понеделник, 23 юни 2008 г.

АБАГАР, ПРЕДПЕЧАТ БРОЙ 6 (ЮНИ) 2008

SUMMARY: A Preview of the much delayed June issue of our Abagar Magazine. Much attention must be paid to an analysis of Pope John XXIII’s Private Notes during his stay in Bulgaria between 1925-1934, as well as to a memorable trip through six European countries and a sea in May 10-28th .

Поради летните отпуски, юнският брой на в.Абагар ще излезе с известно закъснение около средата на следващия месец, като интернет изданието му ще пререди печатното с около една седмица.
Броят съдърда: Коментар на Архим. Проф. Георги Елзъров за римското честване на 24 Май; Анализ от същия на Тайните бележници на Архиепископ Анджело Джузеппе Ронкалли, бъдещия Папа Йоан ХХІІІ, от времето времето на престоя му в България (1925-1934); Есе за любовта от Светлана Караджова; История на банатското село Драгомирово от същата; Спомени на Елдъров от обстановката около кончината на Папа Йоан ХХІІІ преди 45 години.
Сред Рубриките: Вести (нова световна статистика на католическата църква; нов папски нунций в България; нови отношения Рим-Москва; предстоящо пътуване па Папа Бенедикт ХVІ в Австралия); Некролози: Светлозар Раев (1927-2008); Лаура Асенкова (1928-2008); пребогати летописни страници в Дневника ни за Май 2008 с едно паметно пътуване из Европа и участие в римските чествания ва Светите братя.

събота, 21 юни 2008 г.

„ДА ИМАМ ПРЕДВИД”

SUMMARY: A preview of a soon to come out of press daily account of expenses, kept by archbishop Angelo Giuseppe Roncalli while serving as visitator and apostolic delegate in the Balkan country between 1925 and 1934. Apart from giving a real-life portrait of the future Pope, the publication adds new light on people and situations further documented by the editor, the Bologna Prof. Massimo Faggioli, with the help of information he draws from the Secret Vatican Archives and the 5 volume Diaries of Cyril Korolevsky, who visited Bulgaria about Roncalli’s time, appearing these past weeks in Rome.

С това заглавие, “Тайните бележници на Ронкалли в България (1925-1934)”
( Tener di conto. Le agendine di Bulgaria 1925-1934), проф. Массимо Фаджоли (Massimo Faggioli) от Болонския Институт за религиозни проучвания преди дни е предал за печат последния том от загадъчните тайни бележници на бележития папа Йоан ХХІІІ (1958-1963), които той водел от младини в началото на миналия век до кончината си преди 45 години на 3 юни 1963 г. Очаква се те да излязат от печат до края на септември. Поради специалните връзки на Абагар с престижната болонска институция бяхме упълномощени да ползваме последните коректури на текста за да представим уникалния за историята на Българската католическа църква документ, като че ли вече излязъл от печат.
Доскоро съществуваше опасение, българският период от живота му да не е бил описан в тайната нишка наблюдения запечатани в този своероден сериал, тъй като през последните 40 години от кончината му за такива бележки не беше открита следа в предполагаемите хранилища на писанията на покойния папа, с предположението, че по всяка вероятност те са били или изгубени, или просто никога не са били писани поради някакво нарушение в навика на бъдещия папа да си води такива бележки. Следователно серията включваща респектиращите томове за периодите от неговия живот в Италия от младините до назначаването му в България (1905-1925), в Цариград (1935-1944), Париж (1945-1953), Венеция (1953-1958) и във Ватикана (1958-1963), обещаваше една десетгодишна хронологична дупка за годините от престоя му в България (1925-1934) – с едно единствено попълнение за септември-декември 1934 г., когато писателското настроение на Ронкалли внезапно се събужда с подробни щрихи за всеки ден от четиримесечието. Те обаче визират, не България, а предстоящата нова фаза от живота му, мисията в Цариград, която ще продължи също едно десетилетие.
Докато специалистите от Болоня не бяха озадачени от поредицата разновидни тефтерчета, на които Ронкалли водел предимно сметките си на българска територия, какво от кого е получил и колко на кого е раздал. От прегледа им се получава една не по-малко интересна картина на спонсори и клиенти, която по себе си представлява основа за разследване на дейността и разнопосочните взаимоотношения на бъдещия папа през периода на неговото служене в България.

