SUMMARY: A profile of a media genius, Georges Naidenoff, a French Jesuit of Bulgarian extraction, who for almost half-a-century was the Editor-in-Chief of a formidable missionary magazine, Missi (1944-1991).
На времето не успяхме да отбележим с подходящ некролог кончината на един голям приятел на България, и наш личен в продължение на две десетилетия между 1966-1986, когато ни се отдаде възможност да общуваме и да разговаряме с една невероятна личност както по проблемите на общата ни родина, така и по тези за теорията и практиката на мисионерското присъствие на църквата в глобални рамки, където той беше световно водещ, а ние - младши любител.
В биографичните му профили до днес най-често се отбелязва, че е роден от баща руснак и майка французойка в Одеса през 1910 г.. Пред нас обаче неведнъж е заявявал , че баща му бил бэлгарин и, ако не се лъжим, варненец, по работа в Одеса. Разправял на любопитните и записвал в CV-то си, че произходът му е руски, защото така било по-лесно, отколкото да обяснява на чужденци тънкостите на източноевропейските родословия. А и да си руснак било по-престижно на Запад между двете световни войни: най-малкото било да те свържат с белогвардейците и елита на царска Русия, стоварил се през онези години най-вече във Франция.
През 1919 г. се преселва с майка си във Франция, в околностите на Париж. В началото на 20-те години, когато бил на 12 годишна възраст следва в нисша духовна семинария, а през 1931, когато е вече на 21 годишна , кандидатства в ордена на отците йезуити, в чиито редици остава до края на живота си – един от малкото българи допуснати до този подвиг през последните 100-150- години, а може би и от началото на ордена на Лойола през ХVІ век. По памет ще цитираме другите: Тобия Ненов (1869-1948), Йордан Карамитов (окобо 1890-1965) и мистериозния Йозеф Землер (1933-1994), известен също като Борислав Иванчев (познаваха се с Жорж Найденов).
.
Името му е свързано с едно църковно списание от високо интелектуално и медиино качество, посветено на мисионерското присъствие на църквата в специфичните мисионерски територии от Третия свят, но също и в съвременното общество на Запад и Изток, където християнството все още или отново се нуждае от трайно внедряване. Заглавието му беше Missi, акроним на подзаглавието Magazine d’Informtion et de Spiritualite’et Solidariete’ Intermdtionаle, ще рече Списание за информация, духовност и международна солидарност. Самият латински термин Missi означава „пратеници”, каквито са мисионерите проводени в цял свят за да проповядват Божието слово, каквито са и апостолите натоварени първоначално от Спасителя да „поучават всички наподи и да ги кръшават” (Матей 28, 19).
С времето списанието, появило се през 1944 г. и продължило до 1991, заема челно място сред църковните издания, с широкия поглед към духовното положение в различните страни, които той взема на прицел, точна инфопмация за проблемите и перспeктивине, mонякогd придобита с лично пътуване до далечни обекти, като Виетнам и България (проправил му пътя агент „Свилен”), със силни исторически и културоложки отправки, богат снимков материал и блестящо за времето графично оформление. Всеки брой представлява събитие и оформя мнение както в църквата, така и в обществото, като предлага акцент и съзвездие от подчинени теми с допълнителни данни в различни посоки –история, география, изкуство, куриози, даже вицове.
Изданието е със среден формат А4 за лесно прелистване, даже в публичния транспорт, от около стотина страници (при специални тематични броеве до около 200). Няколко броя бяха посветени на български теми: специален брой за България и състоянието на вярата през 1968, българските икони по случай изложбата им в Petit Palais в Париж и кирилометодиевски брой във връзка с 1100-годишнината от смъртта на св. Методий, където силно се застъпваха заслугите на България за просъществуването и разпространяването на делото им. Няма да премърчим, как редовното четене на това списание и десетината ни разговори с директора му сигурно са отразени също в концепцията на нашия вестник. Като че ли съдбата беше предoределила, Абагар да тръгне през същата 1991, Missi залязваше с последния си брой, след ползотворна просветителска акция от близо половин век.
Последните години от живота си Найденов прекарва в дом за духовници инвалиди в Лион, но достатъчно жизнен да дебатира със събратята си в същото положение по любимите му темил Починал там на 88-годишна възраст през 1998, същата през коята бе канонизиран блажени епископ Евгени Босилков. Сигурно от него ще е донаучил страниците за страданията на църквата недописани в престижното му списание на тема България.
събота, 20 септември 2008 г.
петък, 19 септември 2008 г.
ДНЕВНИК Септември 2008
SUMMARY: Our Diary for September 1-18, 2008, with reflexions on dates and events happening those same days years ago, like the start of the Second World War on September 1, 1939 and the apocalypses of September 11, 2001, as well as a two day trip on September 5-6, to the city of Russe, a city on the Danube, famous for its international character (birthplace of Elias Canetti, a Nobel Prize winner in 1981) and the seat of Catholic and a Bulgarian Orthodox diocese; a firy debate in the University of Sofia about private collections of art products.
Първи септември не остави помен в текущата летописна страница – или просто ни препраща на 1 септември 2009, кoгато ще отбележим, къде бяхме в деня, когато започна Втората световна война, 70 години след събитието: лежахме с температура 39 градуса в „малката” спалня към комплекса Свети Франциск в Асизи. Ръководството тогава се придържаше към единствената рецепта: изцеление чрез глад. Крайно ефикасна, особено за онези малчугани, които прибягваха към боледуване за да си отпочинат от скуката на класната стая. Което, честна дума, не беше нашият случай.
На 2-ри приехме поканата на Ади Филева да присъстваме на откриването на изложба в галерия Васка Емануилова, 30-на нейни скулптори съхранени до сега в град Годич. Останахме колкото беше нужно да разгледаме пластиките на голямата скулпторка, която не познавахме. Тъй като посетителите преминаваха без да се задържат, официално откриване в същност нямаше, което не е лош вариант. Заедно със скулптурите зърнахме също силуетите на познати от боледуващите от тази страст, които редовно срещаме при подобни събития, но няма да ги издаваме.
Все по линия на изкуството на 5-6 септември бяхме в Русе, връщахме се по маршрути, често пратикувави в началото на 90-те години, докато тук бодърстваше непрежалимия наш съмишленик хо абагарска линия, Никополски епископ Самуил Джундпин, един от изповедниците на католическата църква покрая процесите от 1952 г. посещавал ни многократно в римската ни база през същото време. Сетил ли си е някой да го възпомене по случай десетата годишнина от трагичната му смърт на 19 март 1998 г.? Отнесе със себе си тайни, които вече никой няма да разкрие. „А какво от това?” – ще каже някой от знаещите. Много поучително беше запознанството с Татяна Златева и Красимира Петкова, дъщеря и майка, прекарали десетилетия в Атина, решени да надскочат емигрантската си съдба с нова художествена инициатива в Русе. На добър път.
На Малка Богородица, 8 септември, в 18 часа бяхме на откриването на „Градини на паметта: 80 години запазева история на София” в СГХГ, ще рече почти от датата на нашето първо посещение тук (2-3 октомври 1938 г.). Затова фотосите на сгради, площади и гледки ни се сториха познати, сенки от миналото. Получихме подарък каталога на изложбата, за по-внимателно прелистване на саме. От там преминахме направо на заседание със съседите от кооперацията, за щастие добросъседски състав от три домакинствол Просто кеф, почти купон.
На 9-ти присъствахме на битката в ректората на Софийския университет между законодатели и колекционери по повод подготвяния закон за националните духовни ценности, който цели просто да лиши собствениците от собственост и да хариза придобитите от тях предмети, цел на живота им и пот на техни родови предци, на безхаберни държавни чиновници. Особено тежки бяха словата на завеждащия Културния отдел на Светия синод, архимандрит Дионисий, изсипали се като огнен дъжд върху вносителите на проектозакона, които се огънаха като първокласници мъмрени от учителката заради неизрязаните си нокти. Жал ни стана за представинелите на законодателното Не им помогна и тежката артилерия повикана набързо от НС. Очевидно БПЦ, съхранила през вековете най-голямо количество духовни богатства , не приема да бъде въведена в ролята на прост (временен) пазач на предмети, към които алчни некадърници безскрупулно ламтят. Понеже не представлявахме никого, освен абагарските ни периметри, дума не обелихме, а само ръкопляскахме в правилна посока.
