ДНЕВНИК АБАГАР ОКТОМВРИ 2007

SUMMARY: Our celebrated Diary contains for the period of September 19- October 31 details about our transition from the mountain slope, where Center Abagar had beem established since 1995, to downtown Sofia and the story of two trips, to Rome in October 2 - 14 and through Europe from October 15 to the 29th.

За пореден път напоследък месечният ни лeтописен лист започва предкалендарно: вместо октомври, с последното десетилетие на септември.
Дъждовитият 19 септември ни доведе гости от Плевен, францисканите Станислав и Ярослав (Ярек), пазители на националното светилище Света Богородица Фатимска към катедралата на града, където своевременно от Русе ще се премести епископското седалище на Никополската католическа епархия. Сигурни сме, че с това няма да пропадне в забвение спомена за историческата връзка на епархията със столицата на Дунавския вилает, когато, до края на ХІХ век, е господствала църковно-канонично над цяло Влашко, а днешната Букурещка архиепископия й е била подведомствена. . Още преди братята да си тръгнат обратно към базата отвъд Балкана, ние поехме пътя към низините на столицата, с една провалена от потопа среща и три отлично приключили задачи. Последната беше компютърното обработване на септемврийския брой на в. Абагар при Драго на ул. Прага..

Това обаче беше нищо в сравнение със следващия ден, 20 септември. Просто надскочихме себе си. Докато главният редактор на в. Абагар движеше поетапно броя през различните отсечки (дискета, снимка в ателието на в. Капитал, печатница ЕМПАС, интернет маг Благой), ние преминавахме през Дом на книгата в безистена на площад Славейков и през кметството на Московска, с два последователни мини колоквиума Абагар. В кметството Петър Константинов даваше пресконференция за предстоящото отбелязване на 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. с освещаване на паметен барелеф пред Двореца (днес НГИ) в събота. Присъстваха на събитието около двадесетина патриоти и представители на медиите, като ние бяхме единствен от радетелите на един църковен поглед към първостепенното национално събитие. Това ни даде възможност за обмени с редица стари (по)читатели на Абагар –освен главния говорител Петър Константинов, също автора на скулптурата Георги Чапкънов, писателя Лазар Корбанколев, диригента Валентин Бобевски, проф. Георги Нешев и новите Петър Младенов от Враждебна и архитекта Станислав Константинов.
Още на пресконференцията се оформи екипа на новото събитие: споменатия Лазар, политологът д-р Хайнц Брам, Михаил и Михаела Сергееви (редовни читатели на в. Абагар), Нивако Сахира от о. Окинава, и наше смирение. Събрани в Австрийското кафене на Московска в продължение на близо два часа бистрихме половин дузина въпроси на религията, етиката, близката история на света, житието на св.Франциск Асизки, гр. Асизи, „духа на Асизи”, съдбата на близки и далечни общи познати и приятели. След като се разделихме, тръгнахме пеш в тандем с Хайнц Брам по Раковска до ресторант Happy, коментирайки впечатленията ни от току що приключилия разговор и навлизайки постепенно към нравствено-политическите теми от деня с най-обективната обмяна около политическата обстановка, която можете да си представите в навечерието на изборите. Сигурни сме, че накрая двамата останахме с убеждението, че до този момент в цял свят нямаше човек по-информиран от нас по днешния хал на България.
Велик ден беше също 24 септември, какъвто рядко сме имали от години. Съвсем рано сутринта ни се наложиха телефонни и е-мейл контакти първо с Рим във връзка с дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке на 2 октомври, после с Парма за редактирането на пресинформация за предстоящо събитие с наше участие. Когато поехме пътя към низините, въпреки хаосът с обществения транспорт, успяхме да нанижем специално за този Дневник редица срещи: с Ланнфранко Фиттучча и Маурицио Ферретти, които възнамеряват да лансират важна българоиталианска културна инициатива в края на октомври; с мъдреца Леон Москона, разширила се по стечение на обстоятелствата с гостуващите ни от Израел Мими и Елдан Менахем; и накрая –най-важната- със сестра Агнесия Станева, на юбилейно пътешествие в родния край по случай важна своя годишнина. Пътувала от родна Житница до София за да придружи за полета й до Кьолн нашата обща приятелка Инге (малката,за разлика от голямата Инге Огнянова), задели време и за нас в района на Орлов мост. Някои сигурно си спомнят, че тя беше на служба в Дом Абагар-Рим в продължение на 20 години (1978-1997), когато посрещна, по списък, близо 1300 гости от 25 националности и 8 вероизповедания, с над 25 000 дневни присъствия. Всичко даром, Бога ради. И този път не идваше с празни ръце –домати от братовата си бахча в Пловдивско и монография за Житница (старо Хамбарлий) от своя племенница (Виж тук Книги с посвещение)
На 27-ми посетихме за последно гробното място на Ми-Ну и се преселихме в низините, където през следващите дни трябваше първо да подреждаме книги и документи с оглед по-нататъшното им ползване, а второ да се аклиматизираме до края на месеца на новите условия.
