SUMMARY: Diary for November 2007, relating among other things about conditions of life and work in the new quarters in the center of Sofia and events like the seminar on new cults at the Theological Faculty of Sofia and a celebration in honor of former queen Yoanna of Bulgaria (1907-2001) in the Catholic cathedral of St Joseph’s. It closes with a short visit in Italy between November 24-29 and memorable events in Florence, Parma and Trento. Read particularly about the unexpected meeting with a former student, Capuchin Fater Sergius Abram, now a founder of a secular institute of consedrated women, 38 years after he had taken an exam with us on the Greek spiritual masterpiece "Filokalia"
Нагласяване на витошките ни привички, изградени в течение на 12 години на високата кота, на новите условия на живот и дейност в низините, където ни се налага отсега да гоним абагарските цели, беше първата задача, с която трябваше да се справяме през първите дни на месеца – мрачни и потискащи вестители на зимата. Натрупаха се проблеми, разредиха се приятели, разсрочиха се занимания. За кратко се върна слънцето на 8-ми, Архангелов ден, когато предприехме да честваме Небесното войнство наши покровители в тесен кръг абагарци в ресторант Да Види на Ангел Кънчев. До късно се кръстосваха вилици, чаши и словесни шпаги, с паднали и ранени на многото фронтове, като накрая всички се почувствахме победители и тръгнахме по тихите като никога централни улици, изпращайки до адресите им сътрапезниците, готови за онирно пресъздаване на току що приключилите заклинания.
В събота, 10 ноември, споменът за началото на демокрацията, цъфнала на този ден преди 18 години, бързо се сля с проблемите, внушени ни на семинара в Богословския факултет, където бяхме поканени да представляваме Абагар от 10 часа. Точно си бяхме премерили крачките за да стигнем на време и наистина пристигнахме на минутата, въпреки падащия по целия пот мокър сняг, придружен от студен сибирски вятър. Сигурно домакините, с доцент Константин Нушев, ще са имали проблем с разпознаването ни, не толкова заради изминалото време, колкото поради променения ни вид от трудния поход по кишавите улици на центъра и свирепия поглед към обстановката. Физически ни отведоха до първия стол на първата редица в близост с другите почетни гости пастор Христо Кулишев и проф. Радко Поптодоров. „Като че ли само на семинари и колоквиуми ни е отредено да се срещаме” –коментира вторият. Двудневният семинар беше посветен на темата „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”.
Продължихме дискусията след сесията пътьом и на кафе в хола на хотел Рила с докладчика Христо Беров и с инж. Мило Драганов, с добавки и удължение в много посоки. Спряхме се за минута в Дом на книгата на площад Славейков за да разберем, че феновете ни едва успяват да прикрият притесненията си за необичайното закъснение на поредния брой на в. Абагар. Сигурни сме, че радостта им ще бъде още по-дълбока от обичайната, когато го стиснат в ръцете си след няколко дни. Впрочем, това е вече история, тъй като този текст излиза месец по-късно.
След като в неделя 11-ти поверихме броя в ръцете на Драго от една страна тръгнаха процедурите по оформлението и коректурите, с няколко електронни прехвърления отвъд Балкана и обратно, та до ЕМПАС във вторник 13-ти, а от друга продължаваше без край голямото вътрешно подреждане на сбирките ни.
Във вторник привечер взехме участие във възпоменателния обред по случай 100-годишнината от раждането на царица Йоанна, отслужен в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. Въпреки че бяхме горещо поканени, не успяхме да се присъединим към всеобщата радост на клира и верните на католическата църква по случай връчването на отличие на апостолическия екзарх Христо Пройков от страна на Малтийския орден за изрядни благочестиви дела (Pro Piis Meritis) през годините на прехода, състояло се в Шератон на 15 ноември. Доколкото ни е известно друг носител на подобен медал в София е известният италиански предприемач и издател Марко Монтекки. Все пак поради обществени, религиозни и международни причини единствен пълноправен член на орденското малтийско братство в България остава бившият премиер Симеон Сакскобурггогски. Ще припомним по този повод, че определени заслуги в сектора на социалната помощ през голяма част от годините на прехода имаше също дългогодишният отговорен редактор на в. Абагар, покойният архим. Гаврил Беловеждов, първи председател на българския клон на световната католическа организация „Каритас” (Виж в. Абагар, брой 1, 1991).
Ще се похвалим, че следващият ден, 16 ноември, се сдобихме с най-мощната компютърна система в църковни ръце в БГ, с хард диск с капацитет 350 гигабайта, монтирана и пробвана от електронния маг Кирил в течение на десетина часа гостуване у нас. Кръстихме новия компютър „ Ми-Ну” в памет на починалия ни преди два месеца верен пазач на абагарските твърдини първо в Рим (1993-2004), а после и в Бояна от лятото на 2004 до кончината си на 3 септември тази година: при всяко стартиране на мощностите образът му се явява като първо на екрана и то в пълен ръст, как любопитства сред книги и предмети на писалището ни.
В неделя, 18 ноември, пристъпихме към разнасянето на новия (презакъснял) брой на вестника, започвайки от катедралата „Свети Йосиф”. С удоволствие забелязахме, как неделната служба се разгъваше в приличен литургичен формат, което ни накара да си променим заключенията от предишното ни посещение там на 13-ти (Виж Дневник и Събития). Петдесетината броя предназначени за приятелите ни, които се черкуват там, изчезнаха броени минути след края на богослужението. На онези, които понечиха да си плащат броя, посочихме протегнатата ръка на просяка, който през цялото време на обреда седеше на твърдото, заледено стъпало пред входа. Разбрал маневрата, нещастникът дълго време ни следеше с погледа, без да каже дума, докато изчезнахме на тротоара по булевард Тодор Александров.
Работната ни седмица се разгорещи чак във вторник, 20-ти, когато трябваше да започне разпространението на вестника на по-отдалечените от разпределителните пунктове абонати. Всеоще не сме организирани за експедитивното посрещане на необходимата процедура. А се налагаха също корекции в списъците, където зачеркнахме известен брой получатели, вече нереагиращи на пртките или такива, които лесно ползват интернет и сигурно ще увеличат хитовете там и така ще ни помогнат в състезанието с другите електронни издания.
На 22-ри пристигна от провинцията сътрудничката ни Светлана Караджова за да ни даде рамо при този етап на разпространението, както и да съгласуваме някои от темите, които трябваше да дадат тон на декемврийския брой. В паузата имахме щастието да се засечем в Дом на книгата с министър Валентин Александров и да сверим часовниците по историческите теми, които ни вълнуват.
На 23-ги отчасти повторихме същия маршрут с предишните и нови героил Установихме, че заделените екземпляри на вестника оставаха под броя на адресатите. А и по резпределителните пунктове, след само 48 часа, нямаше повече залежали екземпляри. Наложиха ни се няколко допълнителни курса до централния склад. В сладкарница „Трол” пък търпеливо ни чакаха „гургуляткиге”, дамите от „Санкта Мария”, за да получат те липсващите им екземпляри от предишния брой, а ние – коментарите им по материалите от последните месеци. С останалите броеве се преместихме във Виенската сладкарница (вече сме на ябълков чай) за срещата с писателката Мария Михаил („Тъжните очи на Дора”) и Милен Люцканов от Външно, в качеството му на широко скроен тангрист. Сигурно ще ни повярвате ако ви признаем, че в продължение на близо два часа проведохме един от най-задълбочените миниколоквиуми Абагар през последните месеци.
Полетът на 24-ти беше кощмар. Оказа се, че италианският превозвач паникьосъл пред гъстата мъгла, неясно коя, дали италианската на летище Малпенса (буквално „злобна мисъл) или легналата на софийското в местността Враждебна... Трябваше да се редим на опашка за да разберем след два часа „а сега какво?”. Каквото било да си вэрнем в 13.30 за полет със същия превозвач, обаче с различен маршрут, не през Милано, а през Рим. Наложи ни се да нощуваме във Флоренция, вместо Болоня, както бяхме запланували първоначално. Това пък ни позволи да разгънем достатъчно интензивна програма именно в града на Данте, Микеланджило и Леонардо, вместо предвидената за левичарската столшца на Италия, какъвто се счита от края на Втората светоовна война Болоня. Отседнахме в манастира към базиликата на Светия кръст (Santa Croce), където почиват останките на великаните на италианската и световна култура, с прало наричана „Олимп” на Италия. Да покриеш с бавни стъпки двета-триста метра от вътрешния периметър на храма с гробниците на десетки велики сенки на изкуството, книжовноста и мисълта от Ренесанса до Risorgimento (италианското Възраждане през ХVІІІ-ХІХ век) е като да обърнеш страниците на една мащабна енцшклопедия на световната култура. Което буквално направихме следващия ден, рано сутринта преди неделната служба. Без съмнение получихме вдъхновение за темата, която малко слез това да развихме в омилията, която трябваше да изнесем по желание на манастирското братство в 11.00 часа. Коментирахме трите библейски текста, които се падаха на тази редовна неделя от годишния цикъл, специално посветена на честването на Христос цар, един от сравнително късно въведените в календара Господни празници (средата на 30-те години от миналия век). Стори ни се, че поотделно те предлагат различни понятия по темата, отчасти противоречиви едно на друго, но в крайна сметка правилно насочват нашите мисли към спецификата Христовото царство –онова, което той си извоюва с кръстната си смърт, както бе написано на еврейски, гпъцки и латински на върха на кръста ИНЦИ (помолете някой духовник да ви го разтълкува). В продължение на няколко часа разговаряхме с нашия съученик и състудент Макс Розито, който от близо половин век е главен редактор на едно от водещите културно-религиозни списания в Италия „Citta’ di Vita” (Град на живота). Само уводните статии, които поднася шест пъти през годината (списанието е двумесечно) биха изпълнили един том от общо хиляда страници. Тъй като в края на престоя ни, когато трябваше да гоним влака, не се намери такси в района на църквата (провеждал се през същите часове маратон с участници от цялата страна), същият, който е по-малко трениран от нас, ни придружи с част от багажа до централната флорентинска гара SMNovella, считана за една от най-рационално построените в Европа. За съжаление влакът ни беше тръгнал - а другарят ни капнал о умора до препадане. Останахме на перона да чакаме цели три часа следващия (от по-долна категория, с прикачване в Болоня). Разнообразихме си скуката с интересна обмяна с млада българска двойка на еднодневно посещение във Флоренция и с подобен на нашия проблем –пропуснат влак.
