ПЪТЕПИС :Войната

SUMMARY: A Journey through the War Years, a memoir of the War Years in Assisi, as experienced by a teenager from Bulgaria in a foreign country, in the pursuit of a high spiritual ideal.

Най-голямата трагедия от ХХ век, чисто хронологически, ни настигна докато излежавахме една треска в Малката спалня, т.е. предназначената за 12-13 годишните деца. Някой ни донесе заедно с пургатива, който беше наложителен при всяко неразположение, също вестта, като че ли получена от махалата, че Полша и Германия се биели. Кой щеше да помисли, че нелепата схватка щеше да ни осъди на една полувековна раздяла с родината, каквато последва за нас от тази дата 1 септември 1939 до 1991? А иначе, системата на обучение, която ние и нашите бяхме приели предвиждаше само 12 години раздяла, вече пробвана от няколко поколения български духовници..

Дучето говори...
Истинската война за нас настъпи на 10 юни следващата година, когато Дучето я обяви на Англия и Франция, заставайки на страната на нацистка Германия. Щом по радиовълните пристигна вестта (лудувахме по тесния висящ коридор обгръщащ комплекса), невеорятен вой от щастие се дигна от другарчетата ни, вече душевно въвлечени в светкавичните победи на Хитлер, нашумели през онези дни срещу колониалните съперници на Италия на Черния континент. Декларацията се повтаряше всеки час. Тогава и чувахме за пръв път гласа на Дучето, един писклив тенорилен глас, никак не пасваш с намусения му образ с вирната глава и шлем отгоре, изпъкнали очи, повече булдог отколкото древен римлянин, какъвто си го представяхме по учебници, тетрадки, училищни дневници, от където ежедневно ни гледаше. Необуздано бушуваше настроението на обкръжението ни от долните възрастови групи, закърмени с фашистката демагогия по време на основното им образувание като Lupetti („вълчета”, при пред школниците) и Balilla (нещо като Павлик Морозов от нашенския вариант на фашизъма, при юношите). Някои дигаха юмручета пред нещастните българчета, че България все още не се била определила в съдбоносната битка между добро и зло: „Ще ви смажем!” – пищеше малкият Енрико Барони и стържеше пода с разпадаща му се обувка... По-късно напусна семинарията и стана учител, с хоби диригентството. Дълги години хранеше дабри чувства към другарчетата си българи от време оно.
Все пак, и това не беше още войната, която да почувстваш физически на гърба си. Просто се разнообразяваше семинарската скука с долетяващи новини за победи и стратегицески отстъплениия в далечни страни. Забеляза се една бърза промяна в структура на обучението: етап послушницество започна прибързано, само след няколко седмици, за трите горни класа, без да чакат редовното изтичане на сроковете до края на седми клас. Целта била да се предотврати мабилизизацията им зя нуждите на военната машина! С послушничеството (новициат), по дейсвашите закони, се причислявали към клира и не подлежали на военна повинност. До тук стигал и патриотизмът им. Истинската война я почувствахме около година и половина по-късно, когато ни наложиха купонна система. Но преди това станаха неща в колежа, които предизвикаха големи промени в реда на образованието ни и, без съмнение, в по-нататъшното ни развитие.

Изравняване
Първата учебна година в крайна сметка беше успешна за новодошлите българчета. Не се чувствахме повече като второстепенни граждани. Учението ни довеждаше до пълно изравнение с останалите и до равен старт пред следващите етапи. Лично се чувствахме в стихията си.
Разширяваше се и погледът ни към околния свят. Към мястото, където живеехме, и града, на който гостувахме. Захочнахме да разбираме защо беше важно да си в Асизи, град описан във всичките цу географски и световно исторически измерения от великия Данте Алигиери със стотина стихове в Песен 11 от Рай, третата част от Божествената комедия. Четири тристишия от тях стояха издълбани на мраморна плоча на стена на външния каридор (porticato, портик), където ежедневно играехме, като последното гласеше (в свободен превод) „ Щом някой за това място иска да говоли, да не го нарича просто Асизи, а по-скоро Изток, за да бъде правилен”. Брей! си викахме.
До края на учебната година бе направена една първа селекция: две от пристигналите заедно с нас в Асизи момчета трябваше да напуснат семинарията поради слаб успех. Някой ги посъветвал да кандидатстват като братчета монаси, без амбиция да се състезават в класната стая. Не удържаха и тук. Първо Давид, после Бонавентура (Тунката) се завърнаха в България. Едно трето момче, Пенчо Бадов, грябваше да повтори годината и близо цяло десетилетие ни следеше по петите, вече в нова група съученици, докато сам не рещи да напусне състезанието през 1948 г.. Но тъй като светът се беше вече разделил на Изток и Запад, предпочете да се изсели в най-новия свят, Австралия, от където дълги години продължаваше да поддържа контакт със старите си приятели. Много обичаше да се разпростира в писмата си на литературна тема, главно меланколичната поезия на Джакомо Леопарди.

