SUMMARY: Our Diary for the second half of February 2008, with the turmoil about a new design of our website, a still undisclosed distinction, editing some notes of/about Pope John XXIII, a meeting of members and staff of the Abagar Foundation in a rather festive mood.
Понеделникът 11-ти ни завари в напрежение покрай оформлението на броя при Драго. Няколкото промени в часовете ни доведоха до 19.00 като старт а като финиш - с удължения и прекъсвания - 00.00 часа, а междувременно се проваляха няколко абагарски срещи, жертвани в полза на изрядността на вестника. Не успя да се включи в процеса главният редактор, ангажирана с приема на иранското посолство в Кандински (в качеството й на председател на Сдружението на банатчани в България и ПиАр на Община Бяла Слатина).
Как измина седмицата не питайте: просто се изплъзна. Остави някаква следа на 14-ти разговорът в Клуба на италианците на булевард Янко Сакъзов приблизително от 14.00 до 16.30 часа, но става въпрос за документ, с засекретено засега съдържание, незабавно скътан в архива ни (докато за него не заговорят медиите и, по-късната приятелско техническа среща в офиса на Kabox в Красна поляна. Скоро ще проличи резултатът й в сайта на вестника.
В петък 15-ти си позволихме развлечение в Националния театър „Иван Вазов” –за втори път през последните четири години- пиесата Дон Жуан със специалното й българско послание, че в света само злото побеждава. Ама не така: и нищожен планинар в средата на комедията не се огъва! Значи, остава красотата да победи света.
Сибирските температури ни заковаха в неделя и понеделник сред стените на „орлово гняздо” Абагар с виртуални походи в много посоки с помощта на интернета (е-мейли, блогове), с една приятна пауза в неделя за разкрасяване облика на твърдината с разместване на картини и експонати.
Във вторник, в деня на гибелта на Апостола на Свободата, се вглъбихме в коректурите на една монография получена от абагареца Массимо Фаджоли (Център за религиозни проучвания, Болоня) посветена на Бележниците на Ронкалли по време на престоя му в България. Потвърждават познати истини и разкриват непознати вълнения в духа на бъдещия папа. Използват се данни също от току що разсекретените части на Тайния ватикански архив, касаещи същия период, както и петтонната Книга на спомените на Кирил Королевски, появила се в Рим през късната есен и уточнения черпени от архива на Абагар. Авторът на монографията предварително ни благодари в заключението за оказаното съдействие и за забележките, които щяхме да прибавим. До края на работния ден приносът ни тръгна обратно по най-бързия електронен начин.
В средата на седмицата компютъра ни неочаквано колабира. Използвахме електронното затъмнение за да продължим разчистването и подреждането на архивната част на колекциите ни., като в неделя се появихме сред верните на Оборище 7, където предадохме две огромно пачки от последния брой на нашия разпространител, дошъл специално от катедралата при Булбанк. Сред интересните ни събеседници, които редовно срещаме тук, ще споменем една от малкото българки, които предпочетат да се черкуват там 83-годишната Рафаела Василева-Алексиева от Белене, пазителка на много сломени от „онези времена”. Заговори ни също апостолическият нунции, без обаче да се похвали, че скоро ще напусне България за по-престижния пост в Дъблин.
Без да се сетим стигнахме до събитиего от 27-ми, приготвено от наши приятели и сътрудници, което събра всички членове на Фондация Абагар и скачените им половинки и четвъртинки, плюс съседи по възходяща етажна линия. За добрата атмосфера допринесе немалко също Микеле Ло Скалцо, който и извози последните гости. Поводът под никаква форма не беше свързан със 75-та годишнина на подпалването на Райхстага на същата дата през 1933 г. c последвалата го поредна „българска следа”.
петък, 29 февруари 2008 г.
вторник, 12 февруари 2008 г.
MODUS VIVENDI: ХРАМЪТ?
SUMMARY: A critical essay on the occasion of a book, "The Temple", recently pubblished in Bulgaria by Russi Dzenev, a nephew of Blessed bp. Evgeniy Bossilkov (1900-1952),, with unfriendly remarks about some people and institutions of the Catholic Church.
