АРГУМЕНТИТЕ НА РАЗКОЛНИЦИТЕ

SUMMARY: A forthcoming book by Bishop Bernard Fellay “Tradition. The True Immage”, sums-up the reasons leading to the decision of a group of traditionalists to defy the order of Pope John Paul II and set a separate community. Apparently they strived to shock the whole Church to come back to her senses and remain faithful to all that she had received and done through the centuries, including the true meaning of papacy.

В края на януари в католическата църква бе направена важна стъпка в процеса за възстановяването на църковното единство с последователите на едно разколническо движение, известно като привърженици на „льофевриьтизма”, по името на френския мисионерски архиепескоп Марсел Льофевр, стигнал в контестацията си на Втория ватикански събор до създаването на нова църковна структура със собствени епископи, хиротонисани от него без да се съобразява със същестуващите канони (Виж рубрика Modus Vivendi в предишния брой). По силата на споменатото ватиканско решение, те не се считат повече извът лоното на църквата, обаче възстановяването им в съществуващите структури и на съответните постове в църковната йерархия тепърва предстои да бъдат разрешени. С други думи, все още сме далеч от пълното им интегриране в църквата, такава каквато тя се оформи и се представя след абновлението настъпило в следствие на Втория ватикански събор от 1962-1965 г.
Тъй като възстановените връзки между двете страни представляват нова платформа на равен старт на диалога между двете страни, редно е да дадем думата именно на завърналите се „в дома на отца” братя, за да разберем правилно мотивите на тяхното отдалечаване през годините на трудното прилагане на съборните решения.
За целта избрахаме репортажа, появил се в агенция ЗЕНИТ от 21 февруара за предстояща публикация на книга-интервю на епископ Бернар Фале (Bernard Falay), оглавяващи днес организацията-рамка на бившите разколници „Братство Свети Папа Пий Х”, със седалище Екон в Швейцярия. Тя е озаглаявена „Традицията - същинският й образ” (Издателска къща Cantagalli, 2009, страници 246). Като оставим на страна статистичните данни изнесени в началото на репортажа за състоянието на доскорошната разколническа общност ( четирма епископи, 500 свещеници, 250 семинаристи и 600 000 верни), които няма да коментираме, преминаваме към някои от болните теми засегнати в публикацията, в очакване да се върнем на книгата, щом се сдобием с нея при предстоящото ни пътуеване в Рим.

Да, ама не
Първо се посреща въпросът за безрезевното приемане на Втория ватикански събор, заедно с папата, като висш орган на доктринната и ръководна роля на епископите на каотлическата църква. В отговора на Феле се изтъква, че този събор по изрично желание на съборните отци и на Светия отец не претендира да издава догматични решения, а само доктринни насоки и предложения, както четем в Предварителната бележка (Nota Praevia), mубвшкувана в края на всички издания и преводи на съборните документи. Следователно става въпрос за теми все още и все пак подлежащи на тълкувания и дебат.
Яростната защита на традицията от страна на доскорошните разколници не трябвало да се разбира като противопоставяне на Светия престол, който по тяхно мнение, си вършел работата, а срещу по-нисши среди в църквата, настърпвени за прогрес на всяка цена.
По-католици от папата
Лоялността им към папата, в това число и към често критикуваните от тях Йоан ХХІІІ, Павел VІ, Йоан Павел ІІ и нине светителсвуващия Бенедикт ХVІ, е изрично заявена от бившите разколници и не е била никога поставяна под въпрос, които даже претендират да са най-твнърдите защитници на папската институция, застрашено –по тяхно мнение- именно от необуздани фенове на Втория ватикански събор, които постепенно извземат сектори от папсия авторитет в полза на други институции и сектори на църковното пространство (събор, епископски конференции, гилдията на богословите).

На обвинението, че в същност разколът се оформя де факто като акт на неподчинение спряма папата, чрез неканоничното хиротонисване на неодобрени от Светия престол кандидат-епископи (1988), се отговаря, че онова действие целяло да подчертае не освобождение от ролята на папат, а противозействие на нездравия тренд в следсъборна църква да изостави на заден план, ако не и да отхвърли една двехилядна традиция: „Църквата е традиция и папат, при упражнението на своята власт, е длъжен да спазва онова, което Спасителят е проповядвал и не му е позволено да учи нищо друго. Който в църквата, включително и Светият отец, твърди нещо противно на достигналото до нас учение греши и никой не може да бъде задължен да го следва в заблудата. По-скоро, когато заблудата е явна, сме длъжни да се опълчим среща нея. Ако на различни нива в църквата се разпространяват учения противни на онова, което тя винаги е проповядвала, или разпространяват идеи вече порицани от църквата, се намираме пред една наистина сериозна ситуация”.

Традиция и съвремие
Що се отнася до съотношението традиция-съвременност, Феле твърди, че традицията се пренася в съвремието при спазване на основните й устои и духа, който я одухотворява: всичко онова, което църсквата е направила в миналото, което ние не трябва да превеждаме в новото време буквално всеки отделен жест, а като съхраняваме и предаваме на следващиге поколения духа и принципите, които я оформят. Когато говори на своите съвременници, църквата трябва да се старае да повталя „онова, което винаги е казвала”, и когато напусне този коловоз, тя рискува да се окаже без слушатели. Тя губи значение, когато прави компромиси със светското или търси спокойни отношения с този свят, тъя като не може да се очаква примирие между светлина и мрак.
Феле апелира също да бъде направено ясно разграничение между църква и гражданко общество, между църква и държава, тъй като разликата им не оздначава нито независимост на едната от другата, нито равенство, тъй като духовното общество, каквато е църквата, стои по-високо от гражданското.
Размиване на свещенството
Същият твърди, че в следствие на разпорежданията на Втория ватикански събор свещеникът е загубил своята идентичност, станал повече проповедник, духовен лидер, отколкото свещенослужиител, падайки главоломнж пред очите на верните. Самото богослужение набляга повече на срещата около олтара, отколкото на онава,което се извършна на олтара, т.е. на жертвоприношението на Божия агнец, Спасителя, дал живота си за човечеството. Всичко това, по негово мнение, е причинено от въвеждането на понятието „Божи народ” в еклезиологията на събора за понятието „църква”, довело в крайна сметка до понижение на съмата роля на папата

Икуменизъм
Що се оттнася до междуцърковния диалог, Феле твърди, че ако това означава връщане на отстъпилите в лоното на църквата инославни, няма спор по въпроса, обаче Декрета за Икуменизма на Втория ватикански събор внася в църковния речникх едно понятие, именно това на „икуменизъм”, което носи в себе си белезите на протестантизма, където е родено. Когато католическаото учение по този въпрос е линеарно просто: съществува само една църква основана от Христа и тя е католичедската, единствената получила от Спасителя всичко онова, което е нужно за спасението на човека. Това е напълно в унисон с простата логика: ако истината е една, съществува ссамо една религия, която може да бъде истинна, а другите са лъжовни. В заключение, за бившите разколници основата на икуменизма е отричането на доктрината, че Мистичното тяло Христово е католическата църква, каквато е докрината предадена ни през вековете. Да поддържаш, с думи или жестове, че католическата църква е не единствената истинска църква, означава да действаш за унищожаването й...