Пристигнахме да новата цел, гарата на град Парма, около 21.00. За щастие лесно се открихме с контакта ни тук, проф. Коррадо Труффелли, който ни настани в хотел Button в центъра на града, а после останахме на вечеря до късно в ресторант Duchessa (Херцогинята) за разпределяне на ролите и уточнение на темите следващия ден.
На 26-ти взехме участие в събранието на местните рицари на Св. Великомъченик Георги, считан за основан от императтор Константин Велики и огкупен от папа Павел ІІІ от византийските му титуляри емигрипали на Запад след падането на Константинопол. В него членуват днес местните благородници и висши градски и регионални фактори. Негов председател е принц Диофебо (име по гръцки тергип, означавало човек със “страх Божи”) Лупо ди Сораня, сроден и с румънските воевоси от ХV век, сред които и Влад Трепеш- Дракула. Доста говорихме пред събраната публика и местните медии –преса, радио, телевизия - за да си заслужим пищен обяд, със висококултурните ни събеседници, претърпели едно от най-пълноводните излеяния на абагарска култура. Останахме още малко преди да се тръгнем за да посетим също орденската им църква S. Maria della Steccata, с богати колекции утвар, одежди, гоблени, платове, каквито не бяхме виждали дотогава през живота. Раздели ни с любезните домакини само наближаващия час на влака за следващата цел от пътуването ни, град Тренто.
Онова, което обаче ни се случи във влака след Болоня е от онези преживелици, които ще можеш да разправяш през целия си останал живот. Заговаряме се с белобрад франисконец-капуцшн, седнал диагонално на задна от нас седалка с придружителка, очевидно член на някакво цивилно-монашеско общество, от неимоверно разрасналите се напоследък на Запад, замествайки до известна степен традиционните монашески редици. Намерихме общ език и за това, че беше следвал в Рим. Изброихме имена, описахме места и ситуации. След около два часа сверяване на часовниците на обща римска тема, оня ни пита: „А случайно да сте се засичали с проф. Георги Елдъров?”. Та то беше ахкане, охкане. Събраха се целия вагон пасажери. Разнежи се даже албанецът Махай, шофьор на камион, мюсюлманин. Сълзи потекоха по бузите на сестра Амалия, както разбрахме че се казвала придружителката му. А той се казвал отец Серджо Абрам, родом от Тренто и там пребиваващ от години. Извадиха шоколадови бомбони, иконки, брошури и започнаха да ги раздават на спътниците за спомен от събитието. Спомняше си къде държал изпит при нас преди 38 години и даже темата, по която сме го разпитвали (Кншга „Добротолюбие”). Междувременно създал ордена цивилни сестри на Божието милосърдие, за което се грижел като духовен баща 72-годишният днес отец.
На гарата в Тренто ни пое новият ни домакин, проф. Джулиоано Ди Бернардо. Заел стая за нас в четиризвездния хотел Вила Мадруццо на един от хулмовете, с които се слави градът. Стая със старинни мебели, три грамадни прозорци, съвременен комфорт.
Останахме три дни в този земен рай, повечето в сверяване на часовниците и коментари по току що излязла книга от 700 страници “Fratelli d’Italia” („Италианци братя”), отправка към италианския национален химн, който започва с тези думи, а също и към масонството, за което се предполага, че е тежало силно на събитията в Италия през последните няколко десетилетия. Професорът дал интервю по темата на автора на книгата, многократно цитирано на различни страници и точно тези дни станало достояние на пресата.
Ходихме до семейното им имение със старинния им замък от ХVІ век, здапознахме се със семейството му, като синът му Якопо ни придружи до редица цели в града и околностите и до Роверето, родното място на блажени Антонио Розмини (Виж тук на друго място), с модернистичните изложбени сгради MART, сред най-изисканите в Европа.
На 29-ти поехме обратния път с полет от Болцано до Милано и от там до София късно след обеда.Послеидният ден на месеца пробвахме да поемем контрола над събитиьята в Софийската ни база и да възстановим връзките със сътрудници и приятели за достойното приключване на годишния цикъл. Бяхме също в Клуба на италианците с още екземпляри от последния брой, както и в Светия синод, където митрополит Дометиаян ни беше оставил екземпляр от юбилейния си сборник, което пък ни даде повод да разговаярме известно време със секретаря на Светия синодр епископ Наум.
четвъртък, 22 ноември 2007 г.
сряда, 14 ноември 2007 г.
Стогодишнина на царица Йоанна (13 ноември 2007)
SUMMARY: On the occasion of her 100th birthday former queen of Bulgaria, Yoanna (1907-2000), a devout Catholic lady, was commemorated with a ceremony in St Joseph’s church of Sofia. The service was held by Papal nuncio Giuseppe Leanza at the presence of former king Simeon II, son of the deceased queen and other members of the family, and a sizable crowd of sympathizers. A message by archbishop Loris Capovilla, former secretary of Pope John XXIII, who knew the queen while serving in Bulgaria in the early 30-ies, was also read at the end of the celebration.
Както никога, пристигнахме с известно закъснение на ъгъла Тодор Александров – Княз Борис Първи, където от две години издига снага новата католическа катедрала. Първо ни направи впечатление вътрешния ред на храма, с повечето богомолци седнали на столове, а не безразборно струпани по чинове, кой седнал, кой коленичил, кой прав; после настъпи изненада, че обредът е бил така стъкмен, че да представлява смес от заупокойни и юбилейни текстове, на италиански, латински и български език, като пеенето и свиренето на органа навлизаха, дето се казва, ни в клин, ни в ръкав –сега с марш, сега соло, сега три гласа, малко григориански, малко полифония, малко „перози”, за щастие без китари, цимбали, табуретки. Водеше богослужението апостолическият нунции архиепископ Джузеппе Леанца, като други клирци изпълняваха второстепенни роли. В проповедта си монсеньор Леанца говори за примерния живот на царицата, като изтъкна от една страна духовното й единство с българския народ, а от друга францисканската нагласа на мисленето и на делата й. Също тъй духовен беше образът на царицата обрисуван от архиепископ Лорис Каповилла, на времето секретар на папа Йоан ХХІІІ, а днес пазител на неговите спомени в родното му село Сотто ил Монте, в послание за случая, прочетено от апостолическия екзарх Христо Пройков в края на службата. В него се споменава в частност за срещата им в двореца Врана на 3 януари 1935 г., когато царицата, като че ли вдъхновена свише, му пожелала папството, което наистина наследил 23 години по-късно.
Както винаги, подобни случаи са повод да се срещнем със стари абагарци и да спечелим нови. Въпреки че през цялото време стояхме с най-задната редица богомолци, много стари и нови приятели ни разпознаха, с които разменихме както спомени за покойната царица, така и последна информация от съответните ни летописи, нарушавайки съвсем леко храмовата тишина. С особена благодарност ще споменем техни величества цар Симеон ІІ и царица Маргарита с хора от обкръжението им, бившия посланик в Рим Никола Калудов със г-жа Калудова, посланик Камилло Дзукколи от Малтийския орден, Петър Константинов, проф. Иван Желев. На излизане от периметъра на храма повървяхме известно разстояние с Тошо Пейков от Сдружение Оборище. Не успяхме да приветстваме никого от свещенослужителите, източили се през задния вход на храма.
Както никога, пристигнахме с известно закъснение на ъгъла Тодор Александров – Княз Борис Първи, където от две години издига снага новата католическа катедрала. Първо ни направи впечатление вътрешния ред на храма, с повечето богомолци седнали на столове, а не безразборно струпани по чинове, кой седнал, кой коленичил, кой прав; после настъпи изненада, че обредът е бил така стъкмен, че да представлява смес от заупокойни и юбилейни текстове, на италиански, латински и български език, като пеенето и свиренето на органа навлизаха, дето се казва, ни в клин, ни в ръкав –сега с марш, сега соло, сега три гласа, малко григориански, малко полифония, малко „перози”, за щастие без китари, цимбали, табуретки. Водеше богослужението апостолическият нунции архиепископ Джузеппе Леанца, като други клирци изпълняваха второстепенни роли. В проповедта си монсеньор Леанца говори за примерния живот на царицата, като изтъкна от една страна духовното й единство с българския народ, а от друга францисканската нагласа на мисленето и на делата й. Също тъй духовен беше образът на царицата обрисуван от архиепископ Лорис Каповилла, на времето секретар на папа Йоан ХХІІІ, а днес пазител на неговите спомени в родното му село Сотто ил Монте, в послание за случая, прочетено от апостолическия екзарх Христо Пройков в края на службата. В него се споменава в частност за срещата им в двореца Врана на 3 януари 1935 г., когато царицата, като че ли вдъхновена свише, му пожелала папството, което наистина наследил 23 години по-късно.
Както винаги, подобни случаи са повод да се срещнем със стари абагарци и да спечелим нови. Въпреки че през цялото време стояхме с най-задната редица богомолци, много стари и нови приятели ни разпознаха, с които разменихме както спомени за покойната царица, така и последна информация от съответните ни летописи, нарушавайки съвсем леко храмовата тишина. С особена благодарност ще споменем техни величества цар Симеон ІІ и царица Маргарита с хора от обкръжението им, бившия посланик в Рим Никола Калудов със г-жа Калудова, посланик Камилло Дзукколи от Малтийския орден, Петър Константинов, проф. Иван Желев. На излизане от периметъра на храма повървяхме известно разстояние с Тошо Пейков от Сдружение Оборище. Не успяхме да приветстваме никого от свещенослужителите, източили се през задния вход на храма.