Сериалът, който тече по страниците на тази автобиографична книга, „Храмът” (Издателство „Захари Стоянов”, страници 183, с илюстрации), автор Руси Дженев, алпинист и строител, накрая те оставя с картини на ведри планински върхове и на пепелници, преливащи наоколо никотин и напрежение. Върховете ги е покорявал в младините си алпинистът, открил в тях истински храм на духа и на сетивата; пепелниците ги заредили спорещият строител и ответните му инвеститори-духовници. Спорът им е за „катедралата” – църквата Света Богородица Фатимска в Плевен, вече докарана до оформен външен и вътрешен вид. Колко е катедрала и как се вмества в традицията на църковното строителство е друг въпрос.
Факт е, че спорът е за пари: кой колко е дал, кой колко е получил и какво накрая? По него се водят дела за справедлив отговор.
По-сложен е отговорът –който е възможно и да не дойде на яве – за пътеките на вярата в душата на човека. Авторът е потомствен католик, родственик на първия блажен мъченик на католическата църква в България, епископ Евгений Босилков, канонизиран точно преди десет години от покойния папа Йоан Павел ІІ. Вълнуващи страници са посветени на преживяното от автора, присъствал на почетно място по време на церемонията в Рим. На други страници описва бавното си навлизане в релсите на праотеческата вяра.
Обаче, в средата на пътя се изпречил „камен прения” –катедралата! Толкова ли е бил коварен, че вместо да види в нея майчиния образ, съзрял силуета на мащехата? Или сред запасите, с които се зареждал по пътя на вярата (вероучение, примери, ценности, обреди), се получил луфт между казано и сторено, думи е дела, служене и интереси? По тях вината не се дели априори нито наравно, нито по каноните на възходящата линия – горе прав, долу крив.
Сериалът, който тече по страниците на тази автобиографична книга, „Храмът” (Издателство „Захари Стоянов”, страници 183, с илюстрации), автор Руси Дженев, алпинист и строител, накрая те оставя с картини на ведри планински върхове и на пепелници, преливащи наоколо никотин и напрежение. Върховете ги е покорявал в младините си алпинистът, открил в тях истински храм на духа и на сетивата; пепелниците ги заредили спорещият строител и ответните му инвеститори-духовници. Спорът им е за „катедралата” – църквата Света Богородица Фатимска в Плевен, вече докарана до оформен външен и вътрешен вид. Колко е катедрала и как се вмества в традицията на църковното строителство е друг въпрос.
Факт е, че спорът е за пари: кой колко е дал, кой колко е получил и какво накрая? По него се водят дела за справедлив отговор.
По-сложен е отговорът –който е възможно и да не дойде на яве – за пътеките на вярата в душата на човека. Авторът е потомствен католик, родственик на първия блажен мъченик на католическата църква в България, епископ Евгений Босилков, канонизиран точно преди десет години от покойния папа Йоан Павел ІІ. Вълнуващи страници са посветени на преживяното от автора, присъствал на почетно място по време на церемонията в Рим. На други страници описва бавното си навлизане в релсите на праотеческата вяра.
Обаче, в средата на пътя се изпречил „камен прения” –катедралата! Толкова ли е бил коварен, че вместо да види в нея майчиния образ, съзрял силуета на мащехата? Или сред запасите, с които се зареждал по пътя на вярата (вероучение, примери, ценности, обреди), се получил луфт между казано и сторено, думи е дела, служене и интереси? По тях вината не се дели априори нито наравно, нито по каноните на възходящата линия – горе прав, долу крив.
понеделник, 11 февруари 2008 г.
ДНЕВНИК ,1 -10 февруари 2008
SUMMARY: Our Diary for the first decade of February 2007, relating, among other events, about a memorable celebration of the 95th anniversary of metropolitan bishop Hilarion of Dorostol on Februari 1. and a visit to the office of Ivan Granitsky, former dicrector of Bulgarian National TV and now a most solid publisher, on the 5th .
