На 10 юли Вероучителният отдел на Светия престол разпространи Декларация с уточнения по редица въпроси, загатнати в документите на Втория ватикански събор (1982-1965), но останали под дискусия в работата на теолози, особено такива, ангажирани в междуцърковния диалог. Документът, одобрен от Светия отец, е подписан от префекта на Вероучителния отдел, североамериканския кардинал Уилям Левада, и от секретаря на отдела, архиепископ Анджело Амато. Той е придружен от „обяснителна статия” на неназован специалист от същата институция.
Уточненията изтъкват истинското учение на Втория ватикански събор, с помощта на декларации, официални тълкувания и коментари, издадени от съответната църковна
власт, като отстранява наслоили се през годините неприемливи позиции и същевременно посочва правилните от църковна гледна точка становища. По същество той касае директно вътрешен на католическата църква дебат и не би трябвало да попречи на икуменическия диалог с другите църкви, в рамките на който някои от засегнатите теми най-вече са се развили.
Основният въпрос, който се разглежда и уточнява, е един латински израз вметнат в § 8 на Съборната догматична конституция за Църквата, Lumen Gentium (Христос, светлина на народите). Става въпрос за цялостната действителност на Христовата църква, основана от Спасителя като същевременно земна и духовна действителност, каквато изповядваме в Символа на вярата: една, католическа (православните славяни четат: „съборна”), света и апостолска, „тази същата, така устроена и организирана като общество, съществува (на латински: subsistit) в католическата църква, ръководена от приемника на Петър и епископите в общение с него”. В бележка под линия се подчертава, че понякога тя се нарича просто „Римската църква”, именно поради връзката й с приемника на Първоапостола Петър - римския епископ.
Различно от други доктринни определения, особено догматичните, които преследват пряко отхвърлянето на погрешни понятия, настоящото предлага едно уточнение в положителна форма, свързвайки по-горе описаната пълноценна църковна действителност с исторически наличната католическа църква. При това положение, икуменически настроени теолози и църковни деятели си поставяха въпроса, дали не са приемливи като пълноценни църковни въплащения, субекти на църковността, също други, не-католически църковни структури, каквито са например православните автокефални църкви по отношение на единната православна църква.
Отговорът на вероучителния отдел на Светия престол е, че такъв аналог не се предвижда в учението на католическата църква, тъй като при нас само универсалното изпълнение се радва на всички качества и ресурси предвидени от Спасителя за земното съществуване на църквата – странстващата тук на земята, както обича да твърди в редица свои текстове Вторият ватикански събор.
Това не изключва, отделни поместни църкви, и наши и ваши, да притежават по-висок или по-нисък процент църковни елементи, които ги правят по-близки или, обратно, ги поставят по-далеч от описаното понятие за църквата. Като най-богати на църковност и най-близки до католическата църква, документът признава източно-православните, а като по-петимни и по - отдалечени – протестантските.
Уточненията изтъкват истинското учение на Втория ватикански събор, с помощта на декларации, официални тълкувания и коментари, издадени от съответната църковна
власт, като отстранява наслоили се през годините неприемливи позиции и същевременно посочва правилните от църковна гледна точка становища. По същество той касае директно вътрешен на католическата църква дебат и не би трябвало да попречи на икуменическия диалог с другите църкви, в рамките на който някои от засегнатите теми най-вече са се развили.
Основният въпрос, който се разглежда и уточнява, е един латински израз вметнат в § 8 на Съборната догматична конституция за Църквата, Lumen Gentium (Христос, светлина на народите). Става въпрос за цялостната действителност на Христовата църква, основана от Спасителя като същевременно земна и духовна действителност, каквато изповядваме в Символа на вярата: една, католическа (православните славяни четат: „съборна”), света и апостолска, „тази същата, така устроена и организирана като общество, съществува (на латински: subsistit) в католическата църква, ръководена от приемника на Петър и епископите в общение с него”. В бележка под линия се подчертава, че понякога тя се нарича просто „Римската църква”, именно поради връзката й с приемника на Първоапостола Петър - римския епископ.
Различно от други доктринни определения, особено догматичните, които преследват пряко отхвърлянето на погрешни понятия, настоящото предлага едно уточнение в положителна форма, свързвайки по-горе описаната пълноценна църковна действителност с исторически наличната католическа църква. При това положение, икуменически настроени теолози и църковни деятели си поставяха въпроса, дали не са приемливи като пълноценни църковни въплащения, субекти на църковността, също други, не-католически църковни структури, каквито са например православните автокефални църкви по отношение на единната православна църква.
Отговорът на вероучителния отдел на Светия престол е, че такъв аналог не се предвижда в учението на католическата църква, тъй като при нас само универсалното изпълнение се радва на всички качества и ресурси предвидени от Спасителя за земното съществуване на църквата – странстващата тук на земята, както обича да твърди в редица свои текстове Вторият ватикански събор.
Това не изключва, отделни поместни църкви, и наши и ваши, да притежават по-висок или по-нисък процент църковни елементи, които ги правят по-близки или, обратно, ги поставят по-далеч от описаното понятие за църквата. Като най-богати на църковност и най-близки до католическата църква, документът признава източно-православните, а като по-петимни и по - отдалечени – протестантските.
Няма коментари:
Публикуване на коментар