Което и не успяхме поради належащото ни пътуване до Вечния град и Италия още на 1 октомври.
Полетът с италианските авиолинии беше нормален и безпрепятствен до приземяването, когато някакво предстачно вълнение на служителите ни наложи да чакаме багажите си при конвейера още толкова, колкото целия полет. За щастие там открихме стари познати, пътували с нас без да се забележим, изкуствоведката Нина Лаптева и нейна приятелка и гостенка българка от щата Колорадо в САЩ. Понеже и не се бяхме виждали от няколко години, сравняването на часовниците беше от полза и за двете страни на океана. Неочакваното закъснение пък ни мотивира да докажем на себе си и на околните нашата издръжливост, като предприехме да се придвижим до римската ни квартира в Серафикум не с такси, а с публичния транспорт(ескалатори, влак, метро) и пеш по последните 500 метра. Нищо работа. Освен че спестихме н-евро, пристигнахме още по-свеж и трениран за предизвикателствата, които ни очакваха до края на престоя. Убедете се сами от страниците, които следват.
Първото дело, което трябваше да предприемем, беше подготовката за пледоарията за дисертацията на нашия студент Свен Бьонеке, коята трябваше да защити още следващия ден. През нощта дописахме рецензията си, изтъквайки предимствата на темата и високото качество на разработката й от талантливия ни студент, когото в течение на близо две години трябваше да следим, да направляваме и да насърчаваме извънкласно (главно електронно) според системата tutoring, която понякога се практикува и в църковните школи, когато студентът е особено даровит, а избраната тема не се вмества в редовната университетска програма.
Следващият ден рано сутринта пътувахме с влак до Асизи, родното място на св. Франциск, и то в навечерието на календарния му празник, 4 октомври. Точно на тази дата преди 69 години пристигахме от България седем хлапета –освен наше смирение, Йозо, Давид, Бонавентура (Тунката), Лудвиг (Лунго), Пенчо, Любен, от които двама сме всеоще в добро здраве. Желанието ни беше да благодарим на светеца, че ние сме единия от тях, а другият е пазителят на българската памет при гробницата на светеца, Лудвиг (Владимир) Пенев от нашия екип. Завърнахме се в римската ни база некъсно вечерта.
За деня на самия празник, 4 октомври, няма да се спираме на църковната част, която се повтаря вече толкова години. Ще споменем срещата в книжарница Feltrinelli в галерия Колонна, недалеч от долната камера на италианския парламент, с о.з генерала Балотоломео Ломбардо, с когото от няколко години участваме в един и същ дискусионен клуб в италианската столица. Искаше мнението ни по една статия, която беше писал преди няколко месеца за в. Il Giornale по повод новата руска външна политика (отговаряла на някакво мнения изразено пред него от премиера Примаков, с когото се познавали много добре още от времето на Студената война). Препоръчахме му да си прочете анализ в авторитетното италианско списание за геополитика, Limes което след това тръгнахме да търсим по всеоще отворените на този късен час римски книжарници.
Посветихме следващите няколко дни на посещения при приятели и бивши сътрудници в района на Ватикана, включително и в Радио Ватикан. Доста време прекарахме в книжарниците Leoniana и Russia Ecumenica, където обикновено се снабдяваме с най-добрата църковна литература и най-непокварената вътрешно църковна информация. Затова някои журналисти определят една от тях като „алтернативната зала печат” на Ватикана. Пътьом си дадохме среща с журналиста Григор Григоров, който от години живее в Рим и е изключителен фен на покойния папа Йоан ХХІІІ, бившия Анджело Ронкалли, прекарал десет години в България и между другото посетил село Белозем, когато той бил бебе. По разкази на родителите му, Ронкалли тогава го излекувал от опасно заболяване, както е описано в статията, която ни повери същия ден.
