ABAGAR 10, 2008, Table of Contents: High Clergy, Uniats, Shriners (www.dveri.bg); XII General Synod of Catholic Bishops; Conclusions (Archimandrite Prof. George Eldarov); Events: Presenting a Book on Goths by Prof. Hertwig Wolfram, and another by Metropolitan Bishop Hilarion of Dorostol; A Journey through the War Years (George Eldarov); An Obituary of Denis Guillaune, OSB (1933-2008); Church News and Book Reviews; Our Diary for October 2008 Running through All Pages.
СЪДЪРЖАНИЕ: Архиереи, униати, масони...(Двери,БГ); ХІІ Генерален синод на католическите епископи (Архим. Проф. Георги Елдъров); Събития с абагарско участие (Абагар); Пътепис: Войната (Георги Елзъров); In Memoriam: Denis Guillaume, OSB (1933-2008); Вести и Книги с посвещение; Вести. Дневник за месец октомври, на всички страници.
вторник, 28 октомври 2008 г.
понеделник, 27 октомври 2008 г.
IN MEMORIAM: DENIS GUILLAUME, OSB (1933-2008)
SUMMARY: An obituary in memory of Fr Denis Guillaume, OSB (1933-2008), a Benedictine monk and a respected liturgical scholar, who often served as a deacon at Masses with the Pope, but finally ended up as a Greek Orthodox priest.
С голямо закъснение ни настигна вестта за смъртта на Негово високопреподобие Архимандрит Дионисий (Гийом), починал на 75 годишна възраст на 18 юни в манастира Saint-Geny de Lectoure в югозападна Франция, намиращ се под юрисдикцията на Сръбската православна църква. Пътят му дотам беше дълъг, преминал също през абагарска територия. Отец Дионисий беше роден през 1933 г. в Ница в сравнително заможно семейство. През лятото на 1955 г. попаднахме заедно като гости в Манастира на Обединението в местността Шевтон (Chevetogne), недалеч от град Динан в Белгия, един оживен център на междуцърковен диалог, с две паралелни обрeдни крила – монаси практикуващи западния латински обряд и такива придържащи се към източно обредната традиция на Цариградската църква. Открихме го пак там през лятото на 1958 г., облякъл расото на послушниците към същата общност. Немалко ни изненада, някъде в началото на 60-те години, когато го виждаме пред нас, буйна брада, бос със сандали, готов да бъде разпитан преди ръкополагането му като йеродякон, както тогава в Рим се изискваше пред всяко стъпало на църковната летва – от хостиарий до епископ. Преустановиха практиката в средата на 90-те години и виждате какви клирици шестват днес по света. Десетилетия наред той се подвизаваше в ролята на йеродякон на всички по-тържествени архиерейски служби с участието на папата. Нему се падаше да възвестява Светото евангелие на гръцки език - каквато е все още традицията във Ватикана, една отправка към неразделената църква от първото хилядолетие. През онези години живя между Гръцкия и Руския папски колеж с различни задължения в единия и в другия. След като бе създаден през 1981 г., прекарваше също дни в Дом Абагар на морския бряг край Рим. Обичаше да се разхожда по плажа или да обикаля с велосипед из района. Реваншираше се за гостоприемството с нови и стари книги от интерес за нашия ресор. Същевременно работеше по собствен избор върху един мащабен план да бъдат преведени всички богослужебни книги на Православната църква (Зланоустова, Василева, Яковова литургия, Триода, Месецослова, Часослова, Треби) от гръцки на добър, точен и поетичен френски език. През годините се набраха няколко десетки тома изрядна литургична литература, създадена и издадена изключително със собствени усилия и средства от архидякон Дионисий, ценени и ползвани отсам и отвъд църковната разделителна линия. В паузите се заемаше също със собствена оригинална продукция, като чиновете на западните светци Франциск Асизки, Бенедикт Нурсийски и Кармелитските светители, редактирани според каноите на източните църкви. В един негов труд бяхме лично замесени, а и успяхме да замесим също царя в изгнание. Става въпрос за книгата му Quand les chefs d`Etat etaient des saints („Когато управниците бяха светии”), 253 страници, издадена в Парма (Италия) в паралелно френско и италианско издание Съдържаше 260 профила на царе, царици и други благородници и държавници от Изток и Запад, повечето руски и сръбски. Понеже към сонма им идеално попадаше също о Бозе почившия цар Борис ІІІ, се питаше дали сина на покойния цар не би се съгласил да предостави предговор към книгата. Заехме се с задачата да го свържем с царя, който най-любезно се отзова на поканата. Наша беше честта да представим книгата пред избрана публика в една от най-тържествените зали на град Парма, където авторът живееше тогава. Както всичко е описано в Дневника ни от онези дни.
Знаехме, че йеродякон Дионисий тогава навлизаше в тежка душевна криза. Поради дългогодишния си живот извън първоначалната манастирска обител в Шевтон, общуването му със събратята беше станало извънредно мудно, даже обтегнато. Ревнували заради прекалената му свобода на изява. Търсеше начин да си промени положението чрез ръкополагане като свещеник в някоя друга църковна структура, където да бъде полезен. Пробва и българската, но не бяхме в състояние да му помогнем. Тъй като богословските му устои бяха междувременно силно отслабнали в сравнение с мистичния му усет в областта на литургията, през 1996 г. приел да бъде ръкоположен от епископ Стефан от Цариградската църковна юрисдикция на Запад, по-късен глава на Естонската православна църква, оспорвана от Московската патриаршия. Вече като православен духовник в течение на 12 години, освен си любимите си литургични задачи, той се занимаваше също като ефимерий на женския манастира в Сен-Жени, където починал на 18 юни, като същевременно се грижеше и за енорията в Санремо (Италия), недалеч от родния му град Ница.
Като преглежда сега шарения си албум от много места и с различни спътници, покойният ни приятел сигурно ще гледа с добро чувство и на абагарските си пози.
С голямо закъснение ни настигна вестта за смъртта на Негово високопреподобие Архимандрит Дионисий (Гийом), починал на 75 годишна възраст на 18 юни в манастира Saint-Geny de Lectoure в югозападна Франция, намиращ се под юрисдикцията на Сръбската православна църква. Пътят му дотам беше дълъг, преминал също през абагарска територия. Отец Дионисий беше роден през 1933 г. в Ница в сравнително заможно семейство. През лятото на 1955 г. попаднахме заедно като гости в Манастира на Обединението в местността Шевтон (Chevetogne), недалеч от град Динан в Белгия, един оживен център на междуцърковен диалог, с две паралелни обрeдни крила – монаси практикуващи западния латински обряд и такива придържащи се към източно обредната традиция на Цариградската църква. Открихме го пак там през лятото на 1958 г., облякъл расото на послушниците към същата общност. Немалко ни изненада, някъде в началото на 60-те години, когато го виждаме пред нас, буйна брада, бос със сандали, готов да бъде разпитан преди ръкополагането му като йеродякон, както тогава в Рим се изискваше пред всяко стъпало на църковната летва – от хостиарий до епископ. Преустановиха практиката в средата на 90-те години и виждате какви клирици шестват днес по света. Десетилетия наред той се подвизаваше в ролята на йеродякон на всички по-тържествени архиерейски служби с участието на папата. Нему се падаше да възвестява Светото евангелие на гръцки език - каквато е все още традицията във Ватикана, една отправка към неразделената църква от първото хилядолетие. През онези години живя между Гръцкия и Руския папски колеж с различни задължения в единия и в другия. След като бе създаден през 1981 г., прекарваше също дни в Дом Абагар на морския бряг край Рим. Обичаше да се разхожда по плажа или да обикаля с велосипед из района. Реваншираше се за гостоприемството с нови и стари книги от интерес за нашия ресор. Същевременно работеше по собствен избор върху един мащабен план да бъдат преведени всички богослужебни книги на Православната църква (Зланоустова, Василева, Яковова литургия, Триода, Месецослова, Часослова, Треби) от гръцки на добър, точен и поетичен френски език. През годините се набраха няколко десетки тома изрядна литургична литература, създадена и издадена изключително със собствени усилия и средства от архидякон Дионисий, ценени и ползвани отсам и отвъд църковната разделителна линия. В паузите се заемаше също със собствена оригинална продукция, като чиновете на западните светци Франциск Асизки, Бенедикт Нурсийски и Кармелитските светители, редактирани според каноите на източните църкви. В един негов труд бяхме лично замесени, а и успяхме да замесим също царя в изгнание. Става въпрос за книгата му Quand les chefs d`Etat etaient des saints („Когато управниците бяха светии”), 253 страници, издадена в Парма (Италия) в паралелно френско и италианско издание Съдържаше 260 профила на царе, царици и други благородници и държавници от Изток и Запад, повечето руски и сръбски. Понеже към сонма им идеално попадаше също о Бозе почившия цар Борис ІІІ, се питаше дали сина на покойния цар не би се съгласил да предостави предговор към книгата. Заехме се с задачата да го свържем с царя, който най-любезно се отзова на поканата. Наша беше честта да представим книгата пред избрана публика в една от най-тържествените зали на град Парма, където авторът живееше тогава. Както всичко е описано в Дневника ни от онези дни.
Знаехме, че йеродякон Дионисий тогава навлизаше в тежка душевна криза. Поради дългогодишния си живот извън първоначалната манастирска обител в Шевтон, общуването му със събратята беше станало извънредно мудно, даже обтегнато. Ревнували заради прекалената му свобода на изява. Търсеше начин да си промени положението чрез ръкополагане като свещеник в някоя друга църковна структура, където да бъде полезен. Пробва и българската, но не бяхме в състояние да му помогнем. Тъй като богословските му устои бяха междувременно силно отслабнали в сравнение с мистичния му усет в областта на литургията, през 1996 г. приел да бъде ръкоположен от епископ Стефан от Цариградската църковна юрисдикция на Запад, по-късен глава на Естонската православна църква, оспорвана от Московската патриаршия. Вече като православен духовник в течение на 12 години, освен си любимите си литургични задачи, той се занимаваше също като ефимерий на женския манастира в Сен-Жени, където починал на 18 юни, като същевременно се грижеше и за енорията в Санремо (Италия), недалеч от родния му град Ница.
Като преглежда сега шарения си албум от много места и с различни спътници, покойният ни приятел сигурно ще гледа с добро чувство и на абагарските си пози.
петък, 24 октомври 2008 г.
Признание за отец Пихлер
SUMMARY: Jesuit Father Louis Pichler, 93,a longtime choirmaster at the Russicum Pontifical College in Rome, on October 4th was honored with a high church order by the Macedonian Orthodox Church.
