ПЪТЕПИС: Асизи

SUMMARY: The author ruminates about the impact the birthplace of St Francis of Assisi made on him when he landed there exactly 70 years ago on this very date, October 3rd

Седем момчета се изкачвахме с такси по витиеватия път нагоре към целта на нашето тридневно пътуване от София, манастира Свети Франциск в Асизи, където щяхме да проживеем детство и юношество в преследване на идеали, които тогава и не долавяхме докрай. В тъмнината мъждукаха светлини, очертаващи контурите на главните сгради на малкото градче, с доминиращата средновековна крепост горе и внушителната осанка на манастира долу. Лично си мислехме, че тази феерия сигурно ще да е била задвижена в наша чест – седмината българчета тръгнали на гурбет в далечната страна, освен наше смирение, степенувани по възраст: Давид Драганов, Иозо Пеев, Любен Луков, Лудвиг Пенев, Бонавентура Шишков-Тунката, Петър Бадов-Пенчо, всички, освен ние, от павликянските села около Пловдив. После разбрахме, че всичко било в чест на светеца, в навечерието на празника му следващия ден.
Още от вратата започнаха запознанствата с онези, които в продължение на десетилетията щяха да заемат мястото на останалите назад по родните ни места родители, братя и сестри, роднини, приятели и другарчета. Посредник ни беше придружителят на групата отец Петър Сарийски, тогава следващ каноническо право в Рим, събрал ни по време на лятната си ваканция по родните места след като сам беше проходил калдъръма от Павликянска България през Асизи до Вечния град и обратно, траял каноничните 12 години, практикуван тогава в българската католическа църква –не различно от онова което се случвало с великаните Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филоп Станиславов през ХVІІ век.
Пръв ни посрещна - и продължи да го споменава като голямо събитие години по-късно - падре Пиетро Галло, висок, младолик, рус, късоглед монах, по-късно „мисионер” в Испания щом затихна гражданската война там след около три месеца от нашето позвънване на манастирсите врата. Сигурно той ще е повикал „ректора”, на когото щяхме да бъдем поверени за по-нататъщното ни форимиране. Иджино Бечерика, около 30 годишен мъж, беше също очилат (както почти всички в това общество), сух и кокалест, лице тъмно червендалесто като че ли от гьон, не обаче в смисъла „гьон сурат”, с една неопределена лека усмивка, почти гримаса, с едната ръка притискаше към гърдите молитвослова, с който никога не се разделяше. Дойде и неговият заместник отец Винкентий (Венко) Плачков, българин от предишно попълнение български випускници, който щеше да ни ръководи при първоначалните ни стъпки в чуждата среда. Какво си размениха с придружителя ни, тъй и не разбрахме. Италианският ни беше елементарен, за да не кажем никакъв. Лично припознавахме само една дума „porco”, препоръчана ни от някого като защитна мантра срещу все още непознатите чужденци. Щом я чуели, дигали ръце. Не си давахме сметка, че репликата “Mussolini porco”, в отговор на “Boris asino”, можеше да ни доведе голяма беда при тогавашния тоталитарен строй на новата ни родина. Още не знаехме, че понятието Мусолини е производно на musso, т.е. магаре (asino)...
Следва представянето ни на съучениците, с които щяхме да споделяме игри, учение, молитви и, както скоро разбрахме, един духовен подвиг, който съвсем смътно долавяхме. Посрещнаха ни с радостни викове на терасата, която обгръща целия комплекс Sacro Convento откъм долината, един коридор от няколкостотин метра, окичен със сводове и аркади от розов асизки камък. Бяха около четиридесетина момчета италианчета и четири българчета, приети предишната година: Георги Арлашки (моралният лидер), Козма Бойкин (бабаитът сред тях), Йозо Замярски (всеобщ обект на закачките и с няколко пищни прякора) и Йозо Балабански (като че ли роден за това място). В различна степен ги познавахме отпреди да поемат пътя към Асизи предишната година. Естествено те бяха и посредници при първоначалното общуване с другоезичните другари. Всички бяха облечени с раса както монасите, само че в миниатюрни форми. Питаха ту нас, ту старшите ни другаричета българи какво знаем, какво ни харесва. Едни предлагаха да ни научат италиански, други изказваха готовност да научат български. Някои пробваха отделни думи и закачки на български език, научени от предищните ни представители на място. Направихме и първия гаф на италианска земя: забелязали едно доста мургаво момче, попитахме преводачите дали не е абисинец...Още преди да чуят превода, всички се заляха от смях- abissino, abissino! Такъв му бил прякора. Не се обиди момчето. По-късно в началото на 50-те години отиде наистина в Африка като мисионер и след десетина години се завърна с разклатена психика.