На 11-ти, седмата годишнина от апокалипсиса на тази дата 2001, Ангелина Павлова от нашия екип отлетя за семинар на о. Борнхолм (Дания), където щеше за защитава бъдещето на Glass Art в световен мащаб. Вечерта ни се отдаде възможност да коментираме надълго случилото се в ректората с героя от срещата, архимандрит Дионисий.
Следващият ден между 16.00-20.00 часа на различни маси в Клуба на италианците проведохме многоетажни и многоппосочни миниколоквиуми Абагар, първо с италианския предприемач Франческо Сассателли от Тренто, с обход на общо познати места и лица, а после с бившата главна редакторка на в. Абагар Мария Иванова-Михаил (напоследък с псевдоним Мария Хигел) за моменти от нейното сътрудничество през 1997-2001. В някои отсечки на обмяната се намесиха също колегата на Сассателли, украинецът Олексий и предприемачът Микеле Ло Скалцо. Мария подготвя собствен сайт в интернет, който ще бъде направляван от сина й от базата му във Флоренция. От нас поиска справки за логото му, латинската сентенция Veritas Est Amor. Тя е авторка на книгата „Тъжните очи на Дора” (разбирай Габе, при която е служила като секретарка през последните й години).
Използвахме неделния ден на 14-ти, Кръстовден, за да разнесем юбилейния брой 200 на вестника до главните му разпределителни пунктове. Първо натоварихме нашия (по)читател от Оборище 7, който обгрижва също абагарци около катедралата Свети Йосиф (контрапункта на Булбанк), после заредихме Клуба на италианците, книжарницата на ВИТИЗ и безистена на площад Славейков. Тук останахме за кратко при книжарницата на Ваня Андонова, която ни се похвали с новия си сайт www.knigata.com . Посещавайте го редовно. Ще има изненади.
На 15-ти продължи разчистването на бюрото ни и околните му рафтове с временно прилежащтите ни спавочници и източници по изграждането на предишния брой и съответното пренасищтане с такива полезни за сглобяване на предстоящия. Разнообразиха ни процедурата неочаквани и затова още по-приятни гости: о.з. капитан Николай Предов с купчина книги патриотична литература за библиотещата на Абагар и писмено поздравление за Брой 200, което четете тук на друго място; скандинавистката Елизария Рускова за честване на рождения й ден на патерици и богата информация по ресорния й регион и околности; архим. Дионисий с пратка лекарства за общ наш близък и продължение и допълнение на темите от 9-ти и 11-ти.
Дъждовитите 16-ти и 17-ти ни склониха да предприемем нова фаза в разчистването на личния ни архив, поне в по-близкостоящите насипни дюни от писма, покани, писмени и печатни текстове. Всеоще не ни е ясна схемата за подреждането им. А защо пък да не почнем да си подреждаме и спомените, които витаят в главата ни, и кацват на земята по случай я кръгли, я остри дати. Ето например на 3 октомври пада 70 годишнината от втория етап на битието ни, стъпване в свещения град Асизи, където щеше да се (до)оформи съществено погледа ни към живота и вечността? Четете тук втората глава (чернова) от спомените ни, за които все по-често ни намекват старши и младши приятели.
На 18-ти прекъсна рутината ни, предложението за среща с писателката Веселина Тонева-Тонова, авторка на книгата „Град под дъгата: Карнобат”, представена на 44-ти международен колоквиум Абагар на 27 март миналата година. На удобен за двамата час се появихме почти едновременно във Виенската сладкарница при старото турско посолство. На дневен ред беше монографията, която изготвя за художника Васил Захариев, когото няколкократно срещала през студентските си години във Велико Търново, като удължение на посмъртната книга на Владимир Свиинтира, „От Маркс до Христа” за пътя на вярващите интелектуалци в ситуацията на войнстващия атеизъм у нас.
Първи септември не остави помен в текущата летописна страница – или просто ни препраща на 1 септември 2009, кoгато ще отбележим, къде бяхме в деня, когато започна Втората световна война, 70 години след събитието: лежахме с температура 39 градуса в „малката” спалня към комплекса Свети Франциск в Асизи. Ръководството тогава се придържаше към единствената рецепта: изцеление чрез глад. Крайно ефикасна, особено за онези малчугани, които прибягваха към боледуване за да си отпочинат от скуката на класната стая. Което, честна дума, не беше нашият случай.
На 2-ри приехме поканата на Ади Филева да присъстваме на откриването на изложба в галерия Васка Емануилова, 30-на нейни скулптори съхранени до сега в град Годич. Останахме колкото беше нужно да разгледаме пластиките на голямата скулпторка, която не познавахме. Тъй като посетителите преминаваха без да се задържат, официално откриване в същност нямаше, което не е лош вариант. Заедно със скулптурите зърнахме също силуетите на познати от боледуващите от тази страст, които редовно срещаме при подобни събития, но няма да ги издаваме.
Все по линия на изкуството на 5-6 септември бяхме в Русе, връщахме се по маршрути, често пратикувави в началото на 90-те години, докато тук бодърстваше непрежалимия наш съмишленик хо абагарска линия, Никополски епископ Самуил Джундпин, един от изповедниците на католическата църква покрая процесите от 1952 г. посещавал ни многократно в римската ни база през същото време. Сетил ли си е някой да го възпомене по случай десетата годишнина от трагичната му смърт на 19 март 1998 г.? Отнесе със себе си тайни, които вече никой няма да разкрие. „А какво от това?” – ще каже някой от знаещите. Много поучително беше запознанството с Татяна Златева и Красимира Петкова, дъщеря и майка, прекарали десетилетия в Атина, решени да надскочат емигрантската си съдба с нова художествена инициатива в Русе. На добър път.
На Малка Богородица, 8 септември, в 18 часа бяхме на откриването на „Градини на паметта: 80 години запазева история на София” в СГХГ, ще рече почти от датата на нашето първо посещение тук (2-3 октомври 1938 г.). Затова фотосите на сгради, площади и гледки ни се сториха познати, сенки от миналото. Получихме подарък каталога на изложбата, за по-внимателно прелистване на саме. От там преминахме направо на заседание със съседите от кооперацията, за щастие добросъседски състав от три домакинствол Просто кеф, почти купон.
На 9-ти присъствахме на битката в ректората на Софийския университет между законодатели и колекционери по повод подготвяния закон за националните духовни ценности, който цели просто да лиши собствениците от собственост и да хариза придобитите от тях предмети, цел на живота им и пот на техни родови предци, на безхаберни държавни чиновници. Особено тежки бяха словата на завеждащия Културния отдел на Светия синод, архимандрит Дионисий, изсипали се като огнен дъжд върху вносителите на проектозакона, които се огънаха като първокласници мъмрени от учителката заради неизрязаните си нокти. Жал ни стана за представинелите на законодателното Не им помогна и тежката артилерия повикана набързо от НС. Очевидно БПЦ, съхранила през вековете най-голямо количество духовни богатства , не приема да бъде въведена в ролята на прост (временен) пазач на предмети, към които алчни некадърници безскрупулно ламтят. Понеже не представлявахме никого, освен абагарските ни периметри, дума не обелихме, а само ръкопляскахме в правилна посока.
На 11-ти, седмата годишнина от апокалипсиса на тази дата 2001, Ангелина Павлова от нашия екип отлетя за семинар на о. Борнхолм (Дания), където щеше за защитава бъдещето на Glass Art в световен мащаб. Вечерта ни се отдаде възможност да коментираме надълго случилото се в ректората с героя от срещата, архимандрит Дионисий.