Работата по-издаването на този документ съвпадна с две изключителни архивни събития, които не са убягнали вниманието на прозорливия редактор на книгата и са позволили сухите цифри от бележниците да бъдат осветлени с изключително нови подтекстове за много от имената и ситуациите споменати в тях. Това са документите от Тайния ватикански архив касаещи България между годините 1922 и 1939, разсекретени миналата година, и петте тома Дневници на Кирил Королевски (1878-1959) излезли от печат и представени на света на учените на 21 май тази година (Виж тук Дневник на тази дата). По-голямата част от том ІІІ е посветена на пътуванията на Королевски в България през 1923 и 1924 г., като последното от декември 1924, по поръчение на папа Пий ХІ (1922-1939), предшества само с четири месеца идването на Ронкалли в София. Кураторът на изданието на представената тук книга е имал възможност да консултира цялата информация, съдържаща се в тези два фонда, където много от понятията споменати в Бележниците се препокриват с огромната маса данни съхранена в единия и в другия фонд. Той ползва тази допълнителна информация за да изправи един строго аналитичен увод към Бележншците, с размерите на отделна монография, както и да вметне многобройни бележки под линия към суровите данни за приходи и разходи, с които предимно се занимава Ронкалли в тефтерите си.




Сметки, сметки...

Българските бележници на Ронкалли започват с бележка за разход от края на декември 1925 г., пропускайки осемте първи месеци на българска земя, с някои от най-важните събития от неговата мисия в страната като първоначалния сблъсък с националната ни действителност (седмица преди стъпването му на българска територия на 25 април, е взривена Света Неделя), опознаването на духовенството сред което трябваше да посочи новия епископ на униатите, както и едно паметно пътуване сред католическото население в Тракия от Ямбол до Малко Търново (20-29 май).
Липсват също сметки от периода 1929-1930 година, времето на преговорите покрай царската сватба (25 октомври 1930), и възможността чрез тях да се установи самоличността на персонажи гравитиращи около него и в състояние да причинят някои развития около нея.

Приходите и разходите на Ронкалли в България вероятно няма да представляват голям интерес за почитателите му. Освен поради това, че показват още веднъж спартанския му живот и нагласата му да си дава точен отчет за сумите предоставени му за собствената издръжка и за свободно избраните от него благотворителни цели.
Освен редовните разходи по домакинството му на трите последователни адреса в София, на Люлин 7 (1925), Мусала 2 (1926-1931) и 11 Август 6 (1931-1934), чрез скромните суми, които редовно предоставя на секретаря си отец Методи Устичков и на домакинята сестра Магдалина, заедно с по-крупните за кюмюр и нестихващи повреди и ремонти, будят умиление такива разноски, като бакшиши (дваж на кондуктора на влака!) и чифт тиранти. От собствените му разноски по-забележителни са тези за пътуванията му до Италия, Истанбул, Букурещ, за собственото му семейство в Италия, обременено от борчове и разноски по башината им къща в родното село Сотто-ил-Монте, край Бергамо, където редовно се връща поне веднъж в годината, както и обгрижването си от софийски стоматолози – поверява им също зъбните проблеми на сестра си Анчилла, по време на посещението й в България през 1928.
От обществените му разноски най-високи са тези за бежанците от Македония и Беломорието и за изграждането на сиропиталището на ул. Пиротска. Сред най-честите получатели са няколко духовници или икономически затруднени, или избрани от него да се грижат за някакви уговорени цели. Такъв е отец д-р Йероним Стамов, въпреки че по друга линея същият се явява като истински „беляджия”, както става ясно от данните съдържани в Тайния ватикански архив и Дневниците на Королевски. Скромни суми, но редовно, получава също другия нарочен от събратята си духовник отец Раев, както и боледуващия в санаториума в Банкя отец Димитър Гоцев и отец Иван Николов, който присъства също като редовен получател в следващите етапи от Бележниците за Цариград и Турция.
Прави впечатления щедростта на Ронкалли към редица студенти и нуждаещи се от Македония и от Русия, първите най-вероятно по препоръки идващи от споменатия Стамов, силно ангажиран с македонските дела, а последните със сигурност по настояване на Ватикана, където през онези години съществува специална папска комисия Pro Russia към Ватиканския държавен секретариат.