събота, 10 ноември 2007 г.
СЕМИНАР ЗА НОВИТЕ РЕЛИГИИ
SUMMARY: A seminar is going on in Sofia on new religious movements. Here is a resumee of the two main reports of Dr Hristo Berov of Potsdam University and of prof. Itefan Pemov of Sofia University. A statement of Archimandrite George Eldarov of Abagar during the following debate is also quoted.
На 10-11 ноември в аулата на Богословския факултет в София се състоя семинар на тема „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”. Присъствахме на откриването и първата му сесия. Въпреки че аулата беше пълна до дънато, нямаше представители нито на академичния свят, нито на държавните органи, а църквите присъстваха изключително на лична основа чрез проф. Радко Поптодоров, пастор Христо Кулишев и наше смирение. Мярна се също расото на нянякво попче от Сливненската епархия. Жалко, пропуснаха един добър шанс да наваксат пропуснатите страници от недовършеното си домашно.
След приветствията на организаторите и задочните слова на академичното ръководство на факултета, бе дадена последователно думата на двамата говорители, предвидени за първата сесия, д-р Христо Беров от Потсдамския университет в Берлин и проф. Стефан Пенов от философския факултет на Софийския университет.
Беров първо направи преглед на законодателството на Европейския съюз по религиозните въпроси, като изтъкна, че той изрично оставя на отделните страни да си изградят съответните правни рамки за религиозните си общности и не съди по тях пряко, а чрез трибунала в Страсбург, който обаче се съобразява не с несъществуващите европейски норми, а с хартата на Правата на човека на ООН. Що се касае за българското религиозно законодателство той изтъкна незадоволителния и несвършен характер както на конституционните норми, така и на законодателството, изработено, по негово мнение, от неподготвени народни представители, събрали набързо не най-качественото от чужди законодателни експерименти и най-вече от това на Руската федерация, като предполагаемото заимстване било (не на шега) 97%, един процент, който в италианския политически говор е прието да се нарича „български процент”, т.е. сервилен към властта (в случая, чуждата).
След него говори проф. Стефан Пенов, спирайки се по-специално на понятието секта, което определи като означаващо религиозните движения не съвпадащи с установените в суверенните държави вероизповедание, и несвързаните със световно разпространените религии, и така вредящи на обществото и на духовното и физическо здраве на хората. Той поднесе също точни статистики за религиозното състояние в световен и в национален български мащаб. В частност той подчерта, че у нас опасността от ислямски фундаментализъм е минимална, тъй като южната ни съседка, Турция, има грижата да прецежда качеството на исляма, който приижда до нашите брегове.
В паузата силно се разгорещи атмосферата, след като Беров бе предизвикан да уточни недоволството си от дадени точки на българското законодателство, а Пенов се почувства засегнат, тъй като неведнаж е участвал като консултант на комисиите, разработили онези текстове.
По някое време и ние взехме думата за да парираме впечатлението, предизвикани от някои от изказванията, че Европейския съюз се гради на предимно икономически, т.е. материалистически основи. Срещу подобни твърдения или съмнения припомнихме, че в началото на процеса стоят хора със силни религиозни убеждения, каквито бяха всепризнатите „Бащи на Европа”- Конрад Авенауер, Алчиде Де Гаспери и Робер Шуман, като последният е в напреднал етап на канонизиране, а за предпоследния текат процедури да бъде подложен на подобен процес, който също до доведе до прославата му. Освен това е известно вниманието и насърчението на обединителните процеси на Стария континент от страна на Светия престол и главните епископски седалища, като част от спасението на континента от вредните последици на разединението, конфликтите и войните. Въпреки че това внимание не бе увенчано с изричното признание на европейските законодатели, че Европа се крепи на християнските си корени, което не бе заковано в конституционна й харта (впрочем получила провал при гласуването й преди три години), остава фактът, че както проекто-конституцията, така и основните харти на отделните европейски нации, се явяват като реални носители на християнски ценности, буквално, както се изрази на свой ред д-р Беров, до 70% от съдържанието си или чрез седем от десетте Божи заповеди, неминуемо внедрени под една или друга форма в европейските законови текстове.
На 10-11 ноември в аулата на Богословския факултет в София се състоя семинар на тема „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”. Присъствахме на откриването и първата му сесия. Въпреки че аулата беше пълна до дънато, нямаше представители нито на академичния свят, нито на държавните органи, а църквите присъстваха изключително на лична основа чрез проф. Радко Поптодоров, пастор Христо Кулишев и наше смирение. Мярна се също расото на нянякво попче от Сливненската епархия. Жалко, пропуснаха един добър шанс да наваксат пропуснатите страници от недовършеното си домашно.
След приветствията на организаторите и задочните слова на академичното ръководство на факултета, бе дадена последователно думата на двамата говорители, предвидени за първата сесия, д-р Христо Беров от Потсдамския университет в Берлин и проф. Стефан Пенов от философския факултет на Софийския университет.
Беров първо направи преглед на законодателството на Европейския съюз по религиозните въпроси, като изтъкна, че той изрично оставя на отделните страни да си изградят съответните правни рамки за религиозните си общности и не съди по тях пряко, а чрез трибунала в Страсбург, който обаче се съобразява не с несъществуващите европейски норми, а с хартата на Правата на човека на ООН. Що се касае за българското религиозно законодателство той изтъкна незадоволителния и несвършен характер както на конституционните норми, така и на законодателството, изработено, по негово мнение, от неподготвени народни представители, събрали набързо не най-качественото от чужди законодателни експерименти и най-вече от това на Руската федерация, като предполагаемото заимстване било (не на шега) 97%, един процент, който в италианския политически говор е прието да се нарича „български процент”, т.е. сервилен към властта (в случая, чуждата).
След него говори проф. Стефан Пенов, спирайки се по-специално на понятието секта, което определи като означаващо религиозните движения не съвпадащи с установените в суверенните държави вероизповедание, и несвързаните със световно разпространените религии, и така вредящи на обществото и на духовното и физическо здраве на хората. Той поднесе също точни статистики за религиозното състояние в световен и в национален български мащаб. В частност той подчерта, че у нас опасността от ислямски фундаментализъм е минимална, тъй като южната ни съседка, Турция, има грижата да прецежда качеството на исляма, който приижда до нашите брегове.
В паузата силно се разгорещи атмосферата, след като Беров бе предизвикан да уточни недоволството си от дадени точки на българското законодателство, а Пенов се почувства засегнат, тъй като неведнаж е участвал като консултант на комисиите, разработили онези текстове.
По някое време и ние взехме думата за да парираме впечатлението, предизвикани от някои от изказванията, че Европейския съюз се гради на предимно икономически, т.е. материалистически основи. Срещу подобни твърдения или съмнения припомнихме, че в началото на процеса стоят хора със силни религиозни убеждения, каквито бяха всепризнатите „Бащи на Европа”- Конрад Авенауер, Алчиде Де Гаспери и Робер Шуман, като последният е в напреднал етап на канонизиране, а за предпоследния текат процедури да бъде подложен на подобен процес, който също до доведе до прославата му. Освен това е известно вниманието и насърчението на обединителните процеси на Стария континент от страна на Светия престол и главните епископски седалища, като част от спасението на континента от вредните последици на разединението, конфликтите и войните. Въпреки че това внимание не бе увенчано с изричното признание на европейските законодатели, че Европа се крепи на християнските си корени, което не бе заковано в конституционна й харта (впрочем получила провал при гласуването й преди три години), остава фактът, че както проекто-конституцията, така и основните харти на отделните европейски нации, се явяват като реални носители на християнски ценности, буквално, както се изрази на свой ред д-р Беров, до 70% от съдържанието си или чрез седем от десетте Божи заповеди, неминуемо внедрени под една или друга форма в европейските законови текстове.
петък, 9 ноември 2007 г.
ДНЕВНИК АБАГАР ОКТОМВРИ 2007
SUMMARY: Our celebrated Diary contains for the period of September 19- October 31 details about our transition from the mountain slope, where Center Abagar had beem established since 1995, to downtown Sofia and the story of two trips, to Rome in October 2 - 14 and through Europe from October 15 to the 29th.
За пореден път напоследък месечният ни лeтописен лист започва предкалендарно: вместо октомври, с последното десетилетие на септември.
Дъждовитият 19 септември ни доведе гости от Плевен, францисканите Станислав и Ярослав (Ярек), пазители на националното светилище Света Богородица Фатимска към катедралата на града, където своевременно от Русе ще се премести епископското седалище на Никополската католическа епархия. Сигурни сме, че с това няма да пропадне в забвение спомена за историческата връзка на епархията със столицата на Дунавския вилает, когато, до края на ХІХ век, е господствала църковно-канонично над цяло Влашко, а днешната Букурещка архиепископия й е била подведомствена. . Още преди братята да си тръгнат обратно към базата отвъд Балкана, ние поехме пътя към низините на столицата, с една провалена от потопа среща и три отлично приключили задачи. Последната беше компютърното обработване на септемврийския брой на в. Абагар при Драго на ул. Прага..