Нова вълна българчета
Дойде обаче за новата 1939-1940 ново, и последно попълнение в редиците ни: четири момчета от днешния град Раковски, и по-точно от кварталите му Генерал Николаево (старо Калъчлий) и Секирово (старо Балтаджий): Йозо Зайков, Венко Рончев, Йоско Делянин и Серафим (Винето) Генов-Батемберчето. Пред тях и ние се почувствахме старши, с амбицията да ги въвеждаме в новата среда: език, традиции, малко маймунлъци за оцеляване. С тях постигахме най-високото число българи наведнъж в Асизкото школо: 14 момчета от общо 72ма ученици, или една пета от всички.
Имаше и още двама млади българи в богословския курс, който се провеждаще в друго помещение в центъра на града, където и ние след няколко години щяхме да се преместим, но контактите ни с тях бяха, ако не забранени, то крайно ограничени, главно поради строгата дисциплина, която делеше отделните етапи на формирането ни. Георги Митов и Серафим Гендов бяха от едно доста по-старо поколение, постъпило първо в една нисша семинария за българчета в покрайнините на Цариград, в предградието Бююкдере на Босфора, резиденциален квартал на много посолства в старата столица на Османската империя. След закриването на семинарията им през 1929 г. те са преместени в Италия, където продължават обучението си в нисшата сеиинариая на францисканите в град Сполето и, след новициата, нън висшата семинария в Асизи, където ги засекохме през 1938-1939 г.. На 19 март 1939 г. двамата бяха ръкоположети свещеници и малко след това тръгнаха за Истанбул за непосредствената им подготовка за работа в България. Митов беше в първото ядро францискани, които стъпиха в България в подкрепа на българската източно обрядна (униатска) църква през 1941 г. Гендов остана в Цариград, после напусна свещенството, като известно време се занимаваше с българските емигранти-бежанци в Турция. Десетилетия по-късно, около 1970 г., се явихме като посредник за помиряването му с църквата чрез изповед и леко духовно наказание.

Гости
Трябва да отбележим, и в светлината на тези факти, че не бяхме съвсем изолирани от България и българското. Освен споменатите дотук, начело с Венко (Бай Венко) Плачков, който в продължение на близо три години беше специално натоварен с грижата за нас, често се появяваха в Асизи следващите тогава в Рим отец Петър Сарийски, който ни беше придружил от България в началото на октомври 1938 г., и отец Йосиф Гагов, който пък беше довел предишния отряд от 1937 г. и последния от 1939. Освен това Сарийски около това време бе назначен да преподава история в семинарията (1940-1942). Бай Венко междувременно се беше записъл в Папския източен институт (1941-1944), където по-късно се диплочира с дисертация за францисканското присъствие в Цариград. Сарийски беше по-рафиниран и тарикат от Бай Венко и затова беше по-приятно да се общува с него. А и беше доста щедър със средствата, с които разполагаше, като по чудо. Ще е било през първите месеци на престоя ни в Асизи, около началото на новата година, когато попадна сред нас основоположвикът на последното възраждане на францисканите, крило (непроизносяемото) конвентуалци, отец Йосиф Кривчев, основател и директор на нисшата семинария за българчета в Цариград, където всеоще живееше. Около 1948 поради Студената война бе принуден да се премести в България. Живя до дълбока старост в Царев брод, край Шумен. Невероятно приятен човек, леко митоман – болест, от която не малко сред духовниците от оня край безобидно боледуват. Имаме си обяснение и в края на това изложение, в глава Старт, вероятно ще се върнем на темата. През лятото на 1940 и 1941 прекара няколко месеца сред нас семинаристът от висшата духовна семинария „Русикум” в Рим, Купен Михайлов, който ни проведе също курс по български - и беше виновникът да намери място в „Братски връзки”, органа на българските семинаристи следващи в Италия една наша дописка от Асизи за приключение при седмичното ни изкачване на планина Субазио около коледа 1940 г., как сме се загубили в мъглата и как по-чудо слънчев лъч ни показал правилната посока. Били сме на 14-годишна възраст. Май не била тази първата ни публикация. При по-късно разлистване на католическия седмичник „Истина” от 1936 г. откриваме, как нашето име стои под една статия за ОУ „Петър Парчевич” в село Секирово (тогава всеоще Балтаждий), въпреки че нямаме спомен за такова съчинение. При Купен Михайлов с ужас установихме, че нашите упражнения по български ни слагаха на последно място сред другарите ни. Вероятно причинено от пълното ни потапяне в чуждоезичната книжнина.