Само на 8-ми си позволихме едно развлечение, когато на бързо, почти бегом, посетихме изложба на Пол Гоген
На 10-ти и 11-ти бяхме в Болоня, гости на францисканите, но с богати срещи в Института за религиозни проучвания, където се съхраняват части от архива ни. Директор на института е от няколко месеца Алберто Меллони, приятел от над 30 години, току що наследил известния проф. Джузеппе Албериго (Виж профил в брой 7, 2007). Породиха се идеи за предстоящо сътрудничество по важни културни инициативи, за които скоро ще се заговори. Между другото, до Коледа ще получим коректурите на Българските дневници на Анджело Ронкалли, които в момента подготвя за печат нашият фен Массимо Фаджоли, куратор на поверените им части от архива ни.
На 13-ти си насрочихме среща с проф. Джулиано Ди Бернардо, станал известен и в България, след като през лятото на 2006 по бТВ бе излъчен репортаж с интервюта от Евгений Евтушенко, Леон Москона и, именно, Джулиано Ди Бернардо. За тази среща професорът пътува специално от Париж и Тренто, където живее. Първо разговаряхме в хотела му на улица Дей Гречи, а после в ресторант Болонезе на площад Дел Пополо, известен с това, че там, грубо казано, се свалят и създават правителства. Седнахме на масата, обикновено резервирана за бившия президент на Италия, Франческо Коссига, и си поръчахме специалитета на заведението букет от варени меса и бутилка червено вино Verdicchio, като за хора от нашата възраст и обществен статус. Тема на разговора пак беше, както в Болоня, каква културна инициатива си заслужава да бъде подкрепена в България. Тъй като Ди Бернардо трябваше да гони бързия влак за Тренто в 14.30 часа, с другия събеседник тръгнахме в посока на Ватикана, където се разделихме, като ние се насочихме към мястото на следващата среща –тази с бизнесмена и църковен активист Валтер Черрато, доскоро секретар на известния архиепископ Емануил Милинго, а сега ангажиран със събиране на помощи за обекти в Замбия. За целта издава сп. Памо, а с латиница „Рамо”, което на местния африкански език означавало „Заедно”, ще рече „да дадем рамо” или „да застанем рамо до рамо” с бедното замбийско население (кладенци, бунгала, инвентар). Питаше дали и в България има нужда от такава акция за туземците ни.
Приземяването в София в неделя 14 октомври практически ни позволи само да си подменим багажа за новия маршрут, който ни се отваряше рано сутринта следващият ден. Очевидно той беше някак скачен с току що приключилия: едно ходене по спомените от последните десетилетия, преди да седнем да си оправяме мемоарните бележки, които много приятели очакват да четат в изправена писмена форма. Затова тръгнахме с кола, с възможността да спираме и волно да удължаваме и прекратяваме престоите. До края на деня прекосихме, колко му е?, цяла Сърбия, и в тъмното успяхме да си намерим квартира за пренощуване в Сегед, вече в същинска Европа. Още един ден (и то щастливото 17-то число от месеца) ни беше необходим да се преборим с територията на бившата австро-унгарска империя, за да преспим в Пасау, където се срещат и сливат Дунав, Ин и Илц, като продължават да се движат разноцветни в общото корито за около един километър, а от там тих-бял Дунав се превръща в мощната водна стихия, какъвто го познават народите от тук до делтата му на Черно море. Били сме тук преди малко повече от 40 години и на времето написахме статия за флорентинското списание Citta’ di Vita, за което четете в Дневника ни за Януари 2006 г., както и профил на главния му редактор в брой 7, 4004.
Понеже летописът ни неудържимо се удължава, се заричаме до края на пътуването да не споменаваме повече в подробности всички места и хора, които ще срещаме, за да не прекрачим обичайните размери на страницата и така да изгорим преждевременно материалите предназначени за обещаната мемоарна книга, съответно книжка или книжле, както ще ни се отдаде…
На 18-ти, след едно наистина паметно задръстване и двучасов престой на място по околовръстната магистрала около Франкфурт/Майн (със съответните логистични и битови неудачности), пак в тъмното пристигнахме в гостоприемния дом на текстилната художничка Цвета Грабе в района на град Зиген, която ни беше приготвила пищна вечеря като за юбилей. Въпреки че някак беше по маршрута ни, не успяхме да опрем до едно от любимите ни места в Германия, град Вюрцбург, немския Рим (т. е. средище на „яката вяра” в Германия), където сме се връщали с големи надежди през годините (първия път през 1957 заместихме за три месеца военния духовник към летището на ІІІ Американска дивизия в покрайнините на града, , монсеньор полковник Джон Раян, а последния през 1993, когато участвахме на ІV Международен семинар посветен на Втория ватикански събор както е отбелязано в репортажа и в Дневника ни в брой 1, 1994 г. на Абагар - единствения полемичен брой на вестника в шестнадесет годишната му история, след като си дадохме сметка колко и какви мерзавци битували тогава около нас.

