На Абагар 200, като на Еверест 8888

SUMMARY: The upcoming issue 200 of our Catholic monthly “Abagar” is announced by the present review of its history from 1991, with the stormy start and the several stages of its evolution. Places, people, authors, topics, style and principles involved are duly mentioned and appreciated.

Августовският брой на в. Абагар носи номер 200 от поредицата, след първият появил се на бял свят на 12 октомври 1991 г., точно 200 месеца по-рано. По приетите канони събитието не е същински юбилей, подобаваш на 25-та, 50-та или 75-та годишнина, съответно сребърен, златен и диамантен юбилей, нито измерението му е с хималайска величина. Съпоставено обаче с положените усилия и постигнатите резултати в конкретната духовна обстановка в България, то представлява наистина връх с внушителни размери, истински паметник на едно духовно подвижничество, което си заслужава да бъде поменато.


Идеята за вестник с това име се породи в Рим в началото на 80-те години, когато създадохме бюлетин Абагар, официоз на ватиканската служба Визитатор делегат за българите католици в чужбина, която имахме честта да оглавяваме от 1966 до 1992. Издаваше се циклостилно в стотина екземпляра с неопределена периодичност, (някои стигаха и в България, например, до адреса на Архим. Павел Стефанов), продължило до лятото на 1991 г., когато бяхме вече на българска земя, като папски дипломатически представител с ранг „шарже д`афер”. Последният брой на циклостилното издание се преплети с първия от печатното издание със същото заглавие, за което става тук въпрос. Спомняме си, че оня последен брой беше по повод появяването на „Католически лист”, с основател и главен редактор атлантика Тони Радков, претендиращ да служи като орган на Никополската епархия, без знанието и без съгласието на епархийския архиерей, епископ Самуил Джундрин. Разбрахме, че някой или някои бяха усетили „знаменията на времето” и искаха да се позиционират полезно в отговор на онази потребност от религиозната тематика в публичното пространство. Както впрочем вече ставаше и на другите фронтове на политиката, културата, църквите, с партии-менте, култура-менте и църкви-менте. Появиха се вестници с гръмки възрожденски и „царски” заглавия: Ботевата „Дума”, Драган Цанковата „България”, Данаил Крапчевата „Зора”. Появи се и заглавието на закрития през 1948 г. католически седмичник Истина като „Истина-Veritas”, с Врачански адрес.
Конкретното решение да се запретнем с акцията Абагар бе взета на 16 септември 1991 г. на среща във временната резиденция на папския нунций в Банкя, с участието на тримата ресорни епископи на католическата църква в България. С оглед на тази среща се бяхме въоръжили предварително с писменото съгласия на апостолическия екзарх Методий Стратиев (той ни беше дал писмено благословията си да обмислим създаването на католически вестник още през 1990 г.), Никополски епископ Самуил Джундрин, архим. Гаврил Беловеждов, по-късния културен съветник на нунция, свещ. Купен Михаилов и с експертни мнения на проф. Нансен Бехар, журналистката Офелия Хаджиколева и топ-коментатора на Радио Свободна Европа, Христо Огнянов. Поради опита ни с бюлетин Абагар (1981-1991), със сп. „Вяра и Просвета”, вероятно най-качественото дотогава издание на българите в чужбина (1967-1975) и предвид четвъртвековното ни управление на българския деск на Радио Ватикан (1966-1991), черпейки също изобилно и от преподавателската дейност във висши римски школи (от 1955 г.), не ни беше трудно да сглобим един първи, пробен брой, като почти всички материали идваха из под нашето перо. Очертаваха се теми, рубрики, стил и нагласи, които се наложиха окончателно през следващите месеци и години Сред главните приноси, едно интервю на нунция във връзка с шумното му отпътуване за Рим на 20-ти; справка за медииното приемничество от в. Истина от 40-те години на в. Абагар; критика, озаглавена „Обратни понятия”, по повод едно църковно издание от предишната година с лъже-авторско заглавие и лъже-католическо съдържание.
Най-позитивно реагира папският нунций, получил го (разфасован на ленти) по факса в Рим. До днес абагарци на мястото си спомнят как развявал броя като флаг из коридорите на Радио Ваникан с викове „вижте, вижте”, като същевременно поръчал на редакцията на българския отдел към ватиканската медия да го снабди с превод на главните материали за да бъдат още по-основани възклицанията му пред висшестоящите ватикански сановници.
При тръгването ни обратно за римската ни база Серафикум на 25 октомври, след петмесечния ни престой на родна земя, оставихме достатъчно готови материали за следващия брой, а други щяхме да изпратим по факса от Рим, сигурни, че екипът застанал на поста в София ще се справи успешно с задачата по закръгляването му в окончателния вид. Ще споменем с благодарност тези съратници-пиониери: апхимандрит Гаврил Беловеждов, отговорен редактор, техническия редактор Христо Ковачев, режисьора Жоро Георгиев, репортерката Ина Филипова, историка Светлозар Вл. Елдъров.
Брой вторш шзлезе нормално с дата 20 ноември, в същия вестникарски формат и с неповторимия отпечатък на първоначалната ни концепция. Съдържанието предлагаше: ново интервю на папския нунций при завръщането му от Рим; репортаж за аудиенцията дадена на 30 октомври от Негово светейшество папа Йоан Павел ІІ на нарочения вече премиер Филип Димитров и на председателя на народното събрание Стефатн Савов; профил на Йоан Павел ІІ като „странстващ апостол”; възпоменание на процеса от 40 години по-рано срещу католическото духовенство в България, завършил с четири смъртни присъди и близо 500 години лишаване от свобода на цвета на българското католическо духовенство през есента на 1952 г.
При още неизяснени обстоятелства и с неясни подбуди между втория и третия брой на вестника настъпила подмяна: вместо Абагар брой 3-ти, по Коледа 1991 г. се появява в. „Истина-Veritas” - заглавието на Врачанското издънка, за която ставаше дума по-горе. Не ни е известно дали между двата екипа са били водени преговори и на каква цена. Качеството му беше определено по-ниско от това на Абагар, с някои приноси направо за бой: тайната на Христовото раждане се илюстрираше с притчата за извънбрачното зачеване на Леонардо да Винчи! Запитан години по-късно за подбудите на подмяната, папският нунций Марио Рици ни отговори, че бил убеден всичко да е ставало с наше съгласие. Кой го е подвел или кого искаше да подведе, до днес не ни е ясно.