Следващият ден между 16.00-20.00 часа на различни маси в Клуба на италианците проведохме многоетажни и многоппосочни миниколоквиуми Абагар, първо с италианския предприемач Франческо Сассателли от Тренто, с обход на общо познати места и лица, а после с бившата главна редакторка на в. Абагар Мария Иванова-Михаил (напоследък с псевдоним Мария Хигел) за моменти от нейното сътрудничество през 1997-2001. В някои отсечки на обмяната се намесиха също колегата на Сассателли, украинецът Олексий и предприемачът Микеле Ло Скалцо. Мария подготвя собствен сайт в интернет, който ще бъде направляван от сина й от базата му във Флоренция. От нас поиска справки за логото му, латинската сентенция Veritas Est Amor. Тя е авторка на книгата „Тъжните очи на Дора” (разбирай Габе, при която е служила като секретарка през последните й години).
Използвахме неделния ден на 14-ти, Кръстовден, за да разнесем юбилейния брой 200 на вестника до главните му разпределителни пунктове. Първо натоварихме нашия (по)читател от Оборище 7, който обгрижва също абагарци около катедралата Свети Йосиф (контрапункта на Булбанк), после заредихме Клуба на италианците, книжарницата на ВИТИЗ и безистена на площад Славейков. Тук останахме за кратко при книжарницата на Ваня Андонова, която ни се похвали с новия си сайт www.knigata.com . Посещавайте го редовно. Ще има изненади.
На 15-ти продължи разчистването на бюрото ни и околните му рафтове с временно прилежащтите ни спавочници и източници по изграждането на предишния брой и съответното пренасищтане с такива полезни за сглобяване на предстоящия. Разнообразиха ни процедурата неочаквани и затова още по-приятни гости: о.з. капитан Николай Предов с купчина книги патриотична литература за библиотещата на Абагар и писмено поздравление за Брой 200, което четете тук на друго място; скандинавистката Елизария Рускова за честване на рождения й ден на патерици и богата информация по ресорния й регион и околности; архим. Дионисий с пратка лекарства за общ наш близък и продължение и допълнение на темите от 9-ти и 11-ти.
Дъждовитите 16-ти и 17-ти ни склониха да предприемем нова фаза в разчистването на личния ни архив, поне в по-близкостоящите насипни дюни от писма, покани, писмени и печатни текстове. Всеоще не ни е ясна схемата за подреждането им. А защо пък да не почнем да си подреждаме и спомените, които витаят в главата ни, и кацват на земята по случай я кръгли, я остри дати. Ето например на 3 октомври пада 70 годишнината от втория етап на битието ни, стъпване в свещения град Асизи, където щеше да се (до)оформи съществено погледа ни към живота и вечността? Четете тук втората глава (чернова) от спомените ни, за които все по-често ни намекват старши и младши приятели.
На 18-ти прекъсна рутината ни, предложението за среща с писателката Веселина Тонева-Тонова, авторка на книгата „Град под дъгата: Карнобат”, представена на 44-ти международен колоквиум Абагар на 27 март миналата година. На удобен за двамата час се появихме почти едновременно във Виенската сладкарница при старото турско посолство. На дневен ред беше монографията, която изготвя за художника Васил Захариев, когото няколкократно срещала през студентските си години във Велико Търново, като удължение на посмъртната книга на Владимир Свиинтира, „От Маркс до Христа” за пътя на вярващите интелектуалци в ситуацията на войнстващия атеизъм у нас.
понеделник, 1 септември 2008 г.
Тамплиерите, оневинени още през ХІV век.
SUMMARY: Entering into the debate about the fate of the Middle Ages Knights of the Temple,which lately have intrigued Bulgarian society and media, we offer some firm points reached by Vatican sources and Western historical research.
Времето нерядко се заема с проправянето на вековни лъжи. Една от тях е двойната лъжа, че орденът на тамплиерите, специално заслужил за християнската кауза при сблъсъка на цивилизациите през ХІІ-ХІІІ век, първо, се бил опорочил с ереси и нравствени извращения, и второ, че именно въз основа на това е бил осъден и разтурен от папата в началото на ХІV век.
Ватиканският официоз L`Osservatore Romano с дата 21 август излезе със статия на проф. Барбара Фрале, изследователка към Ватиканската апостолическа библиотека и автор на редица публикации на тема тамплиерите, където обобщава най-новите заключения постигнати от историческата наука по въпроса. Първоначалното ядро на ордена се състояло от група ветерани, предимно от Франция, настанили се в Йерусалим в близост до Божи гроб, предлагащи закрила на християнските поклонници по маршрутите водещи до Светите места. По препоръка на по-късния светец Бернард Клервалски ( Bernard de Clairvaux, 1090-1153), погрижил се междувременно да им напише устава, те са одобрени като монашески орден с военно-защитни цели от папа Хонорий ІІ (1124-1130) на събора в Троа (Troyes) през 1129 г. След което, само в течение на 50 години, те се превръщат в най-мощна организация на самото място в подкрепа на последвалите кръстоносни походи –с войни, техника, стратегия, укрепления, комуникация, финанси. Създаването на Латинската империя в Константинопол през 1204 г., обезмисля очасти съществуването на тамплиерите като фактор във вековната битка, особено след като маршрутите на кръстоносците не са вече по суша, а все по-често по море, обслужвани най-вече от Венеция, оставяйки им все повече ролята на „банкери” на експедициите. Нуждата от по-ефикасно стягане на редиците довежда до предложението на Втория лионски събор от 1274 г. тамплиерите и хоспиталиерите (по-късните Малтийци) да се обединят в една единствена монашеско-военна структура. Първите недоволстват и отлагат изпълнението на съборното решение, лавират между папата и краля на Франция в конфликтите им –даже при връхната им конфронтация през 1303 г., когато папа Бонифаций е физически нападнат в собствената му резиденция от висшия юрисконсулт на краля (министър на правосъдието) Гиойм дьо Ногааре (Guillaume de Nogaret) –същият, който четири години по-късно през 1307 г. ще им сервира обвинителния акт за ерес, содомия, магия и какво ли не още.
При създалата се обстановка, папа Климент V (1304-1314) не само че не използва случая за да си отмъсти заради получените обиди, а изисква казусът да не да бъде оставен на местното френско правораздаване, а по силата на канон 3 от Сардикийския, сиреч Софийски, събор от 343 г., да бъде разгледан в Рим. Документите от римския процес от 1307 г., разсекретени през 2006 , показват, как всички обвинения повдигнати срещу тамплиерите са отхвърени. Папата настоял това заключение да бъде заверено в протокола на събора във Виен (Vienne) през 1312 г.
Под заплаха от страна на френския крал Филип Хубави (1285-1314) да обяви разкол в църквата, същата година папата приема да разтури ордена на тамплиерите, лишавайки ги от статута им на църковна организация. Слабост или прозорливост? Не са редки случаите Рим да жертва някоя от своите институции за да се получи мир в църквата. Най-фрапантен е случаят с ордена на йезуитите разтурен от именника на папа Климент V, францисканеца Климент ХІV през 1773 г. под натиск на Бурбонската династия, тогава врастваща над голяма част от западно-европейските и отвъдокеанските католически страни. Спасили се в лютеранска Прусия и източно-православна Русия, неразрешили папският декрет да влезе в сила на териториите им. Спорно е тампрлиери да са просъшествували по този нестандартен начин в някои страни, още по-малко в България...
Времето нерядко се заема с проправянето на вековни лъжи. Една от тях е двойната лъжа, че орденът на тамплиерите, специално заслужил за християнската кауза при сблъсъка на цивилизациите през ХІІ-ХІІІ век, първо, се бил опорочил с ереси и нравствени извращения, и второ, че именно въз основа на това е бил осъден и разтурен от папата в началото на ХІV век.
