ТАЙНИГЕ БЕЛЕЖНИЦИ НА РОНКАЛЛИ

SUMMARY: Hunting for references to Bulgaria in the last volume of Pope John XXIII's Agendae (1958-1963), the informal Diary he kept since seminary years. Names of people linked with Bulgaria appear a dozen times, two with some historical relevance: three audiences to members of the royal family of Bulgaria and the audience given to a Bulgarian general in september 1960.

Известно е, че от младини, някъде около началото на миналия век, бъдешият папа Йоан ХХІІІ, прекарал около десет години от живота си в нашата страна (1925-1934), покрай училищните си занимания, а по-късно и покрай официалната си продукция като ватикански дипломат и римски папа, е водил личен дневник, където между другото описва и коментира личности и събития около него, с щрихи от по-резервиран характер, непредназначени за публикуване и затова, по презумпция, по-искрени и непринудени от останалите му писмени и обществени задължения.. От няколко години тези дневници се издават в една поредица на Болонския институт за религиозни проучвания, днес оглавен от абагареца проф. Алберто Меллони, под наслов Edizione Nazionale dei Diari di Angelo Giuseppe Roncalli –Giovanni XXIII. Досега са излезли Дневници от периода му в Истанбул (първа част, 1934.1939), в Париж (два тома, 1945-1953), в Рим, като римски папа (един том, 1958-1963). В началото на новата година се очаква да излезе частта им за българския период от живота на големия папа. Тъй като разделите са поверени на различни специалисти, с различни степени на ангажираност и различен темп на работа, отделните части излизат неправомерно, що се касае за хронологичната им последователност. Първи излязоха парижките му дневници, после първият том на истанбулските, а сега, през 2007, тези от годините на понтификата му, който желаем да представим на следващите няколко страници. Читателите ни сигурно си спомнят, че миналата година бяхме вече представили частта касаяща първоначалния период на Ронкалли в Истанбу между 1935 и 1939 (Виж в. Абагар, брой , 2006).

Годините от папското служене на Андело Джузеппе Ронкалли, по този случай приел името Йоан ХХІІІ, с което ще остане известен в историята, са едни от най-динамичните, не само от неговия живот, а ш жт фживито но църквата изобщо, най-вече поради водещото събитие от историята на църквата от миналия век, Втория ватикански събор, свикан от него през 1962 г., после продължен от неговия приемник папа Павел VІ (1963-1978) до приключването му през 1965 и конкретното му прилагане в живота на църквата. Няма съмнение, че неформалните му коментари са от голямо значение за целите и очакванията му покрай свикването и провеждането на събора. За тях се води дискусия сред историци и богослови, стигнала до високи интелектуални коти през последните няколко години и пж-спецшално след идването на власт на настоящия папа през месец април 2005 г. На тази тема е посветена водещата статия на броя (Виж по-горе). Целта на тази статия от поредицата, дапомчнала с представянето на цариградските му бележки в брой от 2006 г., е по-скоро да локализираме и изтъкнем пасажите, където става въпрос за България, било като нова тема, била като спомен от предищни времена, като десетилетието на престой му в България, приключило около 15 години преди поемането на ватиканската върховна служба.
Веднага ще кажем, че отправките към ъ.събитие и лица свързани с нашата страна са изумително редки на тези летописни страници. Което прави впечатление на фона на публшчнж заявеното и публикевонж в пресата от неговия частен секретар, днес архиепископ, Лорис Каповилла, че по време на този понтификат емето на Българшя прозвучало хиляди пъти из залите и по коридорите на Ватикана! Не са даже споменати накои от големите събития получили се в живота на българската католическа църква, като освобождаването от затвори и лагери на католическите духовници, осъдени през 1952 г. и стогодишнината от сключването на Цариградската уния - въпреки че поводът бе достойно отбелязан в Рим с паметна оудиенция дадена от него през пролетта на 1961 г., когато той изрично цитира на български думите на странстващ български монах ( С мъдростта ва Соломона и кротостта на Давида), превърнали се в негов лозунг през следващите етапи от живота му.

Все пак са отбелязани няколко събития, иначме неизвестни на анализаторште на оня период, които ще ни помогнат да си изясним този или онзи епизод от близката ни история.

