През последните няколко дни, покрай разсекретяването на агент Гоце, силно нашумя името на „комитата” в изгнание Методи Димов. Тъй като същият е навлизал не един път в абагарските ни летописни страници, нека и ние се изкажем по неговата съдба, така както я видяхме тогава и донякъде я изживяхме през десетилетията на нашето запознанство. Първата ни среща беше към края на 80-те години във връзка с един поклоннически поход до светилището на Света Богородица Кевеларска, стотина километра югоизточно от Кьолн, там където се срещат границите на Германия, Холандия, Белгия и Люксембург, организиран съвместно от отец д-р Иван Софранов, тогава отговарящ за българите католици от региона, и Стефка Славчева-Михел, деятелка към светилището и член на редакционния съвет на нашия вестник. Сред малката група наши сънародници, около 30 души, които се събраха за двудневната проява, беше и Методи Димов. Изпъкваше сред другите, освен с всеизвестната си връзка с войводата Иван Михайлов, също и с определено католически чувства, ако не друго, поради брака си с фламандка с католическо вероизповедание и детето им с някакви растежни проблеми.
Ето как отразихме кончината му в брой 9, 2004 на в. Абагар:
МЕТОДИ ДИМОВ
(1938-2004)
На 8 август изпратихме с почести във вечното му жилище Митоди Димов, родом от Битоля –фоторепортер, писател, историк. И най-вече родолюбец. Изгнаник от Титова Македония, той си извоюва централно място сред българската емиграция на Запад с непокварения си дух, голямата си историческа култура, готовността да подкрепя всяка патриотична инициатива в името на България. Десетилетия наред той беше душата на МПО-Тодор Александров в Брюксел. Покрай семейството с католическо вероизповеданиие, което си бе създал в Белгия, Методи драговолно участваше в наши религиодзни прояви. Запознахме се на една такава среца, организирана от отец д-р Иван Софранов и члена на нашия екип Стефка Славчева-Михел при светилището в Кевелар (тогава Западна Германия) в средата на 80-те години. По-късно ни посети в Рим, като лесно се разпознавахме на родолюбиви сбирки из Европа и по улиците на София през последните години – въпреки напредналата му слепота. За последно го видяхме в края на юни 2001 г., когато във Военния клуб се представяше негова книга (Виж Дневник в Абагар, брой 8, 2001). Оставяше всички други почитатели и пипешком ни стискаше двете ръце за да чуе последното събитие от абагарската сага. С новите си очи сега ще може да чете както това възпоменание за него, така и всички страници на летописите ни.
неделя, 29 юли 2007 г.
събота, 21 юли 2007 г.
„Прави правете пътеките Му” (Марко 1,3)
Благовестието търси най-прекия достъп до душата на човека. Става обаче така, че движението на Словото нерядко среща по маршрута си ями, легнали полицаи, паравани от всякакъв размер и вид и, главно, разсеяни глашатаи.Че това става у нас, едно на ръка. Става обаче и във Ватикана. Два случая тромава комуникация между центъра и периферията са изнесени в любимия ни блог на Сандро Маджистер от списание L’Espresso (Рим). Първият случай, от 19 юли, бил със свещеник Рафаел Дила Ченделе, 44 годишен, от Централно Конго, интелектуалец, с два доктората и силно ангажиран в социалната дейност на местната църква:: разбрал за книгата на папа Беанедикт ХІ, „Исус от Назарет” излязла през април и превърнала се в световен бестселър, само на 21 юни. Още по-изненадващ е случаят с архиепископа на Кейп Коаст в Гана, Питър Кодво Асиах-Турксон: видял случайно книгата на 20 юни, когато бил на посещение във Венеция, където участвал в съвещанието на редакционния съвет на авторитетното международно, междурелигиозно, междукултурно списание “Oasis”, с което специално се слави основателят му кардинал Андело Скола, патриарх на древната морска велика сила.
Смяната на върха на отдела за комуникации във Ватикана миналия месец, обещава да промени нещата там. А у нас, какво трябва да се смени?
Смяната на върха на отдела за комуникации във Ватикана миналия месец, обещава да промени нещата там. А у нас, какво трябва да се смени?
Ремонти във Ватикана
От 13 юли и в продължение на три години, до края на 2010, Ватиканската библиотека затваря врата. Причината е основен ремонт на важни отдели, с оглед поправяне на наслоили се в течения на вековете повреди, осъвременяване на структури и създаването на нови функции. В края на тригодишната пауза, тази висша културна институция на Ватикана ще блесне с по-модерния си облик, по лесното консултиране на книги и източници, повече пространство за движение и общуване на учените и изследователите. Началото на Ватиканската библиотека се дължи на папа Николай V, когато през 1450 решил да предостави личната си колекция от няколкостотин ръкописни кодекса за ползване от всички желаещи във Ватикана. Обаче официалното създаване на библиотеката се признава на папа Сикст ІV, който през 1475 г. назначава като първи „управител и пазител” на книгите известния хуманист Бартоломео Платиина (1421-1481), създател на историята за „папесата”, както изрично признава, „за назидание” –да се извадели поуките… Библиотеката е настанена в досегашното й помещение, специално изградено от следващия папа със същото име, Сикст V (1585-1590), около двора Белведере на ватиканския комплекс, с великолепните салони за консултиране на книгите. Тя била разграбена по време на френската окупация през 1797 г., когато ген. Наполеон Бонапарт изнесъл голяма част от по-ценните ръкописи и издания в Париж (ето защо днес Националната библиотека в Париж се равнява на Ватиканската), като само част от тях били върнати след падането му ат власт през 1814 г. По количества на томове и ръкописи (съответно 1 600 000 и 75 000) Ватиканската библиотека не е от най-внушителните в света – в сравнение, например, с Конгресната във Вашингтон (даже с Националната в София). Обаче по качество и авторитет на колекциите, в частност на ръкописите, няма равна на себе си. Ще споменем тези на Цицерон, Вергилий, Ватиканския кодекс с превода на стария завет от ІV век, най-стария фрагмент от евангелието на Марко (ІІ век).
четвъртък, 19 юли 2007 г.
Все повече жени в ръководството на Ватикана
В изказване пред журналисти на 18 юли, Ватиканският държавен секретар, кардинал Тарчизио Бертоне, съобщи за намерението на Светия отец в най-скоро време да назначи жени на ръководни постове във Ватикана. Това е част от неговия план да обнови структурата на административната организация на Римската курия. Най-близкият сътрудник на папата говореше пред журналистите, събрали се при резиденцията на папата в Алпите в Пиеве ди Кадоре, недалеч от родното място на своя предшественик (през един) Йоан Павел І, останал само един месец на папския трон през 1978 г. Той не обясни какъв ще бъде размерът на това присъствие, но очевидно ще бъде по-забележително от съществуващото днес, когато жените на средно-високи постове –началник отдел или генерален секретар- в Светия престол са не повече от половин дузина. Преди дни медиите бяха шокирани от изказването на Еберхард фон Гемминген, от обществото на отците йезуити и дългогодишен отговорник за немската програма на Радио Ватикан, че би било желателно да имало даже жени-кардинали, с право на гласуване при избирането на нов папа (очевидно без те самите да бъдат кандидати за папската служба, обвързана със свещенството, което се полага само на мъже). Един от аргументите му беше, че щом жените ангажирани в мисионерската, санитарната, образователната система на църквата далеч надвишават на брой мъжете, до 8 срещу 2, редно е да бъдат също представени с близки до посочените проценти също на високите етажи на властта.
