SUMMARY: A forthcoming book by Bishop Bernard Fellay “Tradition. The True Immage”, sums-up the reasons leading to the decision of a group of traditionalists to defy the order of Pope John Paul II and set a separate community. Apparently they strived to shock the whole Church to come back to her senses and remain faithful to all that she had received and done through the centuries, including the true meaning of papacy.
В края на януари в католическата църква бе направена важна стъпка в процеса за възстановяването на църковното единство с последователите на едно разколническо движение, известно като привърженици на „льофевриьтизма”, по името на френския мисионерски архиепескоп Марсел Льофевр, стигнал в контестацията си на Втория ватикански събор до създаването на нова църковна структура със собствени епископи, хиротонисани от него без да се съобразява със същестуващите канони (Виж рубрика Modus Vivendi в предишния брой). По силата на споменатото ватиканско решение, те не се считат повече извът лоното на църквата, обаче възстановяването им в съществуващите структури и на съответните постове в църковната йерархия тепърва предстои да бъдат разрешени. С други думи, все още сме далеч от пълното им интегриране в църквата, такава каквато тя се оформи и се представя след абновлението настъпило в следствие на Втория ватикански събор от 1962-1965 г.
Тъй като възстановените връзки между двете страни представляват нова платформа на равен старт на диалога между двете страни, редно е да дадем думата именно на завърналите се „в дома на отца” братя, за да разберем правилно мотивите на тяхното отдалечаване през годините на трудното прилагане на съборните решения.
За целта избрахаме репортажа, появил се в агенция ЗЕНИТ от 21 февруара за предстояща публикация на книга-интервю на епископ Бернар Фале (Bernard Falay), оглавяващи днес организацията-рамка на бившите разколници „Братство Свети Папа Пий Х”, със седалище Екон в Швейцярия. Тя е озаглаявена „Традицията - същинският й образ” (Издателска къща Cantagalli, 2009, страници 246). Като оставим на страна статистичните данни изнесени в началото на репортажа за състоянието на доскорошната разколническа общност ( четирма епископи, 500 свещеници, 250 семинаристи и 600 000 верни), които няма да коментираме, преминаваме към някои от болните теми засегнати в публикацията, в очакване да се върнем на книгата, щом се сдобием с нея при предстоящото ни пътуеване в Рим.
Да, ама не
Първо се посреща въпросът за безрезевното приемане на Втория ватикански събор, заедно с папата, като висш орган на доктринната и ръководна роля на епископите на каотлическата църква. В отговора на Феле се изтъква, че този събор по изрично желание на съборните отци и на Светия отец не претендира да издава догматични решения, а само доктринни насоки и предложения, както четем в Предварителната бележка (Nota Praevia), mубвшкувана в края на всички издания и преводи на съборните документи. Следователно става въпрос за теми все още и все пак подлежащи на тълкувания и дебат.
Яростната защита на традицията от страна на доскорошните разколници не трябвало да се разбира като противопоставяне на Светия престол, който по тяхно мнение, си вършел работата, а срещу по-нисши среди в църквата, настърпвени за прогрес на всяка цена.
По-католици от папата
Лоялността им към папата, в това число и към често критикуваните от тях Йоан ХХІІІ, Павел VІ, Йоан Павел ІІ и нине светителсвуващия Бенедикт ХVІ, е изрично заявена от бившите разколници и не е била никога поставяна под въпрос, които даже претендират да са най-твнърдите защитници на папската институция, застрашено –по тяхно мнение- именно от необуздани фенове на Втория ватикански събор, които постепенно извземат сектори от папсия авторитет в полза на други институции и сектори на църковното пространство (събор, епископски конференции, гилдията на богословите).
