SUMMARY: An error occurred in the article on Advent by Svetlana Karadzova in Abagar 12, 2007, mixing up some dh the terms used in Bulgaria for Advent,Vigil, which we gladly acknowledge and correct.
В статията на Светлана Караджова за Адвента в последния брой, въпреки старанието й да прокара по-правилния поглед към предколедния сезон като време на очакване идването на Господа, именно, "адвент" (по латинското adventus), терминът не е спазен при споменаването на последната неделя от периода, посочена по инерция като "предколедна”.
петък, 28 декември 2007 г.
сряда, 26 декември 2007 г.
СРЕЩА С ПРЕПОДБНИЯ МУН
SUMMARY: A chance encounter with a small group of Bulgarian followers of the reverend Moon, brings out reflexions about the incompatibility of their vision about the coming of the Kingdom of God on earth and substantial tenets of Orthodixy.
На 20 декември, в 18 часа, когато вън беше вече тъмно и доста студено и за този сезон, се появихме в залата Федерьция за световен мир на ул. Бенсовски 25, срещу пожарната. Посрещнаха ни на входа посланиците им за България, историците Михаил и Михаела Сергиеви, които вече познавахме, и бившияг приближен на Илия Минев, поетът Лазар Димитров Корбанколев от град Септември, известен като последният политически дисидент у нас, останал в затвора още шест месеца след като всички други дисиденти са били освободени след 11.11.89. Попитахме организаторите дали ще можем да направим изказване след доклада на нашия съверец католик Иван Калчев, но ни се отговори, че нямало такава практика при тях. Ще го направим по долу гук. Сигурни сме, че ще го прочетат и домакини и абагарци по света.
В не голямата зала се бяха събрали малка аудитория от десетина до дванадесет души слушатели, сред които разпознахме и поздравихме Иван Калчев и пастор Агопян от Адвентистката църква. Седнахме кротко на втория или трети ред и докато чакахме откриването на срещата взаимно се представихме и разговаряхме на италиански език с философа Габриела Спаня-Кардашева. Познавала се лично с архиепископ Емануел Милинго, много популярен екзорсист (извършвал сеанси за справяне с рогатия), преминал през етапите епархийски архиерей на Лусака (Замбия), средно-висок ватикански сановник, а сега църковен реформатор в редиците на преподобния Мун..
Самата проява започна със соната на Шуберт, видео за историята на движението на известния корейски проповедник и в частност на учредяването в Ню Йорк на 23 септември преди две години на „Авелови обединени нации”, дало повод за софийската среща, Докладът на Калчев се оказа обобщение, и то доста интелигентно стъкмено, на декларацията представена по оня повод от преподобния Мун, със заглавие „Провиденциален поглед върху Ерата на Тихоокеанския басейн в светлината на Божията воля: Съединените щати и бъдещата насока на ООН и на целия свят”. Няма да го повтаряме тук, освен точките, по които имаме да кажем нещо, а не ни бе дадена възможност да се изкажем по тях на събранието. Сигурно ще се появи някъде в пресата, а и останаха достатъчно екземпляри в централата им на ул. Бенковски 25. Оставихме също, като контрапункт и алтернативно четиво, екземпляри от двата последни броя на в. Абагар.
Декларацията представлява един много позитивен и оптимистичен геополитически поглед към положението и близкото развитие на света към създаването на едно обществено и расово помирено и щастливо човешко общество, сплотено по образеца на нормалното семейство, съставено от съпрузите и домочадието. Ролята на Тихоокенския регион с епицентър Корея издава поредния месианизъм, според известната и в други ситуации схема, като рефрена на панруския църковен национализъм„Два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има”. Няма да коментираме тази част от декларацията. Кой няма право да си чертая глобални визии? Когато пътувахме ежедневно с любимия ни бус 63 от Витошката кота до бул. Димитър Несторов, се засичахме с мечтател-философ, който, без да сме се представяли един на друг, през ден ни разкриваше своята мирова многопластова визия за реда и съдбата на света. Искрено завиждахме на прозренията му.
Онова, което желаем да изтъкнем в случая с мунистите е несъответствието на някои точки на декларацията с християнските понятия, които са най-щедро нахвърлени в схемата и нерядко, просто преиначени и, следователно, са в състояние да подведат вярващите попаднали в кръга на мунистите, със скритото послание, че въпреки всичко не са прекалено далеч от проваверието.
Първо, образът на Христа: поставен на челно място във визията на Мун, всъщнст той изпълнява някаква пасивна роля при въвеждането на човечеството в новото време, осъществено от други герои. Явява не толкова като историческа личност генерирала основни събития за избавлението на човека, а като някакъв символ на Божията воля, по същество не дотам различен от другите представители на Божествения план – мечтател сред мечтатели, пророк сред пророци, символ сред символи.
Второ, откровението получено от преподобния Мун: каквото да е то (визия, анализ, щастливо прозрение), е несъвместимо с християнската доктрина за приключването на Богооткровението, постигнало върха си чрез Исуса Христа. Друго евангелие, т.е. алтернатива, няма –анатемосва апостол Павел всяко противно твърдение. Отдавна е минало времето, когато християнската църква определяше броя и заглавията на каноничните си книги, където се съдържа Божието слово, още около втората половина на втори век от новата ера: останалото (евангелие на Тома, евангелие на Филип, евангелие на Юда) е продукт на гностични движения и становища на еретици..
Трето, Божието царство: онова, което се очаква да се възцари с помощта на Мун – колкото и да е привлекателно поради качеството и количеството на човешкото щастие (мир, справедливост, братолюбие, семейна обич) остава на нивото на земните постижения, ако щете геополитика и глобализация, една „ера на водолея” с далеко-източна украса. Няма я есенцията на блаженството, проповядвано и обещано от Спасителя, което християнските богослови определят като живот в приятелство с Бога, дарено ни чрез благодатта, извоювана от Христа и получавана още отсега чрез вярното практикуване ва емангелските поръчение и чрез църковните тайнства, най-вече чрез Светото причастие с тялото и кръвта Господни. Прозряното от Мун се доближава поразително до хилиазма (миленаризъм), очакването на някакво хилядолетно възтържествуване на Божието царство, даже и под формата на „християнска цивилизация”, преди края на света и Страшния съд, концепция порицана от църквата още през първоначалните години на християнството. С него се занимава и Втория ватикански събор, като доктрина за отхвърляне из периметъра на християнското вероучение (Виж Догматична конституция „Светлина на народите”, § 48).
На 20 декември, в 18 часа, когато вън беше вече тъмно и доста студено и за този сезон, се появихме в залата Федерьция за световен мир на ул. Бенсовски 25, срещу пожарната. Посрещнаха ни на входа посланиците им за България, историците Михаил и Михаела Сергиеви, които вече познавахме, и бившияг приближен на Илия Минев, поетът Лазар Димитров Корбанколев от град Септември, известен като последният политически дисидент у нас, останал в затвора още шест месеца след като всички други дисиденти са били освободени след 11.11.89. Попитахме организаторите дали ще можем да направим изказване след доклада на нашия съверец католик Иван Калчев, но ни се отговори, че нямало такава практика при тях. Ще го направим по долу гук. Сигурни сме, че ще го прочетат и домакини и абагарци по света.
В не голямата зала се бяха събрали малка аудитория от десетина до дванадесет души слушатели, сред които разпознахме и поздравихме Иван Калчев и пастор Агопян от Адвентистката църква. Седнахме кротко на втория или трети ред и докато чакахме откриването на срещата взаимно се представихме и разговаряхме на италиански език с философа Габриела Спаня-Кардашева. Познавала се лично с архиепископ Емануел Милинго, много популярен екзорсист (извършвал сеанси за справяне с рогатия), преминал през етапите епархийски архиерей на Лусака (Замбия), средно-висок ватикански сановник, а сега църковен реформатор в редиците на преподобния Мун..
Самата проява започна със соната на Шуберт, видео за историята на движението на известния корейски проповедник и в частност на учредяването в Ню Йорк на 23 септември преди две години на „Авелови обединени нации”, дало повод за софийската среща, Докладът на Калчев се оказа обобщение, и то доста интелигентно стъкмено, на декларацията представена по оня повод от преподобния Мун, със заглавие „Провиденциален поглед върху Ерата на Тихоокеанския басейн в светлината на Божията воля: Съединените щати и бъдещата насока на ООН и на целия свят”. Няма да го повтаряме тук, освен точките, по които имаме да кажем нещо, а не ни бе дадена възможност да се изкажем по тях на събранието. Сигурно ще се появи някъде в пресата, а и останаха достатъчно екземпляри в централата им на ул. Бенковски 25. Оставихме също, като контрапункт и алтернативно четиво, екземпляри от двата последни броя на в. Абагар.
Декларацията представлява един много позитивен и оптимистичен геополитически поглед към положението и близкото развитие на света към създаването на едно обществено и расово помирено и щастливо човешко общество, сплотено по образеца на нормалното семейство, съставено от съпрузите и домочадието. Ролята на Тихоокенския регион с епицентър Корея издава поредния месианизъм, според известната и в други ситуации схема, като рефрена на панруския църковен национализъм„Два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има”. Няма да коментираме тази част от декларацията. Кой няма право да си чертая глобални визии? Когато пътувахме ежедневно с любимия ни бус 63 от Витошката кота до бул. Димитър Несторов, се засичахме с мечтател-философ, който, без да сме се представяли един на друг, през ден ни разкриваше своята мирова многопластова визия за реда и съдбата на света. Искрено завиждахме на прозренията му.
Онова, което желаем да изтъкнем в случая с мунистите е несъответствието на някои точки на декларацията с християнските понятия, които са най-щедро нахвърлени в схемата и нерядко, просто преиначени и, следователно, са в състояние да подведат вярващите попаднали в кръга на мунистите, със скритото послание, че въпреки всичко не са прекалено далеч от проваверието.
Първо, образът на Христа: поставен на челно място във визията на Мун, всъщнст той изпълнява някаква пасивна роля при въвеждането на човечеството в новото време, осъществено от други герои. Явява не толкова като историческа личност генерирала основни събития за избавлението на човека, а като някакъв символ на Божията воля, по същество не дотам различен от другите представители на Божествения план – мечтател сред мечтатели, пророк сред пророци, символ сред символи.