Месецът на рибите започна с рибния седмичен ден –петъка, който старателно се спазва в абагарската ни база, с изключенията, които уставът на францисканите (regula) позволява, т.е. когато съвпадне с голям празник или при невъможност за съестно разнообразие: Quae apponuntur vobis liceat manducare (Яжте каквото ви сложат на софрата). Рано сутринта на 1-ви се сбогувахме с комшийското дете, студента отличник Кирил, който заминава за Флоренция с наше препоръчително писмо до приятелите ни там. Ще следва в Европейския университет и ще учи италиански език
Следобеда тръгнахме по задачите в центъра, като първата –изпращането на книга „без посвещение” до приятел в Берлин, от когото ще очакваме рецензия за следващ брой на в. Абагар – беше успешна, а втората –търсене на нашумяла книга по въпросите на църквата, която също желяем да представим (сигурно „без посвекение”) – приключи неуспешно: просто не беше още стигнала до щандовете на площад Славейков. Кратка пауза от не повече от 30 минути при Дом на книгата обогати паметта ни с две неочаквани срещи: Илиана Ковачева, която работи в Дом на книгата, ни разкри роднинските си връзки с почти забравени (незаслужено) сънародници, попаднали в кръга на нашите приятели към края на 60-ге години, Димчо и Анна Тодорови, сродени с по-късната ни абагарска почитателка и ревностна църковна деятелка в редиците на харизматичното движение, Зина Попович-Скальоне; а доскорошният служител в Столична библиотика, иподякон Иван Сенокозалиев, в течение на само пет минути изреди поне двадесет имена на висши духовници, с които е контактувал от юношество, от Ронкалли до екзарх Стефан, през дядо Иван Романов, апостолическия делегат Джузеппе Маццоли и нине светителствуващите няколко, които няма да споменем за да не причиним ревност между тях.
Понеделник 5-ти беше такъв ден какъвто древните римляни наричали albo lapillo signandus, т.е. за отбелязване с бяло камъче. Късният предиобед бяхме в офиса на Иван Гранитски на ул. Ракитин. Едно че се запознахме лично, въпреки че се знаехме по обществен имидж, а второ и трето си разменихме книжнина и начертахме съгласуване на някоя инициатива. В движение из помещението, където е настанена издателската къща, която ръководи, огледахме експонатите от конкурса за паметник на св. патриарх Евтимий Търновски. Избрахме си победител, но няма за го издаваме за да не повлияем на надпреварата.
Едва прекрачили прага на базата ни, GSM послание ни прелъстява да честваме на патерици рождения ден на дядо Иларион в ресторант Downtown на булевард Левски. На обявения час прекосяваме по тъмно Западния парк и за около 20 минути сме на мястото на второто събитие от деня. Както става най-често, бяхме изпреварили домакини и гости и ги оставихме да ни открият в хола. Първо се събрахме в конферентната зала за официалната част от неповече от четвърт час и се преместихме в ресторанта за да отбележим събитието подобаващо на столетния виновник, а и на Заговезни по западно-обрядния календар, в навечерието на Пепеляната им сряда следващия ден. Събрахме се около масата шестимата най-близки приятели на стареца, трима духовници и трима цивилни. Понеже с ответната половина не се познавахме (но като че ли за нас всичко бяха научили от юбиляра), обмените бяха най-вече в направление запознанство, кой колко днае и кой колко може – всичко в най-добър тон, с обещание за нови срещи, и празнични, и делови.
Доколкото не ни лъже паметта до неделята не мръднахаме от стола, докато не доизгладихме броя и скачените му приложения за електронното издание. На 10-ти, първа Великопостна неделя по календара на Римскиата църква, който се спазва в повечето наши църкви в Българшя, се явихме в параклиса на Оборище 7, където папския нунций ръсеше на патерици благословената предишната сряда пепел на желаещите да си припомнаг, че сме от прах и в прах ще се превърнем, кой скоро, кой по-късно...На излизане ни спря православен духовник, дочакал края на обреда в хола. Бил американец на служба към руската църква „Свети Дионисий” в Париж, подведомствена на Цариградската патриаршия. По време на обмяната изпъкнаха общи спомени да персонажи и места. Особено му останахме благодарни заради информацията около архидякон Дионисий Гийом, от абагарскшя ни контингент, от десетина години внедрен в православен манастир във Фрянция. Добрите ни чувства датират от лятото на 1955 г., прекарано заедно в манастира Шевтонь в Белжия - той всеоще студент, ние пресен доктор на богословието и асистен по мисиология в Папския богословски факултет „Серафикум”. Тъй като от известно време в антрето на параклиса на улица Оборище се предлагат редки книги на църковна тема (и доста изгодна цена), преди да си тръгнем си пъхнахме няколко томчета в чантата. Не за библиотеката ни, която е презаредена, а за жадуващи за духовна храна приятели от двете страни на верската граница.
