Християнското бъдеще на Европа

Черногледите сред нас, които предвиждат близкия колапс на християнската цивилизация на Стария континент, нека си прочетат някои от заключенията на последната книга на английският учен, историк и културолог, Филип Дженкинс (Philip Jenkins), „Божият континент: Християнство, Ислям и Европейската религиозна криза”, току що публикувана от Университетското издателство в Оксфорд (Oxford University Press). Това е третият том от трилогията на автора за ситуацията на християнската религия в света, като предишните два тома разглеждаха въпроса за неимоверния му, лавинообразен растеж в южното полукълбо на света, озаглавени, съответно, „Бъдещето на християнството” и „Новите лица на християнството”. Новиат том разглежда религиозните проблеми на Европа, белязана от забележителното свиване на християнската религиозна практика сред европейските населения и растящото присъствие на имигранти от ислямските страни. Кошмарът на много песимистично настроени наблюдатели, които авторът оборва, е да не би това да доведе в най-близко време до ситуацията наложила се преди края на първото хилядолетие в Северна Африка, където водещото дотогава християнско население, в течение само на няколко десетилетия, се превърна в малцинство сред море от мюсюлмани.

Отговорът на Дженкинс е, че наистина християнската религиозна практика на континента е далеч от идеална, но и ситуацията не е толкова черна.
Ако наистина демографския срив в повечето европейски страни е сериозен, всепак мюсюлманите представляват най-много до 4-5% от населението само в някои, доколкото водещи, европейски страни, като Франция, Германия, Холандия, като в първата и третата те произхождат главно от бившите им колонии и често са достатъчно европейзирани, съответно, секуларизирани, а в Германия са най-често турци, т.е. граждани на най-западно ориентираната мюсюлманска страна. Като пример за по-уравновесен поглед на нещата авторът посочва казуса на Съединените щати, където напливът на испански-говорещи и азиатски имигранти вече се изразява във социологически „непоносимия” процент от 39%! Ползвайки данни на Щатския Национален Разследователен Съвет (U.S. National Intelligence Council), авторът прогнозира, че до 2025 г. мюсюлманите в Европа, днес общо около 15 милиона, биха могли да се увеличат до 28 милиона, предимно в посочените по-горе Франция, Германия и Холандия, където ще представляват между 10-15 % от населението. Ако обаче в статистиката се включат също източно-европейските страни до границите на Руската федерация, т.е. основно територията на Европейската общност, тогава мюсюлманите могат да достигнат до 40 милиона в обединена Европа…
Не е доказано, обаче, че всички мюсюлмани в Европа са екстремисти и фундаменталисти, с крайно радикални убеждения и настроения. Напротив, все по-голям брой от тях, особено от високите им културни и обществени ешелони, все повече се изравняват с европейските нагласи, даже с материализма и религиозния индиферентизъм на европейците.
Авторът поддържа стратегията на постепенно интергриране на мюсюлманетие в европейското общество, по севеоамериканския модел спрямо техните имигранти –по-близък до европейския начин на мислене, а не либанизирането им (както в Ливан) в отделни гета със собствени икономически, културни и обществено-политически нагласи, който е традиционния арабски и османски модел за междуетнически отношения.

Разглеждайки в специална глава декристиянизирането на съвременна Европа, Дженкинс, който е с англиканско вероизповедания, отбелязва, че явлението е по-мащабно в страните с преобладаваща протестантска традиция, както и в източните страни, останали по-дълго под влиянието на източното православие и на марксизма, а е по-слабо в традиционно католическите страни, като Италия, Испания, Полша, Словакия, Хърватия, Словения. Знаменателен е също фактът, че в Европа не се преселват само, нито предимно мюсюлмани, а още християни от бившите социалистически страни и, все по-често и масово, от по-далечни християнски общности, малабарци от Индия, африканци, фипипинци, като духовници от техния етнос нерядко компенсират недостига на европейския клир в много общности.

Като пример, че не всичко е загубено за каузата на християнството в Европа, авторът набелязва редица факти и явления, които излъчват противи на горните послания. Един е спонтанната реакция на масите, и в частност на младежите, пред посланията на двамата последни папи, Йоан Павел ІІ и Бенедикт ХVІ, с растящ поток от поклонници и туристи в Рим и по местата, където те се появяват. Друг е бумът на светилищета от единия до другия край на Европа, от Лурд, до Междугорие, до Ченстохова, посещавани от хора с реално желание за духовна промяна. Трети е разрастването на религиозни движения за разпространяване и задълбочаване на вярата -новооглашени, харизматици, фоколари, които често компенсират спада на духовни призвания.