Ватиканският официоз L`Osservatore Romano с дата 21 август излезе със статия на проф. Барбара Фрале, изследователка към Ватиканската апостолическа библиотека и автор на редица публикации на тема тамплиерите, където обобщава най-новите заключения постигнати от историческата наука по въпроса. Първоначалното ядро на ордена се състояло от група ветерани, предимно от Франция, настанили се в Йерусалим в близост до Божи гроб, предлагащи закрила на християнските поклонници по маршрутите водещи до Светите места. По препоръка на по-късния светец Бернард Клервалски ( Bernard de Clairvaux, 1090-1153), погрижил се междувременно да им напише устава, те са одобрени като монашески орден с военно-защитни цели от папа Хонорий ІІ (1124-1130) на събора в Троа (Troyes) през 1129 г. След което, само в течение на 50 години, те се превръщат в най-мощна организация на самото място в подкрепа на последвалите кръстоносни походи –с войни, техника, стратегия, укрепления, комуникация, финанси. Създаването на Латинската империя в Константинопол през 1204 г., обезмисля очасти съществуването на тамплиерите като фактор във вековната битка, особено след като маршрутите на кръстоносците не са вече по суша, а все по-често по море, обслужвани най-вече от Венеция, оставяйки им все повече ролята на „банкери” на експедициите. Нуждата от по-ефикасно стягане на редиците довежда до предложението на Втория лионски събор от 1274 г. тамплиерите и хоспиталиерите (по-късните Малтийци) да се обединят в една единствена монашеско-военна структура. Първите недоволстват и отлагат изпълнението на съборното решение, лавират между папата и краля на Франция в конфликтите им –даже при връхната им конфронтация през 1303 г., когато папа Бонифаций е физически нападнат в собствената му резиденция от висшия юрисконсулт на краля (министър на правосъдието) Гиойм дьо Ногааре (Guillaume de Nogaret) –същият, който четири години по-късно през 1307 г. ще им сервира обвинителния акт за ерес, содомия, магия и какво ли не още.
При създалата се обстановка, папа Климент V (1304-1314) не само че не използва случая за да си отмъсти заради получените обиди, а изисква казусът да не да бъде оставен на местното френско правораздаване, а по силата на канон 3 от Сардикийския, сиреч Софийски, събор от 343 г., да бъде разгледан в Рим. Документите от римския процес от 1307 г., разсекретени през 2006 , показват, как всички обвинения повдигнати срещу тамплиерите са отхвърени. Папата настоял това заключение да бъде заверено в протокола на събора във Виен (Vienne) през 1312 г.
Под заплаха от страна на френския крал Филип Хубави (1285-1314) да обяви разкол в църквата, същата година папата приема да разтури ордена на тамплиерите, лишавайки ги от статута им на църковна организация. Слабост или прозорливост? Не са редки случаите Рим да жертва някоя от своите институции за да се получи мир в църквата. Най-фрапантен е случаят с ордена на йезуитите разтурен от именника на папа Климент V, францисканеца Климент ХІV през 1773 г. под натиск на Бурбонската династия, тогава врастваща над голяма част от западно-европейските и отвъдокеанските католически страни. Спасили се в лютеранска Прусия и източно-православна Русия, неразрешили папският декрет да влезе в сила на териториите им. Спорно е тампрлиери да са просъшествували по този нестандартен начин в някои страни, още по-малко в България...
вторник, 26 август 2008 г.
На Абагар 200, като на Еверест 8888
SUMMARY: The upcoming issue 200 of our Catholic monthly “Abagar” is announced by the present review of its history from 1991, with the stormy start and the several stages of its evolution. Places, people, authors, topics, style and principles involved are duly mentioned and appreciated.
Августовският брой на в. Абагар носи номер 200 от поредицата, след първият появил се на бял свят на 12 октомври 1991 г., точно 200 месеца по-рано. По приетите канони събитието не е същински юбилей, подобаваш на 25-та, 50-та или 75-та годишнина, съответно сребърен, златен и диамантен юбилей, нито измерението му е с хималайска величина. Съпоставено обаче с положените усилия и постигнатите резултати в конкретната духовна обстановка в България, то представлява наистина връх с внушителни размери, истински паметник на едно духовно подвижничество, което си заслужава да бъде поменато.
Идеята за вестник с това име се породи в Рим в началото на 80-те години, когато създадохме бюлетин Абагар, официоз на ватиканската служба Визитатор делегат за българите католици в чужбина, която имахме честта да оглавяваме от 1966 до 1992. Издаваше се циклостилно в стотина екземпляра с неопределена периодичност, (някои стигаха и в България, например, до адреса на Архим. Павел Стефанов), продължило до лятото на 1991 г., когато бяхме вече на българска земя, като папски дипломатически представител с ранг „шарже д`афер”. Последният брой на циклостилното издание се преплети с първия от печатното издание със същото заглавие, за което става тук въпрос. Спомняме си, че оня последен брой беше по повод появяването на „Католически лист”, с основател и главен редактор атлантика Тони Радков, претендиращ да служи като орган на Никополската епархия, без знанието и без съгласието на епархийския архиерей, епископ Самуил Джундрин. Разбрахме, че някой или някои бяха усетили „знаменията на времето” и искаха да се позиционират полезно в отговор на онази потребност от религиозната тематика в публичното пространство. Както впрочем вече ставаше и на другите фронтове на политиката, културата, църквите, с партии-менте, култура-менте и църкви-менте. Появиха се вестници с гръмки възрожденски и „царски” заглавия: Ботевата „Дума”, Драган Цанковата „България”, Данаил Крапчевата „Зора”. Появи се и заглавието на закрития през 1948 г. католически седмичник Истина като „Истина-Veritas”, с Врачански адрес.
Конкретното решение да се запретнем с акцията Абагар бе взета на 16 септември 1991 г. на среща във временната резиденция на папския нунций в Банкя, с участието на тримата ресорни епископи на католическата църква в България. С оглед на тази среща се бяхме въоръжили предварително с писменото съгласия на апостолическия екзарх Методий Стратиев (той ни беше дал писмено благословията си да обмислим създаването на католически вестник още през 1990 г.), Никополски епископ Самуил Джундрин, архим. Гаврил Беловеждов, по-късния културен съветник на нунция, свещ. Купен Михаилов и с експертни мнения на проф. Нансен Бехар, журналистката Офелия Хаджиколева и топ-коментатора на Радио Свободна Европа, Христо Огнянов. Поради опита ни с бюлетин Абагар (1981-1991), със сп. „Вяра и Просвета”, вероятно най-качественото дотогава издание на българите в чужбина (1967-1975) и предвид четвъртвековното ни управление на българския деск на Радио Ватикан (1966-1991), черпейки също изобилно и от преподавателската дейност във висши римски школи (от 1955 г.), не ни беше трудно да сглобим един първи, пробен брой, като почти всички материали идваха из под нашето перо. Очертаваха се теми, рубрики, стил и нагласи, които се наложиха окончателно през следващите месеци и години Сред главните приноси, едно интервю на нунция във връзка с шумното му отпътуване за Рим на 20-ти; справка за медииното приемничество от в. Истина от 40-те години на в. Абагар; критика, озаглавена „Обратни понятия”, по повод едно църковно издание от предишната година с лъже-авторско заглавие и лъже-католическо съдържание.
Най-позитивно реагира папският нунций, получил го (разфасован на ленти) по факса в Рим. До днес абагарци на мястото си спомнят как развявал броя като флаг из коридорите на Радио Ваникан с викове „вижте, вижте”, като същевременно поръчал на редакцията на българския отдел към ватиканската медия да го снабди с превод на главните материали за да бъдат още по-основани възклицанията му пред висшестоящите ватикански сановници.
При тръгването ни обратно за римската ни база Серафикум на 25 октомври, след петмесечния ни престой на родна земя, оставихме достатъчно готови материали за следващия брой, а други щяхме да изпратим по факса от Рим, сигурни, че екипът застанал на поста в София ще се справи успешно с задачата по закръгляването му в окончателния вид. Ще споменем с благодарност тези съратници-пиониери: апхимандрит Гаврил Беловеждов, отговорен редактор, техническия редактор Христо Ковачев, режисьора Жоро Георгиев, репортерката Ина Филипова, историка Светлозар Вл. Елдъров.