Това обаче беше нищо в сравнение със следващия ден, 20 септември. Просто надскочихме себе си. Докато главният редактор на в. Абагар движеше поетапно броя през различните отсечки (дискета, снимка в ателието на в. Капитал, печатница ЕМПАС, интернет маг Благой), ние преминавахме през Дом на книгата в безистена на площад Славейков и през кметството на Московска, с два последователни мини колоквиума Абагар. В кметството Петър Константинов даваше пресконференция за предстоящото отбелязване на 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. с освещаване на паметен барелеф пред Двореца (днес НГИ) в събота. Присъстваха на събитието около двадесетина патриоти и представители на медиите, като ние бяхме единствен от радетелите на един църковен поглед към първостепенното национално събитие. Това ни даде възможност за обмени с редица стари (по)читатели на Абагар –освен главния говорител Петър Константинов, също автора на скулптурата Георги Чапкънов, писателя Лазар Корбанколев, диригента Валентин Бобевски, проф. Георги Нешев и новите Петър Младенов от Враждебна и архитекта Станислав Константинов.
Още на пресконференцията се оформи екипа на новото събитие: споменатия Лазар, политологът д-р Хайнц Брам, Михаил и Михаела Сергееви (редовни читатели на в. Абагар), Нивако Сахира от о. Окинава, и наше смирение. Събрани в Австрийското кафене на Московска в продължение на близо два часа бистрихме половин дузина въпроси на религията, етиката, близката история на света, житието на св.Франциск Асизки, гр. Асизи, „духа на Асизи”, съдбата на близки и далечни общи познати и приятели. След като се разделихме, тръгнахме пеш в тандем с Хайнц Брам по Раковска до ресторант Happy, коментирайки впечатленията ни от току що приключилия разговор и навлизайки постепенно към нравствено-политическите теми от деня с най-обективната обмяна около политическата обстановка, която можете да си представите в навечерието на изборите. Сигурни сме, че накрая двамата останахме с убеждението, че до този момент в цял свят нямаше човек по-информиран от нас по днешния хал на България.
Велик ден беше също 24 септември, какъвто рядко сме имали от години. Съвсем рано сутринта ни се наложиха телефонни и е-мейл контакти първо с Рим във връзка с дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке на 2 октомври, после с Парма за редактирането на пресинформация за предстоящо събитие с наше участие. Когато поехме пътя към низините, въпреки хаосът с обществения транспорт, успяхме да нанижем специално за този Дневник редица срещи: с Ланнфранко Фиттучча и Маурицио Ферретти, които възнамеряват да лансират важна българоиталианска културна инициатива в края на октомври; с мъдреца Леон Москона, разширила се по стечение на обстоятелствата с гостуващите ни от Израел Мими и Елдан Менахем; и накрая –най-важната- със сестра Агнесия Станева, на юбилейно пътешествие в родния край по случай важна своя годишнина. Пътувала от родна Житница до София за да придружи за полета й до Кьолн нашата обща приятелка Инге (малката,за разлика от голямата Инге Огнянова), задели време и за нас в района на Орлов мост. Някои сигурно си спомнят, че тя беше на служба в Дом Абагар-Рим в продължение на 20 години (1978-1997), когато посрещна, по списък, близо 1300 гости от 25 националности и 8 вероизповедания, с над 25 000 дневни присъствия. Всичко даром, Бога ради. И този път не идваше с празни ръце –домати от братовата си бахча в Пловдивско и монография за Житница (старо Хамбарлий) от своя племенница (Виж тук Книги с посвещение)
На 27-ми посетихме за последно гробното място на Ми-Ну и се преселихме в низините, където през следващите дни трябваше първо да подреждаме книги и документи с оглед по-нататъшното им ползване, а второ да се аклиматизираме до края на месеца на новите условия.
Което и не успяхме поради належащото ни пътуване до Вечния град и Италия още на 1 октомври.
Полетът с италианските авиолинии беше нормален и безпрепятствен до приземяването, когато някакво предстачно вълнение на служителите ни наложи да чакаме багажите си при конвейера още толкова, колкото целия полет. За щастие там открихме стари познати, пътували с нас без да се забележим, изкуствоведката Нина Лаптева и нейна приятелка и гостенка българка от щата Колорадо в САЩ. Понеже и не се бяхме виждали от няколко години, сравняването на часовниците беше от полза и за двете страни на океана. Неочакваното закъснение пък ни мотивира да докажем на себе си и на околните нашата издръжливост, като предприехме да се придвижим до римската ни квартира в Серафикум не с такси, а с публичния транспорт(ескалатори, влак, метро) и пеш по последните 500 метра. Нищо работа. Освен че спестихме н-евро, пристигнахме още по-свеж и трениран за предизвикателствата, които ни очакваха до края на престоя. Убедете се сами от страниците, които следват.
Първото дело, което трябваше да предприемем, беше подготовката за пледоарията за дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке, коята трябваше да защити още следващия ден. През нощта дописахме рецензията си, изтъквайки предимствата на темата и високото качество на разработката й от талантливия ни студент, когото в течение на близо две години трябваше да следим, да направляваме и да насърчаваме извънкласно (главно електронно) според системата tutoring, която понякога се практикува и в църковните школи, когато студентът е особено даровит, а избраната тема не се вмества в редовната университетска програма.
Следващият ден рано сутринта пътувахме с влак до Асизи, родното място на св. Франциск, и то в навечерието на календарния му празник, 4 октомври. Точно на тази дата преди 69 години пристигахме от България седем хлапета –освен наше смирение, Йозо, Давид, Бонавентура (Тунката), Лудвиг (Лунго), Пенчо, Любен, от които двама сме всеоще в добро здраве. Желанието ни беше да благодарим на светеца, че ние сме единия от тях, а другият е пазителят на българската памет при гробницата на светеца, Лудвиг (Владимир) Пенев от нашия екип. Завърнахме се в римската ни база некъсно вечерта.
За деня на самия празник, 4 октомври, няма да се спираме на църковната част, която се повтаря вече толкова години. Ще споменем срещата в книжарница Feltrinelli в галерия Колонна, недалеч от долната камера на италианския парламент, с о.з генерала Балотоломео Ломбардо, с когото от няколко години участваме в един и същ дискусионен клуб в италианската столица. Искаше мнението ни по една статия, която беше писал преди няколко месеца за в. Il Giornale по повод новата руска външна политика (отговаряла на някакво мнения изразено пред него от премиера Примаков, с когото се познавали много добре още от времето на Студената война). Препоръчахме му да си прочете анализ в авторитетното италианско списание за геополитика, Limes което след това тръгнахме да търсим по всеоще отворените на този късен час римски книжарници.
Посветихме следващите няколко дни на посещения при приятели и бивши сътрудници в района на Ватикана, включително и в Радио Ватикан. Доста време прекарахме в книжарниците Leoniana и Russia Ecumenica, където обикновено се снабдяваме с най-добрата църковна литература и най-непокварената вътрешно църковна информация. Затова някои журналисти определят една от тях като „алтернативната зала печат” на Ватикана. Пътьом си дадохме среща с журналиста Григор Григоров, който от години живее в Рим и е изключителен фен на покойния папа Йоан ХХІІІ, бившия Анджело Ронкалли, прекарал десет години в България и между другото посетил село Белозем, когато той бил бебе. По разкази на родителите му, Ронкалли тогава го излекувал от опасно заболяване, както е описано в статията, която ни повери същия ден.
Само на 8-ми си позволихме едно развлечение, когато на бързо, почти бегом, посетихме изложба на Пол Гоген
На 10-ти и 11-ти бяхме в Болоня, гости на францисканите, но с богати срещи в Института за религиозни проучвания, където се съхраняват части от архива ни. Директор на института е от няколко месеца Алберто Меллони, приятел от над 30 години, току що наследил известния проф. Джузеппе Албериго (Виж профил в брой 7, 2007). Породиха се идеи за предстоящо сътрудничество по важни културни инициативи, за които скоро ще се заговори. Между другото, до Коледа ще получим коректурите на Българските дневници на Анджело Ронкалли, които в момента подготвя за печат нашият фен Массимо Фаджоли, куратор на поверените им части от архива ни.
На 13-ти си насрочихме среща с проф. Джулиано Ди Бернардо, станал известен и в България, след като през лятото на 2006 по бТВ бе излъчен репортаж с интервюта от Евгений Евтушенко, Леон Москона и, именно, Джулиано Ди Бернардо. За тази среща професорът пътува специално от Париж и Тренто, където живее. Първо разговаряхме в хотела му на улица Дей Гречи, а после в ресторант Болонезе на площад Дел Пополо, известен с това, че там, грубо казано, се свалят и създават правителства. Седнахме на масата, обикновено резервирана за бившия президент на Италия, Франческо Коссига, и си поръчахме специалитета на заведението букет от варени меса и бутилка червено вино Verdicchio, като за хора от нашата възраст и обществен статус. Тема на разговора пак беше, както в Болоня, каква културна инициатива си заслужава да бъде подкрепена в България. Тъй като Ди Бернардо трябваше да гони бързия влак за Тренто в 14.30 часа, с другия събеседник тръгнахме в посока на Ватикана, където се разделихме, като ние се насочихме към мястото на следващата среща –тази с бизнесмена и църковен активист Валтер Черрато, доскоро секретар на известния архиепископ Емануил Милинго, а сега ангажиран със събиране на помощи за обекти в Замбия. За целта издава сп. Памо, а с латиница „Рамо”, което на местния африкански език означавало „Заедно”, ще рече „да дадем рамо” или „да застанем рамо до рамо” с бедното замбийско население (кладенци, бунгала, инвентар). Питаше дали и в България има нужда от такава акция за туземците ни.