Следващият ден беше патронният празник на манастира, Свети Фрациск Асизки. Вероятно защото ще сме били много изморени от дългото пътуване, ни позволиха да се явим в църквата поотделно и свободно. Ставаше въпрос само за една от трите катедрали построени една върху друга – долната, т.е. средната, Chiesa Inferiore, първостепенен паметник на световното изкуство със стенописи и стъклописи от ХІІІ до ХVІ век. Виждахме я за пръв път. Намерихме си място по стъпалата на някаква каменна стълба, откъдето извивахме врат за да зърнем нещо от ставащото около олтара. Искрено, обстановката не ни направи особено впечатление. Световно известните стенописи ни се сториха някак прашни, фигурите сковани, прекалено шарени. Недостатъчно графични, както бяхме свикнали да гледаме по книжките, каквито бяхме жадно прелиствали от когато четенето се беше превърнало в наше най-приятно занимание. Пеенето ни се стори скучно, далеч не ритмично, както онова, което познавахме от събори и сватби в родния край. Обредите ни убягваха, проповедта – неразбираема, вероятно разточителна, съдейки по израженията на богомолците наоколо. Очевидно все още предстоеше навлизането ни в новата културна атмосфера.
По обяд ни строиха пред масите в трапезарията, която твърдяха била най-голямата зала в Европа, 50х24х30 метра - колкото Александър Невски, подчертаваха старшите ни другарчета българи. Пред очите ни се изнизваха гости и домакини, всичко около 200 души, всеки с повишено празнично настроение, готов да пристъпи към нарушаването на поста. Тогава бяхме представени и на главния орденски настоятел, дошъл специално за празника от резиденцията си (курия) в Рим, американеца Беда Хес, генерален министър, хем генерал, хем министър, както докладвахме на нашите в България в първото си писмо от новия ни дом за да ги впечатлим. Не сме знаели тогава, че обръщението в орденската лексика на францисканите означавало „генерален, т.е. всеобщ служител”. Маститият двуметров и поне 150-килов американец ни заприлича нещо като тюлен (като че ли ги бяхме виждали преди дни в зоологическата градина в София), който смешно се залиташе из залата. Не сме предполагали, че нашата съдба през следващите 15 години, в някои ключови моменти, до голяма степен щеше за зависи от него. Той имаше последната дума при всяко преминаване в по-горните степени на формирането ни: новициат, обети, ръкополагане. Той взе решението да следваме в Рим през 1947 г., да продължим допълнително образованието си с втори докторат през 1952, да му гостуваме близо две години в генералната квартира в центъра на Рим и в лятната резиденция в покрайнините на Гроттаферрата в хълмистия регион югоизточно от града през 1952-1953, без обаче да сме навлизали сред приближените му, вероятно поради първоначалното комично впечатление, което сигурно сме издавали, с допълнителните критични наблюдения на характера и непоносимите му американски навици, които ни се струваха направо дебеляшки. Почина скоропостижно в следствие на инсулт на 11 август 1953 г. пред очите на всички в същата гази необятна зала, където го зърнахме за пръв път.
Важен праг прекрачихме два месеца след стъпването ни в светата обител. На 7 декември, навечерие на празника Безкверно зачатие на Пресветата дева, което тук се честваше особено тържествено, нещо като Коледа или Великден, бяхме въведени с още една стъпка в едва избрания и все още смътно разбрания път. Изравниха ни с другарчетата от предишните класове: облякоха ни с миниятюрна монашеска униформа! Черно расо, къса пелерина до кръста с качулка, бяло въже с трите възела означаващи бъдещите ни обети послушание, целомъдрие, нестижание или доброволна бедност, лежаха върху протегнатите ръце на коленичили пред олтара двадесетина юноши, а застанал пред тях ректорът Бечерика, с наведени оч., Траурен и суров говореше с тежки думи, като че ли пред разпъване на кръст. Елементарния ни още италиански ни позволяваше да доловим най-често думата “morte” (смъпт). Вероятно искаше да каже, че новото облекло означава смърт на похотите, смърт на греховното минало или, че символично изоставяхме долината на мъртвите какъвто е светът. Като не разбирахме логиката и връзката с продължилата цял час реч, просто започнаха да ни витаят из главата смешни представи за случващото се около нас: ами ако просто ни зомбират, разфасоват и превърнат в друго, как ще ни разпознаят нашите, когато се върнем по родните места...?
Радостта, че не бяхме вече различни от другарчетата, и овациите, с които ни посрещнаха те и цялата общност, когато се явихме така дегизирани в трапезарията изтласкаха из главата ни трагикомичната фантазия.
А и новите дрешки (рециклирпани от предишни другарчета я пораснали, я завърнали се в светския свят) ни разрешаваха практическите въпроси за овехтяващите „долни” дрехи, каквито сега ставаха и панталоните, и саката, все по-скъсани и къси за буйно растящите юноши. От този момент, да си съблечеш расото, освен когато си лягаш, беше престъпление, което можеше да те доведе со експулсиране от „рая”, какъвто все повече се убеждавахме, че беше именно Асизи.


