в тъмното, пак тръгва по частна счетоводителска работа в някаква фирма.
На 24-ти, привидно лесния маршрут през границата в Германия ни отне часове лутане от магистрала до магистрала в обща посока Прага, с едно междинно пренощуване и пристигане в Дрезден на 27-ми. Тъй като поради тогавашното разделение на Европа на червени и сини през времето на нашите най-интензивни движения, не ни беше позволено да посетим тази културна столица на Стария континент решихме да й посветим по-голямата част от деня, с наложителните посещения на Фрауенкирхе, станала символ на разрушителната стихия на Втората световна война, и Художествената галерияу с която малко европейски живописни хранилища могат да се сравняват. Сикстинската мадона е само един от символите на нейното превъзходство. Вечерта обаче и целия ден 28-ми бяхме в Прага с непосилен маршрут от близо 30 километра пеш по отделните обекти, които няма да описваме за да не превърнем настоящия дневник в пътеводител за младото поколение абагарци, тръгнали по стъпките ни. Бихме обаче желали да ги насочим към следващата пауза от пътешествието ни, градчето Кутна Хора, една от икономическите столици на ренесансова Европа, след като през ХІV век тук била създадена ковачница на сребърни монети, дала невероятен стимул за материалния и културен възход на Централна Европа и тласнали рудари към нашия регион, възможно и до Чипровци..
Дните 29-30 се превърнаха в надпревара с времето и пространството, за да бъдем на кормилото на абагарските дела преди края на месеца, когато, както виждате, и летописните страници на Дневника се изравняват с календарната дължина на октомври
сряда, 7 ноември 2007 г.
КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ
SUMMARY: Sylvester Bejan, a Romenien Franciscan Friar, has just published a monography on the presence of St Francis in some East European countries with prevailing Orthodox population: Greece, Russia and Romania. The approach is different for each country, with an eye to the middle ages for Greece; quotes from famous authors for Russia, XVI-XVII century for Romania, but the conclusions are intriguing: the Orthodox are at ease with the Poverello, and apparently he must be quite happy to be with them
SILVESTRO BEJAN, San Francesco d’Assisi nelle riscritture di alcuni ambienti ortodossi (Edizioni Messaggero, Padova 2007) 286 страници.
Младият румънски богослов, понастоящем на служба към базиликата в Асизи, разглежда отражението и възприемането на образа на св. Франциск Асизки (1182-1226) сред източно-православните християни в Гърция, Русия и Румъния. Не разширява погледа си към другите православни народи само поради липсата на достъпен за него материал. Така можеше, например, да отчете приноса на Христо Огнянов чрез оригиналните "Асизки Сонети", върху които работи близо половин век, издадени първо в немски превод, а после в средата на 90-те години и на български. За някакво влияние на Асизкия светец върху редица български писатели през началния период на комунистическия режим загатво Владимир Свинтила в посмъртната си мемоарно книга „От Маркс до Христа”.
Подходът на автора се явява доста различен при представянето на темата що се отнася до различните народи. Така в случая на Гърция припомня старите връзки на франццисканите с южната ни съседка, с едно възможно пътуване на светеца до нейните брегове, както и по-късното пребиваване в Тесалия, в близост с Атон, на едно отцепническо францисканско движение, водено от Анджело Кларено (герой в романа на Учберто Еко, „Името на розата”). За по-новото време разглежда романа на Никос Казандзакис, „Божият бедняк”.
Вниманието на руската духовност към Франциск е проследено в автори като Лев Толстой, Дмитри Мережковски, Николай Бердяев и Павел Еводкимов и по-специално в Татяна Алексиева-Лескова, както и в образа на стареца Зосима в "Братя Карамазови" от Фиодор Достоевски. Следват примери от руската иконография и едно сравнение с двама любими руски православни светии, Сергей Радонежки и Серафим Саровски.