На 4 октомври в Охредската патриаршеска катедрала Света София от името на Светия синод на Македонската православна църква е бил връчен орден Свети Кличент Охридски, втора степен, на отец Лудвиг Пихлер, дългогодишен диригент на известния църковен хор „Русикум” в Рим. Церемонията по връчването на отличието е била предадена на живо от Македонскага национална телевиция. Поводът бил 50-та годишнина от възстановяването на Охпидската архиепископия и 40-та от началото на традицията да се провежда ежегодно поклонение на македонската църква пред гроба на св- Кирил –Константин Философ в Рим. През всички тези години отец Пихлер е съпровождал с изрядната си палка достойното провеждане на службите при гроба на просветителя.
Тъй като отецът има също толкоз големи заслуги и за доброто представяне на българските позиции във Вечния град, редно е да запознаем четателите с някои моменти и аспекти от биографията най-новия носител на високото македонско църковно отличие.
Лудвиг Пихлер е роден през 1915 г. и израства в Босна, където брат му епископ Алфред Пихлер ще оглавява дълги години епархията в Баня Лука. Приет в ордена на отците йезуити през 1934 г., от 1942 следва в Рим, където е ръкоположен през 1945, а през 1948 е настанен перманентно в Папския колеж Русикум, където през годините винаги е било силно присъствието на българи. От тогава, вече 60 години, се занимава непрекъснато с хоровото изпълнение на знаменитата капела, първо като помощник на маестро Будкиевич, създателя на хора, а после самостоятелно. В репертоара си Пихлер ползва нерядко парчета българска църковна музика, като сам пее с мощния си тенор някои от тях. Добри Христов е неговият любим църковен композитор.
На 4 октомври в Охредската патриаршеска катедрала Света София от името на Светия синод на Македонската православна църква е бил връчен орден Свети Кличент Охридски, втора степен, на отец Лудвиг Пихлер, дългогодишен диригент на известния църковен хор „Русикум” в Рим. Церемонията по връчването на отличието е била предадена на живо от Македонскага национална телевиция. Поводът бил 50-та годишнина от възстановяването на Охпидската архиепископия и 40-та от началото на традицията да се провежда ежегодно поклонение на македонската църква пред гроба на св- Кирил –Константин Философ в Рим. През всички тези години отец Пихлер е съпровождал с изрядната си палка достойното провеждане на службите при гроба на просветителя.
Тъй като отецът има също толкоз големи заслуги и за доброто представяне на българските позиции във Вечния град, редно е да запознаем четателите с някои моменти и аспекти от биографията най-новия носител на високото македонско църковно отличие.
Лудвиг Пихлер е роден през 1915 г. и израства в Босна, където брат му епископ Алфред Пихлер ще оглавява дълги години епархията в Баня Лука. Приет в ордена на отците йезуити през 1934 г., от 1942 следва в Рим, където е ръкоположен през 1945, а през 1948 е настанен перманентно в Папския колеж Русикум, където през годините винаги е било силно присъствието на българи. От тогава, вече 60 години, се занимава непрекъснато с хоровото изпълнение на знаменитата капела, първо като помощник на маестро Будкиевич, създателя на хора, а после самостоятелно. В репертоара си Пихлер ползва нерядко парчета българска църковна музика, като сам пее с мощния си тенор някои от тях. Добри Христов е неговият любим църковен композитор.
петък, 17 октомври 2008 г.
Събития с абагарско участие
SUMMARY: A report about two cultural events in Sofia with the active participation of Abagar: presenting A Short of Goths by Herwig Wolfram on October 10th and A Primer on Faith by metropolitan bishop Hilarion of Dorostol, on October 15th.
Представяне на „Кратка история на Готите” от Хервиг Волфрам
( 10 октомври 2008)
На представянето на книгата на проф. Хертвиг Волфрам в Ректората на Софийския универсигег на 10 октомври, пред пълна аула ни бедадена думата да се изкажем по някои въпроси от дебата.
Вкратце, първо споменахме за участието ни в първоначалния етап на Готския изследователски проект 2002-2011, отразен също в около десетина крупни приноса в броеве на в. Абагар, които сглобени заедно биха представлявали цяла монография, после преминахме към корените на нашия личен интерес към фигурата на епископ Вулфила.
Освен чисто историческото ни любопитство спрямо една толкова влиятелна личност от ранната история на Европа, наблегнахме върху темата за мисионерстването, което ни вълнува от десетилетия, първо като питомец на специализирания мисионерски колеж в Асизи и на мисионерския отряд на францисканите Cruciata Missionaria Franciscana (Виж нашия Пътепис в предишния брай на в. Абагар) и главен редактор на органа на мисионерския отдел на францисканите Il Missionario Francescano (1955-1956,а по-късно и като консултант (consultor) и вещо лице (peritus) при изготвянето и редактирането на важния за католическата църква декрет „Към народите” (Ad Gentes) на Втория ватикански събор (1962-1965). Следователно, евангелизаторската дейност на гота Вулфила е била често в полезрението на нашите занимания. Проблемите, който тя поставя на правоверието, по-специално на католическата и на православните църкви, бидейки дело на човек свързван с разновидности на първата голяма ерес в хршстшанската църква, арианството, представлява предизвикателство за нас да задълбочим изследването на фигурата на Вулфила до установяване на връзката му с първоначалната повеля на Спасителя да проповядваме на всички народи е да ги въвеждаме в обществото на неговите последователи. Нека това задълбочаване на проблема един ден да доведе до пълното възстановяване на този исполин на европейската история на мястото, което си заслужава в църквата, обикновено белязано с най-високия знак на отличие, канонизацията му като „Свети” Вулфила, апостол Готски!
В чест на Доростолски метрополит Иларион
Представяне на книгата му „Буквар на вярата”
(Национален археологически музей, 15 октомври 2008
Уникална среща по повод най-новата книга на Доростолски митрополит Иларион се състоя в аулата на НАМ на 15 окгомври, организирана от Културния отдел към Светия синод и по-специално от динамичния му директор Архимандрит Дионисий. Въпреки че се явихме доста рано на мястото на събитието, залата беше вече почти пълна, с много също подранили абагарци. Веднага разбрахме, че ни било отредено място направо на подиума до героя на събитието, дядо Иларион. Той обаче се беше уединил на по-горния етаж, в очакване да наближи момента на реалното откриване на определения час. Можахме да се доближим до него след като бяхме помолени да придружим там новия посланик на Италия, Стефано Бенаццо, пожелал да го поздрави незабавно поради ангажименти, които щяха да го изведат от аулата преждевременно. Получи се малъг гаф: помислил, че ние сме авторът на книгата, започна да ни сипе с комплименти. Щом се разбрахме разговорът протече с лекота. Пред дядото той обясни специалното си отношение към православието и поради десетгодишната му дипломатическа служба в Москва, както и тройното си посещение в Света гора.
Още докато чакахме началото на проявата ни се отдаде да поздравим Негово величество царя, както и пристигналите мждувременно абагарци, в частност групата гравитираща около Параскева Диноева-Безеншек-Фарис, с доктор Георги Хаджинеделчев, който ни беше посрещнал предишния ден в тъмното (Виж Дневник от 14 октомври) и тази от Бенковски 25, с доктор Рафаелла Спаня, Михаела Сергиева и Лазар (Бедния Лазар) Корбанколев. Отделно поздравихме спонсора на изданието Великия архонт Ованес Малик-Пашаев с колеги от Великия архонтски събор. Сред приближените на дядо Иларион се засекохме с протосингела на Доростолската епархия, иконом поп Добри, гостувал ни в Серафикум преди четири години, както и с редакторката на предишната му книга, по случай 60-годишнината на писателската му дейност, Мария Андонова. Възстановихме спомени от предишни срещи с Христо Латинов от Евролат и редица духовници от „Свети Йоан Кукузел”, хорът, който щеше да оцвети художествено моменти от събитието, с изпълнение на църковни запеви от Еленския край, родното място на дядо Иларион. По-късно, след проявата, останахме известно време в компанията на проф. Емилия Стайчева, Елизария Рускова и Ангелина Павлова –която през цялото време снемаше събитието. Сред отзовалите се на поканата, освен споменатите, бяха забелязани трима митрополити на БПЦ, Русенски Неофит, Врачански Калиник, Америкавски, Канадски и Австралийски Йосиф, както и викарните Софийски епископи Павел, Йоан и Наум, бившите министри Ренета Инджова, Румен Петков, Любен Гочев Димитър Гоцев, топ-журналистката Велеслава Дърева, кореспонденти на главните вестници и камери на повечето медии. Не се забеляза някакво официално/официозно присъствие на католическата църква. Президентът на България изпратил собствен представител, началника на канцеларията му с писмено приветствие, което обаче не бе прочетено. Както напротив беше случаят с посланията на патриарх Максим и на столичния кмет.
След изявление на Архим. Дионисий за смисъла и реда на проявата, ни бе дадена думата за „литературното” представяне на книгата. Надяваме се да не сме разочаровали домакините, но музата ни се отклони с 80 градуса в посока на годините от запознанството ни с автора през 1968, с безброй срещи до днес. Първата ни среща беше по повод кирило-методиевските чествания в Рим, които оттогава се превърнаха в традиция всяка година българска правителствена и църковна делегация да пътува до Вечния град с задължителна аудиенция при Светия отец папата. В течение на тези 40 години не се получи аудиенция само през 1981 г., поради атентата срещу Негово светейшество на площад Свети Петър на 13 май, десетина дни преди празника на Светите братя на 24 Май, и то само заради физическата невъзможност папата да ни приеме в болничната си стая, в която все още лежеше. За съжаление никой не се сети да отбележи важната дата, освен нашият в. Абагар! (Виж Дневник на онази дата, 2008 г.).
С истинско душевно удоволствие приехме поканата да поздравим дядо Илариан с появата на 50-та му книга, връх на едно 60-годишно авторско творчество, непознато в книжовния живот на страната и в частност в духовните среди на всички църкви, действащи в България. Радостта ни е толкова по-голяма и поради факта, че когато ние говорим в тази аула, в друга аула в Рим се провежда Генерален синод на католическите епископи от цял свят, заети с разглеждането на близка на нашата тема: Словото в живота и мисията на църквата. Както при дядо Иларион там също става въпрос за Божието слово, изразено в книгите от Стария и Новия завет. В навечерието на откриването на римската асамблея генералният секретар на този църковен орган, архиепископ Етерович, изрично препоръча на съборните отци те самите да се вслушат в Словото преди да дебатират по него и да го разнасят по света. Дядо Иларион със сигурност се е вслушвал цял живот в това Слово и го е усвоил до степен да може да го предава в тази книга в силно синтетизирана форма чрез обобщението на всички отделни книги на Свещеното писание, допълнително разкрасени с гравюри от високо качество и отделни стихове на своета внушителна поетична продукция. Изрична цел на това издание е да позволи на голям брой вярващи да се запознаят основно с богатствата на Словото, ако е възможно и в рамките на учебната система на България, чрез въвеждането на задължителен предмет Религия, както в момента се дебатира.
