КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ

SUMMARY: A review of Vatican documents showing the work of Bulgarian missionaries, mostly Franciscans, in neighboring countries.

„Българско участие в католически мисии из Унгария и Трансилвания през XVII-XVIII век” Документи от Архива на Светата конгрегация за разпространение на вярата – Веатикана 1637 - 1716 (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София 2008), 450 страници.
Документи за историята на България през ХVІ-ХVІІІ век се черпят от ватиканските хранилища вече повече от 150 години. Най-известни и широко ползвани (често reticito nominee auctoris), са Acta Bulgariae Ecclesiastica събрани от францисканеца Евзевий Ферменджин. Донякъде те се препокриват с другите локализирани от Божия раб Фортунат Бакалски за докторската му дисертация в Папския източен институт (1942), появили се в гузно университетско издание през 1994 г., както и с онези съдържани в магистърската дисертация (ръкопис) на днешния Софийско-Пловдивски епископ Георгий Йовчев за периода до средата на ХVІІІ век. Новото в сбирката на Тот (1956-2005, днес покойник), освен голямата част на пълно неизвестни до сега документи, се състои в това, че към всеки един е прибавено едно стегнато и високо професионално обобщение, а един задълбочен анализ от 25 страници от съставителя Тот в началото на изданието, което на свой ред позволява да бъдат извлечени най-важните заключения на сборника. За високия стандарт на изданието са виновни също н.с. д-р Пенка Пейковска и ст. н. с. д-р Марта Бур, автор на превода от унгарския оригинал на книгата. Рядкост за повечето български издания от този род, един богат справочник от имена на хора и места, приложен в края на книгата, позволява лесно консултиране на публикацията.

Главна заслуга на изданието е констатацията за европейското излъчване на българското мисионерство. Всички издирвания по въпроса установяваха досега изключително дълга на България към външни мисионерски сили, откликнали на наши духовни нужди. Цялата история на българското католичество е плод на този поглед, как въэншните проповедници дощли сред нас в края на ХVІ век и тук положили успешно основите на поместната ни католическа църква, родила едни от великаните на на националното ни възраждане. Тезата на Тот е, че съществува и един обратен процес: самата България се оказва източник на евангелизаторски сили насочени извън границите ни, в случая в близките западно-европейски региони. Повтаря се картината на българските просветители, които сред края на първото и след това на второто българско царство облъчват духовно северо-източните региони на християнския свят –отвъд Дунава по румънските земи, Киевска Рус и Московска Русия до крайните предели на Изтока ( Виж Папа Йоан Павел ІІ, Ен;иклика „Апостоли на славяните”, § 24).

Някои от по-специфичните теми на отразената в тези документи ситуация са застъпени в споменаата уводна монография на Тот. Сред тях ще изтъкнем: неприятното напрежение между действащите в региона францискани и мирското духовенсто, нещо, което парализира дейността на едните и на другите; ежедневното съжителство с исляма във и извът българските земи, в региони останали известно време косвено под османска власт, като Тансилвания, подвластна на съюзниците им, унгарските калвинисти (в същност те разрушават Чипровци); случаи с потурчени мисионери. Интересни сведения откриваме за двама изключетелни българи, които си заслужават отделни монографии, като богослова Христо Пейкич (за него съществува монография на хъпватски) и най-вече просветителя Иван Лилов, директор на най-известното български училище в продължение на близо половин век (с прекъсвания) в Чипровци, принуден да си търсди хляба в Маджарско.