Месецът на рибите започна с рибния седмичен ден –петъка, който старателно се спазва в абагарската ни база, с изключенията, които уставът на францисканите (regula) позволява, т.е. когато съвпадне с голям празник или при невъможност за съестно разнообразие: Quae apponuntur vobis liceat manducare (Яжте каквото ви сложат на софрата). Рано сутринта на 1-ви се сбогувахме с комшийското дете, студента отличник Кирил, който заминава за Флоренция с наше препоръчително писмо до приятелите ни там. Ще следва в Европейския университет и ще учи италиански език
Следобеда тръгнахме по задачите в центъра, като първата –изпращането на книга „без посвещение” до приятел в Берлин, от когото ще очакваме рецензия за следващ брой на в. Абагар – беше успешна, а втората –търсене на нашумяла книга по въпросите на църквата, която също желяем да представим (сигурно „без посвекение”) – приключи неуспешно: просто не беше още стигнала до щандовете на площад Славейков. Кратка пауза от не повече от 30 минути при Дом на книгата обогати паметта ни с две неочаквани срещи: Илиана Ковачева, която работи в Дом на книгата, ни разкри роднинските си връзки с почти забравени (незаслужено) сънародници, попаднали в кръга на нашите приятели към края на 60-ге години, Димчо и Анна Тодорови, сродени с по-късната ни абагарска почитателка и ревностна църковна деятелка в редиците на харизматичното движение, Зина Попович-Скальоне; а доскорошният служител в Столична библиотика, иподякон Иван Сенокозалиев, в течение на само пет минути изреди поне двадесет имена на висши духовници, с които е контактувал от юношество, от Ронкалли до екзарх Стефан, през дядо Иван Романов, апостолическия делегат Джузеппе Маццоли и нине светителствуващите няколко, които няма да споменем за да не причиним ревност между тях.
Понеделник 5-ти беше такъв ден какъвто древните римляни наричали albo lapillo signandus, т.е. за отбелязване с бяло камъче. Късният предиобед бяхме в офиса на Иван Гранитски на ул. Ракитин. Едно че се запознахме лично, въпреки че се знаехме по обществен имидж, а второ и трето си разменихме книжнина и начертахме съгласуване на някоя инициатива. В движение из помещението, където е настанена издателската къща, която ръководи, огледахме експонатите от конкурса за паметник на св. патриарх Евтимий Търновски. Избрахме си победител, но няма за го издаваме за да не повлияем на надпреварата.
Едва прекрачили прага на базата ни, GSM послание ни прелъстява да честваме на патерици рождения ден на дядо Иларион в ресторант Downtown на булевард Левски. На обявения час прекосяваме по тъмно Западния парк и за около 20 минути сме на мястото на второто събитие от деня. Както става най-често, бяхме изпреварили домакини и гости и ги оставихме да ни открият в хола. Първо се събрахме в конферентната зала за официалната част от неповече от четвърт час и се преместихме в ресторанта за да отбележим събитието подобаващо на столетния виновник, а и на Заговезни по западно-обрядния календар, в навечерието на Пепеляната им сряда следващия ден. Събрахме се около масата шестимата най-близки приятели на стареца, трима духовници и трима цивилни. Понеже с ответната половина не се познавахме (но като че ли за нас всичко бяха научили от юбиляра), обмените бяха най-вече в направление запознанство, кой колко днае и кой колко може – всичко в най-добър тон, с обещание за нови срещи, и празнични, и делови.
Доколкото не ни лъже паметта до неделята не мръднахаме от стола, докато не доизгладихме броя и скачените му приложения за електронното издание. На 10-ти, първа Великопостна неделя по календара на Римскиата църква, който се спазва в повечето наши църкви в Българшя, се явихме в параклиса на Оборище 7, където папския нунций ръсеше на патерици благословената предишната сряда пепел на желаещите да си припомнаг, че сме от прах и в прах ще се превърнем, кой скоро, кой по-късно...На излизане ни спря православен духовник, дочакал края на обреда в хола. Бил американец на служба към руската църква „Свети Дионисий” в Париж, подведомствена на Цариградската патриаршия. По време на обмяната изпъкнаха общи спомени да персонажи и места. Особено му останахме благодарни заради информацията около архидякон Дионисий Гийом, от абагарскшя ни контингент, от десетина години внедрен в православен манастир във Фрянция. Добрите ни чувства датират от лятото на 1955 г., прекарано заедно в манастира Шевтонь в Белжия - той всеоще студент, ние пресен доктор на богословието и асистен по мисиология в Папския богословски факултет „Серафикум”. Тъй като от известно време в антрето на параклиса на улица Оборище се предлагат редки книги на църковна тема (и доста изгодна цена), преди да си тръгнем си пъхнахме няколко томчета в чантата. Не за библиотеката ни, която е презаредена, а за жадуващи за духовна храна приятели от двете страни на верската граница.