В края на същата учебна година 1939-1940 се появиха сред нас също двама отци капуцини българи, единият от които беше по-късният Божи раб Фортунат Бакалски, умрял при разпит в Софийския затвор през месец август 1939 г., за когото от 1985 тече процес за канонизирането му като свещеномъченик. Премина през Асизи, ще е било през есента на 1940 г., енорийският ни свещеник от времето когато учехме в село Секирово през 1937-1938 г. (Виж пак Старт, в последната глава на Пътеписа), отец Самуил Рончев. А около коледа 1941 г. ни удостои с визитата си епископ Кирил Куртев на път за Рим, във връзка –както разбрахме малко след това - със сдаването на поста си апостолически екзарх на българите католици от източен обряд (униати), поради неизяснени до днес причини.

Особи
Връх на посещенията от България бяха двете визити на царица Йоанна през 1940 и 1941 г. Явно, отлично знаехме, че на това място през 1930 г. беше сключила брак с цар Борис ІІІ. Нямаше Асизси гражданин, който да не се спомняше за онова събитиер а Бай Венко пазеше в стаята си сватбения подарък на царя, оставен на храма в Асизи: корие на иконата на Свети цар Борис І в Александър Невски. Дойде с малка свита, сред която придворната дама Елена Петрова. Много ни развесели „чалмата” й, т.е. тюрбана, който носеше, а ние такова нещо не бяхме виждали дотогава, освен по картините на башибозука в читанките. Царицата разговаря с нас непринудено, както и ние още по-непринудено я питахме, ще доведе ли Симеончо следващия път. Отговори, че не било за препоръчване поради войната...Значи не само имало война, а вече ставало опасно, разбрахме! Преди да се сбогува с нас, царицата се уедини, седнала на стол в края на външния коридор (портик), обгръщащ манастирския комплекс откъм долината. Дали се молеше или просто се любуваше на уникалната гледка? Посещението на царицата повиши с няколко степени рейтинга ни пред съучениците, както и самочувствието, че сме в полезрението на великите избраници.
Ще се отклоним малко за да добавим, че силно ни мотивираха в оценката на привилегированата ни съдба, че сме в Асизи, също посещенията на широко известни личности, каквито нашите връстници по света не можеха даже да сънуват, а ние, можехме да се похвалим, че, буквално, ядяхме и пиехме с тях. Сред първите, които ни впечатлиха (а и държахме да впечатлим в писмата си нашите в къщи), бяха кардиналите, чието имена започнаха да навлизат свободно в нашата реч, особено след като през 1939 г. светецът от Асизи бе провъзгласен за небесен покровител на Италия: Алессио Аскалези, Карло Салотти (най-колоритният), Пиетро Фумазони-Бионди (шефа на мисиите, „червеният папа” - червен заради цвета на кардиналската му одежда, папа, защото имаше власт над по-голямата част от земното кълбо), Пиетро Пиацца, патриарх на Венеция, който различно от другите пък беше облечен, както папата, в бяло, бидейки монах-кармелитанец, чийто офицална „хорова” одежда била бяла), Качча-Доминиони и, най-често, Никола Канали, който идваше с голяма свита роднини, охрана, рицари, цял духов оркестър, до степен да започва да ни досажда. През 1940 се появи в манастира по-големият брат на царица Йоанна, престолонаследникът на Италия, принц Умберто, па-късният крал Умберто ІІ. А през най-страшните години на войната, накъде през 1944 г., и главнокомандващият войските на Мусолини, генерал Родолфо Грациани. Седна на маса с монасите и поръча за всички...качамак. От по-късна информация разбираме, че около първата ни коледа в Асизи гостувал на манастира световно известният вече сред францисканите отец Максимилиан Колбе, игумен на най-голямата манастирска общтост в света, Непокаланов в Полша, с над 700 братя, по-късен герой-мъченик от Аушвиц през 1941 г., а от 1982 канонизиран светец, обаче в паметта ни не е останал никакъв спомен за това посещение. Повече си спомняме за голямото мъчение, на което бяхме подложени, да се справим с поредното блюдо „гадни” макарони, сервирано ни на Бъдни вечер. Станахме за резил пред всички.