сряда, 18 юли 2007 г.
КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ
АСЕН ЧИЛИНГИРОВ, Цар Симеоновият Съборникъ от Х век. Изследвания.І (Виделина, Берлин 2007) 131 стр.
Известният наш историк, необвързан с официални научни институции, предприема разчистването на терена покрай една от най-загадъчните страници от нашата книжовна история – съдбата на Цар Симеоновия енциклопедичен сборник, рециклиран от руската историография като Светославов сборник. Авторът предполага, въз основа на една огромна библиографична информация, че става въпрос за същински заговор срещу ролята на България в духовната история на източното славянство, започнал преди 250 години, както обяснява и документира настоящата книга.
ROSSEN MILEV The “World Script Revolution” in the 4th Century A.D. (Balkan Media, Sofia 2007), 55 страници, двуезично, с илюстрации в текста и на кориците.
Чрез изследванията си около готите на Балканите и техния просветител Вулфила през ІV век от н.е., някои излезли също във в. Абагар (Виж броеве), авторът е достигнал до мащабни открития за феномена описан на тези страници. В частност той е достигнал до заключението, че през същия този век, когато е действал готския епископ, на всички дължини на земното кълбо, върху един пояс от Централва Америкар през Средиземно море, Черноморския регион, Средния изток и до Тихия океан се забелязва едно преминаване на човечеството към азбучната култура и съответната междучовешка комуникация. Примери на явлението в главните огнища на световната култура са изнесени в текст, схеми и илюстрации.
Д-р ГЕОРГИ ЧАКАЛОВ, ГОЧО ЧАКАЛОВ, Такива бяхме Сто и четиридесет години история на България в съдбата на баща и син (ЕТ Влади, Каварна 2007) 480 страници, с илюстрации на корицата. Изданието е осъществено в рамките на ротарианската програма „Култура и историческо наследство” от Ротари клуб София-Средец и Ротари клуб Каварна.
Мемоарна и летописна книга, написана с шест ръце, на баща и син, авторите от заглавието, и снахата на първия и съпруга на втория, Дани Чакалова, питомка на немската гимназия „Санта Мария”, поела в ръцете си огромния ръкописен материал за да го допълни, където е нужно, със собствени бележки и допълнителна информация. Най- интересното в тази книга е вплитането на лични съдби с по-големите събития на националната и по-широката световна история. Д-р Георги Чакалов (1867-1969), американски възпитаник и почитател на американските ценности, интелектуално широко скроен, живее с мечтата да внесе същите морални устои в строящото се тогава съвременно български общество, е принуден да прокарва онези идеи в провинцията, където е принуден да упражнява своята лекарска професия, представлява мостът, който свързва идеално двата свята. Гочо Чакалов (1919-2003), скътва безкомпромисно същите онези идеали в тесните рамки на скромната ниша, която тоталитарния режим му определя в обществото. Едва успял да зърне новото време, с новите възможности за духовен разцвет, трябва да предаде факела на съпругата си Дани, поела ролята на „тадофер”-носител на Олимпийския огън към следващото поколение. Внимателното прелистване на новата книга ще разкрие пътеките на този цивилизационен марщрут през сезона на шест нормални човешки поколения, който продължава. Ако ни е позволено, ще го наречем епохата на Чакалови от новата ни история.
Известният наш историк, необвързан с официални научни институции, предприема разчистването на терена покрай една от най-загадъчните страници от нашата книжовна история – съдбата на Цар Симеоновия енциклопедичен сборник, рециклиран от руската историография като Светославов сборник. Авторът предполага, въз основа на една огромна библиографична информация, че става въпрос за същински заговор срещу ролята на България в духовната история на източното славянство, започнал преди 250 години, както обяснява и документира настоящата книга.
ROSSEN MILEV The “World Script Revolution” in the 4th Century A.D. (Balkan Media, Sofia 2007), 55 страници, двуезично, с илюстрации в текста и на кориците.
Чрез изследванията си около готите на Балканите и техния просветител Вулфила през ІV век от н.е., някои излезли също във в. Абагар (Виж броеве), авторът е достигнал до мащабни открития за феномена описан на тези страници. В частност той е достигнал до заключението, че през същия този век, когато е действал готския епископ, на всички дължини на земното кълбо, върху един пояс от Централва Америкар през Средиземно море, Черноморския регион, Средния изток и до Тихия океан се забелязва едно преминаване на човечеството към азбучната култура и съответната междучовешка комуникация. Примери на явлението в главните огнища на световната култура са изнесени в текст, схеми и илюстрации.
Д-р ГЕОРГИ ЧАКАЛОВ, ГОЧО ЧАКАЛОВ, Такива бяхме Сто и четиридесет години история на България в съдбата на баща и син (ЕТ Влади, Каварна 2007) 480 страници, с илюстрации на корицата. Изданието е осъществено в рамките на ротарианската програма „Култура и историческо наследство” от Ротари клуб София-Средец и Ротари клуб Каварна.
Мемоарна и летописна книга, написана с шест ръце, на баща и син, авторите от заглавието, и снахата на първия и съпруга на втория, Дани Чакалова, питомка на немската гимназия „Санта Мария”, поела в ръцете си огромния ръкописен материал за да го допълни, където е нужно, със собствени бележки и допълнителна информация. Най- интересното в тази книга е вплитането на лични съдби с по-големите събития на националната и по-широката световна история. Д-р Георги Чакалов (1867-1969), американски възпитаник и почитател на американските ценности, интелектуално широко скроен, живее с мечтата да внесе същите морални устои в строящото се тогава съвременно български общество, е принуден да прокарва онези идеи в провинцията, където е принуден да упражнява своята лекарска професия, представлява мостът, който свързва идеално двата свята. Гочо Чакалов (1919-2003), скътва безкомпромисно същите онези идеали в тесните рамки на скромната ниша, която тоталитарния режим му определя в обществото. Едва успял да зърне новото време, с новите възможности за духовен разцвет, трябва да предаде факела на съпругата си Дани, поела ролята на „тадофер”-носител на Олимпийския огън към следващото поколение. Внимателното прелистване на новата книга ще разкрие пътеките на този цивилизационен марщрут през сезона на шест нормални човешки поколения, който продължава. Ако ни е позволено, ще го наречем епохата на Чакалови от новата ни история.
понеделник, 16 юли 2007 г.