На този етап, няма място за спор нито по темите, вече закодени във всяка библейска книга, нито по начина на изложение, вече затвърден в боравенето с печатното слово. Той може само да ни стимулира като учител и педагог. Въпреки, че настоятелно е настоявал да бъдем жестоки в оценките, няма да то направим: би било като да дигнеш ръка срещу учителя си.
Поводът е особено удачен да поздравим автора с успеха на новата книга и да му пожелаем дълги години творчество, а на нас, неговите почитатели нови срещи по поводи като днешния.
Представяне на „Кратка история на Готите” от Хервиг Волфрам
( 10 октомври 2008)
На представянето на книгата на проф. Хертвиг Волфрам в Ректората на Софийския универсигег на 10 октомври, пред пълна аула ни бедадена думата да се изкажем по някои въпроси от дебата.
Вкратце, първо споменахме за участието ни в първоначалния етап на Готския изследователски проект 2002-2011, отразен също в около десетина крупни приноса в броеве на в. Абагар, които сглобени заедно биха представлявали цяла монография, после преминахме към корените на нашия личен интерес към фигурата на епископ Вулфила.
Освен чисто историческото ни любопитство спрямо една толкова влиятелна личност от ранната история на Европа, наблегнахме върху темата за мисионерстването, което ни вълнува от десетилетия, първо като питомец на специализирания мисионерски колеж в Асизи и на мисионерския отряд на францисканите Cruciata Missionaria Franciscana (Виж нашия Пътепис в предишния брай на в. Абагар) и главен редактор на органа на мисионерския отдел на францисканите Il Missionario Francescano (1955-1956,а по-късно и като консултант (consultor) и вещо лице (peritus) при изготвянето и редактирането на важния за католическата църква декрет „Към народите” (Ad Gentes) на Втория ватикански събор (1962-1965). Следователно, евангелизаторската дейност на гота Вулфила е била често в полезрението на нашите занимания. Проблемите, който тя поставя на правоверието, по-специално на католическата и на православните църкви, бидейки дело на човек свързван с разновидности на първата голяма ерес в хршстшанската църква, арианството, представлява предизвикателство за нас да задълбочим изследването на фигурата на Вулфила до установяване на връзката му с първоначалната повеля на Спасителя да проповядваме на всички народи е да ги въвеждаме в обществото на неговите последователи. Нека това задълбочаване на проблема един ден да доведе до пълното възстановяване на този исполин на европейската история на мястото, което си заслужава в църквата, обикновено белязано с най-високия знак на отличие, канонизацията му като „Свети” Вулфила, апостол Готски!
В чест на Доростолски метрополит Иларион
Представяне на книгата му „Буквар на вярата”
(Национален археологически музей, 15 октомври 2008
Уникална среща по повод най-новата книга на Доростолски митрополит Иларион се състоя в аулата на НАМ на 15 окгомври, организирана от Културния отдел към Светия синод и по-специално от динамичния му директор Архимандрит Дионисий. Въпреки че се явихме доста рано на мястото на събитието, залата беше вече почти пълна, с много също подранили абагарци. Веднага разбрахме, че ни било отредено място направо на подиума до героя на събитието, дядо Иларион. Той обаче се беше уединил на по-горния етаж, в очакване да наближи момента на реалното откриване на определения час. Можахме да се доближим до него след като бяхме помолени да придружим там новия посланик на Италия, Стефано Бенаццо, пожелал да го поздрави незабавно поради ангажименти, които щяха да го изведат от аулата преждевременно. Получи се малъг гаф: помислил, че ние сме авторът на книгата, започна да ни сипе с комплименти. Щом се разбрахме разговорът протече с лекота. Пред дядото той обясни специалното си отношение към православието и поради десетгодишната му дипломатическа служба в Москва, както и тройното си посещение в Света гора.
Още докато чакахме началото на проявата ни се отдаде да поздравим Негово величество царя, както и пристигналите мждувременно абагарци, в частност групата гравитираща около Параскева Диноева-Безеншек-Фарис, с доктор Георги Хаджинеделчев, който ни беше посрещнал предишния ден в тъмното (Виж Дневник от 14 октомври) и тази от Бенковски 25, с доктор Рафаелла Спаня, Михаела Сергиева и Лазар (Бедния Лазар) Корбанколев. Отделно поздравихме спонсора на изданието Великия архонт Ованес Малик-Пашаев с колеги от Великия архонтски събор. Сред приближените на дядо Иларион се засекохме с протосингела на Доростолската епархия, иконом поп Добри, гостувал ни в Серафикум преди четири години, както и с редакторката на предишната му книга, по случай 60-годишнината на писателската му дейност, Мария Андонова. Възстановихме спомени от предишни срещи с Христо Латинов от Евролат и редица духовници от „Свети Йоан Кукузел”, хорът, който щеше да оцвети художествено моменти от събитието, с изпълнение на църковни запеви от Еленския край, родното място на дядо Иларион. По-късно, след проявата, останахме известно време в компанията на проф. Емилия Стайчева, Елизария Рускова и Ангелина Павлова –която през цялото време снемаше събитието. Сред отзовалите се на поканата, освен споменатите, бяха забелязани трима митрополити на БПЦ, Русенски Неофит, Врачански Калиник, Америкавски, Канадски и Австралийски Йосиф, както и викарните Софийски епископи Павел, Йоан и Наум, бившите министри Ренета Инджова, Румен Петков, Любен Гочев Димитър Гоцев, топ-журналистката Велеслава Дърева, кореспонденти на главните вестници и камери на повечето медии. Не се забеляза някакво официално/официозно присъствие на католическата църква. Президентът на България изпратил собствен представител, началника на канцеларията му с писмено приветствие, което обаче не бе прочетено. Както напротив беше случаят с посланията на патриарх Максим и на столичния кмет.
След изявление на Архим. Дионисий за смисъла и реда на проявата, ни бе дадена думата за „литературното” представяне на книгата. Надяваме се да не сме разочаровали домакините, но музата ни се отклони с 80 градуса в посока на годините от запознанството ни с автора през 1968, с безброй срещи до днес. Първата ни среща беше по повод кирило-методиевските чествания в Рим, които оттогава се превърнаха в традиция всяка година българска правителствена и църковна делегация да пътува до Вечния град с задължителна аудиенция при Светия отец папата. В течение на тези 40 години не се получи аудиенция само през 1981 г., поради атентата срещу Негово светейшество на площад Свети Петър на 13 май, десетина дни преди празника на Светите братя на 24 Май, и то само заради физическата невъзможност папата да ни приеме в болничната си стая, в която все още лежеше. За съжаление никой не се сети да отбележи важната дата, освен нашият в. Абагар! (Виж Дневник на онази дата, 2008 г.).
С истинско душевно удоволствие приехме поканата да поздравим дядо Илариан с появата на 50-та му книга, връх на едно 60-годишно авторско творчество, непознато в книжовния живот на страната и в частност в духовните среди на всички църкви, действащи в България. Радостта ни е толкова по-голяма и поради факта, че когато ние говорим в тази аула, в друга аула в Рим се провежда Генерален синод на католическите епископи от цял свят, заети с разглеждането на близка на нашата тема: Словото в живота и мисията на църквата. Както при дядо Иларион там също става въпрос за Божието слово, изразено в книгите от Стария и Новия завет. В навечерието на откриването на римската асамблея генералният секретар на този църковен орган, архиепископ Етерович, изрично препоръча на съборните отци те самите да се вслушат в Словото преди да дебатират по него и да го разнасят по света. Дядо Иларион със сигурност се е вслушвал цял живот в това Слово и го е усвоил до степен да може да го предава в тази книга в силно синтетизирана форма чрез обобщението на всички отделни книги на Свещеното писание, допълнително разкрасени с гравюри от високо качество и отделни стихове на своета внушителна поетична продукция. Изрична цел на това издание е да позволи на голям брой вярващи да се запознаят основно с богатствата на Словото, ако е възможно и в рамките на учебната система на България, чрез въвеждането на задължителен предмет Религия, както в момента се дебатира.
На този етап, няма място за спор нито по темите, вече закодени във всяка библейска книга, нито по начина на изложение, вече затвърден в боравенето с печатното слово. Той може само да ни стимулира като учител и педагог. Въпреки, че настоятелно е настоявал да бъдем жестоки в оценките, няма да то направим: би било като да дигнеш ръка срещу учителя си.
Поводът е особено удачен да поздравим автора с успеха на новата книга и да му пожелаем дълги години творчество, а на нас, неговите почитатели нови срещи по поводи като днешния.
сряда, 15 октомври 2008 г.
НОВА КНИГА НА ДЯДО ИЛАРИОН
Най-новата книга на Негово Внисокопреосвищинство Доростолски митрополит Иларион „Буквар на вярата” бележи един път, който трябва да бъден извървян от вярващия, който първо е бил извървян от автора, до житейската и духовна висота, до която сам е достигнал.
Чувствам особено удоволствие, че тази книга се представя пред избраната публика, именно днес, когато в Рим Генерален събор на епископите също разглежда въпроси на Словото, т.е. Библията, в живота и мисията на църквата. Точка първа от програмата на събраните там отци е именно, как те самите да се вслушат в Словото Божие. Дядо Иларион се е вслушал и ни предлага плода на своето послушание на Словото.
В по-голямата си част книгата се състои от кратки обобщения на отделните библейски книги на Стария и на Новия завет на Свещеното писание , с акцент основното съдържание на отделните книги.
На този етап, няма място за спор нито по темите, вече закодени във всяка книга, нито по начина на изложение от автора, вече затвърден чрез над шейсет-годищното му боравене с печатното слово. Той може само да ни стимулира като учител и педагог. Въпреки, че настоятелно е настоявал да бъдем жестоки в оценките, няма да то направим: би било като да дигнеш ръка срещу учителя си.
По-персонален е подходът на автора при внедряването на стихове от собствените си стихосбирки на различни места в текста, като преразказ на либими теми на по-високо творческо ниво, както и при избора на илюстрациите, предимно известни гравюри на Гюстав Доре, но съща немалко картини от познатия художествен резерв на националното благочестие.
Поводът е особено удачен да поздравим автора с успеха на новата книга и да му пожелаем дълги години на творчество,а на себе си нови срещи по поводи като днешния.
Чувствам особено удоволствие, че тази книга се представя пред избраната публика, именно днес, когато в Рим Генерален събор на епископите също разглежда въпроси на Словото, т.е. Библията, в живота и мисията на църквата. Точка първа от програмата на събраните там отци е именно, как те самите да се вслушат в Словото Божие. Дядо Иларион се е вслушал и ни предлага плода на своето послушание на Словото.
В по-голямата си част книгата се състои от кратки обобщения на отделните библейски книги на Стария и на Новия завет на Свещеното писание , с акцент основното съдържание на отделните книги.