Бележки под линия
Сухият език на цифрите запечатани в тетрадките на Ронкалли, който вероятно ще заговори по-разбираемо на професионални бюджетни анализатори, се съживява от редактора на изданията Массимо Фаджоли чрез бележките под линия, които успява да изправи с помощта на допълнителната информация, която черпи от съществуваща книжнина за този период от живота на Ронкалли и в частност монографията на Francesca Della Salda, Oboedientia et Pax. Il vscovo A.G. Roncalli tra Sofia e Roma ( 1989), и още повече от споменатите два фонда появили се съвсем наскоро, Тайния ватикански архив за частта му във връзка с България и Дневниците на Кирил Королевски, посещавал България малко преди идването на Ронкалли (1923-1924) и оставил невероятно количество данни за хората и положението в страната ни с точни наблюдения и забележки, които без съмнение са били от голяма полза за Ронкалли –толкова повече, че същият неведнъж е изказвал съгласие с вижданията на донякъде чудатия френски духовник.
Ще изберем няколко факта от по-широк интерес за нашите читатели.

Като първо е показателно мнението на Ронкалли по отношение на яркото присъствие на чуждестранно духовенство в България. Той си дава сметка, че успенци, възкресенци, пасионисти, въпреки че вече с известтен брой българи в редиците им, продължават да се подчиняват на чуждестранни национални ценности, предимно френски, и лесно могат да бъдат обвинени в българофобство. Поради тази причина, въпреки личното си приятелство и добрите чувства, той изрично се дистанцира от дейността на дон (после монсеньор) Франческо Галлони в България, считайки го прекалено близък на режима в Италия. Стига до там, че саботира чрез доклад до Светия престол плана му да създаде, с италианско финансиране, едно Аграрно училище в землището на Ахланово (днес Войводино), поради опасението си, че българското общество ще съзре в това опит за прокарване на италианските национални интереси в България.

По-мека е позицията му от тази на Королевски във връзка с предложението да се засили в България тежестта на родното духовенство по отношение на чуждестранното. Королевски предлага двете западнообрядни епархии да бъдат обединени под един епископ българин, Софийско-пловдивски Викентий Пеев, като Никополски Дамян Теелен, холандец и франкофил, бъде назначен на друг, достоен за него пост в чужбина. Ронкалли предлага просто да бъде повишен статута на Пеев, от апостолически викарий на редовен епархийски архиерей, а ведомството му от Софийски-пловдивски викариат на Софийско-пловдиска епархия (днес: диоцез). Целта била българинът да изпъкне пред северния си колега.

Определено бъпгаролюбова е позицишята му по отношение на останалите по родните си места в Егейска Македония българи униати, след изселването на част от тях в България и Сърбия.
В редица доклади до Ватикана той настоява да се запази правото им на българо-славянско богослужение сред тях, предимно в Солун, Кукуш, Енидже Вардар, порицавайки същевременно гръцките униати, главно пришълци от Източна Тракия, че им налагат гръцко богослужение, и го прави въпреки силното лоби, на което гърците се радват през онези години пред Светия престол (грък е генералния секретар на новосъздадената Конгрегация за източно-обрядните църкви). Предполагаме, че по този повод Ронкалли е бил съветван от отец Йероним Стамов, който се ползва със силни позиции в средите на ВМРО.