Мемоарите на Иван Станчов, старши
Мемоарите на Иван Д. Станчов, Дипломат и градинар (ЛИК, София 2000) 387 страници, внасят поправки и допълнения в най-новата ни църковна история
през ХХ век.
Фамилия Станчови приели католическо вероизповедание през 1888 г. във връзка с брака на родоначалника Димитър И. Станщов с френската благородница Анна дьо Грено, дискретно практикува вярата си през целия този период от скоро 130 години. Нямаше начин връзката да не се появи на страниците на тази книга на сина на Димитър Станчов, получил отлично католическо образование в София и във Фрибург (Швейцария). Местната българска католическа църква рядко присъства като такава в тази история, а и почти никога не са споменати нейните кадри и култови места. Явно Станчови контактуват предимно с външни фактори, действащи в България, или с чуждестранните й представители по местата, където пътуват и продължително работят и живеят – Рим, Париж, Лондон, Вашингтон, даже Галац и Истанбул. От специален интерес са именно такива сред контактите им в България, свързали съдбата си, за по-дълго или по-кратко време, през първата половина на миналия век. Ще изтъкнем няколко епизода, описани в книгата на Иван Станчов, старши, играли известна роля в живота на нашата църква през същите години.
Ронкалли
Името на Анджело Джузеппе Ронкалли (в книгата, Ронкали), по-късния папа Йоан ХХІІІ (1958-1963), пребивавал в България цяло десетилетие между 1925-1934 г., навлиза десет пъти в спомените на Иван Станчов, и то не като прост цитат, а като главно действащо лице в още толкова реални ситуации, исторически ценни и натоварени с важни послания. Ще споменем три епизода, които хвърлят нова светлина на фона на ситуациите, където се пораждат. Разказвайки за „повторната сватба” на царската двойка Борис ІІІ и Йоанна Савойска в София, след венчавката им в Асизи на 30 октомври 1930 г., авторът, тогава началник протокола на царя, предполага, че недоразумението, довело до ватиканско неодобрение на ролята на Ронкалли в случая, било причинено от някакъв доклад на неназован францисканец, изпратен от самия Ронкалли да го представлява на церемонията в Александър Невски, но криво разбрал някои детайли от ритуала, като пиенето на вино от едната чаша, раздаването на нафора, които той свързал с приемането на причастие от страна на царицата, убедена и практикузаща католичка (Виж стр. 83).
Като генерален консул на България в Истанбул от юли 1944 до януари следващата година, му се отдава възможност да събере на едно място монс. Ронкалли, тогава апостолически делегат в Турция и Гърция, епископ Андрей Велички, завеждащ българската православна епархия в САЩ и Канада, и представителя на Англиканската църква в Малта, д-р Харолд Бъкстон. Интересни са икуменическите реплики между тримата, далеч по-християнски от времето и мястото на събитието, без някои от тях да накърни нито духа, нито буквата на съответните си църковни канони (Виж стр. 196-197).
На 31 януари 1961 г. заедно със семейството си получил аудиенция при Ронкалли, вече папа Йоан ХХІІІ, във Ватикана. Епизодът е описан с любопитни и вълнуващи детайли на стр. 349-351, вероятно най-дългия абсац на определена тема в иначе доста пестеливата проза на автора. При особената сърдечност и непринуденост на срещата, папата заделя моменти за да сподели намерения и (по)желания за предстоящия тогава Втори ватикански събор (1962-1965), неправилно назован (в превода) „синклит”, и като че ли вече разбира, че няма да успее да го довърши. Авторът вмества също някои свои размисли за плюсовете и минусите на голямото събитие.
Любопитно е отклонението на папата към един епизод от предишното лято, споменат също и пред пишещия няколко месеца по-късно на аудиенцията дадена на Подготвителната съборна комисия по мисионерските въпроси. Заговорил за срещата с някакъв български генерал, на посещение в Рим във връзка с ХІV Олимпийски игри във Вечния град онова лято. Пред генерала (вероятно Владирир Стойчев, бел. на Редакцията), папата силно наблегнал на страданията на католическата църква с присъдите наложени на духовенството, но и забелязал признаци на промяна и по-благоприятно развитие на нещата.
Галлони
Монсеньор Франческо Галлони (1891-1976), известен военен духовник в италианската армия, с три ордена за храброст по време на Първата световна война, прекарал близо 30 години в България (1919-1948, с прекъсвания), създател на Италианско дело „Про Ориенте” на ул. Оборище 5 (по-късно Музикално училище, днес отново в църковни ръце и скоро хотел), е споменат само три пъти. Отношенията между него и семейство Станчови очевидно са били извънредно топли и част от информацията за него направо променя представата, която често битува в известни среди (Виж в. Абагар, брой 2, 2007). Освен едно паметно посещение в италианския клон на „Про Ориенте” в месността Ла Монтанина в подножието на Алпите (стр. 347), имаме предвид частта от автобиографията, прибавена от вдовицата на автора, Марион Мичел-Станчова, и озаглавена Разговори с цар Борис (стр. 372-380). Разказва, как била алертирана от Галлони за жестоките репресии срещу младежи, за тава че били считани за комунисти, и при първа възможност се оплакала направо пред царя (стр. 377).
Зупан
Иван (Жан, Янец) Зупан (1899-1968) е словенец, свещеник от ордена на отците йезуити, действал в България между 1934-1951 г., главно като директор на Духовната семинария, дълго желана от архиепископ Ронкалли и накрая осъществена едва след неговото отпътуване от България (Виж в. Абагар, брой 1, 2007 ). Станчови били сред неговите най-убедени почитатели, добре запознати с изключителните интелектуални и духовни дарби на Зупан. При епизода с царя (Виж горе) се изяснява едно положение около семинарията, което карало много наблюдатели –и католици, и външни- да се съмняват в доброто качество на възпитанието в нея, като обвинявали семинаристите, че попаднали под влиянието на ремсисти и други левичарски нелегални организации. В пасажа на Марион Станчова, на същата страница 377 от автобиографията, се казва за оплакване на Зупан, че негови бивши студенти, които познавал много добре, станали свидетели на безмилостни разпити и следене от казармените лъжи и подозрителност.
Под линея ще добавим телефонния разговор на същата с царя, преди пътуването й с децата в Швейцария на 15 март 1943 г. На свой ред и този епизод отправя към католическата тема, която Станчови представляват във висшето общество у нас. Текстът на разговора заслужава да бъде цитиран изцяло:
„Обаждам се да ви кажа довиждане”.
Последваха няколко медицински съвета, които той винаги раздаваше щедро. След това каза: „Ще бъдете в Швейцария. Идете в Айнзиделн. Преклонете се пред Света Богородица. Не забравяйте. Идете в Айнзиделн, заради мен”. Дали беше почувствал близкия си край, по-малко от половин година по-късно?