Румънската част отчита по-определено ролята на францисканите в историята на Румънскката католическа църква –подобна в това на българската, където през същия оня ХVІІ век последователите на св. Франциск играят също една голяма роля, въпреки че не с това на францисканите конвентуалци, които оттогава доминират на църковната сцена, специално в Молдова, а обсервантите с Петър Богдан Бакшич и останалите чипровчани, „изгорели” в края на оня век покрай паметното въстание. Книжовните интереси на румънските францискани се проявяват доста по-къстно от тези на нашите, само в началото на миналия век, когато се появява и първото житие на светеца. От по-универсален характер е присъствието на Франциск в продукцията на по-известните румънски учени, като Николае Йорга, Мирчеа Елиаде, Еуджен Йонеску, и по-малко известните Джеордже Калинеску, Михай Берза, Йон Садовану и Емил Чоран.
В една последна глава авторът предлага едно обобщение с опит да разкрие перспективата за едно по-значимо междуцърковно сближение в светлината на Асизкия светец.
SILVESTRO BEJAN, San Francesco d’Assisi nelle riscritture di alcuni ambienti ortodossi (Edizioni Messaggero, Padova 2007) 286 страници.
Младият румънски богослов, понастоящем на служба към базиликата в Асизи, разглежда отражението и възприемането на образа на св. Франциск Асизки (1182-1226) сред източно-православните християни в Гърция, Русия и Румъния. Не разширява погледа си към другите православни народи само поради липсата на достъпен за него материал. Така можеше, например, да отчете приноса на Христо Огнянов чрез оригиналните "Асизки Сонети", върху които работи близо половин век, издадени първо в немски превод, а после в средата на 90-те години и на български. За някакво влияние на Асизкия светец върху редица български писатели през началния период на комунистическия режим загатво Владимир Свинтила в посмъртната си мемоарно книга „От Маркс до Христа”.
Подходът на автора се явява доста различен при представянето на темата що се отнася до различните народи. Така в случая на Гърция припомня старите връзки на франццисканите с южната ни съседка, с едно възможно пътуване на светеца до нейните брегове, както и по-късното пребиваване в Тесалия, в близост с Атон, на едно отцепническо францисканско движение, водено от Анджело Кларено (герой в романа на Учберто Еко, „Името на розата”). За по-новото време разглежда романа на Никос Казандзакис, „Божият бедняк”.
Вниманието на руската духовност към Франциск е проследено в автори като Лев Толстой, Дмитри Мережковски, Николай Бердяев и Павел Еводкимов и по-специално в Татяна Алексиева-Лескова, както и в образа на стареца Зосима в "Братя Карамазови" от Фиодор Достоевски. Следват примери от руската иконография и едно сравнение с двама любими руски православни светии, Сергей Радонежки и Серафим Саровски.
Румънската част отчита по-определено ролята на францисканите в историята на Румънскката католическа църква –подобна в това на българската, където през същия оня ХVІІ век последователите на св. Франциск играят също една голяма роля, въпреки че не с това на францисканите конвентуалци, които оттогава доминират на църковната сцена, специално в Молдова, а обсервантите с Петър Богдан Бакшич и останалите чипровчани, „изгорели” в края на оня век покрай паметното въстание. Книжовните интереси на румънските францискани се проявяват доста по-къстно от тези на нашите, само в началото на миналия век, когато се появява и първото житие на светеца. От по-универсален характер е присъствието на Франциск в продукцията на по-известните румънски учени, като Николае Йорга, Мирчеа Елиаде, Еуджен Йонеску, и по-малко известните Джеордже Калинеску, Михай Берза, Йон Садовану и Емил Чоран.
В една последна глава авторът предлага едно обобщение с опит да разкрие перспективата за едно по-значимо междуцърковно сближение в светлината на Асизкия светец.
Абагар, брой 11,2007- Предпечат
SUMMARY: Preview of number 11, 2007, of Abagar, the Bulgarian Catholic Magazine, about to come out with a slight delay. To note: an analyse of Alberto Melloni's book, an Italian best-seller, The Church Moither, the Church, a step-mother; an essay on the typical Bulgarian church phoenomenon of the "paysant-nuns"; events involving our equip (a doctoral dissertation in Rome; an art exhibit in the Netherlands); the usual rubrics.
Акцент: И майка, и мащеха, коментар върху бестселъра на Алберто Меллони, „Църквата майка, църквата мащеха”, по отношение предимно на поруганите блянове но Втория ватикански събор.
Анализ на явлението на „селските калугерки” в Българската католическа църква, с поучения и за днешнияден.
