ДНЕВНИК Ноември 2007

SUMMARY: Diary for November 2007, relating among other things about conditions of life and work in the new quarters in the center of Sofia and events like the seminar on new cults at the Theological Faculty of Sofia and a celebration in honor of former queen Yoanna of Bulgaria (1907-2001) in the Catholic cathedral of St Joseph’s. It closes with a short visit in Italy between November 24-29 and memorable events in Florence, Parma and Trento. Read particularly about the unexpected meeting with a former student, Capuchin Fater Sergius Abram, now a founder of a secular institute of consedrated women, 38 years after he had taken an exam with us on the Greek spiritual masterpiece "Filokalia"

Нагласяване на витошките ни привички, изградени в течение на 12 години на високата кота, на новите условия на живот и дейност в низините, където ни се налага отсега да гоним абагарските цели, беше първата задача, с която трябваше да се справяме през първите дни на месеца – мрачни и потискащи вестители на зимата. Натрупаха се проблеми, разредиха се приятели, разсрочиха се занимания. За кратко се върна слънцето на 8-ми, Архангелов ден, когато предприехме да честваме Небесното войнство наши покровители в тесен кръг абагарци в ресторант Да Види на Ангел Кънчев. До късно се кръстосваха вилици, чаши и словесни шпаги, с паднали и ранени на многото фронтове, като накрая всички се почувствахме победители и тръгнахме по тихите като никога централни улици, изпращайки до адресите им сътрапезниците, готови за онирно пресъздаване на току що приключилите заклинания.

В събота, 10 ноември, споменът за началото на демокрацията, цъфнала на този ден преди 18 години, бързо се сля с проблемите, внушени ни на семинара в Богословския факултет, където бяхме поканени да представляваме Абагар от 10 часа. Точно си бяхме премерили крачките за да стигнем на време и наистина пристигнахме на минутата, въпреки падащия по целия пот мокър сняг, придружен от студен сибирски вятър. Сигурно домакините, с доцент Константин Нушев, ще са имали проблем с разпознаването ни, не толкова заради изминалото време, колкото поради променения ни вид от трудния поход по кишавите улици на центъра и свирепия поглед към обстановката. Физически ни отведоха до първия стол на първата редица в близост с другите почетни гости пастор Христо Кулишев и проф. Радко Поптодоров. „Като че ли само на семинари и колоквиуми ни е отредено да се срещаме” –коментира вторият. Двудневният семинар беше посветен на темата „Правата на човека и новите религиозни движения. Проблеми и перспективи”.

Продължихме дискусията след сесията пътьом и на кафе в хола на хотел Рила с докладчика Христо Беров и с инж. Мило Драганов, с добавки и удължение в много посоки. Спряхме се за минута в Дом на книгата на площад Славейков за да разберем, че феновете ни едва успяват да прикрият притесненията си за необичайното закъснение на поредния брой на в. Абагар. Сигурни сме, че радостта им ще бъде още по-дълбока от обичайната, когато го стиснат в ръцете си след няколко дни. Впрочем, това е вече история, тъй като този текст излиза месец по-късно.
След като в неделя 11-ти поверихме броя в ръцете на Драго от една страна тръгнаха процедурите по оформлението и коректурите, с няколко електронни прехвърления отвъд Балкана и обратно, та до ЕМПАС във вторник 13-ти, а от друга продължаваше без край голямото вътрешно подреждане на сбирките ни.
Във вторник привечер взехме участие във възпоменателния обред по случай 100-годишнината от раждането на царица Йоанна, отслужен в катедралния храм Свети Йосиф срещу Булбанк. Въпреки че бяхме горещо поканени, не успяхме да се присъединим към всеобщата радост на клира и верните на католическата църква по случай връчването на отличие на апостолическия екзарх Христо Пройков от страна на Малтийския орден за изрядни благочестиви дела (Pro Piis Meritis) през годините на прехода, състояло се в Шератон на 15 ноември. Доколкото ни е известно друг носител на подобен медал в София е известният италиански предприемач и издател Марко Монтекки. Все пак поради обществени, религиозни и международни причини единствен пълноправен член на орденското малтийско братство в България остава бившият премиер Симеон Сакскобурггогски. Ще припомним по този повод, че определени заслуги в сектора на социалната помощ през голяма част от годините на прехода имаше също дългогодишният отговорен редактор на в. Абагар, покойният архим. Гаврил Беловеждов, първи председател на българския клон на световната католическа организация „Каритас” (Виж в. Абагар, брой 1, 1991).
Ще се похвалим, че следващият ден, 16 ноември, се сдобихме с най-мощната компютърна система в църковни ръце в БГ, с хард диск с капацитет 350 гигабайта, монтирана и пробвана от електронния маг Кирил в течение на десетина часа гостуване у нас. Кръстихме новия компютър „ Ми-Ну” в памет на починалия ни преди два месеца верен пазач на абагарските твърдини първо в Рим (1993-2004), а после и в Бояна от лятото на 2004 до кончината си на 3 септември тази година: при всяко стартиране на мощностите образът му се явява като първо на екрана и то в пълен ръст, как любопитства сред книги и предмети на писалището ни.
В неделя, 18 ноември, пристъпихме към разнасянето на новия (презакъснял) брой на вестника, започвайки от катедралата „Свети Йосиф”. С удоволствие забелязахме, как неделната служба се разгъваше в приличен литургичен формат, което ни накара да си променим заключенията от предишното ни посещение там на 13-ти (Виж Дневник и Събития). Петдесетината броя предназначени за приятелите ни, които се черкуват там, изчезнаха броени минути след края на богослужението. На онези, които понечиха да си плащат броя, посочихме протегнатата ръка на просяка, който през цялото време на обреда седеше на твърдото, заледено стъпало пред входа. Разбрал маневрата, нещастникът дълго време ни следеше с погледа, без да каже дума, докато изчезнахме на тротоара по булевард Тодор Александров.
Работната ни седмица се разгорещи чак във вторник, 20-ти, когато трябваше да започне разпространението на вестника на по-отдалечените от разпределителните пунктове абонати. Всеоще не сме организирани за експедитивното посрещане на необходимата процедура. А се налагаха също корекции в списъците, където зачеркнахме известен брой получатели, вече нереагиращи на пртките или такива, които лесно ползват интернет и сигурно ще увеличат хитовете там и така ще ни помогнат в състезанието с другите електронни издания.
На 22-ри пристигна от провинцията сътрудничката ни Светлана Караджова за да ни даде рамо при този етап на разпространението, както и да съгласуваме някои от темите, които трябваше да дадат тон на декемврийския брой. В паузата имахме щастието да се засечем в Дом на книгата с министър Валентин Александров и да сверим часовниците по историческите теми, които ни вълнуват.