Приземяването в София в неделя 14 октомври практически ни позволи само да си подменим багажа за новия маршрут, който ни се отваряше рано сутринта следващият ден. Очевидно той беше някак скачен с току що приключилия: едно ходене по спомените от последните десетилетия, преди да седнем да си оправяме мемоарните бележки, които много приятели очакват да четат в изправена писмена форма. Затова тръгнахме с кола, с възможността да спираме и волно да удължаваме и прекратяваме престоите. До края на деня прекосихме, колко му е?, цяла Сърбия, и в тъмното успяхме да си намерим квартира за пренощуване в Сегед, вече в същинска Европа. Още един ден (и то щастливото 17-то число от месеца) ни беше необходим да се преборим с територията на бившата австро-унгарска империя, за да преспим в Пасау, където се срещат и сливат Дунав, Ин и Илц, като продължават да се движат разноцветни в общото корито за около един километър, а от там тих-бял Дунав се превръща в мощната водна стихия, какъвто го познават народите от тук до делтата му на Черно море. Били сме тук преди малко повече от 40 години и на времето написахме статия за флорентинското списание Citta’ di Vita, за което четете в Дневника ни за Януари 2006 г., както и профил на главния му редактор в брой 7, 4004.
Понеже летописът ни неудържимо се удължава, се заричаме до края на пътуването да не споменаваме повече в подробности всички места и хора, които ще срещаме, за да не прекрачим обичайните размери на страницата и така да изгорим преждевременно материалите предназначени за обещаната мемоарна книга, съответно книжка или книжле, както ще ни се отдаде…
На 18-ти, след едно наистина паметно задръстване и двучасов престой на място по околовръстната магистрала около Франкфурт/Майн (със съответните логистични и битови неудачности), пак в тъмното пристигнахме в гостоприемния дом на текстилната художничка Цвета Грабе в района на град Зиген, която ни беше приготвила пищна вечеря като за юбилей. Въпреки че някак беше по маршрута ни, не успяхме да опрем до едно от любимите ни места в Германия, град Вюрцбург, немския Рим (т. е. средище на „яката вяра” в Германия), където сме се връщали с големи надежди през годините (първия път през 1957 заместихме за три месеца военния духовник към летището на ІІІ Американска дивизия в покрайнините на града, , монсеньор полковник Джон Раян, а последния през 1993, когато участвахме на ІV Международен семинар посветен на Втория ватикански събор както е отбелязано в репортажа и в Дневника ни в брой 1, 1994 г. на Абагар - единствения полемичен брой на вестника в шестнадесет годишната му история, след като си дадохме сметка колко и какви мерзавци битували тогава около нас.
На 19-ти около обяд бяхме в Холандия, преминавайки границата недалеч от Маастрихт, където от десет години почива нашият верен съратник в продължение на четвърт век, д-р Иван Софранов (1923-1997), главен виновник за успешното канонизиране на блажени еп. Евгений Босилков, за когото вероятно никой няма да си спомни във връзка с тази годишнина, нито събратя, нито съверци, нито сънародници освен ние (Виж профил на по-долна страница). Целта ни беше град Епе, където се задържахме до 22-ри. В галерия Авентурйин (Aventurjin, от латинското ventura - както наричали малките камъчета със следи от медна руда, носени от средновековните поклонници и кръстоносци за добър успех на похода им) нашата сънародничка и член на екипа ни, художничката Ангелина Павлова излагаше свои творби (Виж тук Събития).
Неделя 21-ви ни доведе до оригиналната постоянна изложба на съвременно българско изкуство, предимно скулптура и пластики, създадена от Чапко Ягер в имението му Де Куесте, простиращо се върху стотина декара. Питаме се, как е възможно чужденци да успеят на направят нещо, което родните ни новобогаташи не могат да възприемат, а камо ли да предприемат. Нари един от тях преди време неочаквано си направи изложба в чужбина, и просто там си продаде експонатите Останахме с домакините и техните гости (и двете им хрътки) около три часа, с оглед на експонатите и задълбочени разнопосочни разговори, докато неусетно се стъмняваше и настъпваше новолуние. Излезе, че познават и са в постоянна връзка с представители на църквата, притежатели на пищни вили в Ковачевица. „Пък кога им избеля вратът” –питаше се покойният архим. Беловеждов - та се разтегнаха чак до водещата вилна зона на Балканите?
Понеделник си позволихме едно отклонение до Амстердам, главно пешеходната му зона в центъра на града, просто да пробваме атмосферата, толкова различна от тази на предишните ни посещения. Последното беше по време на вълненията в Тимишоара и гибелта на Николае Чаушеску. Разбрахме го докато пътувахме с влака в протежение на Рейна.
Тъй като трябваше да отстъпим квартирата в Епе на нови гости, във вторник се преместихме в съседното Цволле, голям търговски център с най-големите магазини, които можете да си въобразите. Пренощувахме в частно жилище на пенсиониран холандски бирник, който така закръглява нагоре доста високата си вече европейска пенсия. А рано сутринта, още в тъмното, пак тръгва по частна счетоводителска работа в някаква фирма.
На 24-ти, привидно лесния маршрут през границата в Германия ни отне часове лутане от магистрала до магистрала в обща посока Прага, с едно междинно пренощуване и пристигане в Дрезден на 27-ми. Тъй като поради тогавашното разделение на Европа на червени и сини през времето на нашите най-интензивни движения, не ни беше позволено да посетим тази културна столица на Стария континент решихме да й посветим по-голямата част от деня, с наложителните посещения на Фрауенкирхе, станала символ на разрушителната стихия на Втората световна война, и Художествената галерияу с която малко европейски живописни хранилища могат да се сравняват. Сикстинската мадона е само един от символите на нейното превъзходство. Вечерта обаче и целия ден 28-ми бяхме в Прага с непосилен маршрут от близо 30 километра пеш по отделните обекти, които няма да описваме за да не превърнем настоящия дневник в пътеводител за младото поколение абагарци, тръгнали по стъпките ни. Бихме обаче желали да ги насочим към следващата пауза от пътешествието ни, градчето Кутна Хора, една от икономическите столици на ренесансова Европа, след като през ХІV век тук била създадена ковачница на сребърни монети, дала невероятен стимул за материалния и културен възход на Централна Европа и тласнали рудари към нашия регион, възможно и до Чипровци..
Дните 29-30 се превърнаха в надпревара с времето и пространството, за да бъдем на кормилото на абагарските дела преди края на месеца, когато, както виждате, и летописните страници на Дневника се изравняват с календарната дължина на октомври
За пореден път напоследък месечният ни лeтописен лист започва предкалендарно: вместо октомври, с последното десетилетие на септември.
Дъждовитият 19 септември ни доведе гости от Плевен, францисканите Станислав и Ярослав (Ярек), пазители на националното светилище Света Богородица Фатимска към катедралата на града, където своевременно от Русе ще се премести епископското седалище на Никополската католическа епархия. Сигурни сме, че с това няма да пропадне в забвение спомена за историческата връзка на епархията със столицата на Дунавския вилает, когато, до края на ХІХ век, е господствала църковно-канонично над цяло Влашко, а днешната Букурещка архиепископия й е била подведомствена. . Още преди братята да си тръгнат обратно към базата отвъд Балкана, ние поехме пътя към низините на столицата, с една провалена от потопа среща и три отлично приключили задачи. Последната беше компютърното обработване на септемврийския брой на в. Абагар при Драго на ул. Прага..
Това обаче беше нищо в сравнение със следващия ден, 20 септември. Просто надскочихме себе си. Докато главният редактор на в. Абагар движеше поетапно броя през различните отсечки (дискета, снимка в ателието на в. Капитал, печатница ЕМПАС, интернет маг Благой), ние преминавахме през Дом на книгата в безистена на площад Славейков и през кметството на Московска, с два последователни мини колоквиума Абагар. В кметството Петър Константинов даваше пресконференция за предстоящото отбелязване на 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. с освещаване на паметен барелеф пред Двореца (днес НГИ) в събота. Присъстваха на събитието около двадесетина патриоти и представители на медиите, като ние бяхме единствен от радетелите на един църковен поглед към първостепенното национално събитие. Това ни даде възможност за обмени с редица стари (по)читатели на Абагар –освен главния говорител Петър Константинов, също автора на скулптурата Георги Чапкънов, писателя Лазар Корбанколев, диригента Валентин Бобевски, проф. Георги Нешев и новите Петър Младенов от Враждебна и архитекта Станислав Константинов.
Още на пресконференцията се оформи екипа на новото събитие: споменатия Лазар, политологът д-р Хайнц Брам, Михаил и Михаела Сергееви (редовни читатели на в. Абагар), Нивако Сахира от о. Окинава, и наше смирение. Събрани в Австрийското кафене на Московска в продължение на близо два часа бистрихме половин дузина въпроси на религията, етиката, близката история на света, житието на св.Франциск Асизки, гр. Асизи, „духа на Асизи”, съдбата на близки и далечни общи познати и приятели. След като се разделихме, тръгнахме пеш в тандем с Хайнц Брам по Раковска до ресторант Happy, коментирайки впечатленията ни от току що приключилия разговор и навлизайки постепенно към нравствено-политическите теми от деня с най-обективната обмяна около политическата обстановка, която можете да си представите в навечерието на изборите. Сигурни сме, че накрая двамата останахме с убеждението, че до този момент в цял свят нямаше човек по-информиран от нас по днешния хал на България.
Велик ден беше също 24 септември, какъвто рядко сме имали от години. Съвсем рано сутринта ни се наложиха телефонни и е-мейл контакти първо с Рим във връзка с дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке на 2 октомври, после с Парма за редактирането на пресинформация за предстоящо събитие с наше участие. Когато поехме пътя към низините, въпреки хаосът с обществения транспорт, успяхме да нанижем специално за този Дневник редица срещи: с Ланнфранко Фиттучча и Маурицио Ферретти, които възнамеряват да лансират важна българоиталианска културна инициатива в края на октомври; с мъдреца Леон Москона, разширила се по стечение на обстоятелствата с гостуващите ни от Израел Мими и Елдан Менахем; и накрая –най-важната- със сестра Агнесия Станева, на юбилейно пътешествие в родния край по случай важна своя годишнина. Пътувала от родна Житница до София за да придружи за полета й до Кьолн нашата обща приятелка Инге (малката,за разлика от голямата Инге Огнянова), задели време и за нас в района на Орлов мост. Някои сигурно си спомнят, че тя беше на служба в Дом Абагар-Рим в продължение на 20 години (1978-1997), когато посрещна, по списък, близо 1300 гости от 25 националности и 8 вероизповедания, с над 25 000 дневни присъствия. Всичко даром, Бога ради. И този път не идваше с празни ръце –домати от братовата си бахча в Пловдивско и монография за Житница (старо Хамбарлий) от своя племенница (Виж тук Книги с посвещение)
На 27-ми посетихме за последно гробното място на Ми-Ну и се преселихме в низините, където през следващите дни трябваше първо да подреждаме книги и документи с оглед по-нататъшното им ползване, а второ да се аклиматизираме до края на месеца на новите условия.