Ваканция с занимания
Лятната ваканция в края на първата ни учебна година на чужда земя ни позволи да пробваме един дълго очакван сезон, описван ни от съучениците от по-горните класове с най-светли краски като време на игри, разходки до река Киашо на около десетина километра долу в равнината и свободни четене на извънучилищна книжнина. Последното не се случи. Ректорът Бечерика разпоредил тази ваканция да бъде използвана за извънучилищно задълбочаване на предмет Религия. Два часа ежедневно се посвещаваха на един мащабен катехистичен труд от около 500 страници, специално предназначен за „зрели „ (per adulti) християни. Свободно четене на друга литература се отлагаше с още една година. Ще признаем обаче, че оня ранен богословски курс ни позволи едно наистина респектиращо навлизане в дисциплината, която щеше да стане наше професионално поле на знания и действие десетилетия наред по-късно. Допълнителното ни навлизане в материята в богословския факултет през 1947-1952 ни се стори просто едно естествено разширяване на периметъра опознат през онази първа ваканция в Асизи.
Разходките до реката в най-дълбокия й участък покрай селцето Бастиола представляваше не само едно различно развлечение от това да мериш сили с планината, но също часове на свобода. Малките раса, с които се обличахме ежедневно през последните седем месеца, от 05.00 да 21.00, оставаха на купчинки сред храстите, а ние се виждахме такива, каквито сме, възмъжаващи момчета в извънманастирска среда, със свободни движения и първи опити на плуване. Постигнахме добри резултати за цял живот, както доказано с по-късното ни общуване с морето, при което ни се отдаде да живеем през един дълъг период от живота ни (Виж глава Дом Абагар в следващ брой).

Промени
Две бяха събитията, които на свой ред и по същество щяха да повлияят тежко – и в положителния, и в отрицателния смисъл на думата - на по-нататъшния ни живот.

Едното беше, че с 5 октомври 1941 г., непредизвестено, ни се наложи купонна система за хранене. Падаха ни се по 100 грама хляб на човек на ден, и то не от най-качественият. Войната ни настигаше с удар „под кръста”, където най-много болеше. Недояждането се превърна за нас 15-17-годишните в начин на живот през най-крехките години на растежа и ни придружи до средата на 1948 г., когато започнахме да се храним отново като бели хора. Положението ни тежеше още повече, като наблюдавахме, че в самата манастирска общност нямаше пълно равенство между съставните й групи: отци, послушници и „пробанди” (за опитомяване), сред които последни попадахме и ние. А с това настъпваше също недоимък и в други сектори на ежедневието – студът ставаше по-студен, дрешките все по-износени, обувките все по-тесни за растящите крака. Различно от италианчетата, които се посещаваха често от свои близки и получаваха по някое колетче, ние оставахме, немили-недраги, напълно на произвола на военната обстановка.

Известно облекчение се получи в около същото време, чрез смяната на ръководството ни: строгият Бечерика бе заместен от крайно „мекия” Тарчизио Делла Ровере, 27-годишен левент, с приятно излъчване, а при това и добър литератор. Престана моралният аскетичен тормоз на предшественика му, въпреки нестихващият поток от молитви и молитвички, които прибавяше по собствено настроение в ежедневните религиозни практики. Беше явно, че Бечерика не го ценеше като свой достоен приемник. Посмя даже да ни предупреди, преди да се сбогува с нас, да спазваме, въпреки всичко, неговите собствени препоръки. Оказа се наистина либерален, даже прекалено такъв, загуби авторитет и някъде през 1943 г- събрахме подписка за отстраняването му. Помогна ни обаче лично с книгите от библиотеката си. Имаше добри издания от флорентинския литературен кръг около сп. Frontespizio (Проспект), с едни от най-добрите италиански писатели и поети през онези години. Особено ни впечатляваше Джованни Папини, останал наш кумир и еталон в течение на много години. Ще сме консумирали няколко десетки „извънучебни” книги. Ежедневно ги коментирахме с някои от по-будните другарчета и пробвахме да имитираме стила им в училищните съчинения. Един беше момчето от следващия клас Ремо Сегати. С него споделяхме също влечението към Великата френска революция – събития, персонажи, речи, черпени от все по-дебели книги. По тези теми почти не общувахме със сънародниците ни българи в семинарията. Някак се отчуждавахме взаимно. Измислиха ни и прякор, „българинът”, т.е. не от техния павликянски край.


Архим. Проф. Георги Елдъров