петък, 21 септември 2007 г.

събота, 15 септември 2007 г.

АБАГАР 190-Предпечат

SUMMARY: A preview of next issue of our magazine Abagar, number 10 (October 2007). To notice an article on Mother Teresa’s night of the soul, revealed by her latest biography; the anniversaries of two Bulgarian priests, born in the same town and following similar paths, who died on the same day, although in different years; the story of the sunken cathedral of Sofia; the announcement of a new blog (www.sursumcorda1.com), which promises to give exclusively positive information about the churches in Bulgaria.

Октомврийският брой на в. Абагар след броени дни ще бъде в ръцете ви. Следва съдържанието му.

Акцент: Вярата, терзание на неверието, по повод последната книга за Майка Тереза Калкутска, с откровенията за духовната й битка за вярата.

Рубрика Modus Vivendi представя новия блог на кръг Абагар (http://www.sursumcorda1.blogspot.com/), с оригинална концепция за „добрата новина”.

Репортажи за две събития с абагарско участие: изложба в Банско на 1 септември и вечни обети в Белене на 12 септември.

Съдбата на потъналата в земята Софийска катедрала „Свети Йосиф”.

Годишнини на Проф. Йосиф Гагов, починал през 1967 г., и на Йосиф Търновалийски, последния ефемерий на бившия цар Фердинанд, загинал през 1992 г. , и двамата на една и съща дата, 14 септември.

В Рубриките, между другото, четем: репортаж за кончината на сиамеца Ми-Ну (1993-2007), пресни църковни вести; редове из нашата кореспонденция; признание на грешки в последния брой; рецензиия на житие на св. Гаврил на Прескръбната Дева, пресен превод от италиански.

четвъртък, 13 септември 2007 г.

Отец Йосиф Търновалийски, 15 години по-късно

SUMMARY: On September 14th, recurs the 15th anniversary of the death, in a car accident, of Capuchin father Yosif A. Tarnovaliyski (1915-1992), a chaplain to former king Ferdinand of Bulgsria and a historian and translator.

При пътна катастрофа на магистрала Тракия на 14 септември преди 15 години, заедно с още трима събратя, загина на 77-годишна възраст капланът-eфемерий на бившия цар Фердинанд, отец Йосиф Антоний Търновалийски (1915-1992). След близо 60-годишно изгнание, той току що се беше завърнал в родината и вече разгъваше църковната си дейност у нас. Роден в село Калъчлий, днес квартал Генерал Николаево на град Раквски, съвсем млад поел пътя на монашеския подвиг в редиците на отците капуцини, действащи в България още преди освобождението сред павликяните в района на Пловдив (1840). След завършването на орденското си образование в Тирол, немско-говорящия регион в Северна Италия, в края на 40-те години, първоначално работи в главната католическа енория на столицата към катедралата „Свети Йосиф”. Когато през 1941 г. дотогавашният каплан на бившия монарх, монс. Иван Романов, бе назначен за епископ на Софийско-пловдивския викариат, посочил на царя като свой достоен приемник нашия отец, тогава известен като „брат Зенон”, име, което не се харесало на работодателя му и се наложило да се преименува именно „Йосиф Антоний”. Останал при царя в резиденцията му в Словакия през по-голямата част от Втората световна война, свидетел на изрядното благочестие на стария цар. Бил освободен от длъжност след като царят бил настанен в родовото имение в Кобург, тогава Западна Германия. С големи премеждия успял да се добере до генералната квартира на отците капуцини в Рим, където му било поверено управлението на орденския исторически музей. Издаде няколко научни изследвания в областта на историята на францисканите и преведе редица религиозни книги на български, между които тъй наречения Немски катехизис, останало в ръкописна форма. През 60-те години работи като духовник (ефемерий) в градската болница на Мерано, а от началото на 70-те като помощник, а после и приемник на големия приятел на България, монс. Франческо Галлони, в Ла Монтанина, северно от Венеция. До завръщането си в България след промените, пак беше на работа в Мерано. Изгубихме един стълб за възраждането на Българската католическа църква, когато най.много се нуждаехме от хора като него.

вторник, 11 септември 2007 г.

Добрата новина

От днес стартира новия блог на кръга АБАГАР, който, ако е успешен, ще прерасне в отделен сайт с много по-широки функции. Повече за него ще намерите на адрес http://www.sursumcorda1.blogspot.com/ . Молим, челно място сред Предпочитаните!

Sursum Corda означава „Горе сърцата” и е възглас от предисловието в католическата и православната литургия. Въведение е на евхаристийния канон (анафора).