Самият автор, Иван Станчов, от 1972 г. почива в гробището при църквата „Свети Игнатий Лойола”, в градчето Урбана, щата Мериланд, в САЩ, където беше живял със семейството си през последния четвърт век от живота си. На гробната стела, украсена с източноцърковен кръст, той се определя само с произхода си от „Царство България”. Да знаят бъдещите поколения, че на отвъдната страна на земното кълбо някога е имало такова нещо….
през ХХ век.
Фамилия Станчови приели католическо вероизповедание през 1888 г. във връзка с брака на родоначалника Димитър И. Станщов с френската благородница Анна дьо Грено, дискретно практикува вярата си през целия този период от скоро 130 години. Нямаше начин връзката да не се появи на страниците на тази книга на сина на Димитър Станчов, получил отлично католическо образование в София и във Фрибург (Швейцария). Местната българска католическа църква рядко присъства като такава в тази история, а и почти никога не са споменати нейните кадри и култови места. Явно Станчови контактуват предимно с външни фактори, действащи в България, или с чуждестранните й представители по местата, където пътуват и продължително работят и живеят – Рим, Париж, Лондон, Вашингтон, даже Галац и Истанбул. От специален интерес са именно такива сред контактите им в България, свързали съдбата си, за по-дълго или по-кратко време, през първата половина на миналия век. Ще изтъкнем няколко епизода, описани в книгата на Иван Станчов, старши, играли известна роля в живота на нашата църква през същите години.
Ронкалли
Името на Анджело Джузеппе Ронкалли (в книгата, Ронкали), по-късния папа Йоан ХХІІІ (1958-1963), пребивавал в България цяло десетилетие между 1925-1934 г., навлиза десет пъти в спомените на Иван Станчов, и то не като прост цитат, а като главно действащо лице в още толкова реални ситуации, исторически ценни и натоварени с важни послания. Ще споменем три епизода, които хвърлят нова светлина на фона на ситуациите, където се пораждат. Разказвайки за „повторната сватба” на царската двойка Борис ІІІ и Йоанна Савойска в София, след венчавката им в Асизи на 30 октомври 1930 г., авторът, тогава началник протокола на царя, предполага, че недоразумението, довело до ватиканско неодобрение на ролята на Ронкалли в случая, било причинено от някакъв доклад на неназован францисканец, изпратен от самия Ронкалли да го представлява на церемонията в Александър Невски, но криво разбрал някои детайли от ритуала, като пиенето на вино от едната чаша, раздаването на нафора, които той свързал с приемането на причастие от страна на царицата, убедена и практикузаща католичка (Виж стр. 83).
Като генерален консул на България в Истанбул от юли 1944 до януари следващата година, му се отдава възможност да събере на едно място монс. Ронкалли, тогава апостолически делегат в Турция и Гърция, епископ Андрей Велички, завеждащ българската православна епархия в САЩ и Канада, и представителя на Англиканската църква в Малта, д-р Харолд Бъкстон. Интересни са икуменическите реплики между тримата, далеч по-християнски от времето и мястото на събитието, без някои от тях да накърни нито духа, нито буквата на съответните си църковни канони (Виж стр. 196-197).
На 31 януари 1961 г. заедно със семейството си получил аудиенция при Ронкалли, вече папа Йоан ХХІІІ, във Ватикана. Епизодът е описан с любопитни и вълнуващи детайли на стр. 349-351, вероятно най-дългия абсац на определена тема в иначе доста пестеливата проза на автора. При особената сърдечност и непринуденост на срещата, папата заделя моменти за да сподели намерения и (по)желания за предстоящия тогава Втори ватикански събор (1962-1965), неправилно назован (в превода) „синклит”, и като че ли вече разбира, че няма да успее да го довърши. Авторът вмества също някои свои размисли за плюсовете и минусите на голямото събитие.
Любопитно е отклонението на папата към един епизод от предишното лято, споменат също и пред пишещия няколко месеца по-късно на аудиенцията дадена на Подготвителната съборна комисия по мисионерските въпроси. Заговорил за срещата с някакъв български генерал, на посещение в Рим във връзка с ХІV Олимпийски игри във Вечния град онова лято. Пред генерала (вероятно Владирир Стойчев, бел. на Редакцията), папата силно наблегнал на страданията на католическата църква с присъдите наложени на духовенството, но и забелязал признаци на промяна и по-благоприятно развитие на нещата.
Галлони
Монсеньор Франческо Галлони (1891-1976), известен военен духовник в италианската армия, с три ордена за храброст по време на Първата световна война, прекарал близо 30 години в България (1919-1948, с прекъсвания), създател на Италианско дело „Про Ориенте” на ул. Оборище 5 (по-късно Музикално училище, днес отново в църковни ръце и скоро хотел), е споменат само три пъти. Отношенията между него и семейство Станчови очевидно са били извънредно топли и част от информацията за него направо променя представата, която често битува в известни среди (Виж в. Абагар, брой 2, 2007). Освен едно паметно посещение в италианския клон на „Про Ориенте” в месността Ла Монтанина в подножието на Алпите (стр. 347), имаме предвид частта от автобиографията, прибавена от вдовицата на автора, Марион Мичел-Станчова, и озаглавена Разговори с цар Борис (стр. 372-380). Разказва, как била алертирана от Галлони за жестоките репресии срещу младежи, за тава че били считани за комунисти, и при първа възможност се оплакала направо пред царя (стр. 377).
Зупан
Иван (Жан, Янец) Зупан (1899-1968) е словенец, свещеник от ордена на отците йезуити, действал в България между 1934-1951 г., главно като директор на Духовната семинария, дълго желана от архиепископ Ронкалли и накрая осъществена едва след неговото отпътуване от България (Виж в. Абагар, брой 1, 2007 ). Станчови били сред неговите най-убедени почитатели, добре запознати с изключителните интелектуални и духовни дарби на Зупан. При епизода с царя (Виж горе) се изяснява едно положение около семинарията, което карало много наблюдатели –и католици, и външни- да се съмняват в доброто качество на възпитанието в нея, като обвинявали семинаристите, че попаднали под влиянието на ремсисти и други левичарски нелегални организации. В пасажа на Марион Станчова, на същата страница 377 от автобиографията, се казва за оплакване на Зупан, че негови бивши студенти, които познавал много добре, станали свидетели на безмилостни разпити и следене от казармените лъжи и подозрителност.
Под линея ще добавим телефонния разговор на същата с царя, преди пътуването й с децата в Швейцария на 15 март 1943 г. На свой ред и този епизод отправя към католическата тема, която Станчови представляват във висшето общество у нас. Текстът на разговора заслужава да бъде цитиран изцяло:
„Обаждам се да ви кажа довиждане”.
Последваха няколко медицински съвета, които той винаги раздаваше щедро. След това каза: „Ще бъдете в Швейцария. Идете в Айнзиделн. Преклонете се пред Света Богородица. Не забравяйте. Идете в Айнзиделн, заради мен”. Дали беше почувствал близкия си край, по-малко от половин година по-късно?