От българските тефтери на Ронкалли графа приходи, става също ясно, че в Солун съществува някакъв фонд за обезщетяване на църковните лица прокудени от Егейска Македония в следствие на Балканските войни и размяната на населения през 1923 г. От там се облагодетелстват стват Стамов, Николов, Гоцев, епископ (в оставка) Епифаний Шанов, последен епископ на Българския викариат в Солун.

От общо църковен интерес е също становището на Ронкалли покрай царската сватба от 1930 г. и последвалите напрежения между Светия престол и България. Авторът е пропуснал да извади цитати от времето на преговорите и сключването на брака, но ни представя достатъчна информация покрай кръщението ва княгиня Мария Луиза. Според доклада на Ронкалли, считан за много близък с двореца, през целия период на бременността, царицата е била държана изолирана от контакти с католическата църква и лично с него. Това означавало наличието на дългосрочен план да се подмени поетия ангажимент княгинята да бъде кръстена в лоното на католическата църква.

Право на дума...
Уводът на Фаджоли по себе си представлява една оригинална аналитична оценка на периода от престоя на Ронкалли в България. Като първо той пристига тук без някакъв предишен опит с Изтока, даже изобщо с някаква страна извън Италия. В същност това е първия му сблъсък с външния свят. Сам той остава с впечатлението, че е оставен да се справя сам извън собствената си среда в една обстановка, която не познава и му е чужда.
Сметките, които води, не му са наложени от никого, прави го за пред себе си и пред Бога, свикнал от малък да мисли, че скромният живот е духовна ценност по себе си и трябва да се преследва с ограничения и икономисване.

Тук у нас той изгражда също своята визия за обединението на християните. Вместо „унии” , чрез споразумения на върха с оглавяващите различните църкви, ако не и с държавните им владетели, в България той започва да разбира, че преди всичко е нужна духовна подготовка, едно взаимно навлизане в съответните ценности на отделните църкви. Въпреки че в докладите си до Светия престол, както и в частната си кореспонденция той издава влиянието на двамата си интелектуални ментори в сектора на „унионизма”, Кирил Королевски и Мишел Д`Ербини, и двамата посещавали България преди него, той се различава от тях с по-голямото си разбирателство и уважение към местните хора –верни и клир.

С тази цел той се движи из цялата страна до най-отдалечените населени места в пограничните зони, отдава чест и се запознава с църковните водачи на всички религиозни общности в страната. Общува специално със Софийски митрополит Стефан, изказвайки разбирателство и съпричастност с проблемите му.
Тъй като контурите на мисията му не са ясно определени от Рим той проявява гъвкавост и изобретателност в посоките и инициативите, които предприема. Движи се като мисионер, без да бъде такъв, като дипломат без да е имал някакъв дипломатически статут, като икуменист преди да назрее духа на икуменизма, убеден почитател на българските национални каузи и правата на България по целия ни граничен периметър, без да е бил пряко или изрично ангажиран в никоя от тях.
На кратко, Ронкалли идва в България като продукт на своето време в Италия, и се тръгва като човек с усещане за качествата на чуждото и различното.
И така се породи идеала на Вторшя ваникански събор, който успява да осъществи тридесет години по-късно от съприкосновението си с българската действитерност.

Архим. Проф. Георги Елдъров

сряда, 18 юни 2008 г.

IN MEMORIAM: СВЕТЛОЗAР РАЕВ (1927-2008)

SUMMARY: An obituary of former Bulgarian ambassador to the Holy See, Svetlozar Raev (1998-2001), who previously had served also as Bulgarian delegate to the Parliament. of Europe in Strasburg.