Все пак в следващия брой Абагар пожелахме „на добър час” на младшия ни събрат, с уговорката обаче да се докаже наистина католически като не пренебрегва –както правилно се притеснявахме- паметта на мъчениците ни от времето на тоталитаризма, тъй като се съмнявахме, че началото му можеше да стане без пилотиране свише, където темата за страданията на католическата църква беше политически некоректна.А и движенията на персонала в резиденцията на нунция на ул. 11 Август подклаждаше допълнително притесненията на много хора, отразени също в Дневника (ръкопис) на Архим. Беловеждов от онези месеци, докато сам той беше на служба там (аташе по...продоволствията): трима служители на УБО, четирма с картончета (двама цивилни и двама расоносци), един отявлен клиент на Berliner Konferenz, сборище на ляво ориентирани католически пацифисти, нееднократно мъмрени и наказвани от църковните си настоятели. Когато събралата се около тях кохорта стана публично достояние, при едно появяване на нунция при градинката на Кристал на 18 юни 1992 от тълпата прозвучаха ругатни и викове „червен боклук” по негов адрес, както четем в репортажа на в. Дума.

Сигурни, че въпреки всичко, в България все пак имаше място за един глас като нашия, сондирахме по създалата се ситуация мнението на дядо Методий и епископ Самуил Джундрин, установявайки, че единият и другият бяха в пълно неведение за подбудите на станалата подмяна, като двамата същевременно изказваха готовност писмено да подкрепят просъшествуването на в. Абагар като католически вестник с по-високо качество и по-широка аудитория от стриктно енорийската, към която явно се насочваше алтернативният църковен орган.

Новият брой 3-ти на Абагар, „коледният”, излезе с известно закъснение с дата 31 януари. Първа страница започваше със статия на дядо Методий, заастанал твърдо зад каузата на Абагар до края на живота си 15 години по-късно. До неговия принос поместихме кратко изложение на позициите си, което не е загубило сила до днес: католичество като носител на теми от универсален характер, с готовност да се вслушва във въпросите, поставени от другите, да дава и да си дава отговори.
Вестникът продължи с нередовна периодичност до края на годината, когато завърши с брой 12-ти от цялата поредица, стартирала на 12 октомври 1991 г. Летоброенито по години се утвърди само с брой 1-ви 1993 г. или брой 13 от поредицата –от тук и тройната номерация на последвалите броеве, по година, месец и общо броене от началото. Няма начин да му бъде подменено ЕГН-то.
Брой 10-ти бе написан изцяло в САЩ, където между Вашингтон, Бъфало и Лос Анжелис прекарахме целия месец септември, като се погрижихме да изпратим материалите via DHL, написани саморъчно (нямахме достъп до пишеща машина с кирилица), с известния ни „некраснопис”, което сигурно ще е затруднило екипа ни в София.
През тази първа издателска година от 15 месеца (октомври 1991-декември 1992) се оформи по същество облика на вестника, с водеща тема (акцент) за всеки брой, ограничен брой заглавия, сгъстяването на темата на близки страници, непринуден подход, леко закачлив език, както и основните рубрики: „Дневник”, „Вести”, „Книги с посвещение”, „Разговор с мислещи братя”, Errata, In Memoriam. Въпреки желанието ни, не успяхме да мотивираме кръга на нашите (по)читатели да подклаждат с писмата си рубрика „Редове из нашата кореспонденция”, която бързо изчерпи възможностите си.