Самият автор, Иван Станчов, от 1972 г. почива в гробището при църквата „Свети Игнатий Лойола”, в градчето Урбана, щата Мериланд, в САЩ, където беше живял със семейството си през последния четвърт век от живота си. На гробната стела, украсена с източноцърковен кръст, той се определя само с произхода си от „Царство България”. Да знаят бъдещите поколения, че на отвъдната страна на земното кълбо някога е имало такова нещо….
КИРПИЧЪТ ЛИ ЩЕ СПАСИ СВЕТА?
Пред заплахата от екологично задушаване на съвременното индустриализирано и все повече потънало в бетон и пластични отпадъци общество, италианският ежедневник Il Corriere della Sera от 7 юли пледираше за едно завръщане на Западния свят към старата практика на кирпичените жилища на дедите ни – по-здравословни, по-евтини, екологично чисти и с невероятни естетични възможности. Впрочем, в такива до днес живее 50% от световното население, като традицията не е лошо представена също Европа, с няколко забележителни примери в Южна Франция, Испания и Германия.
Християнското бъдеще на Европа
Черногледите сред нас, които предвиждат близкия колапс на християнската цивилизация на Стария континент, нека си прочетат някои от заключенията на последната книга на английският учен, историк и културолог, Филип Дженкинс (Philip Jenkins), „Божият континент: Християнство, Ислям и Европейската религиозна криза”, току що публикувана от Университетското издателство в Оксфорд (Oxford University Press). Това е третият том от трилогията на автора за ситуацията на християнската религия в света, като предишните два тома разглеждаха въпроса за неимоверния му, лавинообразен растеж в южното полукълбо на света, озаглавени, съответно, „Бъдещето на християнството” и „Новите лица на християнството”. Новиат том разглежда религиозните проблеми на Европа, белязана от забележителното свиване на християнската религиозна практика сред европейските населения и растящото присъствие на имигранти от ислямските страни. Кошмарът на много песимистично настроени наблюдатели, които авторът оборва, е да не би това да доведе в най-близко време до ситуацията наложила се преди края на първото хилядолетие в Северна Африка, където водещото дотогава християнско население, в течение само на няколко десетилетия, се превърна в малцинство сред море от мюсюлмани.
Отговорът на Дженкинс е, че наистина християнската религиозна практика на континента е далеч от идеална, но и ситуацията не е толкова черна.
Ако наистина демографския срив в повечето европейски страни е сериозен, всепак мюсюлманите представляват най-много до 4-5% от населението само в някои, доколкото водещи, европейски страни, като Франция, Германия, Холандия, като в първата и третата те произхождат главно от бившите им колонии и често са достатъчно европейзирани, съответно, секуларизирани, а в Германия са най-често турци, т.е. граждани на най-западно ориентираната мюсюлманска страна. Като пример за по-уравновесен поглед на нещата авторът посочва казуса на Съединените щати, където напливът на испански-говорещи и азиатски имигранти вече се изразява във социологически „непоносимия” процент от 39%! Ползвайки данни на Щатския Национален Разследователен Съвет (U.S. National Intelligence Council), авторът прогнозира, че до 2025 г. мюсюлманите в Европа, днес общо около 15 милиона, биха могли да се увеличат до 28 милиона, предимно в посочените по-горе Франция, Германия и Холандия, където ще представляват между 10-15 % от населението. Ако обаче в статистиката се включат също източно-европейските страни до границите на Руската федерация, т.е. основно територията на Европейската общност, тогава мюсюлманите могат да достигнат до 40 милиона в обединена Европа…
Не е доказано, обаче, че всички мюсюлмани в Европа са екстремисти и фундаменталисти, с крайно радикални убеждения и настроения. Напротив, все по-голям брой от тях, особено от високите им културни и обществени ешелони, все повече се изравняват с европейските нагласи, даже с материализма и религиозния индиферентизъм на европейците.
Авторът поддържа стратегията на постепенно интергриране на мюсюлманетие в европейското общество, по севеоамериканския модел спрямо техните имигранти –по-близък до европейския начин на мислене, а не либанизирането им (както в Ливан) в отделни гета със собствени икономически, културни и обществено-политически нагласи, който е традиционния арабски и османски модел за междуетнически отношения.
Разглеждайки в специална глава декристиянизирането на съвременна Европа, Дженкинс, който е с англиканско вероизповедания, отбелязва, че явлението е по-мащабно в страните с преобладаваща протестантска традиция, както и в източните страни, останали по-дълго под влиянието на източното православие и на марксизма, а е по-слабо в традиционно католическите страни, като Италия, Испания, Полша, Словакия, Хърватия, Словения. Знаменателен е също фактът, че в Европа не се преселват само, нито предимно мюсюлмани, а още християни от бившите социалистически страни и, все по-често и масово, от по-далечни християнски общности, малабарци от Индия, африканци, фипипинци, като духовници от техния етнос нерядко компенсират недостига на европейския клир в много общности.
Като пример, че не всичко е загубено за каузата на християнството в Европа, авторът набелязва редица факти и явления, които излъчват противи на горните послания. Един е спонтанната реакция на масите, и в частност на младежите, пред посланията на двамата последни папи, Йоан Павел ІІ и Бенедикт ХVІ, с растящ поток от поклонници и туристи в Рим и по местата, където те се появяват. Друг е бумът на светилищета от единия до другия край на Европа, от Лурд, до Междугорие, до Ченстохова, посещавани от хора с реално желание за духовна промяна. Трети е разрастването на религиозни движения за разпространяване и задълбочаване на вярата -новооглашени, харизматици, фоколари, които често компенсират спада на духовни призвания.
Отговорът на Дженкинс е, че наистина християнската религиозна практика на континента е далеч от идеална, но и ситуацията не е толкова черна.
Ако наистина демографския срив в повечето европейски страни е сериозен, всепак мюсюлманите представляват най-много до 4-5% от населението само в някои, доколкото водещи, европейски страни, като Франция, Германия, Холандия, като в първата и третата те произхождат главно от бившите им колонии и често са достатъчно европейзирани, съответно, секуларизирани, а в Германия са най-често турци, т.е. граждани на най-западно ориентираната мюсюлманска страна. Като пример за по-уравновесен поглед на нещата авторът посочва казуса на Съединените щати, където напливът на испански-говорещи и азиатски имигранти вече се изразява във социологически „непоносимия” процент от 39%! Ползвайки данни на Щатския Национален Разследователен Съвет (U.S. National Intelligence Council), авторът прогнозира, че до 2025 г. мюсюлманите в Европа, днес общо около 15 милиона, биха могли да се увеличат до 28 милиона, предимно в посочените по-горе Франция, Германия и Холандия, където ще представляват между 10-15 % от населението. Ако обаче в статистиката се включат също източно-европейските страни до границите на Руската федерация, т.е. основно територията на Европейската общност, тогава мюсюлманите могат да достигнат до 40 милиона в обединена Европа…
Не е доказано, обаче, че всички мюсюлмани в Европа са екстремисти и фундаменталисти, с крайно радикални убеждения и настроения. Напротив, все по-голям брой от тях, особено от високите им културни и обществени ешелони, все повече се изравняват с европейските нагласи, даже с материализма и религиозния индиферентизъм на европейците.