Което и не успяхме поради належащото ни пътуване до Вечния град и Италия още на 1 октомври.
Полетът с италианските авиолинии беше нормален и безпрепятствен до приземяването, когато някакво предстачно вълнение на служителите ни наложи да чакаме багажите си при конвейера още толкова, колкото целия полет. За щастие там открихме стари познати, пътували с нас без да се забележим, изкуствоведката Нина Лаптева и нейна приятелка и гостенка българка от щата Колорадо в САЩ. Понеже и не се бяхме виждали от няколко години, сравняването на часовниците беше от полза и за двете страни на океана. Неочакваното закъснение пък ни мотивира да докажем на себе си и на околните нашата издръжливост, като предприехме да се придвижим до римската ни квартира в Серафикум не с такси, а с публичния транспорт(ескалатори, влак, метро) и пеш по последните 500 метра. Нищо работа. Освен че спестихме н-евро, пристигнахме още по-свеж и трениран за предизвикателствата, които ни очакваха до края на престоя. Убедете се сами от страниците, които следват.
Първото дело, което трябваше да предприемем, беше подготовката за пледоарията за дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке, коята трябваше да защити още следващия ден. През нощта дописахме рецензията си, изтъквайки предимствата на темата и високото качество на разработката й от талантливия ни студент, когото в течение на близо две години трябваше да следим, да направляваме и да насърчаваме извънкласно (главно електронно) според системата tutoring, която понякога се практикува и в църковните школи, когато студентът е особено даровит, а избраната тема не се вмества в редовната университетска програма.
Следващият ден рано сутринта пътувахме с влак до Асизи, родното място на св. Франциск, и то в навечерието на календарния му празник, 4 октомври. Точно на тази дата преди 69 години пристигахме от България седем хлапета –освен наше смирение, Йозо, Давид, Бонавентура (Тунката), Лудвиг (Лунго), Пенчо, Любен, от които двама сме всеоще в добро здраве. Желанието ни беше да благодарим на светеца, че ние сме единия от тях, а другият е пазителят на българската памет при гробницата на светеца, Лудвиг (Владимир) Пенев от нашия екип. Завърнахме се в римската ни база некъсно вечерта.
За деня на самия празник, 4 октомври, няма да се спираме на църковната част, която се повтаря вече толкова години. Ще споменем срещата в книжарница Feltrinelli в галерия Колонна, недалеч от долната камера на италианския парламент, с о.з генерала Балотоломео Ломбардо, с когото от няколко години участваме в един и същ дискусионен клуб в италианската столица. Искаше мнението ни по една статия, която беше писал преди няколко месеца за в. Il Giornale по повод новата руска външна политика (отговаряла на някакво мнения изразено пред него от премиера Примаков, с когото се познавали много добре още от времето на Студената война). Препоръчахме му да си прочете анализ в авторитетното италианско списание за геополитика, Limes което след това тръгнахме да търсим по всеоще отворените на този късен час римски книжарници.
Посветихме следващите няколко дни на посещения при приятели и бивши сътрудници в района на Ватикана, включително и в Радио Ватикан. Доста време прекарахме в книжарниците Leoniana и Russia Ecumenica, където обикновено се снабдяваме с най-добрата църковна литература и най-непокварената вътрешно църковна информация. Затова някои журналисти определят една от тях като „алтернативната зала печат” на Ватикана. Пътьом си дадохме среща с журналиста Григор Григоров, който от години живее в Рим и е изключителен фен на покойния папа Йоан ХХІІІ, бившия Анджело Ронкалли, прекарал десет години в България и между другото посетил село Белозем, когато той бил бебе. По разкази на родителите му, Ронкалли тогава го излекувал от опасно заболяване, както е описано в статията, която ни повери същия ден.
Само на 8-ми си позволихме едно развлечение, когато на бързо, почти бегом, посетихме изложба на Пол Гоген
На 10-ти и 11-ти бяхме в Болоня, гости на францисканите, но с богати срещи в Института за религиозни проучвания, където се съхраняват части от архива ни. Директор на института е от няколко месеца Алберто Меллони, приятел от над 30 години, току що наследил известния проф. Джузеппе Албериго (Виж профил в брой 7, 2007). Породиха се идеи за предстоящо сътрудничество по важни културни инициативи, за които скоро ще се заговори. Между другото, до Коледа ще получим коректурите на Българските дневници на Анджело Ронкалли, които в момента подготвя за печат нашият фен Массимо Фаджоли, куратор на поверените им части от архива ни.
На 13-ти си насрочихме среща с проф. Джулиано Ди Бернардо, станал известен и в България, след като през лятото на 2006 по бТВ бе излъчен репортаж с интервюта от Евгений Евтушенко, Леон Москона и, именно, Джулиано Ди Бернардо. За тази среща професорът пътува специално от Париж и Тренто, където живее. Първо разговаряхме в хотела му на улица Дей Гречи, а после в ресторант Болонезе на площад Дел Пополо, известен с това, че там, грубо казано, се свалят и създават правителства. Седнахме на масата, обикновено резервирана за бившия президент на Италия, Франческо Коссига, и си поръчахме специалитета на заведението букет от варени меса и бутилка червено вино Verdicchio, като за хора от нашата възраст и обществен статус. Тема на разговора пак беше, както в Болоня, каква културна инициатива си заслужава да бъде подкрепена в България. Тъй като Ди Бернардо трябваше да гони бързия влак за Тренто в 14.30 часа, с другия събеседник тръгнахме в посока на Ватикана, където се разделихме, като ние се насочихме към мястото на следващата среща –тази с бизнесмена и църковен активист Валтер Черрато, доскоро секретар на известния архиепископ Емануил Милинго, а сега ангажиран със събиране на помощи за обекти в Замбия. За целта издава сп. Памо, а с латиница „Рамо”, което на местния африкански език означавало „Заедно”, ще рече „да дадем рамо” или „да застанем рамо до рамо” с бедното замбийско население (кладенци, бунгала, инвентар). Питаше дали и в България има нужда от такава акция за туземците ни.
Приземяването в София в неделя 14 октомври практически ни позволи само да си подменим багажа за новия маршрут, който ни се отваряше рано сутринта следващият ден. Очевидно той беше някак скачен с току що приключилия: едно ходене по спомените от последните десетилетия, преди да седнем да си оправяме мемоарните бележки, които много приятели очакват да четат в изправена писмена форма. Затова тръгнахме с кола, с възможността да спираме и волно да удължаваме и прекратяваме престоите. До края на деня прекосихме, колко му е?, цяла Сърбия, и в тъмното успяхме да си намерим квартира за пренощуване в Сегед, вече в същинска Европа. Още един ден (и то щастливото 17-то число от месеца) ни беше необходим да се преборим с територията на бившата австро-унгарска империя, за да преспим в Пасау, където се срещат и сливат Дунав, Ин и Илц, като продължават да се движат разноцветни в общото корито за около един километър, а от там тих-бял Дунав се превръща в мощната водна стихия, какъвто го познават народите от тук до делтата му на Черно море. Били сме тук преди малко повече от 40 години и на времето написахме статия за флорентинското списание Citta’ di Vita, за което четете в Дневника ни за Януари 2006 г., както и профил на главния му редактор в брой 7, 4004.
Понеже летописът ни неудържимо се удължава, се заричаме до края на пътуването да не споменаваме повече в подробности всички места и хора, които ще срещаме, за да не прекрачим обичайните размери на страницата и така да изгорим преждевременно материалите предназначени за обещаната мемоарна книга, съответно книжка или книжле, както ще ни се отдаде…
На 18-ти, след едно наистина паметно задръстване и двучасов престой на място по околовръстната магистрала около Франкфурт/Майн (със съответните логистични и битови неудачности), пак в тъмното пристигнахме в гостоприемния дом на текстилната художничка Цвета Грабе в района на град Зиген, която ни беше приготвила пищна вечеря като за юбилей. Въпреки че някак беше по маршрута ни, не успяхме да опрем до едно от любимите ни места в Германия, град Вюрцбург, немския Рим (т. е. средище на „яката вяра” в Германия), където сме се връщали с големи надежди през годините (първия път през 1957 заместихме за три месеца военния духовник към летището на ІІІ Американска дивизия в покрайнините на града, , монсеньор полковник Джон Раян, а последния през 1993, когато участвахме на ІV Международен семинар посветен на Втория ватикански събор както е отбелязано в репортажа и в Дневника ни в брой 1, 1994 г. на Абагар - единствения полемичен брой на вестника в шестнадесет годишната му история, след като си дадохме сметка колко и какви мерзавци битували тогава около нас.
На 19-ти около обяд бяхме в Холандия, преминавайки границата недалеч от Маастрихт, където от десет години почива нашият верен съратник в продължение на четвърт век, д-р Иван Софранов (1923-1997), главен виновник за успешното канонизиране на блажени еп. Евгений Босилков, за когото вероятно никой няма да си спомни във връзка с тази годишнина, нито събратя, нито съверци, нито сънародници освен ние (Виж профил на по-долна страница). Целта ни беше град Епе, където се задържахме до 22-ри. В галерия Авентурйин (Aventurjin, от латинското ventura - както наричали малките камъчета със следи от медна руда, носени от средновековните поклонници и кръстоносци за добър успех на похода им) нашата сънародничка и член на екипа ни, художничката Ангелина Павлова излагаше свои творби (Виж тук Събития).