Междувременно навлизахме в учебните занимания. Новата учебна година май беше започнала непосредствено след пристигането, веднага след празника на патрона Свети Франциск. Ние обаче, новодошлите български момчета, нямаше начин как да се присъединим към останалите 14 деца от първи клас: просто не владеехме езика, на който се преподаваше. Организираха ни отделни курсове по латински и италиански при отец Венко Плачков, зам-директора на семинарията. В течение на един семестър до средата на февруари настигнахме италианците. Не само се изравнихме, а до към средата на следващата учебна година нерядко ги надминавахме с бележките си. Едно наше съчинение на италиански език още тогава се появи във витрината на отличниците. Куцахме само по математика, но до края на учебната година и по този предмет настигнахме останалите с помощта на допълнителни уроци при едно момче от горните класове, което особено симпатизираше на българите, Антонио Баталя, по-късно мисионерствал в Северна Родезия (Замбия), за да завършш в родината преди година две, останал младолик и душевно чист до края.
Курсовете се преподаваха в стаите на нисшата духовна семинария на францисканите, настанена в манастирския комплекс, в същите помещения, където живеехме и играехме. Бяха пространни, с високи сводове, като катедрали. Една беше украсена със стенопис на Доно Дони от ХV век. Още от входа на комплекса се разбираше, че навлизаме в престино училище. Пълното му наименование изписано на ламаринена табела беше Collegium Missionarium Primarium, т.е. Първостепенен мисионерски колеж. Основан през 1927 г. по решение на тогавашния генерален настоятел на ордена Алфонсо Орлич (по-късно, по негово желание, Орлини) с цел подготвянето на един орденски елит Cruciata Missionaria Franciscana (Кръстоносен мисионерски отряд фпанцискани), който две десетилития по-късно щеше да предизвика уставно сътресение в ордена (Виж в следващ раздел). На този етап щколото предлагаше едно стриктно класическо образование, със силен акцент класическите езици латински (от първи клас) и гръцки (от четвърти клас). Паралелно силно се застъпваше италиански език, литература, автори. Вторият чужд език, в случая френски, се включваше през трети клас. Наблягаше се извънредно много на съчинения, преводи от и на усвоявания език, запаметяване на дълги текстове, от Мандзони, от Енеадата на Вергилий, Илиада и Одисея на Хомир, Божесвената комедия на Данте Алигиери. Този етап от образованието тогава предвиждаше седем гимназиални класа преди да преминем на следващия за специфичното ни монашеско формиране, новициат (послушничество), за да продължим после философия (две години) и теология (четири години). Преди обаче да го извървим, той бе преустроен: пет гимназиални класа и, след паузата новициат, три лицеални с паралелни класически и философски курсове и четири години теология.
Няма да навлизаме в подробности за курсовете и уччебните програми. Ще изтъкнем само, че успоредно с уроците вървяха часовете за четене и упражнения, практически толкова за едните, колкото и за другите ежедневно, 5 + 5. Четвъртък и неделя нямаше курсове, но не ни се пестяха други твърди занимания –черква, чистене, четене, репетиции и най-вече разновидни духовни упражнения и убийствени разходки: до билото на планина Субазио, надвиснала вад градчето като Витоша над София, до кота 1240 м. и обратно на юруш до долния край на града, където беше семинарията. Затова прасенцата на краката на всички ни от оня випуск станаха чилични.
Не се позволяваха книги освен учебниците и речниците. Други четива се ползваха крадешком. Ние българчетата имахме един екземпляр от Под Игото, една биография на Цар Борис ІІІ и няколко алманаха от известното католическо издание „Календар Свети Кирил и Методи”, които прелиствахме „нелегално”. Щом навлязохме малко по-дълбоко в италианската реч ние лично постоянно консултирахме един енциклопедичен речник Brunacci, нещо като Данчевата Енциклопедия, който се превърна в първостепенна основа на по-късната ни енциклопедичност. Не е нескромно да кажем, че го запаметихме целия до последната статия. Нишката беше да откриваме понятия и отправки към българското, около която се нанизваха останалите моменти и елементи от италианската и европейската култура, на които беше наситен.
Учебниците ни –налага се да признаем- бяха от изключително качество, най-доброто в системата. Христоматиите невероятно богати. Речниците дебели като за университет (до ден днешен си пазим Zingarelli за италиански и Rocci за гръцки, двата най дебели тома в библиотеката ни). И всяка година все нови, неразрязани. Подновяваха се също ежегодно всички помагала –тетрадки, моливи, писалки, линии, пергели, гуми, стенни карти. Раздаването им в началото на учебната година беше празник за очите. И за обонянието: до днес ни мирише на омайното мастило на печата. Етикетите им показваха, че всичко било дар от италианското министерство на външните работи. Включили ни в някаква схема за италианските училища в чужбина. Било предвид мисионерската ни подготовка. При липсата на отделна литература, неуморно прелиствахме и съвсем „легално” попивахме до последно христоматиите, даже когато още не разбирахме всичко. Виждахме как дадена страница от тъмна и мъглява, при всяко препрочитане, ставаше все по-прозрачна, редовете осмислени и даже красиви. Процесът ни позволяваше да пресъздаваме свободно и да осмисляме различно черните петна, като варианти на истинското съдържание. Свиквахме на творчество. Усладата на самостоятелно овладяната страница ни караше ( и до днес) да не търсим думите в речника. толкова повече, че и българоиталианските ни (Нурижан, Кантарджиев, Енрико Дамиани) ни се струваха все по-елементарни!