Второ, откровението получено от преподобния Мун: каквото да е то (визия, анализ, щастливо прозрение), е несъвместимо с християнската доктрина за приключването на Богооткровението, постигнало върха си чрез Исуса Христа. Друго евангелие, т.е. алтернатива, няма –анатемосва апостол Павел всяко противно твърдение. Отдавна е минало времето, когато християнската църква определяше броя и заглавията на каноничните си книги, където се съдържа Божието слово, още около втората половина на втори век от новата ера: останалото (евангелие на Тома, евангелие на Филип, евангелие на Юда) е продукт на гностични движения и становища на еретици..
Трето, Божието царство: онова, което се очаква да се възцари с помощта на Мун – колкото и да е привлекателно поради качеството и количеството на човешкото щастие (мир, справедливост, братолюбие, семейна обич) остава на нивото на земните постижения, ако щете геополитика и глобализация, една „ера на водолея” с далеко-източна украса. Няма я есенцията на блаженството, проповядвано и обещано от Спасителя, което християнските богослови определят като живот в приятелство с Бога, дарено ни чрез благодатта, извоювана от Христа и получавана още отсега чрез вярното практикуване ва емангелските поръчение и чрез църковните тайнства, най-вече чрез Светото причастие с тялото и кръвта Господни. Прозряното от Мун се доближава поразително до хилиазма (миленаризъм), очакването на някакво хилядолетно възтържествуване на Божието царство, даже и под формата на „християнска цивилизация”, преди края на света и Страшния съд, концепция порицана от църквата още през първоначалните години на християнството. С него се занимава и Втория ватикански събор, като доктрина за отхвърляне из периметъра на християнското вероучение (Виж Догматична конституция „Светлина на народите”, § 48).
петък, 21 декември 2007 г.
ДНЕВНИК Декември 1-20, 2007
SUMMARY: Best part of our Diary for December 2007, relating, among other things, abour our efforts to get ready with the current issue of Abagar, published only after the middle of the month; the promotion of our Editor-in- Chief Svetlana Karadzhova to the office of PR for the town and municipality od Byala Slatina, where she is about to start a local newspaper; a meeting at the Sofia center of the World Federation for Peace, a.k.a. Muunies.
Проблеми с усвояването на техниките поклай новата ни компютърна система усвожниха старта на новия сезон след завръщането ни от похода в Италия. Като първо закръглихме Днедника за последната част на ноември и го пуснахме по блога ни (http://www.prof.eldarov.blogspot.bg/) за предварителна консумация от страна на по-нетърпеливите ни читатели, загрижени, че вестникът закъснява и заинтригувани защо.
В неделя, 2 декември, когато според западния църковен календар започва новият литургичен цикъл (Адвент или Предколедно време), посетихме параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където трябваше да служи апостолическия нунций, монс. Джузеппе Леанца. Докато разговаряхме в предверието на параклиса с тайните абагарци, които се черкуват там, зърнахме силуета на папския представител и се заговорихме както по темата на църковния празник, така и по последните ни абагарски подвизи на италианска земя, които той търпеливо изслуша и вероятно си взе паметна бележка. След обреда се обадихме при италианците на Янко Сакъзов за да проверим състоянието на купчинката вестници Абагар, от която си теглят броевете гравитиращите там абагарци.
Междувременно в Дом Абагар течеше процес на седмичното почистване и подреждане на дома. Понеделник и вторник, 2-ро и 3-то число на месеца, усилено работихме по статията за личните ни спомени от четиридесет годишното ни общуване с войводата Иван Михайлов-Ванчо, която се появява същевременно в този брой и в сборник посветен на неговата памят от група родолюбци в един момент, когато в обществото като че ли под команда тече процес на развенчаване на кумирите от полувековната емиграция на Запад, въпреки че тя си изпълни достойно мисията да съхранява националния дух и да се бори за свободното европейско бъдеще на страната.
На 5-ти Антелина Павлова от нашия екип замина за Хайделберг за да присъства на откриването на своя изложба, до края на февруари 2008 г. Следобеда присъствахме на музикалната среща в клуба на културните дейциь създаден на ул. Загоре от Зоя Паприкова като удължение на дейността й към известния хоспис на Донка Паприкова ну близката улица Георги Тертер. След събитието доста разговаряхме с деятелите на петдесятната църква Ина и Трайчо на тема (хилаото) внимание у нас към възрастните граждани, особено такива радвали се на голяма популярност в миналото. По-късно в разговора ни се включи кореспондентката на в. Дума, Силвия Николова, специално пратена да отрази събитието, което се очаква да се появи в съботния брой на ежедневника.
На Никулден приехме поканата да присъстваме на лекцията на проф.Серджо Вакка от университета в Сасари (на остров Сардиния) във Висшия аграрен институт на Суходолска 30. Аулата беше препълнена със студенти и гости, известен брой от тях специално дошли от Италия. Докладчикът успешно разви темата за добрите резултати постигнати в неговия регион при санирането на минни площи и превръщането им в екологични резервати. Поводът ни даде отлична възможност да възстановим контакти с мощната италианска колония в столицата. Особено удоволствие ни направи запознанството с новия директор на Италианския културен център д-р Ецио Пераро и сътрудничката му г-жа Арноне, Ползвахме гостоприемната кола на архитект Фалкомио за обратния път, който по този начин ни спести да се ориентираме сами в далечния квартал, известен на столичани като Факултето (така наречен поради споменатата аграрна школа), а и можахме да обменим мнения по „естетиката” на все още новата катедрала Свети Йосиф, архитектурен контрапункт на Булбанк.
В петък ни гостува скандинавистката Елисария Рускова. Донесе ни свое издание (съвместно с Пенка Данова) на избрани статии на Иван Дуйчев от 1998 г. Проведохме разговор за културтрегера Жорж Нурижан, живял в Рим до средата на 80-те години, когото познавала по някои негови творби – а ние – чрез тясно общуване през годините на залеза му.
На големия за католиците празник Безскверно зачатие на пресветата дева (8 декември) посетихме катедралата Свети Йосиф при Булбанк. Останахме специално за обреда по посвещаването нови членове на движението Трети или мирски францискански орден, сред които има известен брой симпатизанти на в. Абагар, като някои дискретно го разпространяват в средите, където слабо ограмотени клирици му ненавиждат, че е по-четлив от техните слаби издания. Тук ще добавим, че в началото на месеца контролният панел на интернет сайта ни показва, как само в течение на 30 часа ползването му показва над 4 гигабайта потребление в Руската федерация с близо 1000 посещения, а само през един ден на 5-ти посещенията в Холандия са били 440, когато през предишните месеци едва се качваха до кота 10. Сигурно това е в следствие на нашето гостуване там в края на октомври.
Втората предколедна неделя, 9 декември, се черкувахме в параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където обикновено служи папскшя нунций, винаги при препълнен храм богомолци, повечето от персонала към чуждите посолства. Процентът кърмачета и деца под три годишна възраст (преброихме ги) е около една трета от присъствашите, с нейзбежната олелия през най-тържествените моменти от богослужението. Приятно ни беше , преди обреда, да розменим впечатления с Матей Протич, неуморен пътешественик като доброволец на мира, с преки впечатления от много страни, напоследък и от Китай. Следваха часове интензивна работа при Драго по последния брой от 2007, с електронен мост с главната редакторка Светлана Караджова на пулта в Бърдарски геран, откъдето напоследък кормува вестника ни от А до Я. изданиетони
В понеделник се събрахме на юбилейно честване в механата на писателите и художниците през 20-те години „Под липите” девет приятели на Абагар и помежду ни: трима мъже, шест жени, четирима очилати, двама адвокати, един духовник, един издател на вестник, двама интернет специалисти, една икономистка, една филоложка, една тв-звезда, една художничка. Май объркахме статистиката! Мезетата бяха на висота, питиетата маркови, сачовете (постен за заклетите вегетарианци,, месен за всеядите), тортата лешникова, разговорите неповторими. Викнахме такситата в 24. 30 часа.
Щастливото ни месечно число, 13-ти, освен, че ни докара развръзка с „електрото” от 4-ти километър, точно една година след внасянето на вноската, ни даде възможност да се срещнем с главната редакторка на вестника ни, за бърз оглед на нещата около темите и темповете на последния брой от 16-та му годишнина, а по-късно (все на същото място, Виенската сладкарница на Цар Освободител) с абагарските ни фенове Явора и Василия Стоилови. Василия се е вече напълно възстановила и с голямо желание да рисува, както преди. Приехме поканата им да честваме коледа заедно.
Чествахме гретата предколедна неделя на 16-ти с многобройните абагарци, които се черкуват в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. След богослужението, както винаги изрядно проведено от свещенослужители и верни в съответните си роли, имахме възможност да предадем броеве на в. Абагар на разпространителите му сред по-далечни читатели. Най-голямата пачка се падна на хералдиста-генеалог Свилен Протич, предназначена за групата църковни активисти, които не желаят да бъдат публично сочени и като абагарци. (Малко по-късно ни звъни художникът Стоян Изов, с молба да му предсоставим полагаемите му се екземпляри от двата последни броя за своето направление тайни абагарски фенове. Да не забравяме: негови са стенописите в униатската катедрала Успение Богородично и в църквата Св.св. Петър и Павел в квартал Миромир на град Хисаря, изографисани преди 30-на години, когато изписването на християнски сюжети не беше особено популярно).. Заобиколиха ни по-запалените почитатели: магистърът на францисканите от третия орденски раздел (терциари), със следовниците Любен Босилков и Маргарита Василева; кореспондентите на в. Истина-Веритас, Петър Кочумов и Никола Караджов, заслужилия аколит (навремето с редица иподяконски функции) на катедралата Христо Янков и немалко банатчани. На обратния път се спряхме в старото ни свърталище в безистена на площад Славейков, а после при Драго на Прага за някои последни уточнения по броя. На излизане от кооперацията ни настига служител по чистотата и направо ни пита дали сме наше смирение. Виждал ни на екрана и от време на време четял в. Абагар. Разбрахме, че се казва Огнян Дончев, с монашески обети в Черепишкшя манастир, именем брат Андрей. Все още жалее по иночеството си. По-късно ни навести направо в офиса Благой Вангелов-Радомир от интернет страницата ни. Между другото молеше за подробности по спомените ни около Иван Михайлов (Виж брой 12, 2007), понеже и неговото семейство произхождало, както войводата, от Щипско Ново село. Като си помисли човек и сравни чертите им, май ще се окажат от една и съща рода. За съжаление страницата ни се появи в интернета само на 20-ти, когато вече някои от феновете ни по света ще да са изпаднали в отчаяние, че може би няма да ни има повече...