Главните етапи от летописите на Абагар до днес са белязани от имена и събития, сред които ще трябва да споменем по-важните.
По местонахождение на базата ни, в течение на 17-те години на нашето съществуване, дейността ни се подразделя на три различни адреса.
Между 1991 и 1995 ползвахме помещения заделени ни от тогавашния апостолически екзарх дядо Методий Стратиев в митрополията си на улица Люлин планина (старата Никола Кофарджиев), първоначално (1991-1993) в пристройката вдясно от фасадата на катедралния храм „Успение Богородично” (в скромното помещение между 27 май и 8 юли 1991 г. се помещаваше папското представителство в София, с хол, три стаи и прилежащи части), после (1993-1995) целия партер на реституираната сграда вляво от църквата, специално ремонтиран за нас със средства набрани от отговорния редактор на вестника, архим. Гаврил Беловеждов. Де факто ползвахме само офис и спалня. На този адрес се роди и заякна вестника ни от 12 октомври 1991 до 25 юли 1995, излязъл общо с 42 броя.
През есента на 1994 г., след консултация и насърчението на Христо Отнянов от Радио Свободна Европа и Петър Увалиев от BBC сложихме начало на серията Международни колоквиуми Абагар за представяне и разискване на теми-мостове свързващи България и Европа, с тезата, че България е Европа. Хроника и приноси представляват голяма част от материалите публикувани във в. Абагар. Поредицата достигна до 45-то си издание през април тази година. Срещите ни редовно се откриват от председателя на Всебългарското сдужение „Мати Болгария”, Петър Константинов.
По съвет и с писменото одобрение и благословията на дядо Методий в края на юли 1995 г. базата на вестника с цялата му тяжест се премести на високата Витошка кота, на улица Бялата чешма, в четириетажна собствена сграда от близа 400 квадрата покрита площ, плюс 1300 квадрата парк, където останахме до 30 септември 2008. В течение на тези 13 години издадохме 146 броя, т.е. от 43-ти до 189-ти от поредицата (юли 1995- септември 2007).
Последните 11 броя до настоящия , 190-ти - 200-ен от общата поредица (октомври 2007- август 2008), излизат от новата ни база в центъра на София, където тепърва се организираме в няколко помещения, с обединен пощенски адрес улица Стефан Караджа 24.

От брой 185-ти от началото, или 5 от май 2007, в. Абагар се предлага също в интернет (www,abagar1.com), придружен с обобщение на английски език (Digest), бюлетин на италиански език (Bollettino Informativo), архив на всички броеве от първи до текушия, съдържание на всички броеве с заглавия и автори на всички приноси (включетелно и не подписаните в печатното издание) и блог с предварителна информация за изграждането на броя.

След по-близките ни сътрудници, с перо, ходене, съвети и насърчение, ще споменем, като първо „редакторите”, които ни позволиха да сглобяваме броевете. При прохождането, ни помогнаха Жоро Георгиев и Христа Ковачев, последният останал с нас до 1998. През 1999-2001 грижата по редактирането на вестника бе поета от Мария Иванова-Михаил, когато също станахме клиенти на компютърния маг Драгомир (Драго) Янков, на улица Прага и на печатница ЕМПАС при моста Чавдар. От месец август 2003 ни крепи, предимно морално, редакторски съвет, съставен от академик Росен Милев, доктор на историческите науки Светлозар Вл. Елдъров, магистър на филологията Светлана Караджова, магистър на богословието Фани Серафимова (псевдоним), магистър на изкуството (иконография) Стефка Славчева-Михел, магистър на изкуството (компютърен дезайн) Анета Шишманова-Риналди, магистър на източно-църковното право Максимилиан Балабански, магисгър на църковната музика Симеон Луков, дипл. художник Владимир Пенев. През годините модулът на редакционния съвет леко се промени, след освобождаването, по негово искане, на академик Росен Милев през 2004 и на Симеон Луков, поради кончината му, през същата година.
От януари 2007 Светлана Караджова е главен редактор на вестника, като наше смирение остава основател во веки и директор докато ни останат сили.
Между 1996-2004 за администрацията на центъра и разпространението на вестника сме разчитали на домакините на Дом Абагар, нашия брат Владимир П. Елдъров и съпругата му Малина. През лятото на 2004 те бяха заместени от Светлана Караджова (до септември 2007) и Надежда (Надето) Маркова (до есента на 2006). През 2004-2006 при нас прекарваше лятната си почивка неуморимата Теодора Миновска от Първомайско, която изправи научен каталог на голяма част от библиотечното ни богатство, а от пролетта до есента на 2006 магистър на богословските науки, брат Адриан (Асен) Краевски, O.S.B. внесе ред в архивното ни хранилище.
От 2003 г. ни дава рамо в контактите и в организирането на международните колоквиуми художничката Ангелина Павлова, която от лятото на 2007 ръководи също администрацията на център Абагар и разпространението на вестника както в печатната, така и в електронната му форма.
Специална благодарност дължим също на сиамеца Ми-Ну, останал до нас от римските ни дни, до последните ни дни на Витошката кота между 2004-2007, където и приключи дните си на 13 години, 3 месеца и 5 дни след като го открихме на улицата край Рим на 29 юли 1993-та, Почина на 4 септемнпи в навечерието на последното ни разместване в центъра на София.