Вторият български посланик при Светия престол, Светлозар Раев, от четиридесет години изгнаник извън пределите на родината, накрая посрещна последната си битка на българска земя: починал на 17 юни в Пирогов. Панихидата му е насрочена в Свети Седмочисленици в 15 часа в петък.
Покойният пристъпи на ватиканската си служба с богатия опит набран през десетилетията, като политически репресиран в България, най-вече поради престижа на фамилията си Раеви, оставили следа в летописите на Македония през военните години: баща му бил губернатор на Скопие до края на войната. Възпрепятстван да следва и наказан в мините нае Бобов дол, през 1968 г. се озовава на Запад, когато и се запознахме на една среща осъществена в Париж чрез общия ни познат отец Борис Щипков (1918-1988), негов надзорник във Френския колеж около 1948 г. На Запад специализира история на изкуството – архитектура, което му позволява да общува с водещи архитекти в Германия, а за препитание служи като уредник на Рейнския музей в Кьолн. След промените у нас той се превръща в мост между демократичните сили и Народната партия на Конрад Аденауер и Хелмут Кол. Служи два мандата в Парламента на Европа в Стасбург, където успява да прокара единствения признат принос на България в летописите на институцията, Декларация за възпитаване в правата и задълженията на европейските граждани (1999). Тогава той е вече посланик във Ватикана (1998-2001). На Ватиканската си служба се отличи с висотата на своите контакти и конкретната подготовка на посещението на папа Йоан Павел ІІ в България (2002), когато никой не се сети да го покани на някоя от проявите. Sic non vobis mellificatis apes! Най-безцеремонно отстранен от поста от негови бивши клиенти по седесарска линия малко преди те самите да загубят постовете си, той продължи да се бори за права и задължения на европейските граждани с предложения и проекти, които настоятелно разнасяше по комисии на европарламента. Два варианта бяха представени на два поредни коликвия Абагар през 2003 и 2004. За последно му гостувахме в дезайнерския му дом в елитния квартал Фрауенкирхе в Кьолн през лятото на 2005, през дните на Световната среща на младежта, удостоена с първата визита на новия папа Бенедикт ХVІ извън римското си седалище. Някак с това събитие свързваме образа на бивишия посланик във Ватикана, останал духом млад през всички изпитания на живота. Нали Спасителят е казал, че на такива е царството небесно.

сряда, 4 юни 2008 г.

IN MEMORIAM: ЛАУРА АСЕНКОВА (1928-2008)

SUMMARY: An obituary of Laura Assenkova (1928-2008), daughter of a Bulgarian diplomat in Rome, who chose freedom in the West after Communism took over in Bulgaria, Laura lived her exile close to Bulgarian freedom fighter Ivan Mihailov (1896-1990) and assisted him in writing his five volume memoirs.

Римлянка по рождение и житейско поприще, Лаура беше едно от стабилните български присъствия във Вечния град. Дъшеря на „вечния” служител към българската царска легация на улица Quintino Sella в Рим, Наум Асенков, тя се озова, заедно с родителите си и по-малката сестра Мимоза, сред първите невъзвръщенци през 1947-1948 г.. По стечение на обстоятелствата семейство Асенкови се явиха и като най-близки и крайно дискретни съмишленици на войводата Иван Михайлов през цялото време на полувековното му римско изгнание. Доколкото ни е известно, Лаура му е помагала за изправяне на текста на петтомното издание на неговите Спомени и сигурно е занесла със себе си в отвъдното подробности от негови разкази. Когато на 19 юни 1988 г. Ванчо ни удостои с изключително посещение в дом Абагар на морския бряг край Рим, сред малката си тричленна свита ни доведе също Лаура, която не бяхме виждали от детските й години. Източно-православна по рождение и убеждение, тя предпочиташе да се черкува в източно-обрядната църква „Свети Антоний Велики” към Папската духовна семинария „Руссикум”. Там бе извършено и опелото й в деня на Светите братя и славянската писменост, точно когато в близката базилика „Санта Мария Маджоре” българската правителствена делегация, дошла специално в Рим за честванията, се прекланяше пред плочата възпоменаваща благославянето на славянските писмена от страна на папа Адриан ІІ през 868 г., в присъствието на Светите братя и на учениците им Горазд, Климент, Наум и останалите седмочисленици. Сигурно към тях ще се е присъединил , като осми, също духът на Лаура за недългия път към небето.

понеделник, 2 юни 2008 г.