На 19-ти се появи главната редакторка Светлана Караджова с хубавата новина, че уменията й в сектора на медиите са били правилно оценени за да я назначат ПиаР на община Бяла Сланина с задължението да поддържа връзките на общината с пресата и медиите и да насочва вниманието на обществото както към предимствата, така и към нуждите на населението на общиното, която включва също католическото село (от градски тип) Бърдарски геран. С опита си покрай вестник и център Абатар, сп. Фалмис и отличните блогове, които лично поддържа, сигурни сме, че ще се справи идеално с новата си работа – без с това да предаде интересите на Абагар!Следващият ден приехме поканата да присъстваме на лекция на проф. Иван Калчев, навремето културен съветник на апостолическия нунцшй Марио Рици, който и спонсорира някои броеве на издавания токава от Калчев вестник (Черния) Ден. Обстоятелството, че тя щеше да се състои в седалището на Федерацията за вселенски мир, известни също като мунисти, не ни озадачи повече от нужното. На ежедневна основа се срещаме с хора на културата, медиите и пресата, вярващи от различни вмероизповедания, малтийци, ротарианци, архонти, дъновисти, масони, тамплиери, (освен с църковни сановници от различен сарт и степен), понякога с хора с явни и публично известни морални и общетвени проблеми - педерасти, педофили, прелюбодейци, полигами, а защо да не се срещнем и с мунисти! Толкова повече, че с някои от тях вече случайно сме се засичали при общи домакини от други деноминации. Нали първият закон от абагарската ни обществена (а и християнска) философия е: „Най-малкото, което можеш да направиш за другия е да го изслушаш”.
Проблеми с усвояването на техниките поклай новата ни компютърна система усвожниха старта на новия сезон след завръщането ни от похода в Италия. Като първо закръглихме Днедника за последната част на ноември и го пуснахме по блога ни (http://www.prof.eldarov.blogspot.bg/) за предварителна консумация от страна на по-нетърпеливите ни читатели, загрижени, че вестникът закъснява и заинтригувани защо.
В неделя, 2 декември, когато според западния църковен календар започва новият литургичен цикъл (Адвент или Предколедно време), посетихме параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където трябваше да служи апостолическия нунций, монс. Джузеппе Леанца. Докато разговаряхме в предверието на параклиса с тайните абагарци, които се черкуват там, зърнахме силуета на папския представител и се заговорихме както по темата на църковния празник, така и по последните ни абагарски подвизи на италианска земя, които той търпеливо изслуша и вероятно си взе паметна бележка. След обреда се обадихме при италианците на Янко Сакъзов за да проверим състоянието на купчинката вестници Абагар, от която си теглят броевете гравитиращите там абагарци.
Междувременно в Дом Абагар течеше процес на седмичното почистване и подреждане на дома. Понеделник и вторник, 2-ро и 3-то число на месеца, усилено работихме по статията за личните ни спомени от четиридесет годишното ни общуване с войводата Иван Михайлов-Ванчо, която се появява същевременно в този брой и в сборник посветен на неговата памят от група родолюбци в един момент, когато в обществото като че ли под команда тече процес на развенчаване на кумирите от полувековната емиграция на Запад, въпреки че тя си изпълни достойно мисията да съхранява националния дух и да се бори за свободното европейско бъдеще на страната.
На 5-ти Антелина Павлова от нашия екип замина за Хайделберг за да присъства на откриването на своя изложба, до края на февруари 2008 г. Следобеда присъствахме на музикалната среща в клуба на културните дейциь създаден на ул. Загоре от Зоя Паприкова като удължение на дейността й към известния хоспис на Донка Паприкова ну близката улица Георги Тертер. След събитието доста разговаряхме с деятелите на петдесятната църква Ина и Трайчо на тема (хилаото) внимание у нас към възрастните граждани, особено такива радвали се на голяма популярност в миналото. По-късно в разговора ни се включи кореспондентката на в. Дума, Силвия Николова, специално пратена да отрази събитието, което се очаква да се появи в съботния брой на ежедневника.
На Никулден приехме поканата да присъстваме на лекцията на проф.Серджо Вакка от университета в Сасари (на остров Сардиния) във Висшия аграрен институт на Суходолска 30. Аулата беше препълнена със студенти и гости, известен брой от тях специално дошли от Италия. Докладчикът успешно разви темата за добрите резултати постигнати в неговия регион при санирането на минни площи и превръщането им в екологични резервати. Поводът ни даде отлична възможност да възстановим контакти с мощната италианска колония в столицата. Особено удоволствие ни направи запознанството с новия директор на Италианския културен център д-р Ецио Пераро и сътрудничката му г-жа Арноне, Ползвахме гостоприемната кола на архитект Фалкомио за обратния път, който по този начин ни спести да се ориентираме сами в далечния квартал, известен на столичани като Факултето (така наречен поради споменатата аграрна школа), а и можахме да обменим мнения по „естетиката” на все още новата катедрала Свети Йосиф, архитектурен контрапункт на Булбанк.
В петък ни гостува скандинавистката Елисария Рускова. Донесе ни свое издание (съвместно с Пенка Данова) на избрани статии на Иван Дуйчев от 1998 г. Проведохме разговор за културтрегера Жорж Нурижан, живял в Рим до средата на 80-те години, когото познавала по някои негови творби – а ние – чрез тясно общуване през годините на залеза му.
На големия за католиците празник Безскверно зачатие на пресветата дева (8 декември) посетихме катедралата Свети Йосиф при Булбанк. Останахме специално за обреда по посвещаването нови членове на движението Трети или мирски францискански орден, сред които има известен брой симпатизанти на в. Абагар, като някои дискретно го разпространяват в средите, където слабо ограмотени клирици му ненавиждат, че е по-четлив от техните слаби издания. Тук ще добавим, че в началото на месеца контролният панел на интернет сайта ни показва, как само в течение на 30 часа ползването му показва над 4 гигабайта потребление в Руската федерация с близо 1000 посещения, а само през един ден на 5-ти посещенията в Холандия са били 440, когато през предишните месеци едва се качваха до кота 10. Сигурно това е в следствие на нашето гостуване там в края на октомври.
Втората предколедна неделя, 9 декември, се черкувахме в параклиса „Благовещение Богородично” на ул. Оборище, където обикновено служи папскшя нунций, винаги при препълнен храм богомолци, повечето от персонала към чуждите посолства. Процентът кърмачета и деца под три годишна възраст (преброихме ги) е около една трета от присъствашите, с нейзбежната олелия през най-тържествените моменти от богослужението. Приятно ни беше , преди обреда, да розменим впечатления с Матей Протич, неуморен пътешественик като доброволец на мира, с преки впечатления от много страни, напоследък и от Китай. Следваха часове интензивна работа при Драго по последния брой от 2007, с електронен мост с главната редакторка Светлана Караджова на пулта в Бърдарски геран, откъдето напоследък кормува вестника ни от А до Я. изданиетони
В понеделник се събрахме на юбилейно честване в механата на писателите и художниците през 20-те години „Под липите” девет приятели на Абагар и помежду ни: трима мъже, шест жени, четирима очилати, двама адвокати, един духовник, един издател на вестник, двама интернет специалисти, една икономистка, една филоложка, една тв-звезда, една художничка. Май объркахме статистиката! Мезетата бяха на висота, питиетата маркови, сачовете (постен за заклетите вегетарианци,, месен за всеядите), тортата лешникова, разговорите неповторими. Викнахме такситата в 24. 30 часа.
Щастливото ни месечно число, 13-ти, освен, че ни докара развръзка с „електрото” от 4-ти километър, точно една година след внасянето на вноската, ни даде възможност да се срещнем с главната редакторка на вестника ни, за бърз оглед на нещата около темите и темповете на последния брой от 16-та му годишнина, а по-късно (все на същото място, Виенската сладкарница на Цар Освободител) с абагарските ни фенове Явора и Василия Стоилови. Василия се е вече напълно възстановила и с голямо желание да рисува, както преди. Приехме поканата им да честваме коледа заедно.
Чествахме гретата предколедна неделя на 16-ти с многобройните абагарци, които се черкуват в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. След богослужението, както винаги изрядно проведено от свещенослужители и верни в съответните си роли, имахме възможност да предадем броеве на в. Абагар на разпространителите му сред по-далечни читатели. Най-голямата пачка се падна на хералдиста-генеалог Свилен Протич, предназначена за групата църковни активисти, които не желаят да бъдат публично сочени и като абагарци. (Малко по-късно ни звъни художникът Стоян Изов, с молба да му предсоставим полагаемите му се екземпляри от двата последни броя за своето направление тайни абагарски фенове. Да не забравяме: негови са стенописите в униатската катедрала Успение Богородично и в църквата Св.св. Петър и Павел в квартал Миромир на град Хисаря, изографисани преди 30-на години, когато изписването на християнски сюжети не беше особено популярно).. Заобиколиха ни по-запалените почитатели: магистърът на францисканите от третия орденски раздел (терциари), със следовниците Любен Босилков и Маргарита Василева; кореспондентите на в. Истина-Веритас, Петър Кочумов и Никола Караджов, заслужилия аколит (навремето с редица иподяконски функции) на катедралата Христо Янков и немалко банатчани. На обратния път се спряхме в старото ни свърталище в безистена на площад Славейков, а после при Драго на Прага за някои последни уточнения по броя. На излизане от кооперацията ни настига служител по чистотата и направо ни пита дали сме наше смирение. Виждал ни на екрана и от време на време четял в. Абагар. Разбрахме, че се казва Огнян Дончев, с монашески обети в Черепишкшя манастир, именем брат Андрей. Все още жалее по иночеството си. По-късно ни навести направо в офиса Благой Вангелов-Радомир от интернет страницата ни. Между другото молеше за подробности по спомените ни около Иван Михайлов (Виж брой 12, 2007), понеже и неговото семейство произхождало, както войводата, от Щипско Ново село. Като си помисли човек и сравни чертите им, май ще се окажат от една и съща рода. За съжаление страницата ни се появи в интернета само на 20-ти, когато вече някои от феновете ни по света ще да са изпаднали в отчаяние, че може би няма да ни има повече...