На този етап, няма място за спор нито по темите, вече закодени във всяка книга, нито по начина на изложение от автора, вече затвърден чрез над шейсет-годищното му боравене с печатното слово. Той може само да ни стимулира като учител и педагог. Въпреки, че настоятелно е настоявал да бъдем жестоки в оценките, няма да то направим: би било като да дигнеш ръка срещу учителя си.
По-персонален е подходът на автора при внедряването на стихове от собствените си стихосбирки на различни места в текста, като преразказ на либими теми на по-високо творческо ниво, както и при избора на илюстрациите, предимно известни гравюри на Гюстав Доре, но съща немалко картини от познатия художествен резерв на националното благочестие.
Поводът е особено удачен да поздравим автора с успеха на новата книга и да му пожелаем дълги години на творчество,а на себе си нови срещи по поводи като днешния.
събота, 11 октомври 2008 г.
ПОКАНА
SUMMARY: An invitation to honor metropolitan bishop Hilarion of Dorostol, 94, on the occasion of his last book "A Primer of Faith", 342 pp.q with illustrations. The event will take place in the Aula of the National Archeological Museum on October 15th,from 6,30 pm.
Почетатели на Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит ИЛАРИОН Ви канят на представянето на най-новата му книга "Буквар на вярата" в аулата на Националния археологически музей на площад Незяависимост в София на 15 октомври, сряда, от 18.30 часа. Ше прозвучи и абагарско слово.
Почетатели на Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит ИЛАРИОН Ви канят на представянето на най-новата му книга "Буквар на вярата" в аулата на Националния археологически музей на площад Незяависимост в София на 15 октомври, сряда, от 18.30 часа. Ше прозвучи и абагарско слово.
вторник, 7 октомври 2008 г.
АБАГАР, брой 9, септември 2008, съдържание
SUMMARY: Nothing Happens by Chance (Svetlana Karadzova); Communion in Action: the XII General. Assembly of Catholic Bishops (George Eldarov);Church-News; A Journey to Assisi ( George Eldarov); Four Meetings with Bulgarian Sculptor Assen Peykov, q908-1973 (same); Georges Naudenoff,S,J,(1910-1998):Belated Obituary (same); Abagar at Number 200 ( Nikola Predov); Our Diary for September 2008, Running through All Pages.
СЪДЪРЖАНИЕ: Няма случайни неща (Светлана Караджова; Съборност в действие: ХІІ Генерална асамблея на католическите епископи (Архим. Проф. Георги Елдъров); Вести; Пътепис: Асизи 1938 (Георги Елдъров); Четири срещи с Асен Пейков (Георги Елдъров); Жорж Найденов. Задочен некролог ( Г.Е.); Ронкалли летува (цитат); Абагар на кота 200: Поздравление ( о.з. капитан Никола Предов). Дневник, на всички страници.
СЪДЪРЖАНИЕ: Няма случайни неща (Светлана Караджова; Съборност в действие: ХІІ Генерална асамблея на католическите епископи (Архим. Проф. Георги Елдъров); Вести; Пътепис: Асизи 1938 (Георги Елдъров); Четири срещи с Асен Пейков (Георги Елдъров); Жорж Найденов. Задочен некролог ( Г.Е.); Ронкалли летува (цитат); Абагар на кота 200: Поздравление ( о.з. капитан Никола Предов). Дневник, на всички страници.
петък, 3 октомври 2008 г.
ПЪТЕПИС: Асизи
SUMMARY: The author ruminates about the impact the birthplace of St Francis of Assisi made on him when he landed there exactly 70 years ago on this very date, October 3rd
Седем момчета се изкачвахме с такси по витиеватия път нагоре към целта на нашето тридневно пътуване от София, манастира Свети Франциск в Асизи, където щяхме да проживеем детство и юношество в преследване на идеали, които тогава и не долавяхме докрай. В тъмнината мъждукаха светлини, очертаващи контурите на главните сгради на малкото градче, с доминиращата средновековна крепост горе и внушителната осанка на манастира долу. Лично си мислехме, че тази феерия сигурно ще да е била задвижена в наша чест – седмината българчета тръгнали на гурбет в далечната страна, освен наше смирение, степенувани по възраст: Давид Драганов, Иозо Пеев, Любен Луков, Лудвиг Пенев, Бонавентура Шишков-Тунката, Петър Бадов-Пенчо, всички, освен ние, от павликянските села около Пловдив. После разбрахме, че всичко било в чест на светеца, в навечерието на празника му следващия ден.
Още от вратата започнаха запознанствата с онези, които в продължение на десетилетията щяха да заемат мястото на останалите назад по родните ни места родители, братя и сестри, роднини, приятели и другарчета. Посредник ни беше придружителят на групата отец Петър Сарийски, тогава следващ каноническо право в Рим, събрал ни по време на лятната си ваканция по родните места след като сам беше проходил калдъръма от Павликянска България през Асизи до Вечния град и обратно, траял каноничните 12 години, практикуван тогава в българската католическа църква –не различно от онова което се случвало с великаните Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филоп Станиславов през ХVІІ век.
Пръв ни посрещна - и продължи да го споменава като голямо събитие години по-късно - падре Пиетро Галло, висок, младолик, рус, късоглед монах, по-късно „мисионер” в Испания щом затихна гражданската война там след около три месеца от нашето позвънване на манастирсите врата. Сигурно той ще е повикал „ректора”, на когото щяхме да бъдем поверени за по-нататъщното ни форимиране. Иджино Бечерика, около 30 годишен мъж, беше също очилат (както почти всички в това общество), сух и кокалест, лице тъмно червендалесто като че ли от гьон, не обаче в смисъла „гьон сурат”, с една неопределена лека усмивка, почти гримаса, с едната ръка притискаше към гърдите молитвослова, с който никога не се разделяше. Дойде и неговият заместник отец Винкентий (Венко) Плачков, българин от предишно попълнение български випускници, който щеше да ни ръководи при първоначалните ни стъпки в чуждата среда. Какво си размениха с придружителя ни, тъй и не разбрахме. Италианският ни беше елементарен, за да не кажем никакъв. Лично припознавахме само една дума „porco”, препоръчана ни от някого като защитна мантра срещу все още непознатите чужденци. Щом я чуели, дигали ръце. Не си давахме сметка, че репликата “Mussolini porco”, в отговор на “Boris asino”, можеше да ни доведе голяма беда при тогавашния тоталитарен строй на новата ни родина. Още не знаехме, че понятието Мусолини е производно на musso, т.е. магаре (asino)...
Следва представянето ни на съучениците, с които щяхме да споделяме игри, учение, молитви и, както скоро разбрахме, един духовен подвиг, който съвсем смътно долавяхме. Посрещнаха ни с радостни викове на терасата, която обгръща целия комплекс Sacro Convento откъм долината, един коридор от няколкостотин метра, окичен със сводове и аркади от розов асизки камък. Бяха около четиридесетина момчета италианчета и четири българчета, приети предишната година: Георги Арлашки (моралният лидер), Козма Бойкин (бабаитът сред тях), Йозо Замярски (всеобщ обект на закачките и с няколко пищни прякора) и Йозо Балабански (като че ли роден за това място). В различна степен ги познавахме отпреди да поемат пътя към Асизи предишната година. Естествено те бяха и посредници при първоначалното общуване с другоезичните другари. Всички бяха облечени с раса както монасите, само че в миниатюрни форми. Питаха ту нас, ту старшите ни другаричета българи какво знаем, какво ни харесва. Едни предлагаха да ни научат италиански, други изказваха готовност да научат български. Някои пробваха отделни думи и закачки на български език, научени от предищните ни представители на място. Направихме и първия гаф на италианска земя: забелязали едно доста мургаво момче, попитахме преводачите дали не е абисинец...Още преди да чуят превода, всички се заляха от смях- abissino, abissino! Такъв му бил прякора. Не се обиди момчето. По-късно в началото на 50-те години отиде наистина в Африка като мисионер и след десетина години се завърна с разклатена психика.
Следващият ден беше патронният празник на манастира, Свети Фрациск Асизки. Вероятно защото ще сме били много изморени от дългото пътуване, ни позволиха да се явим в църквата поотделно и свободно. Ставаше въпрос само за една от трите катедрали построени една върху друга – долната, т.е. средната, Chiesa Inferiore, първостепенен паметник на световното изкуство със стенописи и стъклописи от ХІІІ до ХVІ век. Виждахме я за пръв път. Намерихме си място по стъпалата на някаква каменна стълба, откъдето извивахме врат за да зърнем нещо от ставащото около олтара. Искрено, обстановката не ни направи особено впечатление. Световно известните стенописи ни се сториха някак прашни, фигурите сковани, прекалено шарени. Недостатъчно графични, както бяхме свикнали да гледаме по книжките, каквито бяхме жадно прелиствали от когато четенето се беше превърнало в наше най-приятно занимание. Пеенето ни се стори скучно, далеч не ритмично, както онова, което познавахме от събори и сватби в родния край. Обредите ни убягваха, проповедта – неразбираема, вероятно разточителна, съдейки по израженията на богомолците наоколо. Очевидно все още предстоеше навлизането ни в новата културна атмосфера.
По обяд ни строиха пред масите в трапезарията, която твърдяха била най-голямата зала в Европа, 50х24х30 метра - колкото Александър Невски, подчертаваха старшите ни другарчета българи. Пред очите ни се изнизваха гости и домакини, всичко около 200 души, всеки с повишено празнично настроение, готов да пристъпи към нарушаването на поста. Тогава бяхме представени и на главния орденски настоятел, дошъл специално за празника от резиденцията си (курия) в Рим, американеца Беда Хес, генерален министър, хем генерал, хем министър, както докладвахме на нашите в България в първото си писмо от новия ни дом за да ги впечатлим. Не сме знаели тогава, че обръщението в орденската лексика на францисканите означавало „генерален, т.е. всеобщ служител”. Маститият двуметров и поне 150-килов американец ни заприлича нещо като тюлен (като че ли ги бяхме виждали преди дни в зоологическата градина в София), който смешно се залиташе из залата. Не сме предполагали, че нашата съдба през следващите 15 години, в някои ключови моменти, до голяма степен щеше за зависи от него. Той имаше последната дума при всяко преминаване в по-горните степени на формирането ни: новициат, обети, ръкополагане. Той взе решението да следваме в Рим през 1947 г., да продължим допълнително образованието си с втори докторат през 1952, да му гостуваме близо две години в генералната квартира в центъра на Рим и в лятната резиденция в покрайнините на Гроттаферрата в хълмистия регион югоизточно от града през 1952-1953, без обаче да сме навлизали сред приближените му, вероятно поради първоначалното комично впечатление, което сигурно сме издавали, с допълнителните критични наблюдения на характера и непоносимите му американски навици, които ни се струваха направо дебеляшки. Почина скоропостижно в следствие на инсулт на 11 август 1953 г. пред очите на всички в същата гази необятна зала, където го зърнахме за пръв път.