На обвинението, че в същност разколът се оформя де факто като акт на неподчинение спряма папата, чрез неканоничното хиротонисване на неодобрени от Светия престол кандидат-епископи (1988), се отговаря, че онова действие целяло да подчертае не освобождение от ролята на папат, а противозействие на нездравия тренд в следсъборна църква да изостави на заден план, ако не и да отхвърли една двехилядна традиция: „Църквата е традиция и папат, при упражнението на своята власт, е длъжен да спазва онова, което Спасителят е проповядвал и не му е позволено да учи нищо друго. Който в църквата, включително и Светият отец, твърди нещо противно на достигналото до нас учение греши и никой не може да бъде задължен да го следва в заблудата. По-скоро, когато заблудата е явна, сме длъжни да се опълчим среща нея. Ако на различни нива в църквата се разпространяват учения противни на онова, което тя винаги е проповядвала, или разпространяват идеи вече порицани от църквата, се намираме пред една наистина сериозна ситуация”.
Традиция и съвремие
Що се отнася до съотношението традиция-съвременност, Феле твърди, че традицията се пренася в съвремието при спазване на основните й устои и духа, който я одухотворява: всичко онова, което църсквата е направила в миналото, което ние не трябва да превеждаме в новото време буквално всеки отделен жест, а като съхраняваме и предаваме на следващиге поколения духа и принципите, които я оформят. Когато говори на своите съвременници, църквата трябва да се старае да повталя „онова, което винаги е казвала”, и когато напусне този коловоз, тя рискува да се окаже без слушатели. Тя губи значение, когато прави компромиси със светското или търси спокойни отношения с този свят, тъя като не може да се очаква примирие между светлина и мрак.
Феле апелира също да бъде направено ясно разграничение между църква и гражданко общество, между църква и държава, тъй като разликата им не оздначава нито независимост на едната от другата, нито равенство, тъй като духовното общество, каквато е църквата, стои по-високо от гражданското.
Размиване на свещенството
Същият твърди, че в следствие на разпорежданията на Втория ватикански събор свещеникът е загубил своята идентичност, станал повече проповедник, духовен лидер, отколкото свещенослужиител, падайки главоломнж пред очите на верните. Самото богослужение набляга повече на срещата около олтара, отколкото на онава,което се извършна на олтара, т.е. на жертвоприношението на Божия агнец, Спасителя, дал живота си за човечеството. Всичко това, по негово мнение, е причинено от въвеждането на понятието „Божи народ” в еклезиологията на събора за понятието „църква”, довело в крайна сметка до понижение на съмата роля на папата
Икуменизъм
Що се оттнася до междуцърковния диалог, Феле твърди, че ако това означава връщане на отстъпилите в лоното на църквата инославни, няма спор по въпроса, обаче Декрета за Икуменизма на Втория ватикански събор внася в църковния речникх едно понятие, именно това на „икуменизъм”, което носи в себе си белезите на протестантизма, където е родено. Когато католическаото учение по този въпрос е линеарно просто: съществува само една църква основана от Христа и тя е католичедската, единствената получила от Спасителя всичко онова, което е нужно за спасението на човека. Това е напълно в унисон с простата логика: ако истината е една, съществува ссамо една религия, която може да бъде истинна, а другите са лъжовни. В заключение, за бившите разколници основата на икуменизма е отричането на доктрината, че Мистичното тяло Христово е католическата църква, каквато е докрината предадена ни през вековете. Да поддържаш, с думи или жестове, че католическата църква е не единствената истинска църква, означава да действаш за унищожаването й...
понеделник, 23 февруари 2009 г.
неделя, 22 февруари 2009 г.
АБАГАР /ABAGAR 2, 2009
TABLE OF CONTENTS: In Rome, as Romans (Abagar), p. 1; Lenten Message of Benedict XVI (George Eldarov), pp. 1-2; Pope Benedict XIII (Angel Kossatev), p. 3; A Journey: Summer Reaping ( George Eldarov), pp. 4-5; On the Schism’s Side ( Book Review), p. 6; Church News, p. 7; Roncalliana, Errata, About Ourselves, Varia, p. 8. Our Diary for February Running on All Pages.