На 19-ти около обяд бяхме в Холандия, преминавайки границата недалеч от Маастрихт, където от десет години почива нашият верен съратник в продължение на четвърт век, д-р Иван Софранов (1923-1997), главен виновник за успешното канонизиране на блажени еп. Евгений Босилков, за когото вероятно никой няма да си спомни във връзка с тази годишнина, нито събратя, нито съверци, нито сънародници освен ние (Виж профил на по-долна страница). Целта ни беше град Епе, където се задържахме до 22-ри. В галерия Авентурйин (Aventurjin, от латинското ventura - както наричали малките камъчета със следи от медна руда, носени от средновековните поклонници и кръстоносци за добър успех на похода им) нашата сънародничка и член на екипа ни, художничката Ангелина Павлова излагаше свои творби (Виж тук Събития).
Неделя 21-ви ни доведе до оригиналната постоянна изложба на съвременно българско изкуство, предимно скулптура и пластики, създадена от Чапко Ягер в имението му Де Куесте, простиращо се върху стотина декара. Питаме се, как е възможно чужденци да успеят на направят нещо, което родните ни новобогаташи не могат да възприемат, а камо ли да предприемат. Нари един от тях преди време неочаквано си направи изложба в чужбина, и просто там си продаде експонатите Останахме с домакините и техните гости (и двете им хрътки) около три часа, с оглед на експонатите и задълбочени разнопосочни разговори, докато неусетно се стъмняваше и настъпваше новолуние. Излезе, че познават и са в постоянна връзка с представители на църквата, притежатели на пищни вили в Ковачевица. „Пък кога им избеля вратът” –питаше се покойният архим. Беловеждов - та се разтегнаха чак до водещата вилна зона на Балканите?
Понеделник си позволихме едно отклонение до Амстердам, главно пешеходната му зона в центъра на града, просто да пробваме атмосферата, толкова различна от тази на предишните ни посещения. Последното беше по време на вълненията в Тимишоара и гибелта на Николае Чаушеску. Разбрахме го докато пътувахме с влака в протежение на Рейна.
Тъй като трябваше да отстъпим квартирата в Епе на нови гости, във вторник се преместихме в съседното Цволле, голям търговски център с най-големите магазини, които можете да си въобразите. Пренощувахме в частно жилище на пенсиониран холандски бирник, който така закръглява нагоре доста високата си вече европейска пенсия. А рано сутринта, още в тъмното, пак тръгва по частна счетоводителска работа в някаква фирма.
На 24-ти, привидно лесния маршрут през границата в Германия ни отне часове лутане от магистрала до магистрала в обща посока Прага, с едно междинно пренощуване и пристигане в Дрезден на 27-ми. Тъй като поради тогавашното разделение на Европа на червени и сини през времето на нашите най-интензивни движения, не ни беше позволено да посетим тази културна столица на Стария континент решихме да й посветим по-голямата част от деня, с наложителните посещения на Фрауенкирхе, станала символ на разрушителната стихия на Втората световна война, и Художествената галерияу с която малко европейски живописни хранилища могат да се сравняват. Сикстинската мадона е само един от символите на нейното превъзходство. Вечерта обаче и целия ден 28-ми бяхме в Прага с непосилен маршрут от близо 30 километра пеш по отделните обекти, които няма да описваме за да не превърнем настоящия дневник в пътеводител за младото поколение абагарци, тръгнали по стъпките ни. Бихме обаче желали да ги насочим към следващата пауза от пътешествието ни, градчето Кутна Хора, една от икономическите столици на ренесансова Европа, след като през ХІV век тук била създадена ковачница на сребърни монети, дала невероятен стимул за материалния и културен възход на Централна Европа и тласнали рудари към нашия регион, възможно и до Чипровци..
Дните 29-30 се превърнаха в надпревара с времето и пространството, за да бъдем на кормилото на абагарските дела преди края на месеца, когато, както виждате, и летописните страници на Дневника се изравняват с календарната дължина на октомври