Спомен за „комитата”

През последните няколко дни, покрай разсекретяването на агент Гоце, силно нашумя името на „комитата” в изгнание Методи Димов. Тъй като същият е навлизал не един път в абагарските ни летописни страници, нека и ние се изкажем по неговата съдба, така както я видяхме тогава и донякъде я изживяхме през десетилетията на нашето запознанство. Първата ни среща беше към края на 80-те години във връзка с един поклоннически поход до светилището на Света Богородица Кевеларска, стотина километра югоизточно от Кьолн, там където се срещат границите на Германия, Холандия, Белгия и Люксембург, организиран съвместно от отец д-р Иван Софранов, тогава отговарящ за българите католици от региона, и Стефка Славчева-Михел, деятелка към светилището и член на редакционния съвет на нашия вестник. Сред малката група наши сънародници, около 30 души, които се събраха за двудневната проява, беше и Методи Димов. Изпъкваше сред другите, освен с всеизвестната си връзка с войводата Иван Михайлов, също и с определено католически чувства, ако не друго, поради брака си с фламандка с католическо вероизповедание и детето им с някакви растежни проблеми.
Ето как отразихме кончината му в брой 9, 2004 на в. Абагар:

МЕТОДИ ДИМОВ
(1938-2004)
На 8 август изпратихме с почести във вечното му жилище Митоди Димов, родом от Битоля –фоторепортер, писател, историк. И най-вече родолюбец. Изгнаник от Титова Македония, той си извоюва централно място сред българската емиграция на Запад с непокварения си дух, голямата си историческа култура, готовността да подкрепя всяка патриотична инициатива в името на България. Десетилетия наред той беше душата на МПО-Тодор Александров в Брюксел. Покрай семейството с католическо вероизповеданиие, което си бе създал в Белгия, Методи драговолно участваше в наши религиодзни прояви. Запознахме се на една такава среца, организирана от отец д-р Иван Софранов и члена на нашия екип Стефка Славчева-Михел при светилището в Кевелар (тогава Западна Германия) в средата на 80-те години. По-късно ни посети в Рим, като лесно се разпознавахме на родолюбиви сбирки из Европа и по улиците на София през последните години – въпреки напредналата му слепота. За последно го видяхме в края на юни 2001 г., когато във Военния клуб се представяше негова книга (Виж Дневник в Абагар, брой 8, 2001). Оставяше всички други почитатели и пипешком ни стискаше двете ръце за да чуе последното събитие от абагарската сага. С новите си очи сега ще може да чете както това възпоменание за него, така и всички страници на летописите ни.