СЪДЪРЖАНИЕ: В Рим, като римляните (Димитър Ганчев), ст. 1; Великопостно послание на Бенедикт ХVІ ( Архим. Проф. Георги Елдъров), стр. 1-2; Папа Бенедикт ХІІІ (Ангел Косатев), стр. 3; Пътепис. Глава шеста: Жътва (Георги Елдъров), стр. 4-5; Аргумнтите на разколниците (рецензия), стр. 6; Вести, стр. 7; Roncalliana, Errata-Corrige, Нескромно, Ситни-Дребни, стр. 8. Дневникът за Февруари 2009 на всички страници.
СЪДЪРЖАНИЕ: В Рим, като римляните (Димитър Ганчев), ст. 1; Великопостно послание на Бенедикт ХVІ ( Архим. Проф. Георги Елдъров), стр. 1-2; Папа Бенедикт ХІІІ (Ангел Косатев), стр. 3; Пътепис. Глава шеста: Жътва (Георги Елдъров), стр. 4-5; Аргумнтите на разколниците (рецензия), стр. 6; Вести, стр. 7; Roncalliana, Errata-Corrige, Нескромно, Ситни-Дребни, стр. 8. Дневникът за Февруари 2009 на всички страници.
неделя, 15 февруари 2009 г.
MODUS VIVENDI : В Рим, като Римляните
SUMMARY: An extraordinary event in Rome: A Bulgarian Orthodox priest celebrates a service at a Roman Catholic altar in Rome, at the presence of a sizable group of Bulgarian Orthodox faithful, while parts of the rituals were performed by the Bulgarian Ambassadors to the Holy See and to Italy.
„Много българи, италиански приятели и гости, между които и католици, присъстваха на литургията която отслужи йеромонах Климент Бобчев, архиерейски наместник към Италия, Сан Марино и Малта в православната диаспора за Западна и Средна Европа. Тя бе първата отслужена по православен обред в параклиса на Св.Св.Кирил и Методий и на олтара, където се намират мощите на светеца. Над него изображението на Лъв ХІІІ - папата изградил параклиса и чието сърце се намира църквата Св.Викентий и Анастазий, дарение от Йоан Павел ІІ на православната общност в Рим „Св.Св.Кирил и Методий” – който сякаш символично във времето прокарва нишката на християнското единение. Още повече, че днес католиците честват празника Свети Кирил и Методий. По време на литургията посланик Младенов прочете Символа на вярата, а посланик Божилов молитвата Отче наш, според традицията най-високите гости да прочетат двете молитви и като знак за доброто сътрудничество между Църква и Държава. След литургията бе извършено поклонение и бяха положени венци на гроба на Св.Кирил, намиращ се в долната част на базиликата. Ние не почитаме Св.Кирил като част от миналото, каза отец Климент в словото си, напротив, той живее и днес ни помага, за да научим най-важното, че Бог е любов:
От името на българската общност, той благодари на приора отец Майкъл и му поднесе икона, изобразяваща светите братя Кирил и Методий и Св.Бенедикт – съпокровители на Европа - а на фона е изобразена римската църква „Св.Викентий и Анастазий”. В благодарственото си слово о.Майкъл Дънливи подчерта дълбокото и акутално послание на днешния празник:
„Днешният ден е важен за тази базиликата и за Европа. Може би, днес Европа има нужда от повече вяра. От онази вяра, която са имали Св.Св.Кирил и Методий. Достатъчно е да се погледнат вестниците и телевизията, за да се види колко е променена Европа. Затова трябва винаги да се молим на този важен светец, за да ни даде вяра и смелост, а чрез тяхното небесно застъпничество Бог да ни води в нашия земен път”.
От своя страна посланик Атанас Младенов изтъкна заслугата на делото на славянските учители за съхраняване на българската идентичност и културния принос на България в европейската цивилизация. Той добави още, че това свято за българите място е израз на още един символ.