На 23-ги отчасти повторихме същия маршрут с предишните и нови героил Установихме, че заделените екземпляри на вестника оставаха под броя на адресатите. А и по резпределителните пунктове, след само 48 часа, нямаше повече залежали екземпляри. Наложиха ни се няколко допълнителни курса до централния склад. В сладкарница „Трол” пък търпеливо ни чакаха „гургуляткиге”, дамите от „Санкта Мария”, за да получат те липсващите им екземпляри от предишния брой, а ние – коментарите им по материалите от последните месеци. С останалите броеве се преместихме във Виенската сладкарница (вече сме на ябълков чай) за срещата с писателката Мария Михаил („Тъжните очи на Дора”) и Милен Люцканов от Външно, в качеството му на широко скроен тангрист. Сигурно ще ни повярвате ако ви признаем, че в продължение на близо два часа проведохме един от най-задълбочените миниколоквиуми Абагар през последните месеци.
Полетът на 24-ти беше кощмар. Оказа се, че италианският превозвач паникьосъл пред гъстата мъгла, неясно коя, дали италианската на летище Малпенса (буквално „злобна мисъл) или легналата на софийското в местността Враждебна... Трябваше да се редим на опашка за да разберем след два часа „а сега какво?”. Каквото било да си вэрнем в 13.30 за полет със същия превозвач, обаче с различен маршрут, не през Милано, а през Рим. Наложи ни се да нощуваме във Флоренция, вместо Болоня, както бяхме запланували първоначално. Това пък ни позволи да разгънем достатъчно интензивна програма именно в града на Данте, Микеланджило и Леонардо, вместо предвидената за левичарската столшца на Италия, какъвто се счита от края на Втората светоовна война Болоня. Отседнахме в манастира към базиликата на Светия кръст (Santa Croce), където почиват останките на великаните на италианската и световна култура, с прало наричана „Олимп” на Италия. Да покриеш с бавни стъпки двета-триста метра от вътрешния периметър на храма с гробниците на десетки велики сенки на изкуството, книжовноста и мисълта от Ренесанса до Risorgimento (италианското Възраждане през ХVІІІ-ХІХ век) е като да обърнеш страниците на една мащабна енцшклопедия на световната култура. Което буквално направихме следващия ден, рано сутринта преди неделната служба. Без съмнение получихме вдъхновение за темата, която малко слез това да развихме в омилията, която трябваше да изнесем по желание на манастирското братство в 11.00 часа. Коментирахме трите библейски текста, които се падаха на тази редовна неделя от годишния цикъл, специално посветена на честването на Христос цар, един от сравнително късно въведените в календара Господни празници (средата на 30-те години от миналия век). Стори ни се, че поотделно те предлагат различни понятия по темата, отчасти противоречиви едно на друго, но в крайна сметка правилно насочват нашите мисли към спецификата Христовото царство –онова, което той си извоюва с кръстната си смърт, както бе написано на еврейски, гпъцки и латински на върха на кръста ИНЦИ (помолете някой духовник да ви го разтълкува). В продължение на няколко часа разговаряхме с нашия съученик и състудент Макс Розито, който от близо половин век е главен редактор на едно от водещите културно-религиозни списания в Италия „Citta’ di Vita” (Град на живота). Само уводните статии, които поднася шест пъти през годината (списанието е двумесечно) биха изпълнили един том от общо хиляда страници. Тъй като в края на престоя ни, когато трябваше да гоним влака, не се намери такси в района на църквата (провеждал се през същите часове маратон с участници от цялата страна), същият, който е по-малко трениран от нас, ни придружи с част от багажа до централната флорентинска гара SMNovella, считана за една от най-рационално построените в Европа. За съжаление влакът ни беше тръгнал - а другарят ни капнал о умора до препадане. Останахме на перона да чакаме цели три часа следващия (от по-долна категория, с прикачване в Болоня). Разнообразихме си скуката с интересна обмяна с млада българска двойка на еднодневно посещение във Флоренция и с подобен на нашия проблем –пропуснат влак.
Пристигнахме да новата цел, гарата на град Парма, около 21.00. За щастие лесно се открихме с контакта ни тук, проф. Коррадо Труффелли, който ни настани в хотел Button в центъра на града, а после останахме на вечеря до късно в ресторант Duchessa (Херцогинята) за разпределяне на ролите и уточнение на темите следващия ден.
На 26-ти взехме участие в събранието на местните рицари на Св. Великомъченик Георги, считан за основан от императтор Константин Велики и огкупен от папа Павел ІІІ от византийските му титуляри емигрипали на Запад след падането на Константинопол. В него членуват днес местните благородници и висши градски и регионални фактори. Негов председател е принц Диофебо (име по гръцки тергип, означавало човек със “страх Божи”) Лупо ди Сораня, сроден и с румънските воевоси от ХV век, сред които и Влад Трепеш- Дракула. Доста говорихме пред събраната публика и местните медии –преса, радио, телевизия - за да си заслужим пищен обяд, със висококултурните ни събеседници, претърпели едно от най-пълноводните излеяния на абагарска култура. Останахме още малко преди да се тръгнем за да посетим също орденската им църква S. Maria della Steccata, с богати колекции утвар, одежди, гоблени, платове, каквито не бяхме виждали дотогава през живота. Раздели ни с любезните домакини само наближаващия час на влака за следващата цел от пътуването ни, град Тренто.