Животът в колежа протичаше в особено сурови условия и под невероятно строга дисциплина. Наказваше се всяко нарушение, а такива бяха шум, бавене извън класната стая, говорене с другарите през забранено време, ползването на български помежду ни, излизане извън периметъра на семинарията, влизане в класната стая извън заниманията, сдърпване с другарчетата даже при игрите, падане и въргаляне по земята, пристъпване раделителната линея плочки на салона или коридора между малки (първи и втори клас) и големи (от трети нагоре), низка бележка при изпитване в клас или писмено упражнение. Наказваха ни с мълчание за час или цял ден, стоене на колене, лишаване от десерт, до оставяне на вода и хляб или без ядене. А можеше да следва и експулсиране из колежа. Наказания можеха да налагат не само ректорът и неговия заместник, българина отец Венко Плачков (който впрочем се възползваше много рядко от правомощията си, и затова го кръстихме доброжелателно „Бай Венко”, с лек намек за „Бай Ганьо”, т.е. „нашенецът”), но също преподавателите и „префектите” и „зам.префектите - момчетата отговорни общо за нсички ни и за отделните класове. Полицейска държава. Някак животът лично ни спаси от такава изкривяваща длъжност да наказваш другарите си, с които си играеш и лудуваш. Само един семестър се задържахме като зам.класен префект. Единственото наказание, което възложихме на непокорен съученик, беше „пет минути мълчание”.

Хигиената, както домашната, така и личната, за които се грижехме ние самите, за онези времена може би е била задоволителна, но не съпоставима с днешните изисквания. Ползваше се само студена, съответно ледена вода. Душове нямаше. Тоалетните често се задръстваха. Нямаше и отопление: „Нали сме в Италия, топла страна!”. Такива студове не сме понасяли и в България, известна със зимите си още от времето на римляните. Заледени пръсти на ръцете и краката, заледени уши, а на нас, за голям срам, и заледен нос - бяха ежегодно зимно изпитание. Нямаше лек срещу този бич. Казваха ни: „Лекува се с майска вода”, когато се стоплело времето.

Храната, която получавахме, от по-късен поглед, сигурно ще е била здравословна, богата, разнообразна, винаги топла, сервирана на определени часове 07.00, 13.00, 20.00. Но все пак чужда. Лично, трудно свикнахме на макарони, и жестоко ни измъчваха като капризното момче, несклонно да уважи националния символ на страната. Преодоляхме отвращението чак през лятото на следващата година. Дотогава, лакоми другари –българи и италианци - редовно ни ухажваха да им харизаме незабелязано порцията си.