Димитър Ганчев,
(Радио Ватикан 14 фенруари 2009)
„Много българи, италиански приятели и гости, между които и католици, присъстваха на литургията която отслужи йеромонах Климент Бобчев, архиерейски наместник към Италия, Сан Марино и Малта в православната диаспора за Западна и Средна Европа. Тя бе първата отслужена по православен обред в параклиса на Св.Св.Кирил и Методий и на олтара, където се намират мощите на светеца. Над него изображението на Лъв ХІІІ - папата изградил параклиса и чието сърце се намира църквата Св.Викентий и Анастазий, дарение от Йоан Павел ІІ на православната общност в Рим „Св.Св.Кирил и Методий” – който сякаш символично във времето прокарва нишката на християнското единение. Още повече, че днес католиците честват празника Свети Кирил и Методий. По време на литургията посланик Младенов прочете Символа на вярата, а посланик Божилов молитвата Отче наш, според традицията най-високите гости да прочетат двете молитви и като знак за доброто сътрудничество между Църква и Държава. След литургията бе извършено поклонение и бяха положени венци на гроба на Св.Кирил, намиращ се в долната част на базиликата. Ние не почитаме Св.Кирил като част от миналото, каза отец Климент в словото си, напротив, той живее и днес ни помага, за да научим най-важното, че Бог е любов:
От името на българската общност, той благодари на приора отец Майкъл и му поднесе икона, изобразяваща светите братя Кирил и Методий и Св.Бенедикт – съпокровители на Европа - а на фона е изобразена римската църква „Св.Викентий и Анастазий”. В благодарственото си слово о.Майкъл Дънливи подчерта дълбокото и акутално послание на днешния празник:
„Днешният ден е важен за тази базиликата и за Европа. Може би, днес Европа има нужда от повече вяра. От онази вяра, която са имали Св.Св.Кирил и Методий. Достатъчно е да се погледнат вестниците и телевизията, за да се види колко е променена Европа. Затова трябва винаги да се молим на този важен светец, за да ни даде вяра и смелост, а чрез тяхното небесно застъпничество Бог да ни води в нашия земен път”.
От своя страна посланик Атанас Младенов изтъкна заслугата на делото на славянските учители за съхраняване на българската идентичност и културния принос на България в европейската цивилизация. Той добави още, че това свято за българите място е израз на още един символ.
Димитър Ганчев,
(Радио Ватикан 14 фенруари 2009)
събота, 31 януари 2009 г.
Abagar 1, 2009 Предпечат
Abagar 1, 2009 - Table of Contents: A Schism Goes Into History (Abagar): Galileo Galilei as Patron of Faith and Reason (George Eldarov); Pope Paul IV Had Bulgarian Ancestors (Angel Kossatev); An Itinerary – Rome (George Eldarov); Church News, Obituaries, Book-Reviews, Roncalliana; Our Diary for January 2009.
СЪДЪРЖАНИЕ: Разкол преминава в историята (Абагар); Чий е Галилей (Проф. Архим. Георти Елдъров); Папа Павел ІV (Ангел Косатев); Пътепис: Рим (Георги Елдъров); Вести, In Memoriam, Книги с посвещение, Roncalliana; Дневник за месец януари 2009.
СЪДЪРЖАНИЕ: Разкол преминава в историята (Абагар); Чий е Галилей (Проф. Архим. Георти Елдъров); Папа Павел ІV (Ангел Косатев); Пътепис: Рим (Георги Елдъров); Вести, In Memoriam, Книги с посвещение, Roncalliana; Дневник за месец януари 2009.
събота, 24 януари 2009 г.
Разкол преминава в историята
SUMMARY: A first commentary of the Vatican document of January 21st concerning the followers of former schismatic archbishop Marcel Lefebvre.