Авторът поддържа стратегията на постепенно интергриране на мюсюлманетие в европейското общество, по севеоамериканския модел спрямо техните имигранти –по-близък до европейския начин на мислене, а не либанизирането им (както в Ливан) в отделни гета със собствени икономически, културни и обществено-политически нагласи, който е традиционния арабски и османски модел за междуетнически отношения.
Разглеждайки в специална глава декристиянизирането на съвременна Европа, Дженкинс, който е с англиканско вероизповедания, отбелязва, че явлението е по-мащабно в страните с преобладаваща протестантска традиция, както и в източните страни, останали по-дълго под влиянието на източното православие и на марксизма, а е по-слабо в традиционно католическите страни, като Италия, Испания, Полша, Словакия, Хърватия, Словения. Знаменателен е също фактът, че в Европа не се преселват само, нито предимно мюсюлмани, а още християни от бившите социалистически страни и, все по-често и масово, от по-далечни християнски общности, малабарци от Индия, африканци, фипипинци, като духовници от техния етнос нерядко компенсират недостига на европейския клир в много общности.
Като пример, че не всичко е загубено за каузата на християнството в Европа, авторът набелязва редица факти и явления, които излъчват противи на горните послания. Един е спонтанната реакция на масите, и в частност на младежите, пред посланията на двамата последни папи, Йоан Павел ІІ и Бенедикт ХVІ, с растящ поток от поклонници и туристи в Рим и по местата, където те се появяват. Друг е бумът на светилищета от единия до другия край на Европа, от Лурд, до Междугорие, до Ченстохова, посещавани от хора с реално желание за духовна промяна. Трети е разрастването на религиозни движения за разпространяване и задълбочаване на вярата -новооглашени, харизматици, фоколари, които често компенсират спада на духовни призвания.
събота, 14 юли 2007 г.
Един щастлив петък 13-ти
Особено богат на събития бе петък, 13.07.07 –половината рутинни на Витошката кота, и половината извънредни в низините. Първа щастлива среща бе тази с почетната председателка на ВМРО, Райна Дрангова, направо на Граф Игнатиев. Разменихме си ресорната информация за състоянието на нещата в сектора на общите ни културно-исторически занимания: да не ползваме гальовното Ванче, а по-скоро Ванчо, когато става въпрос за войводата Иван Михайлов (1896-1990). Дадено. Освен това ни представи левентите, внук и племенник, вече същински войводи по дух и стойка.
В 15 часа бяхме в сладкарница Трол на площад Славейков за среща с Дани Чакалова, от питомките на Санкта Мария на ул. Гургулят, и Цвятко Кадийски, председател на Ротариански клуб Средец. По-късно се появи и главния редактор на в. Абагар, Светлана Караджова, с прецизния си дигитален фотоапарат „Фалмис”. Освен запознанство с Кадийски и широко навлизане в съответните ни ресори, две бяха целите на срещата: да получим последната книга на Дани, летописна семейна сага през очите на трима Чакалови - баща, син и снаха, и да обмислим възможността да гостуваме на ротарианците на следваща тяхна сбирка, с очакван наш принос на тема от общ интерес, по наше усмотрение, и готовност за дебат. През следващите дни ще получим негов материал за вестника на сходна с приносите на Светлана Караджова през последните няколко месеца тема.
Пеш с двете дами пренесохме тежестта на разговорите от деня в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, където предстоеше церемония по връчване отличие на проф. Емилия Стайчева, редовна абагарска (по)читателка, от когато я помним. Аулата на ректората се напълни, както никога, с приятели и почитатели на талантливата германистка, 90% от нежния пол – с известен процент също от абагарския ни контингент. В словата, мотивиращи наградата, стана ясно не само невероятната научна продукция на Емилия, както и заслугите й за германистиката в България (включително създаването и управлението на Австрийската книжовна колекция към университета), но още повече нейната хуманност и оптимизма, който излива около себе си...
Пред събраните проф. Стайчева прочете блестяща лекция за началото на германистиката у нас, с първите опити на нашите възрожденци да се доберат до богатата немска класика още преди средата на ХІХ век, най-често чрез упражнения по руски преводи, като Разбойници от Шилер, до определено „българска” продукция, както в случая с нобеловия лауреат Елиас Канети, родом българин. Ръкопляскане и искрени чувства на възхищение посрещнаха момента на удостояването й с престижната университетска значка, със синя лента, І степен.
Щом се освободихме от академичната атмосфера, с бързи темпове се придвижихме към мястото на следващото събитие при дъба на Безеншек на улица Цветна поляна в Лозенец (Виж в. Абагар, брой 5, 2007). Снахата на големия учител, д-р Параскева (Пепи) Диноева-Безеншек-Фарис, честваше на патерици своя рожден ден. Събрахме се точно 13 души на този 13-ти ден от месеца, който пък и падаше в петък – сигурна рамка за щастливо прекарване на юбилея. Повечето от тях бяха съученици на юбилярката в СОУ „Васил Априлов” отпреди 60 години. Кадаифът беше супер, компанията жива, закачките тинейджърски. Скулпторката Мария Ножарова, сестра на току-що споменатата Дани Чакалова, обеща да ни предостави за вестника есе за ренесансовия италиански художник Фра Филипо Липи.
В 15 часа бяхме в сладкарница Трол на площад Славейков за среща с Дани Чакалова, от питомките на Санкта Мария на ул. Гургулят, и Цвятко Кадийски, председател на Ротариански клуб Средец. По-късно се появи и главния редактор на в. Абагар, Светлана Караджова, с прецизния си дигитален фотоапарат „Фалмис”. Освен запознанство с Кадийски и широко навлизане в съответните ни ресори, две бяха целите на срещата: да получим последната книга на Дани, летописна семейна сага през очите на трима Чакалови - баща, син и снаха, и да обмислим възможността да гостуваме на ротарианците на следваща тяхна сбирка, с очакван наш принос на тема от общ интерес, по наше усмотрение, и готовност за дебат. През следващите дни ще получим негов материал за вестника на сходна с приносите на Светлана Караджова през последните няколко месеца тема.
Пеш с двете дами пренесохме тежестта на разговорите от деня в Софийския университет „Свети Климент Охридски”, където предстоеше церемония по връчване отличие на проф. Емилия Стайчева, редовна абагарска (по)читателка, от когато я помним. Аулата на ректората се напълни, както никога, с приятели и почитатели на талантливата германистка, 90% от нежния пол – с известен процент също от абагарския ни контингент. В словата, мотивиращи наградата, стана ясно не само невероятната научна продукция на Емилия, както и заслугите й за германистиката в България (включително създаването и управлението на Австрийската книжовна колекция към университета), но още повече нейната хуманност и оптимизма, който излива около себе си...