Сред събитията, със и без абагарско участие: Дисертация в Серафикум на 2 остомври; избожба в Епе, Холандия, на 21 октомври; гостуване на банатчани в Сърбия на 18 октомври; представяне на ватиканските документи по гибелта на тамплиерите преди 7 века; освещаване на манастир в Плевен на 28 октомври.
Годишнини: Сто години от раждането царица Йоанна, с профил; десет години от кончината на отец, д-р Иван Софранов, с профил.
Рубрики:Modus Vivendi; Вести; Книги, Дневник Спетември-Октомври.
Акцент: И майка, и мащеха, коментар върху бестселъра на Алберто Меллони, „Църквата майка, църквата мащеха”, по отношение предимно на поруганите блянове но Втория ватикански събор.
Анализ на явлението на „селските калугерки” в Българската католическа църква, с поучения и за днешнияден.
Сред събитията, със и без абагарско участие: Дисертация в Серафикум на 2 остомври; избожба в Епе, Холандия, на 21 октомври; гостуване на банатчани в Сърбия на 18 октомври; представяне на ватиканските документи по гибелта на тамплиерите преди 7 века; освещаване на манастир в Плевен на 28 октомври.
Годишнини: Сто години от раждането царица Йоанна, с профил; десет години от кончината на отец, д-р Иван Софранов, с профил.
Рубрики:Modus Vivendi; Вести; Книги, Дневник Спетември-Октомври.
вторник, 6 ноември 2007 г.
СЪБИТИЯ С АБАГАРСКО УЧАСТИЕ
SUMMARY: Two events are singled out in October, where the presence of our equip was quite relevant: the defense of a dissertation at Seraphicum in Rome on October 2, and an exhibition of glass art in Epe in the Netherlands on October 21.
Защита на дисертация в Серафикум(2 октомври 2007)
На 2 октомври а една от аулите на факултета, останал наша академична база в продължение на половин век, се проведе защита на докторска дисертация, разработена под наше абагарско наблюдение от младшия германски теолог Свен Бьонеке, с втори рецензент декана на Папския източен институт, проф. Едвард Фаруджа, малтиец по народност и специалист по съвременната църковна история на източните църкви (една негова книга „Католичество” е преведена и на български език). Третият рецензент, който в църковната учебна система представлява опозицията (advocatus diaboli), беше в случая бившият декан на Серафикум, Джованни Яммароне, също наш студент, а днес консултант при вероучителния отдел на Светия престол, допреди две години направляван от сегашния папа, тогава всеоще кардинал Йозеф Рацингер. Темата разгледана в монографията на Бьонеке беше отражението на руския софианизъм – блогословското преиграване с темата на Божията премъдрост от страна на религиозни мислетели като Владимир Соловьов, Павел Флоренски, Сергей Булгаков, върху североамериканския духовен учител Томас Мертон, монах и отличен писател, невероятно популярен през 50-те – 60-те години на миналия век. Без да се задълбочаваме в дебата при защитата на дисертацията, ще отбележим, че студентът получи най-високата възможна оценка summa cum laude, съответстваща на 10 в десетбалната система, и правото да публикува незабавно дисертацията си.
На събитието, освен представител на академичната власт на Серафикум, доскорошният декан Орландо Тодиско и изпитната тричленна комисия в гореспоменатия състав, също известен брой студенти и гости от украинската висша духовна семинария в Рим, „Св. мъченик Йосафат Кунциевич” и от Папския източен институт.
Изложба в Епе, Холандия (21 октомври 2007)
В галерия Aventurjin на град Епе, на около час разстояние от Амстердам на 21-ви октомври се откриваше изложба на художествени стъклени пластики на нашата сънародничка и член на нашия екип, Ангелина Павлова. Събитието събра цвета на местните граждани, известни с големите си доходи (800 милиардери, върху едно население от не повече от 25 хиляди души - ще рече един милиардер всеки триста простосмъртни граждани, някои просто милионери ,в евро). Присъстваха бившият кмет и настоящият зам.кмет по културата, енорийският свещеник отговарящ за 13 местни енории в района (колкото са енориите на една от трите ни епархии в BG), други художници и представители на други галерии, както и известните деятели по източно-европейските проекти Ада де Хамекорт и Тон Делемар, последният също редактор на пищното сп. Balkan Bulletin. Посланикът на Република България в Хага, който беше също обещал да присъства на събитието - специално изтеглено един ден напред по негово предложение - нито се появи, нито се обади.