Противно на Великата схизма между източната и западната църква, която цяло хилядолетие трови отношенията между католическата и православните църкви, един разкол появил се сред католиците в браздата на напреженията причинени от редица решения на Втория ватикански събор (1962-1965) е пред прага на едно щастливо разрешение. По случая на 24 януари от Ватикана бе разпространен текста на един документ разработен от отдела по въпросите на епископите от 21 същия месец. Става въпрос за последователите на френския мисионерски архиепископ Марсел Льофефр (Marcel Lefevbre), заел крайно консервативни позиции при съборните дебати, а след това отказал да се съобразява с решенията на събора, затова че не съвпадали с предишни становища на църквата, считани от него за съществени за католическата идентичност (подобно на нашенските старостипци покрай въвеждането на григорианския календар в БПЦ през 1968 ). Тъй като подобни настроения през същото време се ширеха в редица неосведомени достатъчно църковни среди, включително в Рим, той се почувства насърчен да не се съобразява със съборните решения, най-вече в сектора на литургичната реформа. Въпреки редица контакти със Светия престол през годините и опити на диалог, през 1988 г. той взе решението да си създаде собствена йерархична структура, като хиротониса своеволно четирма епископи, което му навлече автоматично афорясфане предвидено от църковните канони. На много места в Европа и в някои Латиноамерикански страни около негови представители се окрупниха солидни групи верни. Още по време на папа Йоан Павел ІІ,след смъртта на Льофевро през 1991 г., във Ватикана бе създадено специално звено с цел вразумяването им и изглаждането на недоразуменията, начело с кардинал Хоиос, и наистина в няколко случая, като този с бразилските разколници, бяха постигнати добри резултати. Така те бяха допуснати да честват Юбилейната 2000 г. в базиликата и на площад Свети Петър, появиха се също на погребението на папа Йоан Павел ІІ през април 2005, а през август същата година, техен представител бе приет от новия папа Бенедикт ХVІ във Ватикана. Допуска се, че жестът на папата да позволи миналата година ползването не само на латинския език, но и на предсъборния литургичен служебник, на който особено държаха, беше продиктуван именно за да улесни сред тях преодоляването на разкола.
Събитието от 21-24 януари представлява последната стъпка в интегрирането им в католическата църква при спазването на посланието, което държаха да споделят със съверците си католици останали верни на съборните решения.
Противно на Великата схизма между източната и западната църква, която цяло хилядолетие трови отношенията между католическата и православните църкви, един разкол появил се сред католиците в браздата на напреженията причинени от редица решения на Втория ватикански събор (1962-1965) е пред прага на едно щастливо разрешение. По случая на 24 януари от Ватикана бе разпространен текста на един документ разработен от отдела по въпросите на епископите от 21 същия месец. Става въпрос за последователите на френския мисионерски архиепископ Марсел Льофефр (Marcel Lefevbre), заел крайно консервативни позиции при съборните дебати, а след това отказал да се съобразява с решенията на събора, затова че не съвпадали с предишни становища на църквата, считани от него за съществени за католическата идентичност (подобно на нашенските старостипци покрай въвеждането на григорианския календар в БПЦ през 1968 ). Тъй като подобни настроения през същото време се ширеха в редица неосведомени достатъчно църковни среди, включително в Рим, той се почувства насърчен да не се съобразява със съборните решения, най-вече в сектора на литургичната реформа. Въпреки редица контакти със Светия престол през годините и опити на диалог, през 1988 г. той взе решението да си създаде собствена йерархична структура, като хиротониса своеволно четирма епископи, което му навлече автоматично афорясфане предвидено от църковните канони. На много места в Европа и в някои Латиноамерикански страни около негови представители се окрупниха солидни групи верни. Още по време на папа Йоан Павел ІІ,след смъртта на Льофевро през 1991 г., във Ватикана бе създадено специално звено с цел вразумяването им и изглаждането на недоразуменията, начело с кардинал Хоиос, и наистина в няколко случая, като този с бразилските разколници, бяха постигнати добри резултати. Така те бяха допуснати да честват Юбилейната 2000 г. в базиликата и на площад Свети Петър, появиха се също на погребението на папа Йоан Павел ІІ през април 2005, а през август същата година, техен представител бе приет от новия папа Бенедикт ХVІ във Ватикана. Допуска се, че жестът на папата да позволи миналата година ползването не само на латинския език, но и на предсъборния литургичен служебник, на който особено държаха, беше продиктуван именно за да улесни сред тях преодоляването на разкола.