Пред събраните проф. Стайчева прочете блестяща лекция за началото на германистиката у нас, с първите опити на нашите възрожденци да се доберат до богатата немска класика още преди средата на ХІХ век, най-често чрез упражнения по руски преводи, като Разбойници от Шилер, до определено „българска” продукция, както в случая с нобеловия лауреат Елиас Канети, родом българин. Ръкопляскане и искрени чувства на възхищение посрещнаха момента на удостояването й с престижната университетска значка, със синя лента, І степен.
Щом се освободихме от академичната атмосфера, с бързи темпове се придвижихме към мястото на следващото събитие при дъба на Безеншек на улица Цветна поляна в Лозенец (Виж в. Абагар, брой 5, 2007). Снахата на големия учител, д-р Параскева (Пепи) Диноева-Безеншек-Фарис, честваше на патерици своя рожден ден. Събрахме се точно 13 души на този 13-ти ден от месеца, който пък и падаше в петък – сигурна рамка за щастливо прекарване на юбилея. Повечето от тях бяха съученици на юбилярката в СОУ „Васил Априлов” отпреди 60 години. Кадаифът беше супер, компанията жива, закачките тинейджърски. Скулпторката Мария Ножарова, сестра на току-що споменатата Дани Чакалова, обеща да ни предостави за вестника есе за ренесансовия италиански художник Фра Филипо Липи.
Вероучително уточнение
На 10 юли Вероучителният отдел на Светия престол разпространи Декларация с уточнения по редица въпроси, загатнати в документите на Втория ватикански събор (1982-1965), но останали под дискусия в работата на теолози, особено такива, ангажирани в междуцърковния диалог. Документът, одобрен от Светия отец, е подписан от префекта на Вероучителния отдел, североамериканския кардинал Уилям Левада, и от секретаря на отдела, архиепископ Анджело Амато. Той е придружен от „обяснителна статия” на неназован специалист от същата институция.
Уточненията изтъкват истинското учение на Втория ватикански събор, с помощта на декларации, официални тълкувания и коментари, издадени от съответната църковна
власт, като отстранява наслоили се през годините неприемливи позиции и същевременно посочва правилните от църковна гледна точка становища. По същество той касае директно вътрешен на католическата църква дебат и не би трябвало да попречи на икуменическия диалог с другите църкви, в рамките на който някои от засегнатите теми най-вече са се развили.
Основният въпрос, който се разглежда и уточнява, е един латински израз вметнат в § 8 на Съборната догматична конституция за Църквата, Lumen Gentium (Христос, светлина на народите). Става въпрос за цялостната действителност на Христовата църква, основана от Спасителя като същевременно земна и духовна действителност, каквато изповядваме в Символа на вярата: една, католическа (православните славяни четат: „съборна”), света и апостолска, „тази същата, така устроена и организирана като общество, съществува (на латински: subsistit) в католическата църква, ръководена от приемника на Петър и епископите в общение с него”. В бележка под линия се подчертава, че понякога тя се нарича просто „Римската църква”, именно поради връзката й с приемника на Първоапостола Петър - римския епископ.
Различно от други доктринни определения, особено догматичните, които преследват пряко отхвърлянето на погрешни понятия, настоящото предлага едно уточнение в положителна форма, свързвайки по-горе описаната пълноценна църковна действителност с исторически наличната католическа църква. При това положение, икуменически настроени теолози и църковни деятели си поставяха въпроса, дали не са приемливи като пълноценни църковни въплащения, субекти на църковността, също други, не-католически църковни структури, каквито са например православните автокефални църкви по отношение на единната православна църква.
Отговорът на вероучителния отдел на Светия престол е, че такъв аналог не се предвижда в учението на католическата църква, тъй като при нас само универсалното изпълнение се радва на всички качества и ресурси предвидени от Спасителя за земното съществуване на църквата – странстващата тук на земята, както обича да твърди в редица свои текстове Вторият ватикански събор.
Това не изключва, отделни поместни църкви, и наши и ваши, да притежават по-висок или по-нисък процент църковни елементи, които ги правят по-близки или, обратно, ги поставят по-далеч от описаното понятие за църквата. Като най-богати на църковност и най-близки до католическата църква, документът признава източно-православните, а като по-петимни и по - отдалечени – протестантските.
Уточненията изтъкват истинското учение на Втория ватикански събор, с помощта на декларации, официални тълкувания и коментари, издадени от съответната църковна
власт, като отстранява наслоили се през годините неприемливи позиции и същевременно посочва правилните от църковна гледна точка становища. По същество той касае директно вътрешен на католическата църква дебат и не би трябвало да попречи на икуменическия диалог с другите църкви, в рамките на който някои от засегнатите теми най-вече са се развили.
Основният въпрос, който се разглежда и уточнява, е един латински израз вметнат в § 8 на Съборната догматична конституция за Църквата, Lumen Gentium (Христос, светлина на народите). Става въпрос за цялостната действителност на Христовата църква, основана от Спасителя като същевременно земна и духовна действителност, каквато изповядваме в Символа на вярата: една, католическа (православните славяни четат: „съборна”), света и апостолска, „тази същата, така устроена и организирана като общество, съществува (на латински: subsistit) в католическата църква, ръководена от приемника на Петър и епископите в общение с него”. В бележка под линия се подчертава, че понякога тя се нарича просто „Римската църква”, именно поради връзката й с приемника на Първоапостола Петър - римския епископ.
Различно от други доктринни определения, особено догматичните, които преследват пряко отхвърлянето на погрешни понятия, настоящото предлага едно уточнение в положителна форма, свързвайки по-горе описаната пълноценна църковна действителност с исторически наличната католическа църква. При това положение, икуменически настроени теолози и църковни деятели си поставяха въпроса, дали не са приемливи като пълноценни църковни въплащения, субекти на църковността, също други, не-католически църковни структури, каквито са например православните автокефални църкви по отношение на единната православна църква.
Отговорът на вероучителния отдел на Светия престол е, че такъв аналог не се предвижда в учението на католическата църква, тъй като при нас само универсалното изпълнение се радва на всички качества и ресурси предвидени от Спасителя за земното съществуване на църквата – странстващата тук на земята, както обича да твърди в редица свои текстове Вторият ватикански събор.
Това не изключва, отделни поместни църкви, и наши и ваши, да притежават по-висок или по-нисък процент църковни елементи, които ги правят по-близки или, обратно, ги поставят по-далеч от описаното понятие за църквата. Като най-богати на църковност и най-близки до католическата църква, документът признава източно-православните, а като по-петимни и по - отдалечени – протестантските.
четвъртък, 12 юли 2007 г.
През граници и сезони
В четвъртък 12 юли имахме радостта да се срещнем с две лица, толкова различни по възраст, съдба и култура, и все пак толкова близки до абагарските ни прагове.