Важен праг прекрачихме два месеца след стъпването ни в светата обител. На 7 декември, навечерие на празника Безкверно зачатие на Пресветата дева, което тук се честваше особено тържествено, нещо като Коледа или Великден, бяхме въведени с още една стъпка в едва избрания и все още смътно разбрания път. Изравниха ни с другарчетата от предишните класове: облякоха ни с миниятюрна монашеска униформа! Черно расо, къса пелерина до кръста с качулка, бяло въже с трите възела означаващи бъдещите ни обети послушание, целомъдрие, нестижание или доброволна бедност, лежаха върху протегнатите ръце на коленичили пред олтара двадесетина юноши, а застанал пред тях ректорът Бечерика, с наведени оч., Траурен и суров говореше с тежки думи, като че ли пред разпъване на кръст. Елементарния ни още италиански ни позволяваше да доловим най-често думата “morte” (смъпт). Вероятно искаше да каже, че новото облекло означава смърт на похотите, смърт на греховното минало или, че символично изоставяхме долината на мъртвите какъвто е светът. Като не разбирахме логиката и връзката с продължилата цял час реч, просто започнаха да ни витаят из главата смешни представи за случващото се около нас: ами ако просто ни зомбират, разфасоват и превърнат в друго, как ще ни разпознаят нашите, когато се върнем по родните места...?
Радостта, че не бяхме вече различни от другарчетата, и овациите, с които ни посрещнаха те и цялата общност, когато се явихме така дегизирани в трапезарията изтласкаха из главата ни трагикомичната фантазия.
А и новите дрешки (рециклирпани от предишни другарчета я пораснали, я завърнали се в светския свят) ни разрешаваха практическите въпроси за овехтяващите „долни” дрехи, каквито сега ставаха и панталоните, и саката, все по-скъсани и къси за буйно растящите юноши. От този момент, да си съблечеш расото, освен когато си лягаш, беше престъпление, което можеше да те доведе со експулсиране от „рая”, какъвто все повече се убеждавахме, че беше именно Асизи.
Междувременно навлизахме в учебните занимания. Новата учебна година май беше започнала непосредствено след пристигането, веднага след празника на патрона Свети Франциск. Ние обаче, новодошлите български момчета, нямаше начин как да се присъединим към останалите 14 деца от първи клас: просто не владеехме езика, на който се преподаваше. Организираха ни отделни курсове по латински и италиански при отец Венко Плачков, зам-директора на семинарията. В течение на един семестър до средата на февруари настигнахме италианците. Не само се изравнихме, а до към средата на следващата учебна година нерядко ги надминавахме с бележките си. Едно наше съчинение на италиански език още тогава се появи във витрината на отличниците. Куцахме само по математика, но до края на учебната година и по този предмет настигнахме останалите с помощта на допълнителни уроци при едно момче от горните класове, което особено симпатизираше на българите, Антонио Баталя, по-късно мисионерствал в Северна Родезия (Замбия), за да завършш в родината преди година две, останал младолик и душевно чист до края.
Курсовете се преподаваха в стаите на нисшата духовна семинария на францисканите, настанена в манастирския комплекс, в същите помещения, където живеехме и играехме. Бяха пространни, с високи сводове, като катедрали. Една беше украсена със стенопис на Доно Дони от ХV век. Още от входа на комплекса се разбираше, че навлизаме в престино училище. Пълното му наименование изписано на ламаринена табела беше Collegium Missionarium Primarium, т.е. Първостепенен мисионерски колеж. Основан през 1927 г. по решение на тогавашния генерален настоятел на ордена Алфонсо Орлич (по-късно, по негово желание, Орлини) с цел подготвянето на един орденски елит Cruciata Missionaria Franciscana (Кръстоносен мисионерски отряд фпанцискани), който две десетилития по-късно щеше да предизвика уставно сътресение в ордена (Виж в следващ раздел). На този етап щколото предлагаше едно стриктно класическо образование, със силен акцент класическите езици латински (от първи клас) и гръцки (от четвърти клас). Паралелно силно се застъпваше италиански език, литература, автори. Вторият чужд език, в случая френски, се включваше през трети клас. Наблягаше се извънредно много на съчинения, преводи от и на усвоявания език, запаметяване на дълги текстове, от Мандзони, от Енеадата на Вергилий, Илиада и Одисея на Хомир, Божесвената комедия на Данте Алигиери. Този етап от образованието тогава предвиждаше седем гимназиални класа преди да преминем на следващия за специфичното ни монашеско формиране, новициат (послушничество), за да продължим после философия (две години) и теология (четири години). Преди обаче да го извървим, той бе преустроен: пет гимназиални класа и, след паузата новициат, три лицеални с паралелни класически и философски курсове и четири години теология.
Няма да навлизаме в подробности за курсовете и уччебните програми. Ще изтъкнем само, че успоредно с уроците вървяха часовете за четене и упражнения, практически толкова за едните, колкото и за другите ежедневно, 5 + 5. Четвъртък и неделя нямаше курсове, но не ни се пестяха други твърди занимания –черква, чистене, четене, репетиции и най-вече разновидни духовни упражнения и убийствени разходки: до билото на планина Субазио, надвиснала вад градчето като Витоша над София, до кота 1240 м. и обратно на юруш до долния край на града, където беше семинарията. Затова прасенцата на краката на всички ни от оня випуск станаха чилични.
Не се позволяваха книги освен учебниците и речниците. Други четива се ползваха крадешком. Ние българчетата имахме един екземпляр от Под Игото, една биография на Цар Борис ІІІ и няколко алманаха от известното католическо издание „Календар Свети Кирил и Методи”, които прелиствахме „нелегално”. Щом навлязохме малко по-дълбоко в италианската реч ние лично постоянно консултирахме един енциклопедичен речник Brunacci, нещо като Данчевата Енциклопедия, който се превърна в първостепенна основа на по-късната ни енциклопедичност. Не е нескромно да кажем, че го запаметихме целия до последната статия. Нишката беше да откриваме понятия и отправки към българското, около която се нанизваха останалите моменти и елементи от италианската и европейската култура, на които беше наситен.
Учебниците ни –налага се да признаем- бяха от изключително качество, най-доброто в системата. Христоматиите невероятно богати. Речниците дебели като за университет (до ден днешен си пазим Zingarelli за италиански и Rocci за гръцки, двата най дебели тома в библиотеката ни). И всяка година все нови, неразрязани. Подновяваха се също ежегодно всички помагала –тетрадки, моливи, писалки, линии, пергели, гуми, стенни карти. Раздаването им в началото на учебната година беше празник за очите. И за обонянието: до днес ни мирише на омайното мастило на печата. Етикетите им показваха, че всичко било дар от италианското министерство на външните работи. Включили ни в някаква схема за италианските училища в чужбина. Било предвид мисионерската ни подготовка. При липсата на отделна литература, неуморно прелиствахме и съвсем „легално” попивахме до последно христоматиите, даже когато още не разбирахме всичко. Виждахме как дадена страница от тъмна и мъглява, при всяко препрочитане, ставаше все по-прозрачна, редовете осмислени и даже красиви. Процесът ни позволяваше да пресъздаваме свободно и да осмисляме различно черните петна, като варианти на истинското съдържание. Свиквахме на творчество. Усладата на самостоятелно овладяната страница ни караше ( и до днес) да не търсим думите в речника. толкова повече, че и българоиталианските ни (Нурижан, Кантарджиев, Енрико Дамиани) ни се струваха все по-елементарни!
Животът в колежа протичаше в особено сурови условия и под невероятно строга дисциплина. Наказваше се всяко нарушение, а такива бяха шум, бавене извън класната стая, говорене с другарите през забранено време, ползването на български помежду ни, излизане извън периметъра на семинарията, влизане в класната стая извън заниманията, сдърпване с другарчетата даже при игрите, падане и въргаляне по земята, пристъпване раделителната линея плочки на салона или коридора между малки (първи и втори клас) и големи (от трети нагоре), низка бележка при изпитване в клас или писмено упражнение. Наказваха ни с мълчание за час или цял ден, стоене на колене, лишаване от десерт, до оставяне на вода и хляб или без ядене. А можеше да следва и експулсиране из колежа. Наказания можеха да налагат не само ректорът и неговия заместник, българина отец Венко Плачков (който впрочем се възползваше много рядко от правомощията си, и затова го кръстихме доброжелателно „Бай Венко”, с лек намек за „Бай Ганьо”, т.е. „нашенецът”), но също преподавателите и „префектите” и „зам.префектите - момчетата отговорни общо за нсички ни и за отделните класове. Полицейска държава. Някак животът лично ни спаси от такава изкривяваща длъжност да наказваш другарите си, с които си играеш и лудуваш. Само един семестър се задържахме като зам.класен префект. Единственото наказание, което възложихме на непокорен съученик, беше „пет минути мълчание”.
Хигиената, както домашната, така и личната, за които се грижехме ние самите, за онези времена може би е била задоволителна, но не съпоставима с днешните изисквания. Ползваше се само студена, съответно ледена вода. Душове нямаше. Тоалетните често се задръстваха. Нямаше и отопление: „Нали сме в Италия, топла страна!”. Такива студове не сме понасяли и в България, известна със зимите си още от времето на римляните. Заледени пръсти на ръцете и краката, заледени уши, а на нас, за голям срам, и заледен нос - бяха ежегодно зимно изпитание. Нямаше лек срещу този бич. Казваха ни: „Лекува се с майска вода”, когато се стоплело времето.
Храната, която получавахме, от по-късен поглед, сигурно ще е била здравословна, богата, разнообразна, винаги топла, сервирана на определени часове 07.00, 13.00, 20.00. Но все пак чужда. Лично, трудно свикнахме на макарони, и жестоко ни измъчваха като капризното момче, несклонно да уважи националния символ на страната. Преодоляхме отвращението чак през лятото на следващата година. Дотогава, лакоми другари –българи и италианци - редовно ни ухажваха да им харизаме незабелязано порцията си.