И без, в крайна сметка, ненужната украса, събитието протече нормално с пълното внимание на гостите съсредоточено върху художничката и творбите й: Цветя на любовта, Любов, Танго, Семейство, Викинг и по-малките пластики. Изказвания бяха направени от директорката на галерията и от зам.кмета по културата. Последният изрично поиска съвети и предложения за да се превърне този град в един от европейските центрове на това изкуство. Вечерта бяхме поканени на вечеря от организаторите на изложбата Маргит и Хенк, избрали за нас най-луксозния ресторант, където сме били някога. Както сме се зарекли от началото, не коментираме нито по блюдата, нито по питиетата, а ще кажем само, че бяха на висота. Толкова се сприятелихме със сътрапезниците, че сигурно през годините ще ги чувстваме като наши най-близки хора. Направо наградихме на място с абагарски кръст Маргит, която е креолка по произход и ревностна католичка. Не им даваме нито фамилията, нито адресите, да не би да ги нападнат сега, след този репортаж, завистливи и алчни сънародници, та пак да се изложим като нация…Нека вместо това си прочетат отзивите в местната преса, които изобилстваха през същите дни и вероятно продължават след като напуснахме сцената.
Защита на дисертация в Серафикум(2 октомври 2007)
На 2 октомври а една от аулите на факултета, останал наша академична база в продължение на половин век, се проведе защита на докторска дисертация, разработена под наше абагарско наблюдение от младшия германски теолог Свен Бьонеке, с втори рецензент декана на Папския източен институт, проф. Едвард Фаруджа, малтиец по народност и специалист по съвременната църковна история на източните църкви (една негова книга „Католичество” е преведена и на български език). Третият рецензент, който в църковната учебна система представлява опозицията (advocatus diaboli), беше в случая бившият декан на Серафикум, Джованни Яммароне, също наш студент, а днес консултант при вероучителния отдел на Светия престол, допреди две години направляван от сегашния папа, тогава всеоще кардинал Йозеф Рацингер. Темата разгледана в монографията на Бьонеке беше отражението на руския софианизъм – блогословското преиграване с темата на Божията премъдрост от страна на религиозни мислетели като Владимир Соловьов, Павел Флоренски, Сергей Булгаков, върху североамериканския духовен учител Томас Мертон, монах и отличен писател, невероятно популярен през 50-те – 60-те години на миналия век. Без да се задълбочаваме в дебата при защитата на дисертацията, ще отбележим, че студентът получи най-високата възможна оценка summa cum laude, съответстваща на 10 в десетбалната система, и правото да публикува незабавно дисертацията си.
На събитието, освен представител на академичната власт на Серафикум, доскорошният декан Орландо Тодиско и изпитната тричленна комисия в гореспоменатия състав, също известен брой студенти и гости от украинската висша духовна семинария в Рим, „Св. мъченик Йосафат Кунциевич” и от Папския източен институт.
Изложба в Епе, Холандия (21 октомври 2007)
В галерия Aventurjin на град Епе, на около час разстояние от Амстердам на 21-ви октомври се откриваше изложба на художествени стъклени пластики на нашата сънародничка и член на нашия екип, Ангелина Павлова. Събитието събра цвета на местните граждани, известни с големите си доходи (800 милиардери, върху едно население от не повече от 25 хиляди души - ще рече един милиардер всеки триста простосмъртни граждани, някои просто милионери ,в евро). Присъстваха бившият кмет и настоящият зам.кмет по културата, енорийският свещеник отговарящ за 13 местни енории в района (колкото са енориите на една от трите ни епархии в BG), други художници и представители на други галерии, както и известните деятели по източно-европейските проекти Ада де Хамекорт и Тон Делемар, последният също редактор на пищното сп. Balkan Bulletin. Посланикът на Република България в Хага, който беше също обещал да присъства на събитието - специално изтеглено един ден напред по негово предложение - нито се появи, нито се обади.