Брой вторш шзлезе нормално с дата 20 ноември, в същия вестникарски формат и с неповторимия отпечатък на първоначалната ни концепция. Съдържанието предлагаше: ново интервю на папския нунций при завръщането му от Рим; репортаж за аудиенцията дадена на 30 октомври от Негово светейшество папа Йоан Павел ІІ на нарочения вече премиер Филип Димитров и на председателя на народното събрание Стефатн Савов; профил на Йоан Павел ІІ като „странстващ апостол”; възпоменание на процеса от 40 години по-рано срещу католическото духовенство в България, завършил с четири смъртни присъди и близо 500 години лишаване от свобода на цвета на българското католическо духовенство през есента на 1952 г.
При още неизяснени обстоятелства и с неясни подбуди между втория и третия брой на вестника настъпила подмяна: вместо Абагар брой 3-ти, по Коледа 1991 г. се появява в. „Истина-Veritas” - заглавието на Врачанското издънка, за която ставаше дума по-горе. Не ни е известно дали между двата екипа са били водени преговори и на каква цена. Качеството му беше определено по-ниско от това на Абагар, с някои приноси направо за бой: тайната на Христовото раждане се илюстрираше с притчата за извънбрачното зачеване на Леонардо да Винчи! Запитан години по-късно за подбудите на подмяната, папският нунций Марио Рици ни отговори, че бил убеден всичко да е ставало с наше съгласие. Кой го е подвел или кого искаше да подведе, до днес не ни е ясно.
Все пак в следващия брой Абагар пожелахме „на добър час” на младшия ни събрат, с уговорката обаче да се докаже наистина католически като не пренебрегва –както правилно се притеснявахме- паметта на мъчениците ни от времето на тоталитаризма, тъй като се съмнявахме, че началото му можеше да стане без пилотиране свише, където темата за страданията на католическата църква беше политически некоректна.А и движенията на персонала в резиденцията на нунция на ул. 11 Август подклаждаше допълнително притесненията на много хора, отразени също в Дневника (ръкопис) на Архим. Беловеждов от онези месеци, докато сам той беше на служба там (аташе по...продоволствията): трима служители на УБО, четирма с картончета (двама цивилни и двама расоносци), един отявлен клиент на Berliner Konferenz, сборище на ляво ориентирани католически пацифисти, нееднократно мъмрени и наказвани от църковните си настоятели. Когато събралата се около тях кохорта стана публично достояние, при едно появяване на нунция при градинката на Кристал на 18 юни 1992 от тълпата прозвучаха ругатни и викове „червен боклук” по негов адрес, както четем в репортажа на в. Дума.
Сигурни, че въпреки всичко, в България все пак имаше място за един глас като нашия, сондирахме по създалата се ситуация мнението на дядо Методий и епископ Самуил Джундрин, установявайки, че единият и другият бяха в пълно неведение за подбудите на станалата подмяна, като двамата същевременно изказваха готовност писмено да подкрепят просъшествуването на в. Абагар като католически вестник с по-високо качество и по-широка аудитория от стриктно енорийската, към която явно се насочваше алтернативният църковен орган.
Новият брой 3-ти на Абагар, „коледният”, излезе с известно закъснение с дата 31 януари. Първа страница започваше със статия на дядо Методий, заастанал твърдо зад каузата на Абагар до края на живота си 15 години по-късно. До неговия принос поместихме кратко изложение на позициите си, което не е загубило сила до днес: католичество като носител на теми от универсален характер, с готовност да се вслушва във въпросите, поставени от другите, да дава и да си дава отговори.
Вестникът продължи с нередовна периодичност до края на годината, когато завърши с брой 12-ти от цялата поредица, стартирала на 12 октомври 1991 г. Летоброенито по години се утвърди само с брой 1-ви 1993 г. или брой 13 от поредицата –от тук и тройната номерация на последвалите броеве, по година, месец и общо броене от началото. Няма начин да му бъде подменено ЕГН-то.
Брой 10-ти бе написан изцяло в САЩ, където между Вашингтон, Бъфало и Лос Анжелис прекарахме целия месец септември, като се погрижихме да изпратим материалите via DHL, написани саморъчно (нямахме достъп до пишеща машина с кирилица), с известния ни „некраснопис”, което сигурно ще е затруднило екипа ни в София.
През тази първа издателска година от 15 месеца (октомври 1991-декември 1992) се оформи по същество облика на вестника, с водеща тема (акцент) за всеки брой, ограничен брой заглавия, сгъстяването на темата на близки страници, непринуден подход, леко закачлив език, както и основните рубрики: „Дневник”, „Вести”, „Книги с посвещение”, „Разговор с мислещи братя”, Errata, In Memoriam. Въпреки желанието ни, не успяхме да мотивираме кръга на нашите (по)читатели да подклаждат с писмата си рубрика „Редове из нашата кореспонденция”, която бързо изчерпи възможностите си.
Главните етапи от летописите на Абагар до днес са белязани от имена и събития, сред които ще трябва да споменем по-важните.
По местонахождение на базата ни, в течение на 17-те години на нашето съществуване, дейността ни се подразделя на три различни адреса.
Между 1991 и 1995 ползвахме помещения заделени ни от тогавашния апостолически екзарх дядо Методий Стратиев в митрополията си на улица Люлин планина (старата Никола Кофарджиев), първоначално (1991-1993) в пристройката вдясно от фасадата на катедралния храм „Успение Богородично” (в скромното помещение между 27 май и 8 юли 1991 г. се помещаваше папското представителство в София, с хол, три стаи и прилежащи части), после (1993-1995) целия партер на реституираната сграда вляво от църквата, специално ремонтиран за нас със средства набрани от отговорния редактор на вестника, архим. Гаврил Беловеждов. Де факто ползвахме само офис и спалня. На този адрес се роди и заякна вестника ни от 12 октомври 1991 до 25 юли 1995, излязъл общо с 42 броя.
През есента на 1994 г., след консултация и насърчението на Христо Отнянов от Радио Свободна Европа и Петър Увалиев от BBC сложихме начало на серията Международни колоквиуми Абагар за представяне и разискване на теми-мостове свързващи България и Европа, с тезата, че България е Европа. Хроника и приноси представляват голяма част от материалите публикувани във в. Абагар. Поредицата достигна до 45-то си издание през април тази година. Срещите ни редовно се откриват от председателя на Всебългарското сдужение „Мати Болгария”, Петър Константинов.
По съвет и с писменото одобрение и благословията на дядо Методий в края на юли 1995 г. базата на вестника с цялата му тяжест се премести на високата Витошка кота, на улица Бялата чешма, в четириетажна собствена сграда от близа 400 квадрата покрита площ, плюс 1300 квадрата парк, където останахме до 30 септември 2008. В течение на тези 13 години издадохме 146 броя, т.е. от 43-ти до 189-ти от поредицата (юли 1995- септември 2007).
Последните 11 броя до настоящия , 190-ти - 200-ен от общата поредица (октомври 2007- август 2008), излизат от новата ни база в центъра на София, където тепърва се организираме в няколко помещения, с обединен пощенски адрес улица Стефан Караджа 24.
От брой 185-ти от началото, или 5 от май 2007, в. Абагар се предлага също в интернет (www,abagar1.com), придружен с обобщение на английски език (Digest), бюлетин на италиански език (Bollettino Informativo), архив на всички броеве от първи до текушия, съдържание на всички броеве с заглавия и автори на всички приноси (включетелно и не подписаните в печатното издание) и блог с предварителна информация за изграждането на броя.
