Мемоарите на Иван Станчов, старши

Мемоарите на Иван Д. Станчов, Дипломат и градинар (ЛИК, София 2000) 387 страници, внасят поправки и допълнения в най-новата ни църковна история
през ХХ век.
Фамилия Станчови приели католическо вероизповедание през 1888 г. във връзка с брака на родоначалника Димитър И. Станщов с френската благородница Анна дьо Грено, дискретно практикува вярата си през целия този период от скоро 130 години. Нямаше начин връзката да не се появи на страниците на тази книга на сина на Димитър Станчов, получил отлично католическо образование в София и във Фрибург (Швейцария). Местната българска католическа църква рядко присъства като такава в тази история, а и почти никога не са споменати нейните кадри и култови места. Явно Станчови контактуват предимно с външни фактори, действащи в България, или с чуждестранните й представители по местата, където пътуват и продължително работят и живеят – Рим, Париж, Лондон, Вашингтон, даже Галац и Истанбул. От специален интерес са именно такива сред контактите им в България, свързали съдбата си, за по-дълго или по-кратко време, през първата половина на миналия век. Ще изтъкнем няколко епизода, описани в книгата на Иван Станчов, старши, играли известна роля в живота на нашата църква през същите години.

Ронкалли
Името на Анджело Джузеппе Ронкалли (в книгата, Ронкали), по-късния папа Йоан ХХІІІ (1958-1963), пребивавал в България цяло десетилетие между 1925-1934 г., навлиза десет пъти в спомените на Иван Станчов, и то не като прост цитат, а като главно действащо лице в още толкова реални ситуации, исторически ценни и натоварени с важни послания. Ще споменем три епизода, които хвърлят нова светлина на фона на ситуациите, където се пораждат. Разказвайки за „повторната сватба” на царската двойка Борис ІІІ и Йоанна Савойска в София, след венчавката им в Асизи на 30 октомври 1930 г., авторът, тогава началник протокола на царя, предполага, че недоразумението, довело до ватиканско неодобрение на ролята на Ронкалли в случая, било причинено от някакъв доклад на неназован францисканец, изпратен от самия Ронкалли да го представлява на церемонията в Александър Невски, но криво разбрал някои детайли от ритуала, като пиенето на вино от едната чаша, раздаването на нафора, които той свързал с приемането на причастие от страна на царицата, убедена и практикузаща католичка (Виж стр. 83).

Като генерален консул на България в Истанбул от юли 1944 до януари следващата година, му се отдава възможност да събере на едно място монс. Ронкалли, тогава апостолически делегат в Турция и Гърция, епископ Андрей Велички, завеждащ българската православна епархия в САЩ и Канада, и представителя на Англиканската църква в Малта, д-р Харолд Бъкстон. Интересни са икуменическите реплики между тримата, далеч по-християнски от времето и мястото на събитието, без някои от тях да накърни нито духа, нито буквата на съответните си църковни канони (Виж стр. 196-197).

На 31 януари 1961 г. заедно със семейството си получил аудиенция при Ронкалли, вече папа Йоан ХХІІІ, във Ватикана. Епизодът е описан с любопитни и вълнуващи детайли на стр. 349-351, вероятно най-дългия абсац на определена тема в иначе доста пестеливата проза на автора. При особената сърдечност и непринуденост на срещата, папата заделя моменти за да сподели намерения и (по)желания за предстоящия тогава Втори ватикански събор (1962-1965), неправилно назован (в превода) „синклит”, и като че ли вече разбира, че няма да успее да го довърши. Авторът вмества също някои свои размисли за плюсовете и минусите на голямото събитие.

Любопитно е отклонението на папата към един епизод от предишното лято, споменат също и пред пишещия няколко месеца по-късно на аудиенцията дадена на Подготвителната съборна комисия по мисионерските въпроси. Заговорил за срещата с някакъв български генерал, на посещение в Рим във връзка с ХІV Олимпийски игри във Вечния град онова лято. Пред генерала (вероятно Владирир Стойчев, бел. на Редакцията), папата силно наблегнал на страданията на католическата църква с присъдите наложени на духовенството, но и забелязал признаци на промяна и по-благоприятно развитие на нещата.

Галлони
Монсеньор Франческо Галлони (1891-1976), известен военен духовник в италианската армия, с три ордена за храброст по време на Първата световна война, прекарал близо 30 години в България (1919-1948, с прекъсвания), създател на Италианско дело „Про Ориенте” на ул. Оборище 5 (по-късно Музикално училище, днес отново в църковни ръце и скоро хотел), е споменат само три пъти. Отношенията между него и семейство Станчови очевидно са били извънредно топли и част от информацията за него направо променя представата, която често битува в известни среди (Виж в. Абагар, брой 2, 2007). Освен едно паметно посещение в италианския клон на „Про Ориенте” в месността Ла Монтанина в подножието на Алпите (стр. 347), имаме предвид частта от автобиографията, прибавена от вдовицата на автора, Марион Мичел-Станчова, и озаглавена Разговори с цар Борис (стр. 372-380). Разказва, как била алертирана от Галлони за жестоките репресии срещу младежи, за тава че били считани за комунисти, и при първа възможност се оплакала направо пред царя (стр. 377).

Зупан
Иван (Жан, Янец) Зупан (1899-1968) е словенец, свещеник от ордена на отците йезуити, действал в България между 1934-1951 г., главно като директор на Духовната семинария, дълго желана от архиепископ Ронкалли и накрая осъществена едва след неговото отпътуване от България (Виж в. Абагар, брой 1, 2007 ). Станчови били сред неговите най-убедени почитатели, добре запознати с изключителните интелектуални и духовни дарби на Зупан. При епизода с царя (Виж горе) се изяснява едно положение около семинарията, което карало много наблюдатели –и католици, и външни- да се съмняват в доброто качество на възпитанието в нея, като обвинявали семинаристите, че попаднали под влиянието на ремсисти и други левичарски нелегални организации. В пасажа на Марион Станчова, на същата страница 377 от автобиографията, се казва за оплакване на Зупан, че негови бивши студенти, които познавал много добре, станали свидетели на безмилостни разпити и следене от казармените лъжи и подозрителност.

Под линея ще добавим телефонния разговор на същата с царя, преди пътуването й с децата в Швейцария на 15 март 1943 г. На свой ред и този епизод отправя към католическата тема, която Станчови представляват във висшето общество у нас. Текстът на разговора заслужава да бъде цитиран изцяло:
„Обаждам се да ви кажа довиждане”.
Последваха няколко медицински съвета, които той винаги раздаваше щедро. След това каза: „Ще бъдете в Швейцария. Идете в Айнзиделн. Преклонете се пред Света Богородица. Не забравяйте. Идете в Айнзиделн, заради мен”. Дали беше почувствал близкия си край, по-малко от половин година по-късно?
Самият автор, Иван Станчов, от 1972 г. почива в гробището при църквата „Свети Игнатий Лойола”, в градчето Урбана, щата Мериланд, в САЩ, където беше живял със семейството си през последния четвърт век от живота си. На гробната стела, украсена с източноцърковен кръст, той се определя само с произхода си от „Царство България”. Да знаят бъдещите поколения, че на отвъдната страна на земното кълбо някога е имало такова нещо….