IN MEMORIAM: DENIS GUILLAUME, OSB (1933-2008)

SUMMARY: An obituary in memory of Fr Denis Guillaume, OSB (1933-2008), a Benedictine monk and a respected liturgical scholar, who often served as a deacon at Masses with the Pope, but finally ended up as a Greek Orthodox priest.

С голямо закъснение ни настигна вестта за смъртта на Негово високопреподобие Архимандрит Дионисий (Гийом), починал на 75 годишна възраст на 18 юни в манастира Saint-Geny de Lectoure в югозападна Франция, намиращ се под юрисдикцията на Сръбската православна църква. Пътят му дотам беше дълъг, преминал също през абагарска територия. Отец Дионисий беше роден през 1933 г. в Ница в сравнително заможно семейство. През лятото на 1955 г. попаднахме заедно като гости в Манастира на Обединението в местността Шевтон (Chevetogne), недалеч от град Динан в Белгия, един оживен център на междуцърковен диалог, с две паралелни обрeдни крила – монаси практикуващи западния латински обряд и такива придържащи се към източно обредната традиция на Цариградската църква. Открихме го пак там през лятото на 1958 г., облякъл расото на послушниците към същата общност. Немалко ни изненада, някъде в началото на 60-те години, когато го виждаме пред нас, буйна брада, бос със сандали, готов да бъде разпитан преди ръкополагането му като йеродякон, както тогава в Рим се изискваше пред всяко стъпало на църковната летва – от хостиарий до епископ. Преустановиха практиката в средата на 90-те години и виждате какви клирици шестват днес по света. Десетилетия наред той се подвизаваше в ролята на йеродякон на всички по-тържествени архиерейски служби с участието на папата. Нему се падаше да възвестява Светото евангелие на гръцки език - каквато е все още традицията във Ватикана, една отправка към неразделената църква от първото хилядолетие. През онези години живя между Гръцкия и Руския папски колеж с различни задължения в единия и в другия. След като бе създаден през 1981 г., прекарваше също дни в Дом Абагар на морския бряг край Рим. Обичаше да се разхожда по плажа или да обикаля с велосипед из района. Реваншираше се за гостоприемството с нови и стари книги от интерес за нашия ресор. Същевременно работеше по собствен избор върху един мащабен план да бъдат преведени всички богослужебни книги на Православната църква (Зланоустова, Василева, Яковова литургия, Триода, Месецослова, Часослова, Треби) от гръцки на добър, точен и поетичен френски език. През годините се набраха няколко десетки тома изрядна литургична литература, създадена и издадена изключително със собствени усилия и средства от архидякон Дионисий, ценени и ползвани отсам и отвъд църковната разделителна линия. В паузите се заемаше също със собствена оригинална продукция, като чиновете на западните светци Франциск Асизки, Бенедикт Нурсийски и Кармелитските светители, редактирани според каноите на източните църкви. В един негов труд бяхме лично замесени, а и успяхме да замесим също царя в изгнание. Става въпрос за книгата му Quand les chefs d`Etat etaient des saints („Когато управниците бяха светии”), 253 страници, издадена в Парма (Италия) в паралелно френско и италианско издание Съдържаше 260 профила на царе, царици и други благородници и държавници от Изток и Запад, повечето руски и сръбски. Понеже към сонма им идеално попадаше също о Бозе почившия цар Борис ІІІ, се питаше дали сина на покойния цар не би се съгласил да предостави предговор към книгата. Заехме се с задачата да го свържем с царя, който най-любезно се отзова на поканата. Наша беше честта да представим книгата пред избрана публика в една от най-тържествените зали на град Парма, където авторът живееше тогава. Както всичко е описано в Дневника ни от онези дни.

Знаехме, че йеродякон Дионисий тогава навлизаше в тежка душевна криза. Поради дългогодишния си живот извън първоначалната манастирска обител в Шевтон, общуването му със събратята беше станало извънредно мудно, даже обтегнато. Ревнували заради прекалената му свобода на изява. Търсеше начин да си промени положението чрез ръкополагане като свещеник в някоя друга църковна структура, където да бъде полезен. Пробва и българската, но не бяхме в състояние да му помогнем. Тъй като богословските му устои бяха междувременно силно отслабнали в сравнение с мистичния му усет в областта на литургията, през 1996 г. приел да бъде ръкоположен от епископ Стефан от Цариградската църковна юрисдикция на Запад, по-късен глава на Естонската православна църква, оспорвана от Московската патриаршия. Вече като православен духовник в течение на 12 години, освен си любимите си литургични задачи, той се занимаваше също като ефимерий на женския манастира в Сен-Жени, където починал на 18 юни, като същевременно се грижеше и за енорията в Санремо (Италия), недалеч от родния му град Ница.

Като преглежда сега шарения си албум от много места и с различни спътници, покойният ни приятел сигурно ще гледа с добро чувство и на абагарските си пози.