И без, в крайна сметка, ненужната украса, събитието протече нормално с пълното внимание на гостите съсредоточено върху художничката и творбите й: Цветя на любовта, Любов, Танго, Семейство, Викинг и по-малките пластики. Изказвания бяха направени от директорката на галерията и от зам.кмета по културата. Последният изрично поиска съвети и предложения за да се превърне този град в един от европейските центрове на това изкуство. Вечерта бяхме поканени на вечеря от организаторите на изложбата Маргит и Хенк, избрали за нас най-луксозния ресторант, където сме били някога. Както сме се зарекли от началото, не коментираме нито по блюдата, нито по питиетата, а ще кажем само, че бяха на висота. Толкова се сприятелихме със сътрапезниците, че сигурно през годините ще ги чувстваме като наши най-близки хора. Направо наградихме на място с абагарски кръст Маргит, която е креолка по произход и ревностна католичка. Не им даваме нито фамилията, нито адресите, да не би да ги нападнат сега, след този репортаж, завистливи и алчни сънародници, та пак да се изложим като нация…Нека вместо това си прочетат отзивите в местната преса, които изобилстваха през същите дни и вероятно продължават след като напуснахме сцената.
петък, 21 септември 2007 г.
събота, 15 септември 2007 г.
АБАГАР 190-Предпечат
SUMMARY: A preview of next issue of our magazine Abagar, number 10 (October 2007). To notice an article on Mother Teresa’s night of the soul, revealed by her latest biography; the anniversaries of two Bulgarian priests, born in the same town and following similar paths, who died on the same day, although in different years; the story of the sunken cathedral of Sofia; the announcement of a new blog (www.sursumcorda1.com), which promises to give exclusively positive information about the churches in Bulgaria.
Октомврийският брой на в. Абагар след броени дни ще бъде в ръцете ви. Следва съдържанието му.
Акцент: Вярата, терзание на неверието, по повод последната книга за Майка Тереза Калкутска, с откровенията за духовната й битка за вярата.
Рубрика Modus Vivendi представя новия блог на кръг Абагар (http://www.sursumcorda1.blogspot.com/), с оригинална концепция за „добрата новина”.
Репортажи за две събития с абагарско участие: изложба в Банско на 1 септември и вечни обети в Белене на 12 септември.
Съдбата на потъналата в земята Софийска катедрала „Свети Йосиф”.
Годишнини на Проф. Йосиф Гагов, починал през 1967 г., и на Йосиф Търновалийски, последния ефемерий на бившия цар Фердинанд, загинал през 1992 г. , и двамата на една и съща дата, 14 септември.
В Рубриките, между другото, четем: репортаж за кончината на сиамеца Ми-Ну (1993-2007), пресни църковни вести; редове из нашата кореспонденция; признание на грешки в последния брой; рецензиия на житие на св. Гаврил на Прескръбната Дева, пресен превод от италиански.
Октомврийският брой на в. Абагар след броени дни ще бъде в ръцете ви. Следва съдържанието му.
Акцент: Вярата, терзание на неверието, по повод последната книга за Майка Тереза Калкутска, с откровенията за духовната й битка за вярата.
Рубрика Modus Vivendi представя новия блог на кръг Абагар (http://www.sursumcorda1.blogspot.com/), с оригинална концепция за „добрата новина”.
Репортажи за две събития с абагарско участие: изложба в Банско на 1 септември и вечни обети в Белене на 12 септември.
Съдбата на потъналата в земята Софийска катедрала „Свети Йосиф”.
Годишнини на Проф. Йосиф Гагов, починал през 1967 г., и на Йосиф Търновалийски, последния ефемерий на бившия цар Фердинанд, загинал през 1992 г. , и двамата на една и съща дата, 14 септември.
В Рубриките, между другото, четем: репортаж за кончината на сиамеца Ми-Ну (1993-2007), пресни църковни вести; редове из нашата кореспонденция; признание на грешки в последния брой; рецензиия на житие на св. Гаврил на Прескръбната Дева, пресен превод от италиански.
четвъртък, 13 септември 2007 г.
Отец Йосиф Търновалийски, 15 години по-късно
SUMMARY: On September 14th, recurs the 15th anniversary of the death, in a car accident, of Capuchin father Yosif A. Tarnovaliyski (1915-1992), a chaplain to former king Ferdinand of Bulgsria and a historian and translator.