На 19-ти се появи главната редакторка Светлана Караджова с хубавата новина, че уменията й в сектора на медиите са били правилно оценени за да я назначат ПиаР на община Бяла Сланина с задължението да поддържа връзките на общината с пресата и медиите и да насочва вниманието на обществото както към предимствата, така и към нуждите на населението на общиното, която включва също католическото село (от градски тип) Бърдарски геран. С опита си покрай вестник и център Абатар, сп. Фалмис и отличните блогове, които лично поддържа, сигурни сме, че ще се справи идеално с новата си работа – без с това да предаде интересите на Абагар!Следващият ден приехме поканата да присъстваме на лекция на проф. Иван Калчев, навремето културен съветник на апостолическия нунцшй Марио Рици, който и спонсорира някои броеве на издавания токава от Калчев вестник (Черния) Ден. Обстоятелството, че тя щеше да се състои в седалището на Федерацията за вселенски мир, известни също като мунисти, не ни озадачи повече от нужното. На ежедневна основа се срещаме с хора на културата, медиите и пресата, вярващи от различни вмероизповедания, малтийци, ротарианци, архонти, дъновисти, масони, тамплиери, (освен с църковни сановници от различен сарт и степен), понякога с хора с явни и публично известни морални и общетвени проблеми - педерасти, педофили, прелюбодейци, полигами, а защо да не се срещнем и с мунисти! Толкова повече, че с някои от тях вече случайно сме се засичали при общи домакини от други деноминации. Нали първият закон от абагарската ни обществена (а и християнска) философия е: „Най-малкото, което можеш да направиш за другия е да го изслушаш”.
понеделник, 17 декември 2007 г.
ТАЙНИГЕ БЕЛЕЖНИЦИ НА РОНКАЛЛИ
SUMMARY: Hunting for references to Bulgaria in the last volume of Pope John XXIII's Agendae (1958-1963), the informal Diary he kept since seminary years. Names of people linked with Bulgaria appear a dozen times, two with some historical relevance: three audiences to members of the royal family of Bulgaria and the audience given to a Bulgarian general in september 1960.
Известно е, че от младини, някъде около началото на миналия век, бъдешият папа Йоан ХХІІІ, прекарал около десет години от живота си в нашата страна (1925-1934), покрай училищните си занимания, а по-късно и покрай официалната си продукция като ватикански дипломат и римски папа, е водил личен дневник, където между другото описва и коментира личности и събития около него, с щрихи от по-резервиран характер, непредназначени за публикуване и затова, по презумпция, по-искрени и непринудени от останалите му писмени и обществени задължения.. От няколко години тези дневници се издават в една поредица на Болонския институт за религиозни проучвания, днес оглавен от абагареца проф. Алберто Меллони, под наслов Edizione Nazionale dei Diari di Angelo Giuseppe Roncalli –Giovanni XXIII. Досега са излезли Дневници от периода му в Истанбул (първа част, 1934.1939), в Париж (два тома, 1945-1953), в Рим, като римски папа (един том, 1958-1963). В началото на новата година се очаква да излезе частта им за българския период от живота на големия папа. Тъй като разделите са поверени на различни специалисти, с различни степени на ангажираност и различен темп на работа, отделните части излизат неправомерно, що се касае за хронологичната им последователност. Първи излязоха парижките му дневници, после първият том на истанбулските, а сега, през 2007, тези от годините на понтификата му, който желаем да представим на следващите няколко страници. Читателите ни сигурно си спомнят, че миналата година бяхме вече представили частта касаяща първоначалния период на Ронкалли в Истанбу между 1935 и 1939 (Виж в. Абагар, брой , 2006).
Годините от папското служене на Андело Джузеппе Ронкалли, по този случай приел името Йоан ХХІІІ, с което ще остане известен в историята, са едни от най-динамичните, не само от неговия живот, а ш жт фживито но църквата изобщо, най-вече поради водещото събитие от историята на църквата от миналия век, Втория ватикански събор, свикан от него през 1962 г., после продължен от неговия приемник папа Павел VІ (1963-1978) до приключването му през 1965 и конкретното му прилагане в живота на църквата. Няма съмнение, че неформалните му коментари са от голямо значение за целите и очакванията му покрай свикването и провеждането на събора. За тях се води дискусия сред историци и богослови, стигнала до високи интелектуални коти през последните няколко години и пж-спецшално след идването на власт на настоящия папа през месец април 2005 г. На тази тема е посветена водещата статия на броя (Виж по-горе). Целта на тази статия от поредицата, дапомчнала с представянето на цариградските му бележки в брой от 2006 г., е по-скоро да локализираме и изтъкнем пасажите, където става въпрос за България, било като нова тема, била като спомен от предищни времена, като десетилетието на престой му в България, приключило около 15 години преди поемането на ватиканската върховна служба.
Веднага ще кажем, че отправките към ъ.събитие и лица свързани с нашата страна са изумително редки на тези летописни страници. Което прави впечатление на фона на публшчнж заявеното и публикевонж в пресата от неговия частен секретар, днес архиепископ, Лорис Каповилла, че по време на този понтификат емето на Българшя прозвучало хиляди пъти из залите и по коридорите на Ватикана! Не са даже споменати накои от големите събития получили се в живота на българската католическа църква, като освобождаването от затвори и лагери на католическите духовници, осъдени през 1952 г. и стогодишнината от сключването на Цариградската уния - въпреки че поводът бе достойно отбелязан в Рим с паметна оудиенция дадена от него през пролетта на 1961 г., когато той изрично цитира на български думите на странстващ български монах ( С мъдростта ва Соломона и кротостта на Давида), превърнали се в негов лозунг през следващите етапи от живота му.
Все пак са отбелязани няколко събития, иначме неизвестни на анализаторште на оня период, които ще ни помогнат да си изясним този или онзи епизод от близката ни история.
От анализа ни изпъкват не повече от половин дузина отправки към страната ни. Още толкова към лица, имали някога отношение към България, което обаче тук не се споменава.
Сред първите е отбелязана една историческа дата, стогодиштитага ог хиротонисването на архиепистоп Йосф Соколски на 14 април 1861 г. в „светая светих” Ватикана –Сикстинската капела, където се произвеждат изборите на папите. Поводът е едно сравнение с хиротонисването на монс. Кусса извършено от самия него според канините на източно-обрядното богослужение и то на гръцки език, нещо оказало се извънредно трудно за папата. По този повод споменава за хиротонисването на българския архиерей сто години по-рано, извърщено от своя предшественик папа Пий ІХ (1846-1878), който обаче ползвал римскй слежибншк на латински език. Възможно е споменът за да е бил възстановен в паметта на папата от честването на стогодишнината на българската уния в Цариград, сключена на 18 декември 1860 г., но осъшествено с известно закъснение около посочената дата, кгато, както споменахме на събраните българи бе дадена аудиенця във Ватикана.
Преди тях обаче се състои срещата на папата с представителя на българското правителство ген. Владимир Стойчев, тогава в Рим във връзка с Олимпийските игри, които се провеждат в този град. От кратката бележка на папата за 13 септември 1960 г. се разбира, че тя е организирана като „случайна” („mi feci incontrare”, т.е. „направих така, че да ме срещне”) : „Беше със съпругата си. Много дискретно засегнахме тъжната ситуация на католиците в България. Кой знае, може би ще се застъпи за свободата на двамата латински епископи”. Казаното издава, че във Ватикана не са съвсем на ясно за положението на църквата в България, освен че тя е преследвана и страда. Двамата епископи, осъдени в края на 1952 г., са вече покойници –Никополски епископ Евгений Босилков е разстрелян в средата на ноември същата година, а Софийско-пловдивски Иван Романов умира в затвора през весец януари 1953. Положението с епископите в България е усложнено от факта, че назначеният от Светия престол Богдан Добранов не може да бъде хиротонисан, а вместо него, с одобрението на властите е хиротонисан Симеон Коков. Никополската епархия междувременно се ръководи последователно от трима епархийски администратори, без епископсни сан, като последният е ....... На чело на източно-обрядната епархия стои епископ Керел Куртев, навремето, преди повече от 35 години посочен от самия Ронкалли за този пост. Факт е обаче, че голяма част от духовенството през 1960 г. е по затвори и лагери. Известно ни е, че ген. Стойчев, доживял промените след 1989 г., е показвал на гости свои снимки с четирма папи!
На 12 октомври 1962 г. е отбелязана аудиенция на епископ Сомеон Коков, единствен сред католическите йерарси оторизиран тогава от властите да участва в работата на Втория ватикански събор. Папата го титулува като „викарен” Софийско-пловдивски епископ, очевидно считайки за истински епархийски архиерей на тази църковна територия, „нелегалния” монс. Богдан Добранов. Обстоятелството обяснява недоволството на Коков, който малко след това прибързано си тръгна от Вечния град.
Най-често се споменават обаче срещи с членоме на българското царско семейство, тогава в изгнание в следствие на референдума от 1946 г.
Става въпрос за поне три аудиенции. Първата е дадена на 15 октомври 1960 г. на младия цар Симеон, като папата отбелязва в Дневника си: „Расте и си е пуснал брада, защо ли? Струва ми се изключително добър, по външност, по думи, т.е. религиозен”
Пише повторно за царя на 24 октомври, когато е приет заедно с царицата-майка Йоанна и сестра си княгиня Мария Луиза: „Царицата била доволна от децата си, Мария Луиза и Симеон, първата омъжена, синът се подготвя за живота. За съжаление религиозното им положение я притеснява и без съмнение не е разумно да й се внушава някакъв жесг, които би попречил на плановете на Божието провидение”.
Княгиня Мария Луиза е приета отделно на 8 февруари 1961 г., специално натоварена от царицата майка да съобщи на папата за предстоящия брак на цар Симеон ІІ с испанската благородница Маргарита де Асебо –която обаче не е спомената поименно. Във връзка с аудиенцията папата си спомня за усложненията, последвали кръщението на самата княгиня през 1933 г.
В Дневниците на папата се срещат също имена на лица и личности с връзки и отправки към нашато страна. Освен Светите братя Кирил и Метддий, които без друго е научил да цени като нацишонални просветители (и в един случай просто титулува св. Кирил като „славянин”), споменава свои роднини, като сестра си Анчилла, живяла известно време покрай него в България, и монс. Принетто, служил в папското представителство в София. Обаче отношението им към нашата страна не се споменава, а може би и не се помни през този късен сезон от живота на големия папа.