След по-близките ни сътрудници, с перо, ходене, съвети и насърчение, ще споменем, като първо „редакторите”, които ни позволиха да сглобяваме броевете. При прохождането, ни помогнаха Жоро Георгиев и Христа Ковачев, последният останал с нас до 1998. През 1999-2001 грижата по редактирането на вестника бе поета от Мария Иванова-Михаил, когато също станахме клиенти на компютърния маг Драгомир (Драго) Янков, на улица Прага и на печатница ЕМПАС при моста Чавдар. От месец август 2003 ни крепи, предимно морално, редакторски съвет, съставен от академик Росен Милев, доктор на историческите науки Светлозар Вл. Елдъров, магистър на филологията Светлана Караджова, магистър на богословието Фани Серафимова (псевдоним), магистър на изкуството (иконография) Стефка Славчева-Михел, магистър на изкуството (компютърен дезайн) Анета Шишманова-Риналди, магистър на източно-църковното право Максимилиан Балабански, магисгър на църковната музика Симеон Луков, дипл. художник Владимир Пенев. През годините модулът на редакционния съвет леко се промени, след освобождаването, по негово искане, на академик Росен Милев през 2004 и на Симеон Луков, поради кончината му, през същата година.
От януари 2007 Светлана Караджова е главен редактор на вестника, като наше смирение остава основател во веки и директор докато ни останат сили.
Между 1996-2004 за администрацията на центъра и разпространението на вестника сме разчитали на домакините на Дом Абагар, нашия брат Владимир П. Елдъров и съпругата му Малина. През лятото на 2004 те бяха заместени от Светлана Караджова (до септември 2007) и Надежда (Надето) Маркова (до есента на 2006). През 2004-2006 при нас прекарваше лятната си почивка неуморимата Теодора Миновска от Първомайско, която изправи научен каталог на голяма част от библиотечното ни богатство, а от пролетта до есента на 2006 магистър на богословските науки, брат Адриан (Асен) Краевски, O.S.B. внесе ред в архивното ни хранилище.
От 2003 г. ни дава рамо в контактите и в организирането на международните колоквиуми художничката Ангелина Павлова, която от лятото на 2007 ръководи също администрацията на център Абагар и разпространението на вестника както в печатната, така и в електронната му форма.
Специална благодарност дължим също на сиамеца Ми-Ну, останал до нас от римските ни дни, до последните ни дни на Витошката кота между 2004-2007, където и приключи дните си на 13 години, 3 месеца и 5 дни след като го открихме на улицата край Рим на 29 юли 1993-та, Почина на 4 септемнпи в навечерието на последното ни разместване в центъра на София.
Няма да се спираме на предпочитаните теми и характерните рубрики на вестника, тъй като те са пред очите на (по)читателите ни. Ще кажем само, че съдържанието му с времето се избистри след първоначалното залитане да служим като орган на поместната българска католическа общност. Появяването на официоза „Истина-Veritas” в края на 1991 г. ни освободи от тази потребност и даде криле на собствената ни медийна концепция.
Като първо, материалите ни, доколкото успяваме да преценим, са оригинални, авторски: няма преводни статии, няма повторени заглавия, няма рециклирани текстове. По-голямата част от тях се дължат на перото на основателя-директор на изданието Архим. Проф. Георги Елдъров, но също значителни са числено и качествено приносите на Светлана Караджова (есета), Светлъзар Елдъров (история), Христо Огнянов (поезия), Росен Милев (на тема Готи), Асен Чилингиров (история), дядо Методий Стратиев (катехетика), Архим. Гаврил Беловеждов (апологетика).. Други забележителни имена са епископ Самуил Джундрин (духовно завещатие) Петър Константинов, Йордан Радичков, Силвия Николова, Димитър Коруджиев, Васил Станилов, Лилия Методиева, Ален Фльори, Свилен Протнч, Атанас Дошков (релития, история), Стоян Чиликов (богословие), Георги Григоров, Мария Коева, Таня Мандраджиева.
Основната ни линия, към която строго се придържаме е да търсим и да изтъкваме присъствието на европейското, съответно католическото, в България и на българското в европейското, съответно в католическото. Не водим полемика, нито религиозна, нито политическа, и рядко критикуваме другите, в повечето случаи само когато доловим подла и анонимна атака. Тогава ударите ни оставят рани. За съжаление трудно обръщаме другата буза. Това да ни беше кусура.
Ватиканските събития и наставленията идваши от папата редовно се превеждат на разбираем културен език, за да станат достъпни на грамотните българи, и наши, и ваши.
Утвърдените ни вече рубрики са с постоянен характер и стил: „Вести” информира за значимостта на религиозните събития в съвременното общество и в различните сектори, където е насочено неговото внимание (култура, политика, социални проблеми); „Книги с посвещение” предлага приятелска и само положителна оценка (въпрос на възпитание) на дарената ни книга (критики си позволяваме в спорадичната рубрика „Разговор с мислеши братя” или в рубрика Modus Vivemdi). In Memoriam издава личното ни отношение към покойния - и неговото към Абагар; „Дневник” предлага една картина на ежедневието, където се доказва, че то може и да не е банално; Errata Corrige е нашата изповед –единствени в света на медиите - за грешки и грехове, с упованието, че все Някой ще ни ги прости, макар и след тежка санкция, сега и тук. За съжаление, в повечето случаи ние самите трябва да си търсим и откриваме пропуските. Рядко в това ни услужват задкулисните критикари. Негодувашите, особено сред нашите, като че ли предпочитат да ги изнасят пред собствените си фенове.
Абагар е вероятно единственият църковен вестник, който не се разпространява в предверието на църквите –изключенията са редки.. Разпространяваме го по пощата и чрез наши доброволни култутрегери, като в столицата го излагаме също на определени места, вече известни на (по)читателите ни. При нас остава железният резерв от пет екземпляра и броевете необходими за попълване на подвързаните пълни течения на вестника всеки 80 броя. Очаквайте следващия, трети том от подвързаната серия през август 2013 г.
Почитателите ни се различават от всички други клиенти на културно-религиозни издания, с това, че, освен високо грамотни, те са също търпеливи когато чакат хронично бавещите се броеве, да ни търсят под дърво и камък, да ни четат под лупа от корица до корица. Разпитайте случайно срещнат такъв, за да разберете, че не му е убягнала нито сричка от нашето слово. И от посланията ни. Даже говорът им издава диалекта на Абагар.
Августовският брой на в. Абагар носи номер 200 от поредицата, след първият появил се на бял свят на 12 октомври 1991 г., точно 200 месеца по-рано. По приетите канони събитието не е същински юбилей, подобаваш на 25-та, 50-та или 75-та годишнина, съответно сребърен, златен и диамантен юбилей, нито измерението му е с хималайска величина. Съпоставено обаче с положените усилия и постигнатите резултати в конкретната духовна обстановка в България, то представлява наистина връх с внушителни размери, истински паметник на едно духовно подвижничество, което си заслужава да бъде поменато.
Идеята за вестник с това име се породи в Рим в началото на 80-те години, когато създадохме бюлетин Абагар, официоз на ватиканската служба Визитатор делегат за българите католици в чужбина, която имахме честта да оглавяваме от 1966 до 1992. Издаваше се циклостилно в стотина екземпляра с неопределена периодичност, (някои стигаха и в България, например, до адреса на Архим. Павел Стефанов), продължило до лятото на 1991 г., когато бяхме вече на българска земя, като папски дипломатически представител с ранг „шарже д`афер”. Последният брой на циклостилното издание се преплети с първия от печатното издание със същото заглавие, за което става тук въпрос. Спомняме си, че оня последен брой беше по повод появяването на „Католически лист”, с основател и главен редактор атлантика Тони Радков, претендиращ да служи като орган на Никополската епархия, без знанието и без съгласието на епархийския архиерей, епископ Самуил Джундрин. Разбрахме, че някой или някои бяха усетили „знаменията на времето” и искаха да се позиционират полезно в отговор на онази потребност от религиозната тематика в публичното пространство. Както впрочем вече ставаше и на другите фронтове на политиката, културата, църквите, с партии-менте, култура-менте и църкви-менте. Появиха се вестници с гръмки възрожденски и „царски” заглавия: Ботевата „Дума”, Драган Цанковата „България”, Данаил Крапчевата „Зора”. Появи се и заглавието на закрития през 1948 г. католически седмичник Истина като „Истина-Veritas”, с Врачански адрес.