неделя, 10 февруари 2008 г.
На тема канони
SUMMARY: A lively review of a recent publication on canon law, with the pretense to suggest new terms as against the consolidated ones in Bulgarian canonical parlance.
През целия период от началото на демократичните промени у нас Българската католическа църква се е въздържала да публикува солидна религиозна книжнина. Освен един нещастен превод на Американския катехизис на провалилата си междувременно „Школа от Чикаго”, преводът на мащабния Катехизис на католическата църква и една история на Източно-обрядната църква, стъкмена по съществуващ материал, досега нямахме нищо друго за да се похвалим пред света с някакво тежко църковно издание. Книгата во монс. Стефан Манолов, генерален викарий (протосингел) ва Софийско-пловдивската епархия (за напред „диоцез”), „Църковно устройство. Конституционно право на католическата църква”, поредица Каноническо право 1 (Пловдив 2007) 337 страници, се вписва достойно в недългия списък на книжовната ни съкровищница от последните времена.
Повече справочник, отколкото наръчник и още по-малко трактат, първият том от поредицата, която ни се обещава, предлага обяснения по целия спектър на структурата на католическата църква по реда на каноните, които съставляват обновения след Втория ватикански събор кодекс на католическата църква от западен обряд. Особено полезно помагало за онези, може би лишени от западно-европейска канонична литература и езикови познания, да си набавят точни данни за устройството на най-голямата конфесия в световен мащаб, каквато е католическата църква. Срещу заглавните латински термини на отделните параграфи се предлагат успоредни български понятия, някои доста оригинални, а други и спорни, поне доколкото изместват утвърдени вече такива в книжнината и в практиката на католическата църква в България. В този смисъл изданието издава стремеж, забелязан също в литургичните книги, в официоза на българската епископска конференция, даже в джобните каледарчета. Ако изданието беше предназначено стриктно за читателите от Кючюк Париж, никакъв проблем: просто навлизат в лексиката на катедралното духовенство. Работата обаче става сложна, когато в каноничния разговор се включат по-голям кръг от хора –духовници и съверци от другите епархии, инославни, верски неограмотени хора от медиите. Сигурно ще се озадачат, след като разберат, че Пловдивско-софийският епископ, без да е патриарх, екзарх или архиепископ, си има цял диоцез - както дядо Максим с десетте подведомствени му епархии на БПЦ, всяка една със собствен коскуджам митрополит и „подпомощните” им викарии епископи. Във всеки случай и наши, и ваши (би трябвало да) живеят еднакво в митрополия, на латински curia (в превод: диоцезна курия).
През целия период от началото на демократичните промени у нас Българската католическа църква се е въздържала да публикува солидна религиозна книжнина. Освен един нещастен превод на Американския катехизис на провалилата си междувременно „Школа от Чикаго”, преводът на мащабния Катехизис на католическата църква и една история на Източно-обрядната църква, стъкмена по съществуващ материал, досега нямахме нищо друго за да се похвалим пред света с някакво тежко църковно издание. Книгата во монс. Стефан Манолов, генерален викарий (протосингел) ва Софийско-пловдивската епархия (за напред „диоцез”), „Църковно устройство. Конституционно право на католическата църква”, поредица Каноническо право 1 (Пловдив 2007) 337 страници, се вписва достойно в недългия списък на книжовната ни съкровищница от последните времена.