Известно е, че от младини, някъде около началото на миналия век, бъдешият папа Йоан ХХІІІ, прекарал около десет години от живота си в нашата страна (1925-1934), покрай училищните си занимания, а по-късно и покрай официалната си продукция като ватикански дипломат и римски папа, е водил личен дневник, където между другото описва и коментира личности и събития около него, с щрихи от по-резервиран характер, непредназначени за публикуване и затова, по презумпция, по-искрени и непринудени от останалите му писмени и обществени задължения.. От няколко години тези дневници се издават в една поредица на Болонския институт за религиозни проучвания, днес оглавен от абагареца проф. Алберто Меллони, под наслов Edizione Nazionale dei Diari di Angelo Giuseppe Roncalli –Giovanni XXIII. Досега са излезли Дневници от периода му в Истанбул (първа част, 1934.1939), в Париж (два тома, 1945-1953), в Рим, като римски папа (един том, 1958-1963). В началото на новата година се очаква да излезе частта им за българския период от живота на големия папа. Тъй като разделите са поверени на различни специалисти, с различни степени на ангажираност и различен темп на работа, отделните части излизат неправомерно, що се касае за хронологичната им последователност. Първи излязоха парижките му дневници, после първият том на истанбулските, а сега, през 2007, тези от годините на понтификата му, който желаем да представим на следващите няколко страници. Читателите ни сигурно си спомнят, че миналата година бяхме вече представили частта касаяща първоначалния период на Ронкалли в Истанбу между 1935 и 1939 (Виж в. Абагар, брой , 2006).
Годините от папското служене на Андело Джузеппе Ронкалли, по този случай приел името Йоан ХХІІІ, с което ще остане известен в историята, са едни от най-динамичните, не само от неговия живот, а ш жт фживито но църквата изобщо, най-вече поради водещото събитие от историята на църквата от миналия век, Втория ватикански събор, свикан от него през 1962 г., после продължен от неговия приемник папа Павел VІ (1963-1978) до приключването му през 1965 и конкретното му прилагане в живота на църквата. Няма съмнение, че неформалните му коментари са от голямо значение за целите и очакванията му покрай свикването и провеждането на събора. За тях се води дискусия сред историци и богослови, стигнала до високи интелектуални коти през последните няколко години и пж-спецшално след идването на власт на настоящия папа през месец април 2005 г. На тази тема е посветена водещата статия на броя (Виж по-горе). Целта на тази статия от поредицата, дапомчнала с представянето на цариградските му бележки в брой от 2006 г., е по-скоро да локализираме и изтъкнем пасажите, където става въпрос за България, било като нова тема, била като спомен от предищни времена, като десетилетието на престой му в България, приключило около 15 години преди поемането на ватиканската върховна служба.
Веднага ще кажем, че отправките към ъ.събитие и лица свързани с нашата страна са изумително редки на тези летописни страници. Което прави впечатление на фона на публшчнж заявеното и публикевонж в пресата от неговия частен секретар, днес архиепископ, Лорис Каповилла, че по време на този понтификат емето на Българшя прозвучало хиляди пъти из залите и по коридорите на Ватикана! Не са даже споменати накои от големите събития получили се в живота на българската католическа църква, като освобождаването от затвори и лагери на католическите духовници, осъдени през 1952 г. и стогодишнината от сключването на Цариградската уния - въпреки че поводът бе достойно отбелязан в Рим с паметна оудиенция дадена от него през пролетта на 1961 г., когато той изрично цитира на български думите на странстващ български монах ( С мъдростта ва Соломона и кротостта на Давида), превърнали се в негов лозунг през следващите етапи от живота му.
Все пак са отбелязани няколко събития, иначме неизвестни на анализаторште на оня период, които ще ни помогнат да си изясним този или онзи епизод от близката ни история.
От анализа ни изпъкват не повече от половин дузина отправки към страната ни. Още толкова към лица, имали някога отношение към България, което обаче тук не се споменава.
Сред първите е отбелязана една историческа дата, стогодиштитага ог хиротонисването на архиепистоп Йосф Соколски на 14 април 1861 г. в „светая светих” Ватикана –Сикстинската капела, където се произвеждат изборите на папите. Поводът е едно сравнение с хиротонисването на монс. Кусса извършено от самия него според канините на източно-обрядното богослужение и то на гръцки език, нещо оказало се извънредно трудно за папата. По този повод споменава за хиротонисването на българския архиерей сто години по-рано, извърщено от своя предшественик папа Пий ІХ (1846-1878), който обаче ползвал римскй слежибншк на латински език. Възможно е споменът за да е бил възстановен в паметта на папата от честването на стогодишнината на българската уния в Цариград, сключена на 18 декември 1860 г., но осъшествено с известно закъснение около посочената дата, кгато, както споменахме на събраните българи бе дадена аудиенця във Ватикана.
Преди тях обаче се състои срещата на папата с представителя на българското правителство ген. Владимир Стойчев, тогава в Рим във връзка с Олимпийските игри, които се провеждат в този град. От кратката бележка на папата за 13 септември 1960 г. се разбира, че тя е организирана като „случайна” („mi feci incontrare”, т.е. „направих така, че да ме срещне”) : „Беше със съпругата си. Много дискретно засегнахме тъжната ситуация на католиците в България. Кой знае, може би ще се застъпи за свободата на двамата латински епископи”. Казаното издава, че във Ватикана не са съвсем на ясно за положението на църквата в България, освен че тя е преследвана и страда. Двамата епископи, осъдени в края на 1952 г., са вече покойници –Никополски епископ Евгений Босилков е разстрелян в средата на ноември същата година, а Софийско-пловдивски Иван Романов умира в затвора през весец януари 1953. Положението с епископите в България е усложнено от факта, че назначеният от Светия престол Богдан Добранов не може да бъде хиротонисан, а вместо него, с одобрението на властите е хиротонисан Симеон Коков. Никополската епархия междувременно се ръководи последователно от трима епархийски администратори, без епископсни сан, като последният е ....... На чело на източно-обрядната епархия стои епископ Керел Куртев, навремето, преди повече от 35 години посочен от самия Ронкалли за този пост. Факт е обаче, че голяма част от духовенството през 1960 г. е по затвори и лагери. Известно ни е, че ген. Стойчев, доживял промените след 1989 г., е показвал на гости свои снимки с четирма папи!
На 12 октомври 1962 г. е отбелязана аудиенция на епископ Сомеон Коков, единствен сред католическите йерарси оторизиран тогава от властите да участва в работата на Втория ватикански събор. Папата го титулува като „викарен” Софийско-пловдивски епископ, очевидно считайки за истински епархийски архиерей на тази църковна територия, „нелегалния” монс. Богдан Добранов. Обстоятелството обяснява недоволството на Коков, който малко след това прибързано си тръгна от Вечния град.
Най-често се споменават обаче срещи с членоме на българското царско семейство, тогава в изгнание в следствие на референдума от 1946 г.
Става въпрос за поне три аудиенции. Първата е дадена на 15 октомври 1960 г. на младия цар Симеон, като папата отбелязва в Дневника си: „Расте и си е пуснал брада, защо ли? Струва ми се изключително добър, по външност, по думи, т.е. религиозен”
Пише повторно за царя на 24 октомври, когато е приет заедно с царицата-майка Йоанна и сестра си княгиня Мария Луиза: „Царицата била доволна от децата си, Мария Луиза и Симеон, първата омъжена, синът се подготвя за живота. За съжаление религиозното им положение я притеснява и без съмнение не е разумно да й се внушава някакъв жесг, които би попречил на плановете на Божието провидение”.
Княгиня Мария Луиза е приета отделно на 8 февруари 1961 г., специално натоварена от царицата майка да съобщи на папата за предстоящия брак на цар Симеон ІІ с испанската благородница Маргарита де Асебо –която обаче не е спомената поименно. Във връзка с аудиенцията папата си спомня за усложненията, последвали кръщението на самата княгиня през 1933 г.
В Дневниците на папата се срещат също имена на лица и личности с връзки и отправки към нашато страна. Освен Светите братя Кирил и Метддий, които без друго е научил да цени като нацишонални просветители (и в един случай просто титулува св. Кирил като „славянин”), споменава свои роднини, като сестра си Анчилла, живяла известно време покрай него в България, и монс. Принетто, служил в папското представителство в София. Обаче отношението им към нашата страна не се споменава, а може би и не се помни през този късен сезон от живота на големия папа.
вторник, 11 декември 2007 г.
АБАГАР 12, 2007 -Предпечат
SUMMARY: While you wait for the December issue of Abagar, here is a preview:
“Spe Salvi”. The New Encyclical of Pope Bemedict XVI (George Eldarov). A synthesis of the second encyclical letter of Pope Benedict and commentaries on some of its points: the substantial overlapping of faith and hope, the change of meaning in the contemporary world and situations, where Christian hope easily blossoms: prayer, action, suffering, the thaught of the Last Judiment.
Reflections on Advent (Svetlana Karadzhova)’ A four-step introduction to the coming Christmas joy, with some reservation about the way most faithful progress towards the great event.
Living Close to a national Hero (George Eldarov). The author mulls over his forty years if good neighborhood with one of the most wanted Bulgarian émigré politicians, Ivan Mihaylov (1896-1990), living anonymously in Rome, although in good company with Franciscan Friars, who knew his identity and the perils for his life in exile.
To Whom Does Belong the Church (Svetlana Karadzhova). A polemical aside towards those, who criticize the clergy, but would not extend a helpful hand in their needs.
Among our rubrics, please notice,
Church News: The Message for the World Day of Peace 2008; the College of Cardinals in numbers; the Letter of Pope Benedict XVI to the ecumenical patriarch of Constantinople for the Feast of St Andriew (November 30); Soon the beatification of former mayor of Florence, Giorgio La Pira.
Book-Reviews: a Collection in honor of His Eminence Dometian, the Orthodox metropolitan bishop of Vidin; a just published book by Ferruccio Pinotti on Italian free-masons in the most recent history of the country and the attempts made to launch a new image of the fraternity.
Our Diary for November relates about a seminar on new cults the celebration of the 100th anniversary of Queen Yoanna of Bulgaria, and a fast-paced one week trip of our Director to three glorius cities of Italy, Florence, Parma and Trento, with events and mettings with interesting people to be remembered.
Архим. Проф. Георги Елдъров представя новата енциклика на папа Бенедикт посветена на въпроса за християнската надежда, която се покрива до горяма степен с понятието за вярата на вярващите. От интерес е призива на папата да се търси връзка с илюзорните надежди на съвременния човек, които всепак показват стремеж към по-солидното бъдеще, което само Божиите обещания могат да осъществят.
Следва есето на Светлана Караджова за правилното очакване на Господа през предколедния период (адвент), често изхабен чрез противоречивите дела и мисли на верните.
Спомени на Георги Елдъров за контактите му с войводата Иван Михайлов в продължение на 40 годинил
Становище на Светлана Караджова по въпроса, чий е храмът: само на свещеника, който го обслужва, или къщо на верните, които (не) го посещават!
В рубриките, за отбелязване са:
Събития: Семинар за новите култове; Сто годишнина на царица Йоанна.