Няма да се спираме на предпочитаните теми и характерните рубрики на вестника, тъй като те са пред очите на (по)читателите ни. Ще кажем само, че съдържанието му с времето се избистри след първоначалното залитане да служим като орган на поместната българска католическа общност. Появяването на официоза „Истина-Veritas” в края на 1991 г. ни освободи от тази потребност и даде криле на собствената ни медийна концепция.
Като първо, материалите ни, доколкото успяваме да преценим, са оригинални, авторски: няма преводни статии, няма повторени заглавия, няма рециклирани текстове. По-голямата част от тях се дължат на перото на основателя-директор на изданието Архим. Проф. Георги Елдъров, но също значителни са числено и качествено приносите на Светлана Караджова (есета), Светлъзар Елдъров (история), Христо Огнянов (поезия), Росен Милев (на тема Готи), Асен Чилингиров (история), дядо Методий Стратиев (катехетика), Архим. Гаврил Беловеждов (апологетика).. Други забележителни имена са епископ Самуил Джундрин (духовно завещатие) Петър Константинов, Йордан Радичков, Силвия Николова, Димитър Коруджиев, Васил Станилов, Лилия Методиева, Ален Фльори, Свилен Протнч, Атанас Дошков (релития, история), Стоян Чиликов (богословие), Георги Григоров, Мария Коева, Таня Мандраджиева.
Основната ни линия, към която строго се придържаме е да търсим и да изтъкваме присъствието на европейското, съответно католическото, в България и на българското в европейското, съответно в католическото. Не водим полемика, нито религиозна, нито политическа, и рядко критикуваме другите, в повечето случаи само когато доловим подла и анонимна атака. Тогава ударите ни оставят рани. За съжаление трудно обръщаме другата буза. Това да ни беше кусура.

Ватиканските събития и наставленията идваши от папата редовно се превеждат на разбираем културен език, за да станат достъпни на грамотните българи, и наши, и ваши.
Утвърдените ни вече рубрики са с постоянен характер и стил: „Вести” информира за значимостта на религиозните събития в съвременното общество и в различните сектори, където е насочено неговото внимание (култура, политика, социални проблеми); „Книги с посвещение” предлага приятелска и само положителна оценка (въпрос на възпитание) на дарената ни книга (критики си позволяваме в спорадичната рубрика „Разговор с мислеши братя” или в рубрика Modus Vivemdi). In Memoriam издава личното ни отношение към покойния - и неговото към Абагар; „Дневник” предлага една картина на ежедневието, където се доказва, че то може и да не е банално; Errata Corrige е нашата изповед –единствени в света на медиите - за грешки и грехове, с упованието, че все Някой ще ни ги прости, макар и след тежка санкция, сега и тук. За съжаление, в повечето случаи ние самите трябва да си търсим и откриваме пропуските. Рядко в това ни услужват задкулисните критикари. Негодувашите, особено сред нашите, като че ли предпочитат да ги изнасят пред собствените си фенове.

Абагар е вероятно единственият църковен вестник, който не се разпространява в предверието на църквите –изключенията са редки.. Разпространяваме го по пощата и чрез наши доброволни култутрегери, като в столицата го излагаме също на определени места, вече известни на (по)читателите ни. При нас остава железният резерв от пет екземпляра и броевете необходими за попълване на подвързаните пълни течения на вестника всеки 80 броя. Очаквайте следващия, трети том от подвързаната серия през август 2013 г.
Почитателите ни се различават от всички други клиенти на културно-религиозни издания, с това, че, освен високо грамотни, те са също търпеливи когато чакат хронично бавещите се броеве, да ни търсят под дърво и камък, да ни четат под лупа от корица до корица. Разпитайте случайно срещнат такъв, за да разберете, че не му е убягнала нито сричка от нашето слово. И от посланията ни. Даже говорът им издава диалекта на Абагар.