Повече справочник, отколкото наръчник и още по-малко трактат, първият том от поредицата, която ни се обещава, предлага обяснения по целия спектър на структурата на католическата църква по реда на каноните, които съставляват обновения след Втория ватикански събор кодекс на католическата църква от западен обряд. Особено полезно помагало за онези, може би лишени от западно-европейска канонична литература и езикови познания, да си набавят точни данни за устройството на най-голямата конфесия в световен мащаб, каквато е католическата църква. Срещу заглавните латински термини на отделните параграфи се предлагат успоредни български понятия, някои доста оригинални, а други и спорни, поне доколкото изместват утвърдени вече такива в книжнината и в практиката на католическата църква в България. В този смисъл изданието издава стремеж, забелязан също в литургичните книги, в официоза на българската епископска конференция, даже в джобните каледарчета. Ако изданието беше предназначено стриктно за читателите от Кючюк Париж, никакъв проблем: просто навлизат в лексиката на катедралното духовенство. Работата обаче става сложна, когато в каноничния разговор се включат по-голям кръг от хора –духовници и съверци от другите епархии, инославни, верски неограмотени хора от медиите. Сигурно ще се озадачат, след като разберат, че Пловдивско-софийският епископ, без да е патриарх, екзарх или архиепископ, си има цял диоцез - както дядо Максим с десетте подведомствени му епархии на БПЦ, всяка една със собствен коскуджам митрополит и „подпомощните” им викарии епископи. Във всеки случай и наши, и ваши (би трябвало да) живеят еднакво в митрополия, на латински curia (в превод: диоцезна курия).
Новият приемник на Лойола
SUMMARY: A profile of the new Preposit General of the Society of Jesus, fr Adolfo Nicolas, umtil now for over forty years in Japan
На 19 януари в Рим бе избран новият генерален настоятел на отците йезуите, след преждевременното оттегляне на предшествениса му Той е иснпанският йеромонах Адолфо Николас, 71 годишен, до последно служил в Япония цели 43 години, от където дойде също най-известният му предшественик в средата на миналия век, отец Педро Арупе, също испански гражданин. Той поема върховното ръководство на близо 20 000 духовници, разпределени в 127 страни на петте континента. Роден през 1936 г., от 1953 е в редиците на йезуитския орден. Следва в известния университет Алкала` край Мадрид, а през 1960 г. е изпратен в Япония за да усвои основно езика и културата на японците, константна мечта на всичики йезуити, тръгнали по стъпките на евангелизатора на страната на Изгряващото слънце, св. Франциск Ксаверий (1306-1552). В началото на 70-ти години специализира семиология (еволюция на знаците и представите в отделните културни среди) в Григорианския университет в Рим.
В продължение на 30 години преподава догматика в университета Sophia в Токио, ръководена от отците йезуити. Същевременно през 1978-1984 оглавява Пасторалния институт в Манила. От 1993 г. е ангажиран с регионалното ръководство на ордена в Япония, Източна Азия и Океания.
На 19 януари в Рим бе избран новият генерален настоятел на отците йезуите, след преждевременното оттегляне на предшествениса му Той е иснпанският йеромонах Адолфо Николас, 71 годишен, до последно служил в Япония цели 43 години, от където дойде също най-известният му предшественик в средата на миналия век, отец Педро Арупе, също испански гражданин. Той поема върховното ръководство на близо 20 000 духовници, разпределени в 127 страни на петте континента. Роден през 1936 г., от 1953 е в редиците на йезуитския орден. Следва в известния университет Алкала` край Мадрид, а през 1960 г. е изпратен в Япония за да усвои основно езика и културата на японците, константна мечта на всичики йезуити, тръгнали по стъпките на евангелизатора на страната на Изгряващото слънце, св. Франциск Ксаверий (1306-1552). В началото на 70-ти години специализира семиология (еволюция на знаците и представите в отделните културни среди) в Григорианския университет в Рим.
В продължение на 30 години преподава догматика в университета Sophia в Токио, ръководена от отците йезуити. Същевременно през 1978-1984 оглавява Пасторалния институт в Манила. От 1993 г. е ангажиран с регионалното ръководство на ордена в Япония, Източна Азия и Океания.
петък, 8 февруари 2008 г.
РАЗГОВОР С МИСЛЕЩИ БРАТЯ
SUMMARY: Requested replies to questions by two readers -the one asking why do we use the plural "we". "us,"when referring to ourselvesq instead of "I", "me" ( R& Just a bad habit), and the other enquiring about a book on Pope John XXIII, actually his Bulgarian Agendaem about to come out in Bologna (Italy)
Дължими отговори на двама читатели на блога ни:
ДРЕ: Множественото число, което ползваме във Абагар се дължи изключително на настроението ни когато започнахме да го подготвяме през лятото на 1991.. Беше просто закачка, превърнала се в „запазена марка”, от която ни е трудно да се откажем, въпреки че, редакционно, често ни тежи. Сигурно сте забелязали, че и в заглавието на вестника сме запазили една графична грешка от първия брой. Все още сме в недоумение дали да запазим множественото число в изданието на Дневника за последните близо 20 години, който предстои да излезе от печат през следващите месеци....