Вести (Посланието на папа Бенедикт ХVІ за Деня на мира 2008; Картина на кардиналската колегия след последните назначения; Блажени Антонио Розмини, първо порицан, а после канонизиран; Италиански кмет към канонизация.
Книги: Юбилеен сборник в чест на Видински митрополит Дометиан; Монография за италианските „свободни зидари” (масони) през последните 30-40 години.
Дневник за месец ноември : Паметно пътуване на нашия основател в Италия с невероятни събития във Фроренция, Парма и Тренто .
“Spe Salvi”. The New Encyclical of Pope Bemedict XVI (George Eldarov). A synthesis of the second encyclical letter of Pope Benedict and commentaries on some of its points: the substantial overlapping of faith and hope, the change of meaning in the contemporary world and situations, where Christian hope easily blossoms: prayer, action, suffering, the thaught of the Last Judiment.
Reflections on Advent (Svetlana Karadzhova)’ A four-step introduction to the coming Christmas joy, with some reservation about the way most faithful progress towards the great event.
Living Close to a national Hero (George Eldarov). The author mulls over his forty years if good neighborhood with one of the most wanted Bulgarian émigré politicians, Ivan Mihaylov (1896-1990), living anonymously in Rome, although in good company with Franciscan Friars, who knew his identity and the perils for his life in exile.
To Whom Does Belong the Church (Svetlana Karadzhova). A polemical aside towards those, who criticize the clergy, but would not extend a helpful hand in their needs.
Among our rubrics, please notice,
Church News: The Message for the World Day of Peace 2008; the College of Cardinals in numbers; the Letter of Pope Benedict XVI to the ecumenical patriarch of Constantinople for the Feast of St Andriew (November 30); Soon the beatification of former mayor of Florence, Giorgio La Pira.
Book-Reviews: a Collection in honor of His Eminence Dometian, the Orthodox metropolitan bishop of Vidin; a just published book by Ferruccio Pinotti on Italian free-masons in the most recent history of the country and the attempts made to launch a new image of the fraternity.
Our Diary for November relates about a seminar on new cults the celebration of the 100th anniversary of Queen Yoanna of Bulgaria, and a fast-paced one week trip of our Director to three glorius cities of Italy, Florence, Parma and Trento, with events and mettings with interesting people to be remembered.
Архим. Проф. Георги Елдъров представя новата енциклика на папа Бенедикт посветена на въпроса за християнската надежда, която се покрива до горяма степен с понятието за вярата на вярващите. От интерес е призива на папата да се търси връзка с илюзорните надежди на съвременния човек, които всепак показват стремеж към по-солидното бъдеще, което само Божиите обещания могат да осъществят.
Следва есето на Светлана Караджова за правилното очакване на Господа през предколедния период (адвент), често изхабен чрез противоречивите дела и мисли на верните.
Спомени на Георги Елдъров за контактите му с войводата Иван Михайлов в продължение на 40 годинил
Становище на Светлана Караджова по въпроса, чий е храмът: само на свещеника, който го обслужва, или къщо на верните, които (не) го посещават!
В рубриките, за отбелязване са:
Събития: Семинар за новите култове; Сто годишнина на царица Йоанна.
Вести (Посланието на папа Бенедикт ХVІ за Деня на мира 2008; Картина на кардиналската колегия след последните назначения; Блажени Антонио Розмини, първо порицан, а после канонизиран; Италиански кмет към канонизация.
Книги: Юбилеен сборник в чест на Видински митрополит Дометиан; Монография за италианските „свободни зидари” (масони) през последните 30-40 години.
Дневник за месец ноември : Паметно пътуване на нашия основател в Италия с невероятни събития във Фроренция, Парма и Тренто .
неделя, 9 декември 2007 г.
КНИГИ С ПОСВЕЩЕНИЕ
- SUMMARY: Presenting two more books, ushered into our library with the compliments of the subject heroes. One is a jubilee collection of articles in honor of Orthodox metropolitan bishop Dometian of Vidin (Bulgaria), the other an enquiry into the ups and downs of Italian free-mason lodges during the last three to four decades, seen through the eyes of former Grand Master Giuliano Di Bernardo.
Послушник на Божията воля. 75 години от рождението и 20 години митрополитско служене на Негово високопреосвещенство ВИДИНСКИ митрополит ДОМЕТИАН. Юбилеен сборник (София 2007), 229 страници, от които 115 с илюстрации.
Колкото сборник, толкова и албум, настоящото юбилейно издание в чест на Видински митрополит Дометиан е същевременно признание за старшинство и рядък исторически документ за извървения му път през един крайно деликатен момент от живота на Българската православна църква - последните години на тоталитаризма и прехода към демокрацията.
Книгата тематично може да бъде разделена на четири части, като една от тях е илюстрационният материал от снимки, картини и документи, с високо графично качество, където, между другото, битието на юбиляра може да бъде визуално проследено от детството до архиерейското му служене. В биографичната част за отбелязване е приносът на проф. Тотю Коев за отделните етапи от живота ва митрополита, от раждането му в семейството на поп Василий Топузлиев в село Хасовица, Смолянско, през монашеско и семинарско обучение и академична специализация в България и в чужбина, на Изток (Москва) и на Запад (Босе край Женева в Швейцария), до епископското му и митрополитско повишение. За отбелязване е служенето му като главен секретар на Светия синод (1974-1979) и краткото му оглавяване на Акронската епархия н САШ (1979--1983). По време на двадесет годишното му архиерейско служене във Видин (от 1987 г.), авторът изтъква ролята му при поправянето на щетите нанесени на епархията през дългия период на тоталитаризма и посрещането на предизвикателствата от новото време.
В следващата част (стр. 45-59) са отпечатани две слова на юбиляра по случай епископското му хиротонисване през 1974 г. и въвеждането му в митрополитско достойнство през 1983 г. По голямата част от приносите се отнасят до историята нВидинската епархия и оглавилите я лреди него митрополити, като първият принос за митрополит, после екзарх, Антим е на самия юбиляр. Особено интересна намираме статията на Провадийски еп. Антоний за манастирите във Видинската епахия (стр. 177-225). Споменава се и Чипровския манастир – с погрешна снимка на стр. 226, която се отнася до друга сграда, свързана с присъствието на католическата църква в оня край през ХVІ-ХVІІ век.
Впрочем битиего на юбиляра нерядко го съпоставя с личности и събития на католическата църква, както е документирано от снимковия материал, където нерядко се явяват кадри от Рим с папа Йоан Павел ІІ и други персонажи. Можем да се похвалим, че на 22 май 1991 г. дядо Дометиаан удостои с посещение наши Дом Абагар на морския бряг край Рим и изпя тропар в параклиса ни, посветен на Светите покровители на Европа –Бенедикт, Кирил и Методий.
FERRUCCIO PINOTTI, Fratelli d’Italia (BUR, Milano 2007) 760 страници.
Нашумялата в края на ноември в Италия книга ни бе предоставена от един от героите й, проф. Джулиано Ди Бернардо. Заглавието й, „Италианци, братя”, съдържа редица закачки, които само след прочитането на книгата стават ясни. Като първо това е началото на италианския национален химн, по текста на Гофредо Мамели, „италианският Христо Ботев”, а е също името, което ползват помежду си „свободните зидари” - масоните, навремето допринесли значително за обединението на Италия. Обаче, въпреки всичко това, масоните рядко се понасят помежду си, като разделението и противопоставянето на масонските ложи в Италия през последните години направи така, че те да отговарят повече на народната поговорка “fratelli-coltelli” , т.е. „братя като ножовете”, отколкото на витаещи братолюбиви чувства сред тях…
Става въпрос за деградирането на масонските ложи на Ботуша през последните десетилетия, като етапите или секторите на процеса тук са проследени в три остовни глави (в текста наречени части): Секретите на италианското масонство, разкрити от бившия им Велик магистър Джулиано Ди Бернардо, от бившия италиански президент Франческо Коссига, от разследването по случая с П 2 на Личио Джелли и от докладите на италианската държавна сигурност (стр. 19-179); География на италианските ложи –Великият ориент, Националната велика ложа (отворена също за жени), Регионалната велика ложа от английски тип ( стр. 183-311); Масонството в банковия свят (стр. 315-504); Връзката с престъпния свят (стр. 505-611); Църквата срещу масонството: противопоставянето, опити за овладяване, прилики и разлики с „Опус Деи” (стр. 617-688). Следват: хронология на събитията от 1945 до днес; списък на Велините магисри; библиография и справочник на споменатите имена.
Героят на това последно изложение на тема масонство в Италия, проф. Джулиано Ди Бирнардо, е достатъчно известен в България поради няколкото си пътувания в страната ни през последните години, с една негова книга за Философията на масонството преведена на български език през 2004 г. Това, което българските читатели не познават достатъчно, а ще разберат ясно от страниците на тази книга, е неговото рязко разделяне с масонството през 2002 г. с цел да създаде една нова публична структура, достатъчно прозрачна и авторитетна за да прокарва успешно непостигнатите чрез традиционното масонство идеали на лична и обществена нравственост, толелантност и идеализъм, която малко пребързано кръсти „Академия на просветлените” – и затова въвлечена в представите на много хора в споровете по едноименната секта измислена от Дан Браун за целите на романа си „Шифърът на Леонардо”. В новата книга недоразумението е напълно и категорично изяснено, както –надяваме се – и ролята на известен брой църковни лица и деятели свързани с църквата, навремето застанали зад него.
НОВА ПАПСКА ЕНЦИКЛИКА: НАДЕЖДАТА
SUMMARY: The new encyclical of Pope Benedict XVI on Christian hope, published on November 30, is briefly synthesized and analyzed in some of its most interesting points, like the overlapping of faith and hope, the change of meaning since the Reformation and the possibility of solving the contradictions between Christian and secular hope, the situations enhancing Christian hope, including prayer, action, suffering and the thought of the Last Judgment.
Да вярваш с надежда, да се надяваш с вяра!