Събитието от 21-24 януари представлява последната стъпка в интегрирането им в католическата църква при спазването на посланието, което държаха да споделят със съверците си католици останали верни на съборните решения.
понеделник, 19 януари 2009 г.
КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ
SUMMARY: A review of Vatican documents showing the work of Bulgarian missionaries, mostly Franciscans, in neighboring countries.
„Българско участие в католически мисии из Унгария и Трансилвания през XVII-XVIII век” Документи от Архива на Светата конгрегация за разпространение на вярата – Веатикана 1637 - 1716 (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София 2008), 450 страници.
Документи за историята на България през ХVІ-ХVІІІ век се черпят от ватиканските хранилища вече повече от 150 години. Най-известни и широко ползвани (често reticito nominee auctoris), са Acta Bulgariae Ecclesiastica събрани от францисканеца Евзевий Ферменджин. Донякъде те се препокриват с другите локализирани от Божия раб Фортунат Бакалски за докторската му дисертация в Папския източен институт (1942), появили се в гузно университетско издание през 1994 г., както и с онези съдържани в магистърската дисертация (ръкопис) на днешния Софийско-Пловдивски епископ Георгий Йовчев за периода до средата на ХVІІІ век. Новото в сбирката на Тот (1956-2005, днес покойник), освен голямата част на пълно неизвестни до сега документи, се състои в това, че към всеки един е прибавено едно стегнато и високо професионално обобщение, а един задълбочен анализ от 25 страници от съставителя Тот в началото на изданието, което на свой ред позволява да бъдат извлечени най-важните заключения на сборника. За високия стандарт на изданието са виновни също н.с. д-р Пенка Пейковска и ст. н. с. д-р Марта Бур, автор на превода от унгарския оригинал на книгата. Рядкост за повечето български издания от този род, един богат справочник от имена на хора и места, приложен в края на книгата, позволява лесно консултиране на публикацията.
Главна заслуга на изданието е констатацията за европейското излъчване на българското мисионерство. Всички издирвания по въпроса установяваха досега изключително дълга на България към външни мисионерски сили, откликнали на наши духовни нужди. Цялата история на българското католичество е плод на този поглед, как въэншните проповедници дощли сред нас в края на ХVІ век и тук положили успешно основите на поместната ни католическа църква, родила едни от великаните на на националното ни възраждане. Тезата на Тот е, че съществува и един обратен процес: самата България се оказва източник на евангелизаторски сили насочени извън границите ни, в случая в близките западно-европейски региони. Повтаря се картината на българските просветители, които сред края на първото и след това на второто българско царство облъчват духовно северо-източните региони на християнския свят –отвъд Дунава по румънските земи, Киевска Рус и Московска Русия до крайните предели на Изтока ( Виж Папа Йоан Павел ІІ, Ен;иклика „Апостоли на славяните”, § 24).
Някои от по-специфичните теми на отразената в тези документи ситуация са застъпени в споменаата уводна монография на Тот. Сред тях ще изтъкнем: неприятното напрежение между действащите в региона францискани и мирското духовенсто, нещо, което парализира дейността на едните и на другите; ежедневното съжителство с исляма във и извът българските земи, в региони останали известно време косвено под османска власт, като Тансилвания, подвластна на съюзниците им, унгарските калвинисти (в същност те разрушават Чипровци); случаи с потурчени мисионери. Интересни сведения откриваме за двама изключетелни българи, които си заслужават отделни монографии, като богослова Христо Пейкич (за него съществува монография на хъпватски) и най-вече просветителя Иван Лилов, директор на най-известното български училище в продължение на близо половин век (с прекъсвания) в Чипровци, принуден да си търсди хляба в Маджарско.