Неделя 21-ви ни доведе до оригиналната постоянна изложба на съвременно българско изкуство, предимно скулптура и пластики, създадена от Чапко Ягер в имението му Де Куесте, простиращо се върху стотина декара. Питаме се, как е възможно чужденци да успеят на направят нещо, което родните ни новобогаташи не могат да възприемат, а камо ли да предприемат. Нари един от тях преди време неочаквано си направи изложба в чужбина, и просто там си продаде експонатите Останахме с домакините и техните гости (и двете им хрътки) около три часа, с оглед на експонатите и задълбочени разнопосочни разговори, докато неусетно се стъмняваше и настъпваше новолуние. Излезе, че познават и са в постоянна връзка с представители на църквата, притежатели на пищни вили в Ковачевица. „Пък кога им избеля вратът” –питаше се покойният архим. Беловеждов - та се разтегнаха чак до водещата вилна зона на Балканите?
Понеделник си позволихме едно отклонение до Амстердам, главно пешеходната му зона в центъра на града, просто да пробваме атмосферата, толкова различна от тази на предишните ни посещения. Последното беше по време на вълненията в Тимишоара и гибелта на Николае Чаушеску. Разбрахме го докато пътувахме с влака в протежение на Рейна.
Тъй като трябваше да отстъпим квартирата в Епе на нови гости, във вторник се преместихме в съседното Цволле, голям търговски център с най-големите магазини, които можете да си въобразите. Пренощувахме в частно жилище на пенсиониран холандски бирник, който така закръглява нагоре доста високата си вече европейска пенсия. А рано сутринта, още в тъмното, пак тръгва по частна счетоводителска работа в някаква фирма.
На 24-ти, привидно лесния маршрут през границата в Германия ни отне часове лутане от магистрала до магистрала в обща посока Прага, с едно междинно пренощуване и пристигане в Дрезден на 27-ми. Тъй като поради тогавашното разделение на Европа на червени и сини през времето на нашите най-интензивни движения, не ни беше позволено да посетим тази културна столица на Стария континент решихме да й посветим по-голямата част от деня, с наложителните посещения на Фрауенкирхе, станала символ на разрушителната стихия на Втората световна война, и Художествената галерияу с която малко европейски живописни хранилища могат да се сравняват. Сикстинската мадона е само един от символите на нейното превъзходство. Вечерта обаче и целия ден 28-ми бяхме в Прага с непосилен маршрут от близо 30 километра пеш по отделните обекти, които няма да описваме за да не превърнем настоящия дневник в пътеводител за младото поколение абагарци, тръгнали по стъпките ни. Бихме обаче желали да ги насочим към следващата пауза от пътешествието ни, градчето Кутна Хора, една от икономическите столици на ренесансова Европа, след като през ХІV век тук била създадена ковачница на сребърни монети, дала невероятен стимул за материалния и културен възход на Централна Европа и тласнали рудари към нашия регион, възможно и до Чипровци..
Дните 29-30 се превърнаха в надпревара с времето и пространството, за да бъдем на кормилото на абагарските дела преди края на месеца, когато, както виждате, и летописните страници на Дневника се изравняват с календарната дължина на октомври
сряда, 7 ноември 2007 г.
КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ
SUMMARY: Sylvester Bejan, a Romenien Franciscan Friar, has just published a monography on the presence of St Francis in some East European countries with prevailing Orthodox population: Greece, Russia and Romania. The approach is different for each country, with an eye to the middle ages for Greece; quotes from famous authors for Russia, XVI-XVII century for Romania, but the conclusions are intriguing: the Orthodox are at ease with the Poverello, and apparently he must be quite happy to be with them
SILVESTRO BEJAN, San Francesco d’Assisi nelle riscritture di alcuni ambienti ortodossi (Edizioni Messaggero, Padova 2007) 286 страници.
Младият румънски богослов, понастоящем на служба към базиликата в Асизи, разглежда отражението и възприемането на образа на св. Франциск Асизки (1182-1226) сред източно-православните християни в Гърция, Русия и Румъния. Не разширява погледа си към другите православни народи само поради липсата на достъпен за него материал. Така можеше, например, да отчете приноса на Христо Огнянов чрез оригиналните "Асизки Сонети", върху които работи близо половин век, издадени първо в немски превод, а после в средата на 90-те години и на български. За някакво влияние на Асизкия светец върху редица български писатели през началния период на комунистическия режим загатво Владимир Свинтила в посмъртната си мемоарно книга „От Маркс до Христа”.
Подходът на автора се явява доста различен при представянето на темата що се отнася до различните народи. Така в случая на Гърция припомня старите връзки на франццисканите с южната ни съседка, с едно възможно пътуване на светеца до нейните брегове, както и по-късното пребиваване в Тесалия, в близост с Атон, на едно отцепническо францисканско движение, водено от Анджело Кларено (герой в романа на Учберто Еко, „Името на розата”). За по-новото време разглежда романа на Никос Казандзакис, „Божият бедняк”.
Вниманието на руската духовност към Франциск е проследено в автори като Лев Толстой, Дмитри Мережковски, Николай Бердяев и Павел Еводкимов и по-специално в Татяна Алексиева-Лескова, както и в образа на стареца Зосима в "Братя Карамазови" от Фиодор Достоевски. Следват примери от руската иконография и едно сравнение с двама любими руски православни светии, Сергей Радонежки и Серафим Саровски.
Румънската част отчита по-определено ролята на францисканите в историята на Румънскката католическа църква –подобна в това на българската, където през същия оня ХVІІ век последователите на св. Франциск играят също една голяма роля, въпреки че не с това на францисканите конвентуалци, които оттогава доминират на църковната сцена, специално в Молдова, а обсервантите с Петър Богдан Бакшич и останалите чипровчани, „изгорели” в края на оня век покрай паметното въстание. Книжовните интереси на румънските францискани се проявяват доста по-къстно от тези на нашите, само в началото на миналия век, когато се появява и първото житие на светеца. От по-универсален характер е присъствието на Франциск в продукцията на по-известните румънски учени, като Николае Йорга, Мирчеа Елиаде, Еуджен Йонеску, и по-малко известните Джеордже Калинеску, Михай Берза, Йон Садовану и Емил Чоран.
В една последна глава авторът предлага едно обобщение с опит да разкрие перспективата за едно по-значимо междуцърковно сближение в светлината на Асизкия светец.
SILVESTRO BEJAN, San Francesco d’Assisi nelle riscritture di alcuni ambienti ortodossi (Edizioni Messaggero, Padova 2007) 286 страници.
Младият румънски богослов, понастоящем на служба към базиликата в Асизи, разглежда отражението и възприемането на образа на св. Франциск Асизки (1182-1226) сред източно-православните християни в Гърция, Русия и Румъния. Не разширява погледа си към другите православни народи само поради липсата на достъпен за него материал. Така можеше, например, да отчете приноса на Христо Огнянов чрез оригиналните "Асизки Сонети", върху които работи близо половин век, издадени първо в немски превод, а после в средата на 90-те години и на български. За някакво влияние на Асизкия светец върху редица български писатели през началния период на комунистическия режим загатво Владимир Свинтила в посмъртната си мемоарно книга „От Маркс до Христа”.
Подходът на автора се явява доста различен при представянето на темата що се отнася до различните народи. Така в случая на Гърция припомня старите връзки на франццисканите с южната ни съседка, с едно възможно пътуване на светеца до нейните брегове, както и по-късното пребиваване в Тесалия, в близост с Атон, на едно отцепническо францисканско движение, водено от Анджело Кларено (герой в романа на Учберто Еко, „Името на розата”). За по-новото време разглежда романа на Никос Казандзакис, „Божият бедняк”.
Вниманието на руската духовност към Франциск е проследено в автори като Лев Толстой, Дмитри Мережковски, Николай Бердяев и Павел Еводкимов и по-специално в Татяна Алексиева-Лескова, както и в образа на стареца Зосима в "Братя Карамазови" от Фиодор Достоевски. Следват примери от руската иконография и едно сравнение с двама любими руски православни светии, Сергей Радонежки и Серафим Саровски.
Румънската част отчита по-определено ролята на францисканите в историята на Румънскката католическа църква –подобна в това на българската, където през същия оня ХVІІ век последователите на св. Франциск играят също една голяма роля, въпреки че не с това на францисканите конвентуалци, които оттогава доминират на църковната сцена, специално в Молдова, а обсервантите с Петър Богдан Бакшич и останалите чипровчани, „изгорели” в края на оня век покрай паметното въстание. Книжовните интереси на румънските францискани се проявяват доста по-къстно от тези на нашите, само в началото на миналия век, когато се появява и първото житие на светеца. От по-универсален характер е присъствието на Франциск в продукцията на по-известните румънски учени, като Николае Йорга, Мирчеа Елиаде, Еуджен Йонеску, и по-малко известните Джеордже Калинеску, Михай Берза, Йон Садовану и Емил Чоран.
В една последна глава авторът предлага едно обобщение с опит да разкрие перспективата за едно по-значимо междуцърковно сближение в светлината на Асизкия светец.
Абагар, брой 11,2007- Предпечат
SUMMARY: Preview of number 11, 2007, of Abagar, the Bulgarian Catholic Magazine, about to come out with a slight delay. To note: an analyse of Alberto Melloni's book, an Italian best-seller, The Church Moither, the Church, a step-mother; an essay on the typical Bulgarian church phoenomenon of the "paysant-nuns"; events involving our equip (a doctoral dissertation in Rome; an art exhibit in the Netherlands); the usual rubrics.