Явно най-ангажиращо за ръководството на семинарията беше духовното формиране на кандидатите, или “probandi” (т.е. под изпитание, под наблюдение), дали и доколко ще бъдат годни за подвига, за който се подготвяха. Без съмнение, бяхме попаднали на един аскетичен зилот, като Иджино Бечерика, какъвто трудно можеще да се срешне на други ширини. Днес той не ще можеше да се задържи на никое възпитателно място в системата на църквата, още по-малко в тази на едно нормално гражданско общество. Беше безспорно умен, краен аскет, издръжлив на лишения, упорит, убеден в правотата на идеите и подходите, силен дебатьор, леко садист, несъзнателен „пелагианец”, т.е. убеден, че положените усилия ще доведат непременно до покоряване на пороци и негативни наклонности и постигане на съвълшенство, оставяйки съвсем малко и де факто незначително пространство за Божията благодат. Акцентът на неговите аскетични послания пред невръстните 12-16 - годишни юноши бяха целомъдрието във всички гами на битието, не само физическите му телесни и обществени плацдарми извън манастирските стени, а най-вече на вътрешното умствено ниво: непристойни мисли , спомени, въжделения, където изискваше непрекъснат контрол, себеанализ, а при най-малко отклонение - изповед. Тогава не долавяхме, но все в този контекст противодействаше дисциплинарно срещу всяка проява на близост (приятелство) сред поверените му питомци. Пораждаха се във всички, а в някои до пределите на психопатията ( скруполозност), защитни настроения до вътрешно терзание, несъответстващо на крехката възраст на поверените му деца. Някои оставаха с такава болнава психика десетилетия след като се бяха освободили от прякото му възпитателно влияние. Другата фиксидея, която натрапваше, беше призванието като вече избран път, който не можеше да се промени безнаказано. Бог няма да ти проправи нов път на спасение, ако напуснеш посочения ти вече – казваше. Така, че отстраняването на някой от другарите ни, се превръщаше в трагедия за потърпевншия и назидание за оставащите. Заканата „Ti mando a casa!” (Ще те върна при твоите!), беше равностойно на “Отиваш в ада”. Процесът на отстраняване течеше забулено в тайнственост. Виждахме само резултатът, че един ден едно легло или един чин оставаше празен. Догатки и предположения как и защо не се позволяваха. Както и контакти с низвергнатия.
Няма съмнение, че селекцията беше жестока: от 21 момчета, които се записахме в първи клас, до втория стигнахме едва 14, а до края на духовния ни маршрут, ръкополагането, само седем, четирма италианци и трима българи. Което се считаше за добър успех. От предишния клас от 24 души само 4 се добраха до целта –двама италианци и двама българи. А от следвалия след нас през учебната година 1939-1940, от 25 момчета, постоянства докрай само едно, като също нито един от четирите българчета постъпили тогава не издържа докрай.
Изненадващо, възпитателят ни, освен очертаващите се дотук, имаше и по-меки черти. Като че ли цял се променяше в извънстенната обстановка. На ежедневната разходка до определени цели в околностите на града ставаше друг човек. При разпуснати редици, повечето се стичахме около него, понеже общуването ставаше наистина интересно. Заливаше ни с общата си култура на всички нива, приемаше възражения и закачки, освободен от вечно назидателния си тон. Промяната го обхващаше до непознаваемост по коледните празници, от Бъдни вечер до Богоявление. Томболите, които организираше, бяха от богати до вълшебни. От къде ли намираше средствата, до днес не ни е известно. Просто се изливаха лакомии, книги и играчки, каквито и не бяхме сънували. В писмата ни до близките в България нямахме думи как да опишем атмосферата и спечелените мизи.
Когато през есента на 1941 г. трябваше да напусне поста в Асизи, всички доброволно станахме от леглата си в 3 часа сутринта, за да го придружим пеш в тъмното до гарата, на пет километра от манастира, със сълзи и ридания като за последно,: „На кого ни оставяш?” Стокхолмския синдром, сигурно.
Жал ни е за съдбата, която го сполетя двадесетина години по-късно. А може би е било възмездие. Операция по гръбначния стълб го осакати до края на живота му, останал инвалид и неподвижен на легло цяло десетилетие. Само един път го посетихме някъде в средата на 60-те години. Не говорихме за годините в Асизи. Щеше да бъде жестоко да споменаваме за стоицизма, с който ни мотивираше да покоряваме върхове –и духовни, и планински. Оставихме го да си говори сам колко бил внимателен към него персонала и как бил щастлив в погълналата го обстановка.
Георги Елдъров
Седем момчета се изкачвахме с такси по витиеватия път нагоре към целта на нашето тридневно пътуване от София, манастира Свети Франциск в Асизи, където щяхме да проживеем детство и юношество в преследване на идеали, които тогава и не долавяхме докрай. В тъмнината мъждукаха светлини, очертаващи контурите на главните сгради на малкото градче, с доминиращата средновековна крепост горе и внушителната осанка на манастира долу. Лично си мислехме, че тази феерия сигурно ще да е била задвижена в наша чест – седмината българчета тръгнали на гурбет в далечната страна, освен наше смирение, степенувани по възраст: Давид Драганов, Иозо Пеев, Любен Луков, Лудвиг Пенев, Бонавентура Шишков-Тунката, Петър Бадов-Пенчо, всички, освен ние, от павликянските села около Пловдив. После разбрахме, че всичко било в чест на светеца, в навечерието на празника му следващия ден.
Още от вратата започнаха запознанствата с онези, които в продължение на десетилетията щяха да заемат мястото на останалите назад по родните ни места родители, братя и сестри, роднини, приятели и другарчета. Посредник ни беше придружителят на групата отец Петър Сарийски, тогава следващ каноническо право в Рим, събрал ни по време на лятната си ваканция по родните места след като сам беше проходил калдъръма от Павликянска България през Асизи до Вечния град и обратно, траял каноничните 12 години, практикуван тогава в българската католическа църква –не различно от онова което се случвало с великаните Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филоп Станиславов през ХVІІ век.
Пръв ни посрещна - и продължи да го споменава като голямо събитие години по-късно - падре Пиетро Галло, висок, младолик, рус, късоглед монах, по-късно „мисионер” в Испания щом затихна гражданската война там след около три месеца от нашето позвънване на манастирсите врата. Сигурно той ще е повикал „ректора”, на когото щяхме да бъдем поверени за по-нататъщното ни форимиране. Иджино Бечерика, около 30 годишен мъж, беше също очилат (както почти всички в това общество), сух и кокалест, лице тъмно червендалесто като че ли от гьон, не обаче в смисъла „гьон сурат”, с една неопределена лека усмивка, почти гримаса, с едната ръка притискаше към гърдите молитвослова, с който никога не се разделяше. Дойде и неговият заместник отец Винкентий (Венко) Плачков, българин от предишно попълнение български випускници, който щеше да ни ръководи при първоначалните ни стъпки в чуждата среда. Какво си размениха с придружителя ни, тъй и не разбрахме. Италианският ни беше елементарен, за да не кажем никакъв. Лично припознавахме само една дума „porco”, препоръчана ни от някого като защитна мантра срещу все още непознатите чужденци. Щом я чуели, дигали ръце. Не си давахме сметка, че репликата “Mussolini porco”, в отговор на “Boris asino”, можеше да ни доведе голяма беда при тогавашния тоталитарен строй на новата ни родина. Още не знаехме, че понятието Мусолини е производно на musso, т.е. магаре (asino)...
Следва представянето ни на съучениците, с които щяхме да споделяме игри, учение, молитви и, както скоро разбрахме, един духовен подвиг, който съвсем смътно долавяхме. Посрещнаха ни с радостни викове на терасата, която обгръща целия комплекс Sacro Convento откъм долината, един коридор от няколкостотин метра, окичен със сводове и аркади от розов асизки камък. Бяха около четиридесетина момчета италианчета и четири българчета, приети предишната година: Георги Арлашки (моралният лидер), Козма Бойкин (бабаитът сред тях), Йозо Замярски (всеобщ обект на закачките и с няколко пищни прякора) и Йозо Балабански (като че ли роден за това място). В различна степен ги познавахме отпреди да поемат пътя към Асизи предишната година. Естествено те бяха и посредници при първоначалното общуване с другоезичните другари. Всички бяха облечени с раса както монасите, само че в миниатюрни форми. Питаха ту нас, ту старшите ни другаричета българи какво знаем, какво ни харесва. Едни предлагаха да ни научат италиански, други изказваха готовност да научат български. Някои пробваха отделни думи и закачки на български език, научени от предищните ни представители на място. Направихме и първия гаф на италианска земя: забелязали едно доста мургаво момче, попитахме преводачите дали не е абисинец...Още преди да чуят превода, всички се заляха от смях- abissino, abissino! Такъв му бил прякора. Не се обиди момчето. По-късно в началото на 50-те години отиде наистина в Африка като мисионер и след десетина години се завърна с разклатена психика.
Следващият ден беше патронният празник на манастира, Свети Фрациск Асизки. Вероятно защото ще сме били много изморени от дългото пътуване, ни позволиха да се явим в църквата поотделно и свободно. Ставаше въпрос само за една от трите катедрали построени една върху друга – долната, т.е. средната, Chiesa Inferiore, първостепенен паметник на световното изкуство със стенописи и стъклописи от ХІІІ до ХVІ век. Виждахме я за пръв път. Намерихме си място по стъпалата на някаква каменна стълба, откъдето извивахме врат за да зърнем нещо от ставащото около олтара. Искрено, обстановката не ни направи особено впечатление. Световно известните стенописи ни се сториха някак прашни, фигурите сковани, прекалено шарени. Недостатъчно графични, както бяхме свикнали да гледаме по книжките, каквито бяхме жадно прелиствали от когато четенето се беше превърнало в наше най-приятно занимание. Пеенето ни се стори скучно, далеч не ритмично, както онова, което познавахме от събори и сватби в родния край. Обредите ни убягваха, проповедта – неразбираема, вероятно разточителна, съдейки по израженията на богомолците наоколо. Очевидно все още предстоеше навлизането ни в новата културна атмосфера.
По обяд ни строиха пред масите в трапезарията, която твърдяха била най-голямата зала в Европа, 50х24х30 метра - колкото Александър Невски, подчертаваха старшите ни другарчета българи. Пред очите ни се изнизваха гости и домакини, всичко около 200 души, всеки с повишено празнично настроение, готов да пристъпи към нарушаването на поста. Тогава бяхме представени и на главния орденски настоятел, дошъл специално за празника от резиденцията си (курия) в Рим, американеца Беда Хес, генерален министър, хем генерал, хем министър, както докладвахме на нашите в България в първото си писмо от новия ни дом за да ги впечатлим. Не сме знаели тогава, че обръщението в орденската лексика на францисканите означавало „генерален, т.е. всеобщ служител”. Маститият двуметров и поне 150-килов американец ни заприлича нещо като тюлен (като че ли ги бяхме виждали преди дни в зоологическата градина в София), който смешно се залиташе из залата. Не сме предполагали, че нашата съдба през следващите 15 години, в някои ключови моменти, до голяма степен щеше за зависи от него. Той имаше последната дума при всяко преминаване в по-горните степени на формирането ни: новициат, обети, ръкополагане. Той взе решението да следваме в Рим през 1947 г., да продължим допълнително образованието си с втори докторат през 1952, да му гостуваме близо две години в генералната квартира в центъра на Рим и в лятната резиденция в покрайнините на Гроттаферрата в хълмистия регион югоизточно от града през 1952-1953, без обаче да сме навлизали сред приближените му, вероятно поради първоначалното комично впечатление, което сигурно сме издавали, с допълнителните критични наблюдения на характера и непоносимите му американски навици, които ни се струваха направо дебеляшки. Почина скоропостижно в следствие на инсулт на 11 август 1953 г. пред очите на всички в същата гази необятна зала, където го зърнахме за пръв път.