Ангелина вл: В чекмеджето нямаме ръкопис за Йоан ХХІІІ. В разтовора ни във Виенското вероятно е станало въпрос за Бележниците на покойния папа, които постепенно се издават от наши приятели в Болоня. Току що получихме коректурите на увода към тези от престоя му в България (1925-1934), които скоро ще се излязат на бял свят по грижите на абагарския ни фен, проф. Massimo Faggioli.
Дължими отговори на двама читатели на блога ни:
ДРЕ: Множественото число, което ползваме във Абагар се дължи изключително на настроението ни когато започнахме да го подготвяме през лятото на 1991.. Беше просто закачка, превърнала се в „запазена марка”, от която ни е трудно да се откажем, въпреки че, редакционно, често ни тежи. Сигурно сте забелязали, че и в заглавието на вестника сме запазили една графична грешка от първия брой. Все още сме в недоумение дали да запазим множественото число в изданието на Дневника за последните близо 20 години, който предстои да излезе от печат през следващите месеци....
Ангелина вл: В чекмеджето нямаме ръкопис за Йоан ХХІІІ. В разтовора ни във Виенското вероятно е станало въпрос за Бележниците на покойния папа, които постепенно се издават от наши приятели в Болоня. Току що получихме коректурите на увода към тези от престоя му в България (1925-1934), които скоро ще се излязат на бял свят по грижите на абагарския ни фен, проф. Massimo Faggioli.
четвъртък, 7 февруари 2008 г.
АБАГАР, БРОЙ 2, 2008 –Предпечат
SUMMARY: A preview of the upcoming number 2 (February 2008) of ABAGAR with a leading article on the lecture Pope Benedict XVI was supposed to give at La Sapienza University of Rome on January 17th; an introductory essay on catholic Diaspora in Bulgaria; reviews of for booksq one of the; strongly critical of the Catholic Church.
Акцент на броя е анализ на случая с непроизнесената лекция на папата в Римския университет на 17 януари, с закрючението, че в същност става въпрос за кой има право да говори разумно както по въпросите на вярата, така и по тези на науката. В из.ожението е вк.ючено обобщение на словото, което Светият отец възнамеряваше да произнесе.
Едно есе за образа на духовния пастир ни въвежда в поредицата за католическата диаспора в България по местата, където са лишени от храм и свещеник.
Хроника на едно събрание на фпанцискани в град Раковски с оглед посочването на делегат за избора на провинциален настоятел във Варшава през следващите седмици.
В различни рубрики се представят четири книги - нашумели и нетолкова. От особен интерес е автобиографията на Руси Дженев, „Храмът”, с полемиката й около строящата се катедрала Света Богородица Фатимска в Плевен.
В Дневника за месец януари за отбелязване са срещата с проф. Нансен Бехар и проф. Никола Цанков на 20-ти, представянето на ктига за българите в Букурещ на 24-ти и събранието на францисканите на 28-29 януари.
Акцент на броя е анализ на случая с непроизнесената лекция на папата в Римския университет на 17 януари, с закрючението, че в същност става въпрос за кой има право да говори разумно както по въпросите на вярата, така и по тези на науката. В из.ожението е вк.ючено обобщение на словото, което Светият отец възнамеряваше да произнесе.
Едно есе за образа на духовния пастир ни въвежда в поредицата за католическата диаспора в България по местата, където са лишени от храм и свещеник.
Хроника на едно събрание на фпанцискани в град Раковски с оглед посочването на делегат за избора на провинциален настоятел във Варшава през следващите седмици.
В различни рубрики се представят четири книги - нашумели и нетолкова. От особен интерес е автобиографията на Руси Дженев, „Храмът”, с полемиката й около строящата се катедрала Света Богородица Фатимска в Плевен.
В Дневника за месец януари за отбелязване са срещата с проф. Нансен Бехар и проф. Никола Цанков на 20-ти, представянето на ктига за българите в Букурещ на 24-ти и събранието на францисканите на 28-29 януари.
Абонамент за:
Публикации (Atom)