неделя, 9 септември 2007 г.

Отец Проф. ЙОСИФ ГАГОВ (1915-1967)

SUMMARY: Commemorating a Bulgarian scholar, Prof. Yosif Gagov, on the 40th anniversary of his death in Rome on Sept.14th, 1967, at the age of 52. A Franciscan Friar, he was strongly engaged in the assistance of his fellow-countrymen, who had fled the country during the most cruel years of Stalinism.
Отлетяха вече 40 години от оня траурен 14 септември 1967 г., когато в частната клиника на д-р Асен Чолаков (брат на писателя Петър Славински) на 4 километър от Via Appia Nuova край Рим се прощаваше с живота един от лидерите на България извън България. Отец Гагов беше като баща на стотиците българи, които през онези години напускаха родината, за да избегнат тоталитарния режим, тогава все още закоравял в сталинския си формат. По звание той беше францисканец, посветил се на този идеал от юношество, преминавайки през орденските школи в Бююк дере край Цариград (1925-1929), Сполето (1929), Асизи (1930-1937), Рим (1937-1946), а после преподавайки патристика и християнска археология във висшата им школа, Папския богословски факултет „Серафикум” (1946-1967). Включи се в социалната дейност сред българските политически емигранти в Италия след едно пътуване в родината през втората половина на 1947 г., превърнало се в кошмар (съвпадаше с екзекуцията на Никола Петков). За малко да не остане сам в капана.Манастирът, където живееше в Рим, известен като Лозето (La Vigna), се превърна в генерална квартира за българите, изпаднали в нужда – беше повече от консулска служба и посолство. Някои сънародници намираха даже подслон и малко работа в голямото манастирско имение. Като доцент Гагов трябваше същевременно да поддържа академичните стандарти на специалностите си или да избира между тях и сънародниците. Издаде си изцяло първата докторска дисертация за беседите на презвитер Козма срещу богомилите, защитена в Папския източен институт (1942); рециклира втората, защитена в Папския археологически институт (1945), като серия от статии по различните латински наименования на светите мощи на древни християнски мъченици. С течение на времето научната продукция изоставаше на все по-заден план пред призивите за помощ от страна на сънародниците, изпаднали в нужда. От края на 1949 г. му се наложи също грижата за българското предаване по вълните на Радио Ватикан – първо едно седмично предаване, после три, до четири малко преди смъртта му. Пътува често до местата, където като първо биваха настанени сънародниците ни, известните „лагери” в околностите на Рим, край Неапол и Триест. После също в Гърция и Турция. Установи трайни връзки с някои от лидерите на първоначалната българска емиграция – бивши политически, дипломатически и военни величия. Стана близък и с двореца в Мадрид, където специално гостува през 1956 г. Със собствени сили и средства издаваше едно, първо циклостилно, а после и печатно списание, с отлично литературно качество, „Емигрантски вести”, и с няколко знаменити сътрудници (Христо Статев, Павел Павлов, Емил Тумпаров), днес библиографска рядкост, продължило около пет години.Разболя се след едно пътуване до Франкфурт/Майн през есента на 1965 г., където трябваше да говори за атеизма в България. Първоначално приписваше увеличаващите се стомашни болки на някакво отравяне, сервирано му от „вразите”. Когато обаче манастирското началство го задължи да се подложи на преглед в началото на януари 1966 г., се оказа че в недрата му се беше образувал рак на панкреаса. Оперираха го по спешност в клиника „Калвария” на 26 януари 1966 г. Оправи се временно, пак яхна легендарната си моторетка и тръгна по римските павета, като че ли нищо не е било. Трая така около година и половина.Погребението му беше като триумф. Негови некролози се появиха във всички емигрантски списания от времето – а те не бяха едно или две. Обрисуваха профила му както Свободна Европа, така и Гласът на Америка. Радио Ватикан пусна негов запис по случай смъртта на друг съратник – като че ли говореше за собствения си край. Колко било тъжно, че сега имало думи, които покойният нямало начин да чуе. През 1977 г., във връзка с десетата годишнина от кончината му, и ние издадохме малка книжка („Отчето. Отец Йосиф Гагов, 1915-1967”, Samizdat Abagar 1977, 76 стр., с илюстрации) със спомени за него, които тогава ни се сториха толкова отдалечени във времето, а ето че станаха вече 40 години. Вечна му памет.

четвъртък, 6 септември 2007 г.