Важен праг прекрачихме два месеца след стъпването ни в светата обител. На 7 декември, навечерие на празника Безкверно зачатие на Пресветата дева, което тук се честваше особено тържествено, нещо като Коледа или Великден, бяхме въведени с още една стъпка в едва избрания и все още смътно разбрания път. Изравниха ни с другарчетата от предишните класове: облякоха ни с миниятюрна монашеска униформа! Черно расо, къса пелерина до кръста с качулка, бяло въже с трите възела означаващи бъдещите ни обети послушание, целомъдрие, нестижание или доброволна бедност, лежаха върху протегнатите ръце на коленичили пред олтара двадесетина юноши, а застанал пред тях ректорът Бечерика, с наведени оч., Траурен и суров говореше с тежки думи, като че ли пред разпъване на кръст. Елементарния ни още италиански ни позволяваше да доловим най-често думата “morte” (смъпт). Вероятно искаше да каже, че новото облекло означава смърт на похотите, смърт на греховното минало или, че символично изоставяхме долината на мъртвите какъвто е светът. Като не разбирахме логиката и връзката с продължилата цял час реч, просто започнаха да ни витаят из главата смешни представи за случващото се около нас: ами ако просто ни зомбират, разфасоват и превърнат в друго, как ще ни разпознаят нашите, когато се върнем по родните места...?
Радостта, че не бяхме вече различни от другарчетата, и овациите, с които ни посрещнаха те и цялата общност, когато се явихме така дегизирани в трапезарията изтласкаха из главата ни трагикомичната фантазия.
А и новите дрешки (рециклирпани от предишни другарчета я пораснали, я завърнали се в светския свят) ни разрешаваха практическите въпроси за овехтяващите „долни” дрехи, каквито сега ставаха и панталоните, и саката, все по-скъсани и къси за буйно растящите юноши. От този момент, да си съблечеш расото, освен когато си лягаш, беше престъпление, което можеше да те доведе со експулсиране от „рая”, какъвто все повече се убеждавахме, че беше именно Асизи.
Междувременно навлизахме в учебните занимания. Новата учебна година май беше започнала непосредствено след пристигането, веднага след празника на патрона Свети Франциск. Ние обаче, новодошлите български момчета, нямаше начин как да се присъединим към останалите 14 деца от първи клас: просто не владеехме езика, на който се преподаваше. Организираха ни отделни курсове по латински и италиански при отец Венко Плачков, зам-директора на семинарията. В течение на един семестър до средата на февруари настигнахме италианците. Не само се изравнихме, а до към средата на следващата учебна година нерядко ги надминавахме с бележките си. Едно наше съчинение на италиански език още тогава се появи във витрината на отличниците. Куцахме само по математика, но до края на учебната година и по този предмет настигнахме останалите с помощта на допълнителни уроци при едно момче от горните класове, което особено симпатизираше на българите, Антонио Баталя, по-късно мисионерствал в Северна Родезия (Замбия), за да завършш в родината преди година две, останал младолик и душевно чист до края.
Курсовете се преподаваха в стаите на нисшата духовна семинария на францисканите, настанена в манастирския комплекс, в същите помещения, където живеехме и играехме. Бяха пространни, с високи сводове, като катедрали. Една беше украсена със стенопис на Доно Дони от ХV век. Още от входа на комплекса се разбираше, че навлизаме в престино училище. Пълното му наименование изписано на ламаринена табела беше Collegium Missionarium Primarium, т.е. Първостепенен мисионерски колеж. Основан през 1927 г. по решение на тогавашния генерален настоятел на ордена Алфонсо Орлич (по-късно, по негово желание, Орлини) с цел подготвянето на един орденски елит Cruciata Missionaria Franciscana (Кръстоносен мисионерски отряд фпанцискани), който две десетилития по-късно щеше да предизвика уставно сътресение в ордена (Виж в следващ раздел). На този етап щколото предлагаше едно стриктно класическо образование, със силен акцент класическите езици латински (от първи клас) и гръцки (от четвърти клас). Паралелно силно се застъпваше италиански език, литература, автори. Вторият чужд език, в случая френски, се включваше през трети клас. Наблягаше се извънредно много на съчинения, преводи от и на усвоявания език, запаметяване на дълги текстове, от Мандзони, от Енеадата на Вергилий, Илиада и Одисея на Хомир, Божесвената комедия на Данте Алигиери. Този етап от образованието тогава предвиждаше седем гимназиални класа преди да преминем на следващия за специфичното ни монашеско формиране, новициат (послушничество), за да продължим после философия (две години) и теология (четири години). Преди обаче да го извървим, той бе преустроен: пет гимназиални класа и, след паузата новициат, три лицеални с паралелни класически и философски курсове и четири години теология.
Няма да навлизаме в подробности за курсовете и уччебните програми. Ще изтъкнем само, че успоредно с уроците вървяха часовете за четене и упражнения, практически толкова за едните, колкото и за другите ежедневно, 5 + 5. Четвъртък и неделя нямаше курсове, но не ни се пестяха други твърди занимания –черква, чистене, четене, репетиции и най-вече разновидни духовни упражнения и убийствени разходки: до билото на планина Субазио, надвиснала вад градчето като Витоша над София, до кота 1240 м. и обратно на юруш до долния край на града, където беше семинарията. Затова прасенцата на краката на всички ни от оня випуск станаха чилични.
Не се позволяваха книги освен учебниците и речниците. Други четива се ползваха крадешком. Ние българчетата имахме един екземпляр от Под Игото, една биография на Цар Борис ІІІ и няколко алманаха от известното католическо издание „Календар Свети Кирил и Методи”, които прелиствахме „нелегално”. Щом навлязохме малко по-дълбоко в италианската реч ние лично постоянно консултирахме един енциклопедичен речник Brunacci, нещо като Данчевата Енциклопедия, който се превърна в първостепенна основа на по-късната ни енциклопедичност. Не е нескромно да кажем, че го запаметихме целия до последната статия. Нишката беше да откриваме понятия и отправки към българското, около която се нанизваха останалите моменти и елементи от италианската и европейската култура, на които беше наситен.
Учебниците ни –налага се да признаем- бяха от изключително качество, най-доброто в системата. Христоматиите невероятно богати. Речниците дебели като за университет (до ден днешен си пазим Zingarelli за италиански и Rocci за гръцки, двата най дебели тома в библиотеката ни). И всяка година все нови, неразрязани. Подновяваха се също ежегодно всички помагала –тетрадки, моливи, писалки, линии, пергели, гуми, стенни карти. Раздаването им в началото на учебната година беше празник за очите. И за обонянието: до днес ни мирише на омайното мастило на печата. Етикетите им показваха, че всичко било дар от италианското министерство на външните работи. Включили ни в някаква схема за италианските училища в чужбина. Било предвид мисионерската ни подготовка. При липсата на отделна литература, неуморно прелиствахме и съвсем „легално” попивахме до последно христоматиите, даже когато още не разбирахме всичко. Виждахме как дадена страница от тъмна и мъглява, при всяко препрочитане, ставаше все по-прозрачна, редовете осмислени и даже красиви. Процесът ни позволяваше да пресъздаваме свободно и да осмисляме различно черните петна, като варианти на истинското съдържание. Свиквахме на творчество. Усладата на самостоятелно овладяната страница ни караше ( и до днес) да не търсим думите в речника. толкова повече, че и българоиталианските ни (Нурижан, Кантарджиев, Енрико Дамиани) ни се струваха все по-елементарни!
Животът в колежа протичаше в особено сурови условия и под невероятно строга дисциплина. Наказваше се всяко нарушение, а такива бяха шум, бавене извън класната стая, говорене с другарите през забранено време, ползването на български помежду ни, излизане извън периметъра на семинарията, влизане в класната стая извън заниманията, сдърпване с другарчетата даже при игрите, падане и въргаляне по земята, пристъпване раделителната линея плочки на салона или коридора между малки (първи и втори клас) и големи (от трети нагоре), низка бележка при изпитване в клас или писмено упражнение. Наказваха ни с мълчание за час или цял ден, стоене на колене, лишаване от десерт, до оставяне на вода и хляб или без ядене. А можеше да следва и експулсиране из колежа. Наказания можеха да налагат не само ректорът и неговия заместник, българина отец Венко Плачков (който впрочем се възползваше много рядко от правомощията си, и затова го кръстихме доброжелателно „Бай Венко”, с лек намек за „Бай Ганьо”, т.е. „нашенецът”), но също преподавателите и „префектите” и „зам.префектите - момчетата отговорни общо за нсички ни и за отделните класове. Полицейска държава. Някак животът лично ни спаси от такава изкривяваща длъжност да наказваш другарите си, с които си играеш и лудуваш. Само един семестър се задържахме като зам.класен префект. Единственото наказание, което възложихме на непокорен съученик, беше „пет минути мълчание”.
Хигиената, както домашната, така и личната, за които се грижехме ние самите, за онези времена може би е била задоволителна, но не съпоставима с днешните изисквания. Ползваше се само студена, съответно ледена вода. Душове нямаше. Тоалетните често се задръстваха. Нямаше и отопление: „Нали сме в Италия, топла страна!”. Такива студове не сме понасяли и в България, известна със зимите си още от времето на римляните. Заледени пръсти на ръцете и краката, заледени уши, а на нас, за голям срам, и заледен нос - бяха ежегодно зимно изпитание. Нямаше лек срещу този бич. Казваха ни: „Лекува се с майска вода”, когато се стоплело времето.
Храната, която получавахме, от по-късен поглед, сигурно ще е била здравословна, богата, разнообразна, винаги топла, сервирана на определени часове 07.00, 13.00, 20.00. Но все пак чужда. Лично, трудно свикнахме на макарони, и жестоко ни измъчваха като капризното момче, несклонно да уважи националния символ на страната. Преодоляхме отвращението чак през лятото на следващата година. Дотогава, лакоми другари –българи и италианци - редовно ни ухажваха да им харизаме незабелязано порцията си.