В навечерието на предколедния сезон, когато за западните християни започва новия годишен литургичен цикъл, на 30 ноември папа Бенедикт ХVІ ни изненада с втората енциклика от стъпването си на папския престол преди по-малко от три години, озаглавена, на латински език “Spe salvi”, думи на Апостола до Римляни (8, 24), които по текста на синодалното издание на Библията звучат „Вашето спасение е в надеждата”. Във вероучителната система на католическата църква папските енциклики се нареждат на първо място по авторитет и доктринна изправност след догматичните определения или уточнения, издадени от вселенски събор или от папа, говорещ с пълната власт на папското си служене, известно като “ex cathedra”. Предишната му първа енциклика, със затлавие “Deus caritas est”, за която четете в в брой 2 от 2006 г. на в. Абагар, беше посветена на въпроса за християнската любов. С настоящата тема Светия отец преполовява пътя към изясняването на основната богословска триада християнски добродетели: вяра, надежда и любов, залегнали и в популярното понятие за името на българската столица, кръстена на светата мъченица София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Редно е да очакваме, че тема на следващата му енциклика ще бъде въпросът за вярата.
В свойствения си стил папа Бенедикт развива тезата си изхождайки от библейските текстове, където става въпрос за тази духовна сила, надеждата, и проследявайки конкретното й приложение в историята на църквата и в живота на християните, с многобройни и силни примери в поведението на подвижници и мъченици на християнската вяра.
Документът, от общо 80 страници А4,основно разделен на 49 последователно номерирани параграфи (по които в бъдеще ще бъде цитиран), след увод от един параграф (§ 1) е разделен на две части, от които първата (§§ 2-31) обяснява от различни гледни точки понятието „християнска надежда”, а втората локализира и посочва ситуациите при които се подхранва и расте надеждата у християните (§§ 32-48), като един последен параграф представя Божията майка като пример и идеал за обнадеждените християни (§49).
Заглавия и подзаглавия, които придружават текста, ще бъдат без съмнение от полза за да си направим една предварителна представа за материята третирана тъй компетентно от Светия отец: Вярата е надежда (§§ 2-3); Новозаветното и древноцърковното понятие за надеждата, основаваща се на вярата (§§ 4-9); Какво представлява вечният живот? (§§ 10-12); Егоистична ли е християнската надежда? (§§ 13-15); Еволюцията на християнската вяра-надежда в съвременния свят (§§ 16-23); Истинският облик на християнската надежда (§§ 24-31). Навлизайки в темата за конкретните ситуации, където по-лесно и по-буйно вирее християнската надежда, новата папска енциклика специално изтъква: молитвения живот (§§ 32-34), благотворителността и страданието (§; 35-40), мисълта за Страшния съд (§§ 41-48) и накрая, като заключение, примера на Пресветата дева (49).
Тъй като последният текст на папата е крайно богат и сложен в разгъването си и трудно може да бъде обобщен чрез сухи изречения, ще се опитаме да представим някои от характерните му точки, считани за особено оригинални от повечето коментари, появили се непосредствено след публикуването на енцикликата.
Вярата е надежда
Още в уводния си параграф авторът поставя въпроса за взаимодействието на двете основни християнски добродетели –вярата и надеждата. Като разглежда редица основни библейски пасажи, специално такива от новозаветните книги, като посланията на апостолите, стига до заключението, че вяра и надежда за християните не само са тясно свързани, а че също нерядко свободно си разменят контурите, както например в Първо съборно послание на Петър (3, 15), така че вярата да прилича на надеждата, а надеждата –на вярата.
Благовестието (на древно-гръцки,евангелието), че Христос е възкръснал, не е просто някаква информация, която сме призовани да приемем като вярна, а още повече като събитие свързано със съдбата ни: че по-силата на Христовото възкресение и ние ще постигнем нов живот. Затова християните благовестят, като убеждават, с думи и поведение, че идва спасението. „Можем с право да кажем- пише папата – че християнството не се явяваше само като някаква `блага вест`- едно съобщение с неизвестно дотогава съдържание....Това означава, че Евангелието не е просто някаква комуникация за неща, които сега узнаваме, а съобщение, което произвежда събития и променя живота. Тъмната врата на времето, на бъдещето, широко се разтваря. Оня, който има надежда, живее различно от: получил е нов живот” (§ 2).
В предишен брой на вестника (Виж „Вярата –терзание на безверието”, Абагар 10, 2007) обяснявахме, как от тази жизнена близост на понятията следва възможността да черпим духовна сила от едната или от другата при изкушение във вярата или, съответно, при отчаяние в живота.
Тя не е само блян
По нататък (§ 7-9) Светият отец взема отношение по едно вековно разминаване между християните с католически и православни убеждения и тези приели постулатите на реформацията от ХVІ век. Докато последните редуцират съдържанието на вярата до субективното си убеждение, че обещанията (в същност, спасението) ще бъдат постигнати само в бъдещето, към което се стремим по силата на християнската си надежда ( респективно упование), християните с по-далечни корени поддържат тезата, че във вярващия вече съществува зародиша, зачатъка на обещаните неща, с които са действително свързани още отсега чрез Божията благодат и светите тайнства, най-вече чрез Пресветата евхаристия.
Тя е дейна и в живото, и в обществото
Подобно мнение би трябвало да влия също на вижданията на християните за структурата на обществото и на реда във вселената (§§ 4-6). Доколкото несправедливото разпределение на благата между хората днес не може всеоще да бъде премахнато по силата на християнските ни убеждения, остава вярно, че християнинът не може да гледа на другите –и да действа в последствие - освен като към чеда Божи и братя в Христа, както и що се отнася до вселената, че тя не робува изключително на астрофизическо закономерие, на космически каприз, или на на астрологията, а е послушна на Божието провидение и воля.
Крайната й цел –вечния живот
Крайният стремеж на вярващия, както изповядва (чрез кръстниците), в рамките на обреда (в Западната църква) в предверието на храма, когато предстои да приеме Светото кръщение, е „вечния живот”. Което означава, че тази е целта, която той ще преследва през всички дни от съзнателния си христиански живот. Светият отец си дава сметка, как свъременният човек в същност изпитва противоречиви чувства, що се отнася до живот-без край (§ 10). От една страна, иска да живве, обаче според начина и мярката на сегашния живот, какъвто познава тук на земята и в обстановката на събитията около себе си. Като вижда този живот в условията на надпреварата с другите, с отпадащите си физически и психически сили, всяко удължение –още повече ако е безкрайно- с придружаващите го процеси на състаряване и прогресивна зависимост от другите – не може да му се струва идеално. Така че живот и смърт непристойно се смесват във въображението на съвременния човек, особено невяращия или вторично вярващия. С помоща на Августин Блажени, когото от младините си е изучавал, папата ни връща към тази основна тайна на вечния живот, като осъществяване на една мечта, безсмъртието, присъща на всяко човешко същество, обаче извън и даже противно на конкретните му представи за живота, тъй както го среща около себе си. Става въпрос за постигане на едно щастие, което никой повече няма до ни отнеме, както впрочем сам Спасителят ни уверява в евангелието от Йоана (16, 22): „ Ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (§§ 10-12).
Има надежда, и надежда
В едно обстойно подразделение на текста си папата разчиства представата за надеждата, каквато обчеството си е създало от Ренесанса насам, като стремеж заа овладяване на действителността чрез свободния разум на човека, довело с времето до мащабните покушения и срещу разума, и срещу свободата на човека, именно защото и двата считани за неподчинени на Бога, който ни зове към живот и щастие от друго качество (§§ 16 -23). В отговор Светият отец призовава двете страни, вярващи и децата на „просветлението”, да навлязат в полезен диалог за целите и границите на прогреса, през етапите предложени му от разума и свободата на човека. От християнска гледна точка тези граници касаят нравственността на човека (Десетозаконието вписано в сърцето на всяк човешко същество) и неговата свобода на избор при всички условия, даже с риск да греши. Те не могат да бъдат прекрачени безнаказано в името на прогреса, който би накърнил не само достойнството, а и естеството на човека, създаден свободен по образ и подобие на Бога.
Във втория основен раздел на документа (§§ 32-48) Светият отец разглежда конкретиката на ситуациите, където за християнина по буйно се разраства надеждата в духа му. Това са молитвата, деятелността, страданието, мисълта за Страшния съд.
Молитвата
Молитвата ме насочва към Бога –към оня, който със сигурност ще ме изслуша във моите мъки и въжделения, даже когато всички други са ми обърнали гръб. Светият отец цитира примера на виетнамския калдинал Нгуен ван Туан, описан в автобиографичната му книга „Молитви на надеждата”, където обяснява, как успял да запази духовно равновесие по време на 9-годишната тотална изолация в комунистическия лагер, където е бил задържан след установяването на режима в средата на 70-те години: въпреки мълчанието на всичко друго, той непрестанно говори с Бога и чувства как надеждата за избавление ежедневно расте у душата му. Това, както обяснява папата, напълно отговаря на казаното от Августин Блажени за молитвата като упражнение на надеждата –колко по-далечно изглежда постигането на желаната цел, толкова по-силно наплива молитвеното настроение (§ 33).
Деятелност и страдание
Да действаш, да изпълняваш задачи и да гониш цели е израз на надежда в бъдещето –даже такива, които касаят ежедневието ти, като икономиката и политиката. Те също се превръщат в стапала за духа когато човек осъзнае тяхната посредственост и подчиненост на върховната цел –изпълнението на Божията воля и постигането на вечното спасение.
Това става още по-ясно при положение на страдание и телесна немощ. Когато човек успее да превърне болката и безсилието си в позитивно настроение към битието, това означава, че е изчистил пътя към крайната цел, която вярата, т.е. Бог, му гарантира.
Ден последен, ден Господен
В последните параграфи на този основен документ Светият отец се връща към едно понятие от Символа на вярата, Страшния съд – времето и мястото на Божията присъда за делата на хората, тъй картинно описан в Евангелието според Матея, и мощно предаден от Микеланджело в стенописа си в Сикстинската капела във Ватикана. Най често разглеждана като време за равносметка, тази апокалиптична развръзка в историята на човечеството, по думите на папата, се явява като възтържествуване на Божиите обещания –да награди постоянствалите във вярата, надеждата и лябовта, не само с признанието за тяхната праволинейност, а с вечния живот в неговото царство, тъй дълго мечтано и преследвано.
До страшния съдия, накрая (§ 49), както е традиция за основните документи последните няколко папи, като фон на всичко обрисувано в документа, се явява фигурата на Божията майка, образец и стимул за християните по-пътя към обещаното избавление, с право наричана „майка на добрата надежда”.
Архим. Проф. ГЕОРГИ ЕЛДЪРОВ
Да вярваш с надежда, да се надяваш с вяра!