Явно най-ангажиращо за ръководството на семинарията беше духовното формиране на кандидатите, или “probandi” (т.е. под изпитание, под наблюдение), дали и доколко ще бъдат годни за подвига, за който се подготвяха. Без съмнение, бяхме попаднали на един аскетичен зилот, като Иджино Бечерика, какъвто трудно можеще да се срешне на други ширини. Днес той не ще можеше да се задържи на никое възпитателно място в системата на църквата, още по-малко в тази на едно нормално гражданско общество. Беше безспорно умен, краен аскет, издръжлив на лишения, упорит, убеден в правотата на идеите и подходите, силен дебатьор, леко садист, несъзнателен „пелагианец”, т.е. убеден, че положените усилия ще доведат непременно до покоряване на пороци и негативни наклонности и постигане на съвълшенство, оставяйки съвсем малко и де факто незначително пространство за Божията благодат. Акцентът на неговите аскетични послания пред невръстните 12-16 - годишни юноши бяха целомъдрието във всички гами на битието, не само физическите му телесни и обществени плацдарми извън манастирските стени, а най-вече на вътрешното умствено ниво: непристойни мисли , спомени, въжделения, където изискваше непрекъснат контрол, себеанализ, а при най-малко отклонение - изповед. Тогава не долавяхме, но все в този контекст противодействаше дисциплинарно срещу всяка проява на близост (приятелство) сред поверените му питомци. Пораждаха се във всички, а в някои до пределите на психопатията ( скруполозност), защитни настроения до вътрешно терзание, несъответстващо на крехката възраст на поверените му деца. Някои оставаха с такава болнава психика десетилетия след като се бяха освободили от прякото му възпитателно влияние. Другата фиксидея, която натрапваше, беше призванието като вече избран път, който не можеше да се промени безнаказано. Бог няма да ти проправи нов път на спасение, ако напуснеш посочения ти вече – казваше. Така, че отстраняването на някой от другарите ни, се превръщаше в трагедия за потърпевншия и назидание за оставащите. Заканата „Ti mando a casa!” (Ще те върна при твоите!), беше равностойно на “Отиваш в ада”. Процесът на отстраняване течеше забулено в тайнственост. Виждахме само резултатът, че един ден едно легло или един чин оставаше празен. Догатки и предположения как и защо не се позволяваха. Както и контакти с низвергнатия.

Няма съмнение, че селекцията беше жестока: от 21 момчета, които се записахме в първи клас, до втория стигнахме едва 14, а до края на духовния ни маршрут, ръкополагането, само седем, четирма италианци и трима българи. Което се считаше за добър успех. От предишния клас от 24 души само 4 се добраха до целта –двама италианци и двама българи. А от следвалия след нас през учебната година 1939-1940, от 25 момчета, постоянства докрай само едно, като също нито един от четирите българчета постъпили тогава не издържа докрай.

Изненадващо, възпитателят ни, освен очертаващите се дотук, имаше и по-меки черти. Като че ли цял се променяше в извънстенната обстановка. На ежедневната разходка до определени цели в околностите на града ставаше друг човек. При разпуснати редици, повечето се стичахме около него, понеже общуването ставаше наистина интересно. Заливаше ни с общата си култура на всички нива, приемаше възражения и закачки, освободен от вечно назидателния си тон. Промяната го обхващаше до непознаваемост по коледните празници, от Бъдни вечер до Богоявление. Томболите, които организираше, бяха от богати до вълшебни. От къде ли намираше средствата, до днес не ни е известно. Просто се изливаха лакомии, книги и играчки, каквито и не бяхме сънували. В писмата ни до близките в България нямахме думи как да опишем атмосферата и спечелените мизи.
Когато през есента на 1941 г. трябваше да напусне поста в Асизи, всички доброволно станахме от леглата си в 3 часа сутринта, за да го придружим пеш в тъмното до гарата, на пет километра от манастира, със сълзи и ридания като за последно,: „На кого ни оставяш?” Стокхолмския синдром, сигурно.
Жал ни е за съдбата, която го сполетя двадесетина години по-късно. А може би е било възмездие. Операция по гръбначния стълб го осакати до края на живота му, останал инвалид и неподвижен на легло цяло десетилетие. Само един път го посетихме някъде в средата на 60-те години. Не говорихме за годините в Асизи. Щеше да бъде жестоко да споменаваме за стоицизма, с който ни мотивираше да покоряваме върхове –и духовни, и планински. Оставихме го да си говори сам колко бил внимателен към него персонала и как бил щастлив в погълналата го обстановка.


Георги Елдъров