Явно най-ангажиращо за ръководството на семинарията беше духовното формиране на кандидатите, или “probandi” (т.е. под изпитание, под наблюдение), дали и доколко ще бъдат годни за подвига, за който се подготвяха. Без съмнение, бяхме попаднали на един аскетичен зилот, като Иджино Бечерика, какъвто трудно можеще да се срешне на други ширини. Днес той не ще можеше да се задържи на никое възпитателно място в системата на църквата, още по-малко в тази на едно нормално гражданско общество. Беше безспорно умен, краен аскет, издръжлив на лишения, упорит, убеден в правотата на идеите и подходите, силен дебатьор, леко садист, несъзнателен „пелагианец”, т.е. убеден, че положените усилия ще доведат непременно до покоряване на пороци и негативни наклонности и постигане на съвълшенство, оставяйки съвсем малко и де факто незначително пространство за Божията благодат. Акцентът на неговите аскетични послания пред невръстните 12-16 - годишни юноши бяха целомъдрието във всички гами на битието, не само физическите му телесни и обществени плацдарми извън манастирските стени, а най-вече на вътрешното умствено ниво: непристойни мисли , спомени, въжделения, където изискваше непрекъснат контрол, себеанализ, а при най-малко отклонение - изповед. Тогава не долавяхме, но все в този контекст противодействаше дисциплинарно срещу всяка проява на близост (приятелство) сред поверените му питомци. Пораждаха се във всички, а в някои до пределите на психопатията ( скруполозност), защитни настроения до вътрешно терзание, несъответстващо на крехката възраст на поверените му деца. Някои оставаха с такава болнава психика десетилетия след като се бяха освободили от прякото му възпитателно влияние. Другата фиксидея, която натрапваше, беше призванието като вече избран път, който не можеше да се промени безнаказано. Бог няма да ти проправи нов път на спасение, ако напуснеш посочения ти вече – казваше. Така, че отстраняването на някой от другарите ни, се превръщаше в трагедия за потърпевншия и назидание за оставащите. Заканата „Ti mando a casa!” (Ще те върна при твоите!), беше равностойно на “Отиваш в ада”. Процесът на отстраняване течеше забулено в тайнственост. Виждахме само резултатът, че един ден едно легло или един чин оставаше празен. Догатки и предположения как и защо не се позволяваха. Както и контакти с низвергнатия.
Няма съмнение, че селекцията беше жестока: от 21 момчета, които се записахме в първи клас, до втория стигнахме едва 14, а до края на духовния ни маршрут, ръкополагането, само седем, четирма италианци и трима българи. Което се считаше за добър успех. От предишния клас от 24 души само 4 се добраха до целта –двама италианци и двама българи. А от следвалия след нас през учебната година 1939-1940, от 25 момчета, постоянства докрай само едно, като също нито един от четирите българчета постъпили тогава не издържа докрай.
Изненадващо, възпитателят ни, освен очертаващите се дотук, имаше и по-меки черти. Като че ли цял се променяше в извънстенната обстановка. На ежедневната разходка до определени цели в околностите на града ставаше друг човек. При разпуснати редици, повечето се стичахме около него, понеже общуването ставаше наистина интересно. Заливаше ни с общата си култура на всички нива, приемаше възражения и закачки, освободен от вечно назидателния си тон. Промяната го обхващаше до непознаваемост по коледните празници, от Бъдни вечер до Богоявление. Томболите, които организираше, бяха от богати до вълшебни. От къде ли намираше средствата, до днес не ни е известно. Просто се изливаха лакомии, книги и играчки, каквито и не бяхме сънували. В писмата ни до близките в България нямахме думи как да опишем атмосферата и спечелените мизи.
Когато през есента на 1941 г. трябваше да напусне поста в Асизи, всички доброволно станахме от леглата си в 3 часа сутринта, за да го придружим пеш в тъмното до гарата, на пет километра от манастира, със сълзи и ридания като за последно,: „На кого ни оставяш?” Стокхолмския синдром, сигурно.
Жал ни е за съдбата, която го сполетя двадесетина години по-късно. А може би е било възмездие. Операция по гръбначния стълб го осакати до края на живота му, останал инвалид и неподвижен на легло цяло десетилетие. Само един път го посетихме някъде в средата на 60-те години. Не говорихме за годините в Асизи. Щеше да бъде жестоко да споменаваме за стоицизма, с който ни мотивираше да покоряваме върхове –и духовни, и планински. Оставихме го да си говори сам колко бил внимателен към него персонала и как бил щастлив в погълналата го обстановка.
Георги Елдъров
четвъртък, 2 октомври 2008 г.
ДНЕВНИК 19-30 Сепгември 2008
SUMMARY: A second installment of our diary for September 2008, covering the last decade of the month. To notice two conversations with German political analyst Heinz Brahm on September 19th and 29th; the decision to start a series of articles to appear in Abagar about different moments of our curriculum in Italy, beginning with Assisi 1938; attending a performance of Russian Ballet on the occasion of the Year of Russian Culture in Bulgaria, on September 30th.
Водещо събитие от 19-ти септември беше посещението на политолога и редовен абагарски (по)читател, Хайнц Брам (Heinz Brahm) в базата ни в центъра на София. Доста се лутал преди да открие адреса ни, а после звънял също по етажите докато налучкал входа ни. След като сверихме часовницине от последното ни свиждане около това време миналата година и разгледахме заедно новото разположение на библиотечното ни богатство, седнахме за основната обмяна, сега на немски, сега на английски в любимото ни заведение (Виж по-горе). Задължителен беше преглед на политическата ситуация в БГ, която все повече го озадачава, след което преминахме на народопсихологията на новоевропейците, каквито сме от началото на 2007. Обещахме си нова среща преди отпътуването му на 8 октомври.
На 22-ри тесен кръг абагарци чествахме на патерици рождения ден на скандинавистката Елизария Рускова и то на няколко етапа, все в района, с взаимно облъчване по наболелите теми от сезона и главно пътеписните бележки на художничката Ангелина Павлова, току що пристигнала от семинар на остров Болнхолм (Дания).
Следващият ден, след работното ни време в базата, посетихме Клуба на италианците на Янко Сакъзов за предварителен разговор със собственика на заведението за възможно честване на 200-ия брой на в. Абагар, на същото място, където преди седем години чествахме 100-ия в рамките на пореден колоквиум Абагар. С други събеседници продължихме до смръкване.
На 23-ти назря възможност да пътуваме още следващия ден до Рим. Решение не се постигна до късния следобедр което пък оставаше да висят в неяснота редица наши ангажименти до края на месеца.
Такова обаче дойде в четвъртък: пътуване няма да има. Следователно си оставаме в базата до закръгляване на закъснелия брой 9-ти на Абагар 2008.
Особено усърдие положихме до края на месеца за да извадим от тайните чекмеджета на паметта детайлите, които ще четете в предстоящия брой в глава Асизи от Пътеписите ни, които за известно време ще придружават другите рубрики на Абагар до изчерпване.
На 29-ти, Архангелов ден за западните християни, следобед ни навестиха в базата ни Хайнц и Тамара Брам. Срещата с тях представлява винаги моменти на богато обогатяване по много посоки от битието и културата. Специално се спряхме на съдбата на редица наши общи приятели, като покойния Светлозар Раев, втори български посланик към Светия престол. Завършихме разговорите в любимата ни Виенско сладкарница, където пък се засекохме с Момчил и Габриела Карамитеви. Странно, предишния ден се бяхме сериозно замислили за тях, тъй като не се виждахме от около три години, а от близки разбирахме за техни преминавания през София по маршрутите им до Рим и Лос Анжелис. Получихме покана да уважим възпоменанието на големия им баща, актьора Апостол Карамитев по случай 30-годишнината от кончината му.
Месецът не можеше да завърши по-тържествено. По лична покана на организатора, висшия архонт Ованес Малик-Пашаев, на 30-ти присъствахме на изпълнението „Звезди на руския балет” в Зала 1 на НДК, връх на Годината на руската култура в България. Не срещнахме абагарци нито при достъпите, нито при изходите. Ще имаме какво да им разправяме.
Водещо събитие от 19-ти септември беше посещението на политолога и редовен абагарски (по)читател, Хайнц Брам (Heinz Brahm) в базата ни в центъра на София. Доста се лутал преди да открие адреса ни, а после звънял също по етажите докато налучкал входа ни. След като сверихме часовницине от последното ни свиждане около това време миналата година и разгледахме заедно новото разположение на библиотечното ни богатство, седнахме за основната обмяна, сега на немски, сега на английски в любимото ни заведение (Виж по-горе). Задължителен беше преглед на политическата ситуация в БГ, която все повече го озадачава, след което преминахме на народопсихологията на новоевропейците, каквито сме от началото на 2007. Обещахме си нова среща преди отпътуването му на 8 октомври.
На 22-ри тесен кръг абагарци чествахме на патерици рождения ден на скандинавистката Елизария Рускова и то на няколко етапа, все в района, с взаимно облъчване по наболелите теми от сезона и главно пътеписните бележки на художничката Ангелина Павлова, току що пристигнала от семинар на остров Болнхолм (Дания).
Следващият ден, след работното ни време в базата, посетихме Клуба на италианците на Янко Сакъзов за предварителен разговор със собственика на заведението за възможно честване на 200-ия брой на в. Абагар, на същото място, където преди седем години чествахме 100-ия в рамките на пореден колоквиум Абагар. С други събеседници продължихме до смръкване.
На 23-ти назря възможност да пътуваме още следващия ден до Рим. Решение не се постигна до късния следобедр което пък оставаше да висят в неяснота редица наши ангажименти до края на месеца.
Такова обаче дойде в четвъртък: пътуване няма да има. Следователно си оставаме в базата до закръгляване на закъснелия брой 9-ти на Абагар 2008.
Особено усърдие положихме до края на месеца за да извадим от тайните чекмеджета на паметта детайлите, които ще четете в предстоящия брой в глава Асизи от Пътеписите ни, които за известно време ще придружават другите рубрики на Абагар до изчерпване.
На 29-ти, Архангелов ден за западните християни, следобед ни навестиха в базата ни Хайнц и Тамара Брам. Срещата с тях представлява винаги моменти на богато обогатяване по много посоки от битието и културата. Специално се спряхме на съдбата на редица наши общи приятели, като покойния Светлозар Раев, втори български посланик към Светия престол. Завършихме разговорите в любимата ни Виенско сладкарница, където пък се засекохме с Момчил и Габриела Карамитеви. Странно, предишния ден се бяхме сериозно замислили за тях, тъй като не се виждахме от около три години, а от близки разбирахме за техни преминавания през София по маршрутите им до Рим и Лос Анжелис. Получихме покана да уважим възпоменанието на големия им баща, актьора Апостол Карамитев по случай 30-годишнината от кончината му.
Месецът не можеше да завърши по-тържествено. По лична покана на организатора, висшия архонт Ованес Малик-Пашаев, на 30-ти присъствахме на изпълнението „Звезди на руския балет” в Зала 1 на НДК, връх на Годината на руската култура в България. Не срещнахме абагарци нито при достъпите, нито при изходите. Ще имаме какво да им разправяме.
Абонамент за:
Публикации (Atom)