Конкретното решение да се запретнем с акцията Абагар бе взета на 16 септември 1991 г. на среща във временната резиденция на папския нунций в Банкя, с участието на тримата ресорни епископи на католическата църква в България. С оглед на тази среща се бяхме въоръжили предварително с писменото съгласия на апостолическия екзарх Методий Стратиев (той ни беше дал писмено благословията си да обмислим създаването на католически вестник още през 1990 г.), Никополски епископ Самуил Джундрин, архим. Гаврил Беловеждов, по-късния културен съветник на нунция, свещ. Купен Михаилов и с експертни мнения на проф. Нансен Бехар, журналистката Офелия Хаджиколева и топ-коментатора на Радио Свободна Европа, Христо Огнянов. Поради опита ни с бюлетин Абагар (1981-1991), със сп. „Вяра и Просвета”, вероятно най-качественото дотогава издание на българите в чужбина (1967-1975) и предвид четвъртвековното ни управление на българския деск на Радио Ватикан (1966-1991), черпейки също изобилно и от преподавателската дейност във висши римски школи (от 1955 г.), не ни беше трудно да сглобим един първи, пробен брой, като почти всички материали идваха из под нашето перо. Очертаваха се теми, рубрики, стил и нагласи, които се наложиха окончателно през следващите месеци и години Сред главните приноси, едно интервю на нунция във връзка с шумното му отпътуване за Рим на 20-ти; справка за медииното приемничество от в. Истина от 40-те години на в. Абагар; критика, озаглавена „Обратни понятия”, по повод едно църковно издание от предишната година с лъже-авторско заглавие и лъже-католическо съдържание.
Най-позитивно реагира папският нунций, получил го (разфасован на ленти) по факса в Рим. До днес абагарци на мястото си спомнят как развявал броя като флаг из коридорите на Радио Ваникан с викове „вижте, вижте”, като същевременно поръчал на редакцията на българския отдел към ватиканската медия да го снабди с превод на главните материали за да бъдат още по-основани възклицанията му пред висшестоящите ватикански сановници.
При тръгването ни обратно за римската ни база Серафикум на 25 октомври, след петмесечния ни престой на родна земя, оставихме достатъчно готови материали за следващия брой, а други щяхме да изпратим по факса от Рим, сигурни, че екипът застанал на поста в София ще се справи успешно с задачата по закръгляването му в окончателния вид. Ще споменем с благодарност тези съратници-пиониери: апхимандрит Гаврил Беловеждов, отговорен редактор, техническия редактор Христо Ковачев, режисьора Жоро Георгиев, репортерката Ина Филипова, историка Светлозар Вл. Елдъров.
Брой вторш шзлезе нормално с дата 20 ноември, в същия вестникарски формат и с неповторимия отпечатък на първоначалната ни концепция. Съдържанието предлагаше: ново интервю на папския нунций при завръщането му от Рим; репортаж за аудиенцията дадена на 30 октомври от Негово светейшество папа Йоан Павел ІІ на нарочения вече премиер Филип Димитров и на председателя на народното събрание Стефатн Савов; профил на Йоан Павел ІІ като „странстващ апостол”; възпоменание на процеса от 40 години по-рано срещу католическото духовенство в България, завършил с четири смъртни присъди и близо 500 години лишаване от свобода на цвета на българското католическо духовенство през есента на 1952 г.
При още неизяснени обстоятелства и с неясни подбуди между втория и третия брой на вестника настъпила подмяна: вместо Абагар брой 3-ти, по Коледа 1991 г. се появява в. „Истина-Veritas” - заглавието на Врачанското издънка, за която ставаше дума по-горе. Не ни е известно дали между двата екипа са били водени преговори и на каква цена. Качеството му беше определено по-ниско от това на Абагар, с някои приноси направо за бой: тайната на Христовото раждане се илюстрираше с притчата за извънбрачното зачеване на Леонардо да Винчи! Запитан години по-късно за подбудите на подмяната, папският нунций Марио Рици ни отговори, че бил убеден всичко да е ставало с наше съгласие. Кой го е подвел или кого искаше да подведе, до днес не ни е ясно.
Все пак в следващия брой Абагар пожелахме „на добър час” на младшия ни събрат, с уговорката обаче да се докаже наистина католически като не пренебрегва –както правилно се притеснявахме- паметта на мъчениците ни от времето на тоталитаризма, тъй като се съмнявахме, че началото му можеше да стане без пилотиране свише, където темата за страданията на католическата църква беше политически некоректна.А и движенията на персонала в резиденцията на нунция на ул. 11 Август подклаждаше допълнително притесненията на много хора, отразени също в Дневника (ръкопис) на Архим. Беловеждов от онези месеци, докато сам той беше на служба там (аташе по...продоволствията): трима служители на УБО, четирма с картончета (двама цивилни и двама расоносци), един отявлен клиент на Berliner Konferenz, сборище на ляво ориентирани католически пацифисти, нееднократно мъмрени и наказвани от църковните си настоятели. Когато събралата се около тях кохорта стана публично достояние, при едно появяване на нунция при градинката на Кристал на 18 юни 1992 от тълпата прозвучаха ругатни и викове „червен боклук” по негов адрес, както четем в репортажа на в. Дума.
Сигурни, че въпреки всичко, в България все пак имаше място за един глас като нашия, сондирахме по създалата се ситуация мнението на дядо Методий и епископ Самуил Джундрин, установявайки, че единият и другият бяха в пълно неведение за подбудите на станалата подмяна, като двамата същевременно изказваха готовност писмено да подкрепят просъшествуването на в. Абагар като католически вестник с по-високо качество и по-широка аудитория от стриктно енорийската, към която явно се насочваше алтернативният църковен орган.
Новият брой 3-ти на Абагар, „коледният”, излезе с известно закъснение с дата 31 януари. Първа страница започваше със статия на дядо Методий, заастанал твърдо зад каузата на Абагар до края на живота си 15 години по-късно. До неговия принос поместихме кратко изложение на позициите си, което не е загубило сила до днес: католичество като носител на теми от универсален характер, с готовност да се вслушва във въпросите, поставени от другите, да дава и да си дава отговори.
Вестникът продължи с нередовна периодичност до края на годината, когато завърши с брой 12-ти от цялата поредица, стартирала на 12 октомври 1991 г. Летоброенито по години се утвърди само с брой 1-ви 1993 г. или брой 13 от поредицата –от тук и тройната номерация на последвалите броеве, по година, месец и общо броене от началото. Няма начин да му бъде подменено ЕГН-то.
Брой 10-ти бе написан изцяло в САЩ, където между Вашингтон, Бъфало и Лос Анжелис прекарахме целия месец септември, като се погрижихме да изпратим материалите via DHL, написани саморъчно (нямахме достъп до пишеща машина с кирилица), с известния ни „некраснопис”, което сигурно ще е затруднило екипа ни в София.
През тази първа издателска година от 15 месеца (октомври 1991-декември 1992) се оформи по същество облика на вестника, с водеща тема (акцент) за всеки брой, ограничен брой заглавия, сгъстяването на темата на близки страници, непринуден подход, леко закачлив език, както и основните рубрики: „Дневник”, „Вести”, „Книги с посвещение”, „Разговор с мислещи братя”, Errata, In Memoriam. Въпреки желанието ни, не успяхме да мотивираме кръга на нашите (по)читатели да подклаждат с писмата си рубрика „Редове из нашата кореспонденция”, която бързо изчерпи възможностите си.
Главните етапи от летописите на Абагар до днес са белязани от имена и събития, сред които ще трябва да споменем по-важните.
По местонахождение на базата ни, в течение на 17-те години на нашето съществуване, дейността ни се подразделя на три различни адреса.