Акцент: И майка, и мащеха, коментар върху бестселъра на Алберто Меллони, „Църквата майка, църквата мащеха”, по отношение предимно на поруганите блянове но Втория ватикански събор.
Анализ на явлението на „селските калугерки” в Българската католическа църква, с поучения и за днешнияден.
Сред събитията, със и без абагарско участие: Дисертация в Серафикум на 2 остомври; избожба в Епе, Холандия, на 21 октомври; гостуване на банатчани в Сърбия на 18 октомври; представяне на ватиканските документи по гибелта на тамплиерите преди 7 века; освещаване на манастир в Плевен на 28 октомври.
Годишнини: Сто години от раждането царица Йоанна, с профил; десет години от кончината на отец, д-р Иван Софранов, с профил.
Рубрики:Modus Vivendi; Вести; Книги, Дневник Спетември-Октомври.
Акцент: И майка, и мащеха, коментар върху бестселъра на Алберто Меллони, „Църквата майка, църквата мащеха”, по отношение предимно на поруганите блянове но Втория ватикански събор.
Анализ на явлението на „селските калугерки” в Българската католическа църква, с поучения и за днешнияден.
Сред събитията, със и без абагарско участие: Дисертация в Серафикум на 2 остомври; избожба в Епе, Холандия, на 21 октомври; гостуване на банатчани в Сърбия на 18 октомври; представяне на ватиканските документи по гибелта на тамплиерите преди 7 века; освещаване на манастир в Плевен на 28 октомври.
Годишнини: Сто години от раждането царица Йоанна, с профил; десет години от кончината на отец, д-р Иван Софранов, с профил.
Рубрики:Modus Vivendi; Вести; Книги, Дневник Спетември-Октомври.
вторник, 6 ноември 2007 г.
СЪБИТИЯ С АБАГАРСКО УЧАСТИЕ
SUMMARY: Two events are singled out in October, where the presence of our equip was quite relevant: the defense of a dissertation at Seraphicum in Rome on October 2, and an exhibition of glass art in Epe in the Netherlands on October 21.
Защита на дисертация в Серафикум(2 октомври 2007)
На 2 октомври а една от аулите на факултета, останал наша академична база в продължение на половин век, се проведе защита на докторска дисертация, разработена под наше абагарско наблюдение от младшия германски теолог Свен Бьонеке, с втори рецензент декана на Папския източен институт, проф. Едвард Фаруджа, малтиец по народност и специалист по съвременната църковна история на източните църкви (една негова книга „Католичество” е преведена и на български език). Третият рецензент, който в църковната учебна система представлява опозицията (advocatus diaboli), беше в случая бившият декан на Серафикум, Джованни Яммароне, също наш студент, а днес консултант при вероучителния отдел на Светия престол, допреди две години направляван от сегашния папа, тогава всеоще кардинал Йозеф Рацингер. Темата разгледана в монографията на Бьонеке беше отражението на руския софианизъм – блогословското преиграване с темата на Божията премъдрост от страна на религиозни мислетели като Владимир Соловьов, Павел Флоренски, Сергей Булгаков, върху североамериканския духовен учител Томас Мертон, монах и отличен писател, невероятно популярен през 50-те – 60-те години на миналия век. Без да се задълбочаваме в дебата при защитата на дисертацията, ще отбележим, че студентът получи най-високата възможна оценка summa cum laude, съответстваща на 10 в десетбалната система, и правото да публикува незабавно дисертацията си.
На събитието, освен представител на академичната власт на Серафикум, доскорошният декан Орландо Тодиско и изпитната тричленна комисия в гореспоменатия състав, също известен брой студенти и гости от украинската висша духовна семинария в Рим, „Св. мъченик Йосафат Кунциевич” и от Папския източен институт.
Изложба в Епе, Холандия (21 октомври 2007)
В галерия Aventurjin на град Епе, на около час разстояние от Амстердам на 21-ви октомври се откриваше изложба на художествени стъклени пластики на нашата сънародничка и член на нашия екип, Ангелина Павлова. Събитието събра цвета на местните граждани, известни с големите си доходи (800 милиардери, върху едно население от не повече от 25 хиляди души - ще рече един милиардер всеки триста простосмъртни граждани, някои просто милионери ,в евро). Присъстваха бившият кмет и настоящият зам.кмет по културата, енорийският свещеник отговарящ за 13 местни енории в района (колкото са енориите на една от трите ни епархии в BG), други художници и представители на други галерии, както и известните деятели по източно-европейските проекти Ада де Хамекорт и Тон Делемар, последният също редактор на пищното сп. Balkan Bulletin. Посланикът на Република България в Хага, който беше също обещал да присъства на събитието - специално изтеглено един ден напред по негово предложение - нито се появи, нито се обади.
И без, в крайна сметка, ненужната украса, събитието протече нормално с пълното внимание на гостите съсредоточено върху художничката и творбите й: Цветя на любовта, Любов, Танго, Семейство, Викинг и по-малките пластики. Изказвания бяха направени от директорката на галерията и от зам.кмета по културата. Последният изрично поиска съвети и предложения за да се превърне този град в един от европейските центрове на това изкуство. Вечерта бяхме поканени на вечеря от организаторите на изложбата Маргит и Хенк, избрали за нас най-луксозния ресторант, където сме били някога. Както сме се зарекли от началото, не коментираме нито по блюдата, нито по питиетата, а ще кажем само, че бяха на висота. Толкова се сприятелихме със сътрапезниците, че сигурно през годините ще ги чувстваме като наши най-близки хора. Направо наградихме на място с абагарски кръст Маргит, която е креолка по произход и ревностна католичка. Не им даваме нито фамилията, нито адресите, да не би да ги нападнат сега, след този репортаж, завистливи и алчни сънародници, та пак да се изложим като нация…Нека вместо това си прочетат отзивите в местната преса, които изобилстваха през същите дни и вероятно продължават след като напуснахме сцената.
Защита на дисертация в Серафикум(2 октомври 2007)
На 2 октомври а една от аулите на факултета, останал наша академична база в продължение на половин век, се проведе защита на докторска дисертация, разработена под наше абагарско наблюдение от младшия германски теолог Свен Бьонеке, с втори рецензент декана на Папския източен институт, проф. Едвард Фаруджа, малтиец по народност и специалист по съвременната църковна история на източните църкви (една негова книга „Католичество” е преведена и на български език). Третият рецензент, който в църковната учебна система представлява опозицията (advocatus diaboli), беше в случая бившият декан на Серафикум, Джованни Яммароне, също наш студент, а днес консултант при вероучителния отдел на Светия престол, допреди две години направляван от сегашния папа, тогава всеоще кардинал Йозеф Рацингер. Темата разгледана в монографията на Бьонеке беше отражението на руския софианизъм – блогословското преиграване с темата на Божията премъдрост от страна на религиозни мислетели като Владимир Соловьов, Павел Флоренски, Сергей Булгаков, върху североамериканския духовен учител Томас Мертон, монах и отличен писател, невероятно популярен през 50-те – 60-те години на миналия век. Без да се задълбочаваме в дебата при защитата на дисертацията, ще отбележим, че студентът получи най-високата възможна оценка summa cum laude, съответстваща на 10 в десетбалната система, и правото да публикува незабавно дисертацията си.
На събитието, освен представител на академичната власт на Серафикум, доскорошният декан Орландо Тодиско и изпитната тричленна комисия в гореспоменатия състав, също известен брой студенти и гости от украинската висша духовна семинария в Рим, „Св. мъченик Йосафат Кунциевич” и от Папския източен институт.
Изложба в Епе, Холандия (21 октомври 2007)
В галерия Aventurjin на град Епе, на около час разстояние от Амстердам на 21-ви октомври се откриваше изложба на художествени стъклени пластики на нашата сънародничка и член на нашия екип, Ангелина Павлова. Събитието събра цвета на местните граждани, известни с големите си доходи (800 милиардери, върху едно население от не повече от 25 хиляди души - ще рече един милиардер всеки триста простосмъртни граждани, някои просто милионери ,в евро). Присъстваха бившият кмет и настоящият зам.кмет по културата, енорийският свещеник отговарящ за 13 местни енории в района (колкото са енориите на една от трите ни епархии в BG), други художници и представители на други галерии, както и известните деятели по източно-европейските проекти Ада де Хамекорт и Тон Делемар, последният също редактор на пищното сп. Balkan Bulletin. Посланикът на Република България в Хага, който беше също обещал да присъства на събитието - специално изтеглено един ден напред по негово предложение - нито се появи, нито се обади.
И без, в крайна сметка, ненужната украса, събитието протече нормално с пълното внимание на гостите съсредоточено върху художничката и творбите й: Цветя на любовта, Любов, Танго, Семейство, Викинг и по-малките пластики. Изказвания бяха направени от директорката на галерията и от зам.кмета по културата. Последният изрично поиска съвети и предложения за да се превърне този град в един от европейските центрове на това изкуство. Вечерта бяхме поканени на вечеря от организаторите на изложбата Маргит и Хенк, избрали за нас най-луксозния ресторант, където сме били някога. Както сме се зарекли от началото, не коментираме нито по блюдата, нито по питиетата, а ще кажем само, че бяха на висота. Толкова се сприятелихме със сътрапезниците, че сигурно през годините ще ги чувстваме като наши най-близки хора. Направо наградихме на място с абагарски кръст Маргит, която е креолка по произход и ревностна католичка. Не им даваме нито фамилията, нито адресите, да не би да ги нападнат сега, след този репортаж, завистливи и алчни сънародници, та пак да се изложим като нация…Нека вместо това си прочетат отзивите в местната преса, които изобилстваха през същите дни и вероятно продължават след като напуснахме сцената.
Абонамент за:
Публикации (Atom)