На изложба в Банско

SUMMARY: The opening ceremony of a unique exhibition of glass-art sculptures by Angelina Pavlova, of our equip, on September 1 in Bansko, the expanding winter resort of Bulgaria about 100 miles south west from Sofia, was an occasion to express our appreciation both for the artist and for the superb quality of her art.

По покана на скулпторката Ангелина Павлова пътувахме специално до Банско, за да присъстваме на откриването на изложбата й „Стъклени страсти” на 1 септември в хотел Вила Рока. Подреждането на експонатите пое по-голямата част от съботата и неделния ден, но в часа на откриването пластиките на Ангелина превърнаха достъпите и хола на хотела в уникална галерия на „остъклени страсти”. Характерния й стил на противопоставяне и съпоставяне на идеи и емоции (оксиморони), вградени в твърдия и същевременно крехък материал, предаваше художествен смисъл на иначе оголени и празни кътчета на пространството, като че ли родени точно за това място: „Цветя на любовта”, „Танго”, „Ангел”, „Птица”, „Дъга”, „Викингска глава”. В 19 часа в хола се бяха събрали десетки любители и ценители на необичайното изкуство, видимо всички силно мотивирани не само да се запознаят с каноните и крайния продукт на жанра, но и да се потопят във вълшебната атмосфера, каквато само стъклото е в състояние да създаде. Нямаше формално представяне нито на художничката, нито на творбите й. Веднага бе пуснат половинчасов филм, с автор, режисьор, продуцент, актриса и спикер (на български и на английски) самата Ангелина. Ефектът, по признание на всички, беше поразителен. Муха да беше прекосила пространството, щеше да се чуе: толкова безшумно беше мълчанието на присъстващите – специално дошлите, случайните гости, даже децата кръжащи около постаментите. Имаше такива дошли от други градове, научили за събитието от интервюто от близо час и половина, дадено от художничката след полунощ на 30 юли в ефира по Хоризонт Повечето от присъстващите останаха пред експонатите и в непринуден разговор с организаторите на изложбата до късно след полунощ. Радио Благоевград разпространи интервю с героинята от деня в предаването си в 21 часа , докато още течеше церемонията по откриването, а следващите няколко дни, докато останахме във водещия курортен град, бяхме свидетели как нови посетители сновяха все тъй въодушевени пред уникалните скулптури, които остават в хола на „Вила Рока” до края на месеца.

вторник, 4 септември 2007 г.

Ми-Ну (1993-2007)

SUMMARY: An Obituary on the occasion of our Siamese cat’s departure at the age of 14, after a life of service to the good cause of Abagar –newspaper, home and idea- both in Rome and in Sofia (Bulgaria). My-Nu died on September 3rd and was buried the following day in our garden among tufts of Bulgarian wild geraniums.


То не беше коте като коте, а сиамец като човек с умения и характер. Разпознаваше добрите, избягваше лошите, гонеше натрапници и злонамерени. Появи се в тъмното на Петровден 1993 г. на частна улица Лугано край Рим, където се намираше тогава Дом Абагар. Плачеше на своя език за подслон поне за една нощ. Или се беше загубил, или някой го беше изхвърлил. Първа го забелязала 14-годишната отличничка Арджия, която тогава ни гостуваше, и му оказа първите грижи. Разнесохме го до всички домакинства от улицата, без никой да го разпознае като свое. Съседът ни ветеринар благоволи да го прегледа и изрече: „Здрав, породист едномесечен сиамец. Вземайте си го”. Първоначално го кръстихме „Жози”, но гостуващите ни следващите дни френско-говорящи приятели го прекръстиха „Ми-Ну”, понеже тъй се наричали във Франция всички непознати котки. По-нататъшното му професионално развитие е всеизвестно на всички посетители на дома и читатели на вестник Абагар, където името му е най-спряганото сред други понятия. Научи се да разбира езици и настроения, да забавлява гости и домакини, даже да пътува със самолет, където се превръщаше в атракция за стюардеси и пилоти. Покрай него, граничните власти затваряха око на дребни (и по-сериозни) наши нарушения. Прелистете си страниците на в. Абагар или кликнете на интернет-портала ни (www.abagar1.com) за да си припомните всички онези подробности. Нека споменътза него да породи у вас добрите чувства, които изпитвахте в гостоприемния му дом на морския бряг край Рим или на Витошката кота край София. А Ми-Ну да почива в мир сред здравеца, където го положихме, обвит в последния брой на в. Абагар, заедно с любимите му предмети и играчки, рано сутринта на 4 септември 2007 A. D.