От анализа ни изпъкват не повече от половин дузина отправки към страната ни. Още толкова към лица, имали някога отношение към България, което обаче тук не се споменава.
Сред първите е отбелязана една историческа дата, стогодиштитага ог хиротонисването на архиепистоп Йосф Соколски на 14 април 1861 г. в „светая светих” Ватикана –Сикстинската капела, където се произвеждат изборите на папите. Поводът е едно сравнение с хиротонисването на монс. Кусса извършено от самия него според канините на източно-обрядното богослужение и то на гръцки език, нещо оказало се извънредно трудно за папата. По този повод споменава за хиротонисването на българския архиерей сто години по-рано, извърщено от своя предшественик папа Пий ІХ (1846-1878), който обаче ползвал римскй слежибншк на латински език. Възможно е споменът за да е бил възстановен в паметта на папата от честването на стогодишнината на българската уния в Цариград, сключена на 18 декември 1860 г., но осъшествено с известно закъснение около посочената дата, кгато, както споменахме на събраните българи бе дадена аудиенця във Ватикана.

Преди тях обаче се състои срещата на папата с представителя на българското правителство ген. Владимир Стойчев, тогава в Рим във връзка с Олимпийските игри, които се провеждат в този град. От кратката бележка на папата за 13 септември 1960 г. се разбира, че тя е организирана като „случайна” („mi feci incontrare”, т.е. „направих така, че да ме срещне”) : „Беше със съпругата си. Много дискретно засегнахме тъжната ситуация на католиците в България. Кой знае, може би ще се застъпи за свободата на двамата латински епископи”. Казаното издава, че във Ватикана не са съвсем на ясно за положението на църквата в България, освен че тя е преследвана и страда. Двамата епископи, осъдени в края на 1952 г., са вече покойници –Никополски епископ Евгений Босилков е разстрелян в средата на ноември същата година, а Софийско-пловдивски Иван Романов умира в затвора през весец януари 1953. Положението с епископите в България е усложнено от факта, че назначеният от Светия престол Богдан Добранов не може да бъде хиротонисан, а вместо него, с одобрението на властите е хиротонисан Симеон Коков. Никополската епархия междувременно се ръководи последователно от трима епархийски администратори, без епископсни сан, като последният е ....... На чело на източно-обрядната епархия стои епископ Керел Куртев, навремето, преди повече от 35 години посочен от самия Ронкалли за този пост. Факт е обаче, че голяма част от духовенството през 1960 г. е по затвори и лагери. Известно ни е, че ген. Стойчев, доживял промените след 1989 г., е показвал на гости свои снимки с четирма папи!

На 12 октомври 1962 г. е отбелязана аудиенция на епископ Сомеон Коков, единствен сред католическите йерарси оторизиран тогава от властите да участва в работата на Втория ватикански събор. Папата го титулува като „викарен” Софийско-пловдивски епископ, очевидно считайки за истински епархийски архиерей на тази църковна територия, „нелегалния” монс. Богдан Добранов. Обстоятелството обяснява недоволството на Коков, който малко след това прибързано си тръгна от Вечния град.

Най-често се споменават обаче срещи с членоме на българското царско семейство, тогава в изгнание в следствие на референдума от 1946 г.
Става въпрос за поне три аудиенции. Първата е дадена на 15 октомври 1960 г. на младия цар Симеон, като папата отбелязва в Дневника си: „Расте и си е пуснал брада, защо ли? Струва ми се изключително добър, по външност, по думи, т.е. религиозен”
Пише повторно за царя на 24 октомври, когато е приет заедно с царицата-майка Йоанна и сестра си княгиня Мария Луиза: „Царицата била доволна от децата си, Мария Луиза и Симеон, първата омъжена, синът се подготвя за живота. За съжаление религиозното им положение я притеснява и без съмнение не е разумно да й се внушава някакъв жесг, които би попречил на плановете на Божието провидение”.

Княгиня Мария Луиза е приета отделно на 8 февруари 1961 г., специално натоварена от царицата майка да съобщи на папата за предстоящия брак на цар Симеон ІІ с испанската благородница Маргарита де Асебо –която обаче не е спомената поименно. Във връзка с аудиенцията папата си спомня за усложненията, последвали кръщението на самата княгиня през 1933 г.

В Дневниците на папата се срещат също имена на лица и личности с връзки и отправки към нашато страна. Освен Светите братя Кирил и Метддий, които без друго е научил да цени като нацишонални просветители (и в един случай просто титулува св. Кирил като „славянин”), споменава свои роднини, като сестра си Анчилла, живяла известно време покрай него в България, и монс. Принетто, служил в папското представителство в София. Обаче отношението им към нашата страна не се споменава, а може би и не се помни през този късен сезон от живота на големия папа.