Тамплиерите, оневинени още през ХІV век.

SUMMARY: Entering into the debate about the fate of the Middle Ages Knights of the Temple,which lately have intrigued Bulgarian society and media, we offer some firm points reached by Vatican sources and Western historical research.

Времето нерядко се заема с проправянето на вековни лъжи. Една от тях е двойната лъжа, че орденът на тамплиерите, специално заслужил за християнската кауза при сблъсъка на цивилизациите през ХІІ-ХІІІ век, първо, се бил опорочил с ереси и нравствени извращения, и второ, че именно въз основа на това е бил осъден и разтурен от папата в началото на ХІV век.
Ватиканският официоз L`Osservatore Romano с дата 21 август излезе със статия на проф. Барбара Фрале, изследователка към Ватиканската апостолическа библиотека и автор на редица публикации на тема тамплиерите, където обобщава най-новите заключения постигнати от историческата наука по въпроса. Първоначалното ядро на ордена се състояло от група ветерани, предимно от Франция, настанили се в Йерусалим в близост до Божи гроб, предлагащи закрила на християнските поклонници по маршрутите водещи до Светите места. По препоръка на по-късния светец Бернард Клервалски ( Bernard de Clairvaux, 1090-1153), погрижил се междувременно да им напише устава, те са одобрени като монашески орден с военно-защитни цели от папа Хонорий ІІ (1124-1130) на събора в Троа (Troyes) през 1129 г. След което, само в течение на 50 години, те се превръщат в най-мощна организация на самото място в подкрепа на последвалите кръстоносни походи –с войни, техника, стратегия, укрепления, комуникация, финанси. Създаването на Латинската империя в Константинопол през 1204 г., обезмисля очасти съществуването на тамплиерите като фактор във вековната битка, особено след като маршрутите на кръстоносците не са вече по суша, а все по-често по море, обслужвани най-вече от Венеция, оставяйки им все повече ролята на „банкери” на експедициите. Нуждата от по-ефикасно стягане на редиците довежда до предложението на Втория лионски събор от 1274 г. тамплиерите и хоспиталиерите (по-късните Малтийци) да се обединят в една единствена монашеско-военна структура. Първите недоволстват и отлагат изпълнението на съборното решение, лавират между папата и краля на Франция в конфликтите им –даже при връхната им конфронтация през 1303 г., когато папа Бонифаций е физически нападнат в собствената му резиденция от висшия юрисконсулт на краля (министър на правосъдието) Гиойм дьо Ногааре (Guillaume de Nogaret) –същият, който четири години по-късно през 1307 г. ще им сервира обвинителния акт за ерес, содомия, магия и какво ли не още.
При създалата се обстановка, папа Климент V (1304-1314) не само че не използва случая за да си отмъсти заради получените обиди, а изисква казусът да не да бъде оставен на местното френско правораздаване, а по силата на канон 3 от Сардикийския, сиреч Софийски, събор от 343 г., да бъде разгледан в Рим. Документите от римския процес от 1307 г., разсекретени през 2006 , показват, как всички обвинения повдигнати срещу тамплиерите са отхвърени. Папата настоял това заключение да бъде заверено в протокола на събора във Виен (Vienne) през 1312 г.
Под заплаха от страна на френския крал Филип Хубави (1285-1314) да обяви разкол в църквата, същата година папата приема да разтури ордена на тамплиерите, лишавайки ги от статута им на църковна организация. Слабост или прозорливост? Не са редки случаите Рим да жертва някоя от своите институции за да се получи мир в църквата. Най-фрапантен е случаят с ордена на йезуитите разтурен от именника на папа Климент V, францисканеца Климент ХІV през 1773 г. под натиск на Бурбонската династия, тогава врастваща над голяма част от западно-европейските и отвъдокеанските католически страни. Спасили се в лютеранска Прусия и източно-православна Русия, неразрешили папският декрет да влезе в сила на териториите им. Спорно е тампрлиери да са просъшествували по този нестандартен начин в някои страни, още по-малко в България...