Около обяд се спряхме при сем. Берови в хола на хотел Рила. Магистър на правните науки Христо Беров, 33 годишен, е докторант в Берлин, практикуващ православен християнин, силно загрижен за обединението на християните. Сред няколкото ни общи приятели, той особено тачи Асен Чилингиров от Берлин и Гаврил Алексиев от Залцбург. Току що е излязло негово есе за Алексиев във Църковен вестник, брой 11, 2007. Прочетете го. Представлява истинско откритие, как един млад тогава католически богослов в началото на 60-те години разглежда мисълта и делото на водещия български църковен мислител, протопрезвитер проф. Стефан Цанков, и ги представя на католическата научна аудитория на Запад с положителни коментари –въпреки че самият Цанков е доста критично настроен (до откровени хули) спрямо католическата църква в България.
В 13.00 часа на спирка Лагера на трамвай Но. 5 имахме среща, на крак, с дългогодишния ни читател, д-р Георги Дърмонов, 81-годишен, от Първомай. Дошъл специално за да се запознаем лично, като първо пробвал направо на Витошката кота, където живеем, без да ни намери, а после по указания за нашите градски движения приел необичайната площадка на трамвайната спирка. Пази спомени от времето, учителите си и другарите във Френския колеж отпреди 60 години. Гонен и репресиран, днес живее с текстовете и образите, които черпи от в. Абагар. Удивително беше да констатираме, как имена, събития, закачки посеяни през годините по страниците на вестника ни са се превърнали в духа на стария ни приятел в мироглед, с много прозорци към битието, културата и историята.
Около обяд се спряхме при сем. Берови в хола на хотел Рила. Магистър на правните науки Христо Беров, 33 годишен, е докторант в Берлин, практикуващ православен християнин, силно загрижен за обединението на християните. Сред няколкото ни общи приятели, той особено тачи Асен Чилингиров от Берлин и Гаврил Алексиев от Залцбург. Току що е излязло негово есе за Алексиев във Църковен вестник, брой 11, 2007. Прочетете го. Представлява истинско откритие, как един млад тогава католически богослов в началото на 60-те години разглежда мисълта и делото на водещия български църковен мислител, протопрезвитер проф. Стефан Цанков, и ги представя на католическата научна аудитория на Запад с положителни коментари –въпреки че самият Цанков е доста критично настроен (до откровени хули) спрямо католическата църква в България.
В 13.00 часа на спирка Лагера на трамвай Но. 5 имахме среща, на крак, с дългогодишния ни читател, д-р Георги Дърмонов, 81-годишен, от Първомай. Дошъл специално за да се запознаем лично, като първо пробвал направо на Витошката кота, където живеем, без да ни намери, а после по указания за нашите градски движения приел необичайната площадка на трамвайната спирка. Пази спомени от времето, учителите си и другарите във Френския колеж отпреди 60 години. Гонен и репресиран, днес живее с текстовете и образите, които черпи от в. Абагар. Удивително беше да констатираме, как имена, събития, закачки посеяни през годините по страниците на вестника ни са се превърнали в духа на стария ни приятел в мироглед, с много прозорци към битието, културата и историята.
сряда, 11 юли 2007 г.
Вести
На 10 юли получихме поверително текста на един Ватикански документ, посветен на въпроси свързани с естеството на църквата, като се обясняват различни точки от документите на Втория ватикански събор (1962-1965). В частност се набляга на уникалния еклезиологичен характер на католическата църква, единствен пълноценен носител на понятието църква. Очакват се възражения от страна на инославните църковни общности. Ще го представим в следващия брой на в. Абагар.
От същия Ватикански източник получихме информация, че стажуващия от около една година в Рим български свещеник Йовко Пищийски скоро ще замине на дипломатическа служба в Сенегал, неизвестно с какъв ранг. Ще припомним, че пръв сред българското племе натоварен с Ватиканска дипломатическа служба през всички времена беше наше смирение, назначен пълномощен министър (шарже д афер) в София на 25 май 1991 г. Споменаваните понякога като ватикански дипломати в миналото Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филип Станиславов бяха по-скоро пратеници на българските населения или, както в случая на Парчевич, на светски владетели до различни европейки дворове (включително и Рим) за осветляване на българската кауза.
Същият ден ни гостува в Дом Абагар на Витошката кота 1000 ланшафт-архитект Марио Бондиков, специалист по озеленяването и поддържането на зелените площи, с опит както в София, така също в Тунис, Мароко и САЩ.
Интересни отправки към католическата църква четем в мемоарната книга на Иван Д. Станчов, Дипломат и градинар ( излязла посмъртно през 2000 г.). Ще я представим в следващия брой на в. Абагар.
От същия Ватикански източник получихме информация, че стажуващия от около една година в Рим български свещеник Йовко Пищийски скоро ще замине на дипломатическа служба в Сенегал, неизвестно с какъв ранг. Ще припомним, че пръв сред българското племе натоварен с Ватиканска дипломатическа служба през всички времена беше наше смирение, назначен пълномощен министър (шарже д афер) в София на 25 май 1991 г. Споменаваните понякога като ватикански дипломати в миналото Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшич и Филип Станиславов бяха по-скоро пратеници на българските населения или, както в случая на Парчевич, на светски владетели до различни европейки дворове (включително и Рим) за осветляване на българската кауза.
Същият ден ни гостува в Дом Абагар на Витошката кота 1000 ланшафт-архитект Марио Бондиков, специалист по озеленяването и поддържането на зелените площи, с опит както в София, така също в Тунис, Мароко и САЩ.
Интересни отправки към католическата църква четем в мемоарната книга на Иван Д. Станчов, Дипломат и градинар ( излязла посмъртно през 2000 г.). Ще я представим в следващия брой на в. Абагар.
Представяне
Архимандрит Проф. Георги Елдъров е основател на първия католически вестник в България след промените, АБАГАР(електронно издание: www.abagar1.com), и негов собственик и директор от 1991 г. Преди това е бил дългогодишен професор в папския богословски факултет Серафикум в Рим (от 1955) и гост-професор в други висши римски школи, както и в Католическия университет във Вашингтон (1968-1971). Участвал в работата на Втория ватикански събор, както в подготовката му (1960-1962), така и в провеждането му (1962-1965) в качеството на консултант и експерт. Ръководи българската редакция на Радио Ватикан (1966-1991) и е назначен за Визитатор (посетител, посланик) на Светия престол за българите извън България (1966-1991). През 1981 г. създава Български културен център Абагар в Рим. От 1991 г. постепенно разширява дейността си в България, където римския център Абагар е преместен през 1997 г.С настоящия блог възнамерява да споделя теми, свързани с материалите третирани във в. Абагар и, евентуално, да ги допълва и дебатира приятелски с участващите в блога по един непринуден и оживен начин, някак си в тона на Дневника във в. Абагар.
Абонамент за:
Публикации (Atom)