В навечерието на предколедния сезон, когато за западните християни започва новия годишен литургичен цикъл, на 30 ноември папа Бенедикт ХVІ ни изненада с втората енциклика от стъпването си на папския престол преди по-малко от три години, озаглавена, на латински език “Spe salvi”, думи на Апостола до Римляни (8, 24), които по текста на синодалното издание на Библията звучат „Вашето спасение е в надеждата”. Във вероучителната система на католическата църква папските енциклики се нареждат на първо място по авторитет и доктринна изправност след догматичните определения или уточнения, издадени от вселенски събор или от папа, говорещ с пълната власт на папското си служене, известно като “ex cathedra”. Предишната му първа енциклика, със затлавие “Deus caritas est”, за която четете в в брой 2 от 2006 г. на в. Абагар, беше посветена на въпроса за християнската любов. С настоящата тема Светия отец преполовява пътя към изясняването на основната богословска триада християнски добродетели: вяра, надежда и любов, залегнали и в популярното понятие за името на българската столица, кръстена на светата мъченица София, майката на трите дъщери Вяра, Надежда и Любов. Редно е да очакваме, че тема на следващата му енциклика ще бъде въпросът за вярата.
В свойствения си стил папа Бенедикт развива тезата си изхождайки от библейските текстове, където става въпрос за тази духовна сила, надеждата, и проследявайки конкретното й приложение в историята на църквата и в живота на християните, с многобройни и силни примери в поведението на подвижници и мъченици на християнската вяра.
Документът, от общо 80 страници А4,основно разделен на 49 последователно номерирани параграфи (по които в бъдеще ще бъде цитиран), след увод от един параграф (§ 1) е разделен на две части, от които първата (§§ 2-31) обяснява от различни гледни точки понятието „християнска надежда”, а втората локализира и посочва ситуациите при които се подхранва и расте надеждата у християните (§§ 32-48), като един последен параграф представя Божията майка като пример и идеал за обнадеждените християни (§49).
Заглавия и подзаглавия, които придружават текста, ще бъдат без съмнение от полза за да си направим една предварителна представа за материята третирана тъй компетентно от Светия отец: Вярата е надежда (§§ 2-3); Новозаветното и древноцърковното понятие за надеждата, основаваща се на вярата (§§ 4-9); Какво представлява вечният живот? (§§ 10-12); Егоистична ли е християнската надежда? (§§ 13-15); Еволюцията на християнската вяра-надежда в съвременния свят (§§ 16-23); Истинският облик на християнската надежда (§§ 24-31). Навлизайки в темата за конкретните ситуации, където по-лесно и по-буйно вирее християнската надежда, новата папска енциклика специално изтъква: молитвения живот (§§ 32-34), благотворителността и страданието (§; 35-40), мисълта за Страшния съд (§§ 41-48) и накрая, като заключение, примера на Пресветата дева (49).
Тъй като последният текст на папата е крайно богат и сложен в разгъването си и трудно може да бъде обобщен чрез сухи изречения, ще се опитаме да представим някои от характерните му точки, считани за особено оригинални от повечето коментари, появили се непосредствено след публикуването на енцикликата.
Вярата е надежда
Още в уводния си параграф авторът поставя въпроса за взаимодействието на двете основни християнски добродетели –вярата и надеждата. Като разглежда редица основни библейски пасажи, специално такива от новозаветните книги, като посланията на апостолите, стига до заключението, че вяра и надежда за християните не само са тясно свързани, а че също нерядко свободно си разменят контурите, както например в Първо съборно послание на Петър (3, 15), така че вярата да прилича на надеждата, а надеждата –на вярата.
Благовестието (на древно-гръцки,евангелието), че Христос е възкръснал, не е просто някаква информация, която сме призовани да приемем като вярна, а още повече като събитие свързано със съдбата ни: че по-силата на Христовото възкресение и ние ще постигнем нов живот. Затова християните благовестят, като убеждават, с думи и поведение, че идва спасението. „Можем с право да кажем- пише папата – че християнството не се явяваше само като някаква `блага вест`- едно съобщение с неизвестно дотогава съдържание....Това означава, че Евангелието не е просто някаква комуникация за неща, които сега узнаваме, а съобщение, което произвежда събития и променя живота. Тъмната врата на времето, на бъдещето, широко се разтваря. Оня, който има надежда, живее различно от: получил е нов живот” (§ 2).
В предишен брой на вестника (Виж „Вярата –терзание на безверието”, Абагар 10, 2007) обяснявахме, как от тази жизнена близост на понятията следва възможността да черпим духовна сила от едната или от другата при изкушение във вярата или, съответно, при отчаяние в живота.
Тя не е само блян
По нататък (§ 7-9) Светият отец взема отношение по едно вековно разминаване между християните с католически и православни убеждения и тези приели постулатите на реформацията от ХVІ век. Докато последните редуцират съдържанието на вярата до субективното си убеждение, че обещанията (в същност, спасението) ще бъдат постигнати само в бъдещето, към което се стремим по силата на християнската си надежда ( респективно упование), християните с по-далечни корени поддържат тезата, че във вярващия вече съществува зародиша, зачатъка на обещаните неща, с които са действително свързани още отсега чрез Божията благодат и светите тайнства, най-вече чрез Пресветата евхаристия.
Тя е дейна и в живото, и в обществото
Подобно мнение би трябвало да влия също на вижданията на християните за структурата на обществото и на реда във вселената (§§ 4-6). Доколкото несправедливото разпределение на благата между хората днес не може всеоще да бъде премахнато по силата на християнските ни убеждения, остава вярно, че християнинът не може да гледа на другите –и да действа в последствие - освен като към чеда Божи и братя в Христа, както и що се отнася до вселената, че тя не робува изключително на астрофизическо закономерие, на космически каприз, или на на астрологията, а е послушна на Божието провидение и воля.
Крайната й цел –вечния живот
Крайният стремеж на вярващия, както изповядва (чрез кръстниците), в рамките на обреда (в Западната църква) в предверието на храма, когато предстои да приеме Светото кръщение, е „вечния живот”. Което означава, че тази е целта, която той ще преследва през всички дни от съзнателния си христиански живот. Светият отец си дава сметка, как свъременният човек в същност изпитва противоречиви чувства, що се отнася до живот-без край (§ 10). От една страна, иска да живве, обаче според начина и мярката на сегашния живот, какъвто познава тук на земята и в обстановката на събитията около себе си. Като вижда този живот в условията на надпреварата с другите, с отпадащите си физически и психически сили, всяко удължение –още повече ако е безкрайно- с придружаващите го процеси на състаряване и прогресивна зависимост от другите – не може да му се струва идеално. Така че живот и смърт непристойно се смесват във въображението на съвременния човек, особено невяращия или вторично вярващия. С помоща на Августин Блажени, когото от младините си е изучавал, папата ни връща към тази основна тайна на вечния живот, като осъществяване на една мечта, безсмъртието, присъща на всяко човешко същество, обаче извън и даже противно на конкретните му представи за живота, тъй както го среща около себе си. Става въпрос за постигане на едно щастие, което никой повече няма до ни отнеме, както впрочем сам Спасителят ни уверява в евангелието от Йоана (16, 22): „ Ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (§§ 10-12).
Има надежда, и надежда
В едно обстойно подразделение на текста си папата разчиства представата за надеждата, каквато обчеството си е създало от Ренесанса насам, като стремеж заа овладяване на действителността чрез свободния разум на човека, довело с времето до мащабните покушения и срещу разума, и срещу свободата на човека, именно защото и двата считани за неподчинени на Бога, който ни зове към живот и щастие от друго качество (§§ 16 -23). В отговор Светият отец призовава двете страни, вярващи и децата на „просветлението”, да навлязат в полезен диалог за целите и границите на прогреса, през етапите предложени му от разума и свободата на човека. От християнска гледна точка тези граници касаят нравственността на човека (Десетозаконието вписано в сърцето на всяк човешко същество) и неговата свобода на избор при всички условия, даже с риск да греши. Те не могат да бъдат прекрачени безнаказано в името на прогреса, който би накърнил не само достойнството, а и естеството на човека, създаден свободен по образ и подобие на Бога.
Във втория основен раздел на документа (§§ 32-48) Светият отец разглежда конкретиката на ситуациите, където за християнина по буйно се разраства надеждата в духа му. Това са молитвата, деятелността, страданието, мисълта за Страшния съд.
Молитвата
Молитвата ме насочва към Бога –към оня, който със сигурност ще ме изслуша във моите мъки и въжделения, даже когато всички други са ми обърнали гръб. Светият отец цитира примера на виетнамския калдинал Нгуен ван Туан, описан в автобиографичната му книга „Молитви на надеждата”, където обяснява, как успял да запази духовно равновесие по време на 9-годишната тотална изолация в комунистическия лагер, където е бил задържан след установяването на режима в средата на 70-те години: въпреки мълчанието на всичко друго, той непрестанно говори с Бога и чувства как надеждата за избавление ежедневно расте у душата му. Това, както обяснява папата, напълно отговаря на казаното от Августин Блажени за молитвата като упражнение на надеждата –колко по-далечно изглежда постигането на желаната цел, толкова по-силно наплива молитвеното настроение (§ 33).
Деятелност и страдание
Да действаш, да изпълняваш задачи и да гониш цели е израз на надежда в бъдещето –даже такива, които касаят ежедневието ти, като икономиката и политиката. Те също се превръщат в стапала за духа когато човек осъзнае тяхната посредственост и подчиненост на върховната цел –изпълнението на Божията воля и постигането на вечното спасение.
Това става още по-ясно при положение на страдание и телесна немощ. Когато човек успее да превърне болката и безсилието си в позитивно настроение към битието, това означава, че е изчистил пътя към крайната цел, която вярата, т.е. Бог, му гарантира.
Ден последен, ден Господен
В последните параграфи на този основен документ Светият отец се връща към едно понятие от Символа на вярата, Страшния съд – времето и мястото на Божията присъда за делата на хората, тъй картинно описан в Евангелието според Матея, и мощно предаден от Микеланджело в стенописа си в Сикстинската капела във Ватикана. Най често разглеждана като време за равносметка, тази апокалиптична развръзка в историята на човечеството, по думите на папата, се явява като възтържествуване на Божиите обещания –да награди постоянствалите във вярата, надеждата и лябовта, не само с признанието за тяхната праволинейност, а с вечния живот в неговото царство, тъй дълго мечтано и преследвано.
До страшния съдия, накрая (§ 49), както е традиция за основните документи последните няколко папи, като фон на всичко обрисувано в документа, се явява фигурата на Божията майка, образец и стимул за християните по-пътя към обещаното избавление, с право наричана „майка на добрата надежда”.
Архим. Проф. ГЕОРГИ ЕЛДЪРОВ
Абонамент за:
Публикации (Atom)