„Българско участие в католически мисии из Унгария и Трансилвания през XVII-XVIII век” Документи от Архива на Светата конгрегация за разпространение на вярата – Веатикана 1637 - 1716 (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София 2008), 450 страници.
Документи за историята на България през ХVІ-ХVІІІ век се черпят от ватиканските хранилища вече повече от 150 години. Най-известни и широко ползвани (често reticito nominee auctoris), са Acta Bulgariae Ecclesiastica събрани от францисканеца Евзевий Ферменджин. Донякъде те се препокриват с другите локализирани от Божия раб Фортунат Бакалски за докторската му дисертация в Папския източен институт (1942), появили се в гузно университетско издание през 1994 г., както и с онези съдържани в магистърската дисертация (ръкопис) на днешния Софийско-Пловдивски епископ Георгий Йовчев за периода до средата на ХVІІІ век. Новото в сбирката на Тот (1956-2005, днес покойник), освен голямата част на пълно неизвестни до сега документи, се състои в това, че към всеки един е прибавено едно стегнато и високо професионално обобщение, а един задълбочен анализ от 25 страници от съставителя Тот в началото на изданието, което на свой ред позволява да бъдат извлечени най-важните заключения на сборника. За високия стандарт на изданието са виновни също н.с. д-р Пенка Пейковска и ст. н. с. д-р Марта Бур, автор на превода от унгарския оригинал на книгата. Рядкост за повечето български издания от този род, един богат справочник от имена на хора и места, приложен в края на книгата, позволява лесно консултиране на публикацията.
Главна заслуга на изданието е констатацията за европейското излъчване на българското мисионерство. Всички издирвания по въпроса установяваха досега изключително дълга на България към външни мисионерски сили, откликнали на наши духовни нужди. Цялата история на българското католичество е плод на този поглед, как въэншните проповедници дощли сред нас в края на ХVІ век и тук положили успешно основите на поместната ни католическа църква, родила едни от великаните на на националното ни възраждане. Тезата на Тот е, че съществува и един обратен процес: самата България се оказва източник на евангелизаторски сили насочени извън границите ни, в случая в близките западно-европейски региони. Повтаря се картината на българските просветители, които сред края на първото и след това на второто българско царство облъчват духовно северо-източните региони на християнския свят –отвъд Дунава по румънските земи, Киевска Рус и Московска Русия до крайните предели на Изтока ( Виж Папа Йоан Павел ІІ, Ен;иклика „Апостоли на славяните”, § 24).
Някои от по-специфичните теми на отразената в тези документи ситуация са застъпени в споменаата уводна монография на Тот. Сред тях ще изтъкнем: неприятното напрежение между действащите в региона францискани и мирското духовенсто, нещо, което парализира дейността на едните и на другите; ежедневното съжителство с исляма във и извът българските земи, в региони останали известно време косвено под османска власт, като Тансилвания, подвластна на съюзниците им, унгарските калвинисти (в същност те разрушават Чипровци); случаи с потурчени мисионери. Интересни сведения откриваме за двама изключетелни българи, които си заслужават отделни монографии, като богослова Христо Пейкич (за него съществува монография на хъпватски) и най-вече просветителя Иван Лилов, директор на най-известното български училище в продължение на близо половин век (с прекъсвания) в Чипровци, принуден да си търсди хляба в Маджарско.
събота, 17 януари 2009 г.
IN MEMORIAM Gerhard Ruf (1927-2008)
SUMMARY: An obituary of a second well known Friar Minor Conventual passing over in a fortnight (see previous posting), who acted as pilgrims` assistant in Assisi for over half-a-century, who always showed special attention towards our own fellow-countrymen from Bulgaria.