ПРЕДИ 45 ГОДИНИ

SUMMARY: Recalling the departure of Pope John XXIII on June 3rd, 1963, with some personal experiences and the witness of American writer Herbert Kubly (1915-1996), queuing with the crowd of faithful in the night, although a religious skeptic himself, to venerate the memory of good Pope John.

Преди 45 години, на 3 юни, около 19.00 часа във Ватикана склопваше завинаги очи „българският папа” Йоан ХХІІІ, бившият Анджело Джузеппе Ронкалли, прекарал в България, както сам твърдеше в словото си от Цветница 1959 г., най-жизнените години от живота си (1925-1934). За последно бяхме получили благословията му и стиснали ръката му точно 20 дни преди, на 13 май по обяд, когато на всеслушание изрече думите: „Нека довършим събора (сиреч Втория ватикански, открит от него на 12 октомври предишната година), ще ви посетя”, или текстуално на италиански език „Finiamo il concilio e vi vengo a trovare”. Или още не осъзнаваше тежката болест, която щеше да го покоси три седмици по-късно, или говореше пророчески за някакво мистично посещение в Серафикум, където обитавахме, или направо в България, която много обичаше, където не бяхме стъпвали от 35 години...Здравословната му криза се изострила неочаквано около седмица след аудиенцията от 13 май и площад Свети Петър незабавно се превърна в чакалня за хиляди верни и чисти почитатели на „добрия папа” за да чуят последните подробности за хода на кризата и, по.късно, за последната му битка със смъртта, с поглед обърнат към работния му кабинет на третия етаж на Апостолическия дворец, от където толкова пъти се беше показвал за да приветства богомолците стекли се по обяд всеки празничин ден долу на площада. Оттам сега от време на време се появяваха служители с кратки послания за състоянието на папата и молби за молитва. На определени часове се съобщаваха също комюникета с официалните мнения на лекарите, които се грижеха за отиващия си папа. Няколко пъти бяха изнесени мнения на частния му секретар и до днес най-верен пазител на паметта на покойния папа, монсеньор Лорис Каповилла. В едно свое изказване той твърдеше, че в предсмъртния си час папата често споменавал България и лица познати там преди повече от четиридесет години.
Погребението на папа Йоан ХХІІІ е достатъчно подробно описано в многобройните биографии, които се появиха покрай неговата личност и великите дела от краткия му понтификат. То просто се превърна в стълпотворение, една общонародна канонизация, ако максимата Vox populi, vox Dei. (Глас народен, глас Божи) е имала някога някакво значение. Ще споменем само два епизода, които се случиха пред очите ни и за които вероятно не са останали вече никакви други свидетели. Северо.американският писател Herbert Kubly (1915-1996), с когото се бяхме запознали през лятото на 1951 г. и десетилетия наред поддържахме доста интензивен писмен контакт, се намираше случайно във Вечния град през онези дни. Потомствен протестант, родственик на швейцарския реформатор Улрих Цвингли от ХVІ век, и религиозно безразличен, научил за смъртта на папата, когато бил в хотела си недалеч от известната улица Венето, фон на римския „сладък живот” (la dolce vita) от 50-те години. Дълго се мъчил да заспи и все го събуждал някакъв кошмар, който се повторил няколко пъти през нощга: чувствал че до него се мъчел мъртвият му от години баща, като че ли в предсмъртна агония. Крайно измъчен, решил да стане от леглото и да се облече набързо за нощен поход, пеша до Свети Петър, където междувременно се извивала многохпилядна опашка от почитатели на покойния папа. Присъединил се към тълпата, докато сам успял да се преклони пред тленните останки на папата, някаде към 3 часа след полунощ. И наистина му станало леко.
Нашата сънародничка Райна Дандулова (1915- около 2006), известна с по-късните си битки със световната морска мафия, при вестта за кончината на папата се почувствала гузна, че нерядко го ненавиждала и изрично критикувала (тогава работеше в Радио Ватикан) за това, че разтварял църквата към диалог със страните от Източния блок. Събрала сили и слаба и нежна каквато беше също пеш се озовала на площада за да се добере до мъртвия папа и да му иска прошка заради неприятелските си чувства към него..