Онова, което обаче ни се случи във влака след Болоня е от онези преживелици, които ще можеш да разправяш през целия си останал живот. Заговаряме се с белобрад франисконец-капуцшн, седнал диагонално на задна от нас седалка с придружителка, очевидно член на някакво цивилно-монашеско общество, от неимоверно разрасналите се напоследък на Запад, замествайки до известна степен традиционните монашески редици. Намерихме общ език и за това, че беше следвал в Рим. Изброихме имена, описахме места и ситуации. След около два часа сверяване на часовниците на обща римска тема, оня ни пита: „А случайно да сте се засичали с проф. Георги Елдъров?”. Та то беше ахкане, охкане. Събраха се целия вагон пасажери. Разнежи се даже албанецът Махай, шофьор на камион, мюсюлманин. Сълзи потекоха по бузите на сестра Амалия, както разбрахме че се казвала придружителката му. А той се казвал отец Серджо Абрам, родом от Тренто и там пребиваващ от години. Извадиха шоколадови бомбони, иконки, брошури и започнаха да ги раздават на спътниците за спомен от събитието. Спомняше си къде държал изпит при нас преди 38 години и даже темата, по която сме го разпитвали (Кншга „Добротолюбие”). Междувременно създал ордена цивилни сестри на Божието милосърдие, за което се грижел като духовен баща 72-годишният днес отец.

На гарата в Тренто ни пое новият ни домакин, проф. Джулиоано Ди Бернардо. Заел стая за нас в четиризвездния хотел Вила Мадруццо на един от хулмовете, с които се слави градът. Стая със старинни мебели, три грамадни прозорци, съвременен комфорт.
Останахме три дни в този земен рай, повечето в сверяване на часовниците и коментари по току що излязла книга от 700 страници “Fratelli d’Italia” („Италианци братя”), отправка към италианския национален химн, който започва с тези думи, а също и към масонството, за което се предполага, че е тежало силно на събитията в Италия през последните няколко десетилетия. Професорът дал интервю по темата на автора на книгата, многократно цитирано на различни страници и точно тези дни станало достояние на пресата.
Ходихме до семейното им имение със старинния им замък от ХVІ век, здапознахме се със семейството му, като синът му Якопо ни придружи до редица цели в града и околностите и до Роверето, родното място на блажени Антонио Розмини (Виж тук на друго място), с модернистичните изложбени сгради MART, сред най-изисканите в Европа.
На 29-ти поехме обратния път с полет от Болцано до Милано и от там до София късно след обеда.Послеидният ден на месеца пробвахме да поемем контрола над събитиьята в Софийската ни база и да възстановим връзките със сътрудници и приятели за достойното приключване на годишния цикъл. Бяхме също в Клуба на италианците с още екземпляри от последния брой, както и в Светия синод, където митрополит Дометиаян ни беше оставил екземпляр от юбилейния си сборник, което пък ни даде повод да разговаярме известно време със секретаря на Светия синодр епископ Наум.