На 29 декември, едва чествал коледните празници в уникалната базилика Свети Франциск в Асизи, неочаквано ни напусна един от най-възхитените й и възхитяващи масите посетители на светилището през последните 50 години. Патер Герхард Руф пристига в свещения град на францисканите през 1959 г. от ГФР, където беше роден през 1927 г., едва шест години след свещеническото си ръкополагане. Мисията му беше да се грижи за мощния поклоннически и туристически поток на немско говорещите, задвижили се през годините на „германското икономическо чудо” по оста Флоренция, Асизи, Рим, с по-специално поръчение за втория град, където главно отсеждаше - монах сред монаси, екскурзовод сред екскурзоводи, но с оригинални религиозни и художествени послания. Когато се оказа, че думите не стигат Руф навлезе в пособията на печата и сничковия материал, където той се прояви на глобално ниво с публикации на тематични сбирки, посветени на стъклописите на базиликата, на теми Рождество, Възкресение, Франциск и неговия подвиг. Създаде и собствен сайт с близо 20 000 изображения и детайли от Асизките светилища. Заради изключителната роля, която изпълняваше, получаваше материална подкрепа също от германското правителство. Вложи всичко в мисията си. В течение на няколко десетилетия ръководеше собствен център настанен в родната къша на св. Франциск, една внушителна сграда от ХІІІ век в центъра на града, където често предлагаше гостоприемство на близки сътрудници. Беше специално привързан към българския контингент в Асизи, отците абагарци Винкентий (Бай Венко) Плачков и Владимир (Лудвиг) Пенев, а покрай тях, и към нас. Много държеше да е на разположение при обредите в чест на покойната царица-майка Йоанна Савойска, както е известно, погребана в Асизи. За последно се срещнахме в средата на май в гостилницата в нозете на масивната манастирска постройка Sacro Comvento в Асизи. Беше с други събеседници, но ги изостави за да проведе, както беше в неговия стил, оживен и делови разговор с нас, за какво можело да се направи и в посока на България и българите.
Онези му обещания сигурно го задължават, даже още повече, сега при новата гледна точка, която му се разкрива там отгоре.
На 29 декември, едва чествал коледните празници в уникалната базилика Свети Франциск в Асизи, неочаквано ни напусна един от най-възхитените й и възхитяващи масите посетители на светилището през последните 50 години. Патер Герхард Руф пристига в свещения град на францисканите през 1959 г. от ГФР, където беше роден през 1927 г., едва шест години след свещеническото си ръкополагане. Мисията му беше да се грижи за мощния поклоннически и туристически поток на немско говорещите, задвижили се през годините на „германското икономическо чудо” по оста Флоренция, Асизи, Рим, с по-специално поръчение за втория град, където главно отсеждаше - монах сред монаси, екскурзовод сред екскурзоводи, но с оригинални религиозни и художествени послания. Когато се оказа, че думите не стигат Руф навлезе в пособията на печата и сничковия материал, където той се прояви на глобално ниво с публикации на тематични сбирки, посветени на стъклописите на базиликата, на теми Рождество, Възкресение, Франциск и неговия подвиг. Създаде и собствен сайт с близо 20 000 изображения и детайли от Асизките светилища. Заради изключителната роля, която изпълняваше, получаваше материална подкрепа също от германското правителство. Вложи всичко в мисията си. В течение на няколко десетилетия ръководеше собствен център настанен в родната къша на св. Франциск, една внушителна сграда от ХІІІ век в центъра на града, където често предлагаше гостоприемство на близки сътрудници. Беше специално привързан към българския контингент в Асизи, отците абагарци Винкентий (Бай Венко) Плачков и Владимир (Лудвиг) Пенев, а покрай тях, и към нас. Много държеше да е на разположение при обредите в чест на покойната царица-майка Йоанна Савойска, както е известно, погребана в Асизи. За последно се срещнахме в средата на май в гостилницата в нозете на масивната манастирска постройка Sacro Comvento в Асизи. Беше с други събеседници, но ги изостави за да проведе, както беше в неговия стил, оживен и делови разговор с нас, за какво можело да се направи и в посока на България и българите.
Онези му обещания сигурно го задължават, даже още повече, сега при новата гледна точка, която му се разкрива там отгоре.
Абонамент за:
Публикации (Atom)