При пътна катастрофа на магистрала Тракия на 14 септември преди 15 години, заедно с още трима събратя, загина на 77-годишна възраст капланът-eфемерий на бившия цар Фердинанд, отец Йосиф Антоний Търновалийски (1915-1992). След близо 60-годишно изгнание, той току що се беше завърнал в родината и вече разгъваше църковната си дейност у нас. Роден в село Калъчлий, днес квартал Генерал Николаево на град Раквски, съвсем млад поел пътя на монашеския подвиг в редиците на отците капуцини, действащи в България още преди освобождението сред павликяните в района на Пловдив (1840). След завършването на орденското си образование в Тирол, немско-говорящия регион в Северна Италия, в края на 40-те години, първоначално работи в главната католическа енория на столицата към катедралата „Свети Йосиф”. Когато през 1941 г. дотогавашният каплан на бившия монарх, монс. Иван Романов, бе назначен за епископ на Софийско-пловдивския викариат, посочил на царя като свой достоен приемник нашия отец, тогава известен като „брат Зенон”, име, което не се харесало на работодателя му и се наложило да се преименува именно „Йосиф Антоний”. Останал при царя в резиденцията му в Словакия през по-голямата част от Втората световна война, свидетел на изрядното благочестие на стария цар. Бил освободен от длъжност след като царят бил настанен в родовото имение в Кобург, тогава Западна Германия. С големи премеждия успял да се добере до генералната квартира на отците капуцини в Рим, където му било поверено управлението на орденския исторически музей. Издаде няколко научни изследвания в областта на историята на францисканите и преведе редица религиозни книги на български, между които тъй наречения Немски катехизис, останало в ръкописна форма. През 60-те години работи като духовник (ефемерий) в градската болница на Мерано, а от началото на 70-те като помощник, а после и приемник на големия приятел на България, монс. Франческо Галлони, в Ла Монтанина, северно от Венеция. До завръщането си в България след промените, пак беше на работа в Мерано. Изгубихме един стълб за възраждането на Българската католическа църква, когато най.много се нуждаехме от хора като него.
При пътна катастрофа на магистрала Тракия на 14 септември преди 15 години, заедно с още трима събратя, загина на 77-годишна възраст капланът-eфемерий на бившия цар Фердинанд, отец Йосиф Антоний Търновалийски (1915-1992). След близо 60-годишно изгнание, той току що се беше завърнал в родината и вече разгъваше църковната си дейност у нас. Роден в село Калъчлий, днес квартал Генерал Николаево на град Раквски, съвсем млад поел пътя на монашеския подвиг в редиците на отците капуцини, действащи в България още преди освобождението сред павликяните в района на Пловдив (1840). След завършването на орденското си образование в Тирол, немско-говорящия регион в Северна Италия, в края на 40-те години, първоначално работи в главната католическа енория на столицата към катедралата „Свети Йосиф”. Когато през 1941 г. дотогавашният каплан на бившия монарх, монс. Иван Романов, бе назначен за епископ на Софийско-пловдивския викариат, посочил на царя като свой достоен приемник нашия отец, тогава известен като „брат Зенон”, име, което не се харесало на работодателя му и се наложило да се преименува именно „Йосиф Антоний”. Останал при царя в резиденцията му в Словакия през по-голямата част от Втората световна война, свидетел на изрядното благочестие на стария цар. Бил освободен от длъжност след като царят бил настанен в родовото имение в Кобург, тогава Западна Германия. С големи премеждия успял да се добере до генералната квартира на отците капуцини в Рим, където му било поверено управлението на орденския исторически музей. Издаде няколко научни изследвания в областта на историята на францисканите и преведе редица религиозни книги на български, между които тъй наречения Немски катехизис, останало в ръкописна форма. През 60-те години работи като духовник (ефемерий) в градската болница на Мерано, а от началото на 70-те като помощник, а после и приемник на големия приятел на България, монс. Франческо Галлони, в Ла Монтанина, северно от Венеция. До завръщането си в България след промените, пак беше на работа в Мерано. Изгубихме един стълб за възраждането на Българската католическа църква, когато най.много се нуждаехме от хора като него.
Абонамент за:
Публикации (Atom)