Между 1991 и 1995 ползвахме помещения заделени ни от тогавашния апостолически екзарх дядо Методий Стратиев в митрополията си на улица Люлин планина (старата Никола Кофарджиев), първоначално (1991-1993) в пристройката вдясно от фасадата на катедралния храм „Успение Богородично” (в скромното помещение между 27 май и 8 юли 1991 г. се помещаваше папското представителство в София, с хол, три стаи и прилежащи части), после (1993-1995) целия партер на реституираната сграда вляво от църквата, специално ремонтиран за нас със средства набрани от отговорния редактор на вестника, архим. Гаврил Беловеждов. Де факто ползвахме само офис и спалня. На този адрес се роди и заякна вестника ни от 12 октомври 1991 до 25 юли 1995, излязъл общо с 42 броя.
През есента на 1994 г., след консултация и насърчението на Христо Отнянов от Радио Свободна Европа и Петър Увалиев от BBC сложихме начало на серията Международни колоквиуми Абагар за представяне и разискване на теми-мостове свързващи България и Европа, с тезата, че България е Европа. Хроника и приноси представляват голяма част от материалите публикувани във в. Абагар. Поредицата достигна до 45-то си издание през април тази година. Срещите ни редовно се откриват от председателя на Всебългарското сдужение „Мати Болгария”, Петър Константинов.
По съвет и с писменото одобрение и благословията на дядо Методий в края на юли 1995 г. базата на вестника с цялата му тяжест се премести на високата Витошка кота, на улица Бялата чешма, в четириетажна собствена сграда от близа 400 квадрата покрита площ, плюс 1300 квадрата парк, където останахме до 30 септември 2008. В течение на тези 13 години издадохме 146 броя, т.е. от 43-ти до 189-ти от поредицата (юли 1995- септември 2007).
Последните 11 броя до настоящия , 190-ти - 200-ен от общата поредица (октомври 2007- август 2008), излизат от новата ни база в центъра на София, където тепърва се организираме в няколко помещения, с обединен пощенски адрес улица Стефан Караджа 24.
От брой 185-ти от началото, или 5 от май 2007, в. Абагар се предлага също в интернет (www,abagar1.com), придружен с обобщение на английски език (Digest), бюлетин на италиански език (Bollettino Informativo), архив на всички броеве от първи до текушия, съдържание на всички броеве с заглавия и автори на всички приноси (включетелно и не подписаните в печатното издание) и блог с предварителна информация за изграждането на броя.
След по-близките ни сътрудници, с перо, ходене, съвети и насърчение, ще споменем, като първо „редакторите”, които ни позволиха да сглобяваме броевете. При прохождането, ни помогнаха Жоро Георгиев и Христа Ковачев, последният останал с нас до 1998. През 1999-2001 грижата по редактирането на вестника бе поета от Мария Иванова-Михаил, когато също станахме клиенти на компютърния маг Драгомир (Драго) Янков, на улица Прага и на печатница ЕМПАС при моста Чавдар. От месец август 2003 ни крепи, предимно морално, редакторски съвет, съставен от академик Росен Милев, доктор на историческите науки Светлозар Вл. Елдъров, магистър на филологията Светлана Караджова, магистър на богословието Фани Серафимова (псевдоним), магистър на изкуството (иконография) Стефка Славчева-Михел, магистър на изкуството (компютърен дезайн) Анета Шишманова-Риналди, магистър на източно-църковното право Максимилиан Балабански, магисгър на църковната музика Симеон Луков, дипл. художник Владимир Пенев. През годините модулът на редакционния съвет леко се промени, след освобождаването, по негово искане, на академик Росен Милев през 2004 и на Симеон Луков, поради кончината му, през същата година.
От януари 2007 Светлана Караджова е главен редактор на вестника, като наше смирение остава основател во веки и директор докато ни останат сили.
Между 1996-2004 за администрацията на центъра и разпространението на вестника сме разчитали на домакините на Дом Абагар, нашия брат Владимир П. Елдъров и съпругата му Малина. През лятото на 2004 те бяха заместени от Светлана Караджова (до септември 2007) и Надежда (Надето) Маркова (до есента на 2006). През 2004-2006 при нас прекарваше лятната си почивка неуморимата Теодора Миновска от Първомайско, която изправи научен каталог на голяма част от библиотечното ни богатство, а от пролетта до есента на 2006 магистър на богословските науки, брат Адриан (Асен) Краевски, O.S.B. внесе ред в архивното ни хранилище.
От 2003 г. ни дава рамо в контактите и в организирането на международните колоквиуми художничката Ангелина Павлова, която от лятото на 2007 ръководи също администрацията на център Абагар и разпространението на вестника както в печатната, така и в електронната му форма.
Специална благодарност дължим също на сиамеца Ми-Ну, останал до нас от римските ни дни, до последните ни дни на Витошката кота между 2004-2007, където и приключи дните си на 13 години, 3 месеца и 5 дни след като го открихме на улицата край Рим на 29 юли 1993-та, Почина на 4 септемнпи в навечерието на последното ни разместване в центъра на София.
Няма да се спираме на предпочитаните теми и характерните рубрики на вестника, тъй като те са пред очите на (по)читателите ни. Ще кажем само, че съдържанието му с времето се избистри след първоначалното залитане да служим като орган на поместната българска католическа общност. Появяването на официоза „Истина-Veritas” в края на 1991 г. ни освободи от тази потребност и даде криле на собствената ни медийна концепция.
Като първо, материалите ни, доколкото успяваме да преценим, са оригинални, авторски: няма преводни статии, няма повторени заглавия, няма рециклирани текстове. По-голямата част от тях се дължат на перото на основателя-директор на изданието Архим. Проф. Георги Елдъров, но също значителни са числено и качествено приносите на Светлана Караджова (есета), Светлъзар Елдъров (история), Христо Огнянов (поезия), Росен Милев (на тема Готи), Асен Чилингиров (история), дядо Методий Стратиев (катехетика), Архим. Гаврил Беловеждов (апологетика).. Други забележителни имена са епископ Самуил Джундрин (духовно завещатие) Петър Константинов, Йордан Радичков, Силвия Николова, Димитър Коруджиев, Васил Станилов, Лилия Методиева, Ален Фльори, Свилен Протнч, Атанас Дошков (релития, история), Стоян Чиликов (богословие), Георги Григоров, Мария Коева, Таня Мандраджиева.
Основната ни линия, към която строго се придържаме е да търсим и да изтъкваме присъствието на европейското, съответно католическото, в България и на българското в европейското, съответно в католическото. Не водим полемика, нито религиозна, нито политическа, и рядко критикуваме другите, в повечето случаи само когато доловим подла и анонимна атака. Тогава ударите ни оставят рани. За съжаление трудно обръщаме другата буза. Това да ни беше кусура.
Ватиканските събития и наставленията идваши от папата редовно се превеждат на разбираем културен език, за да станат достъпни на грамотните българи, и наши, и ваши.
Утвърдените ни вече рубрики са с постоянен характер и стил: „Вести” информира за значимостта на религиозните събития в съвременното общество и в различните сектори, където е насочено неговото внимание (култура, политика, социални проблеми); „Книги с посвещение” предлага приятелска и само положителна оценка (въпрос на възпитание) на дарената ни книга (критики си позволяваме в спорадичната рубрика „Разговор с мислеши братя” или в рубрика Modus Vivemdi). In Memoriam издава личното ни отношение към покойния - и неговото към Абагар; „Дневник” предлага една картина на ежедневието, където се доказва, че то може и да не е банално; Errata Corrige е нашата изповед –единствени в света на медиите - за грешки и грехове, с упованието, че все Някой ще ни ги прости, макар и след тежка санкция, сега и тук. За съжаление, в повечето случаи ние самите трябва да си търсим и откриваме пропуските. Рядко в това ни услужват задкулисните критикари. Негодувашите, особено сред нашите, като че ли предпочитат да ги изнасят пред собствените си фенове.
Абагар е вероятно единственият църковен вестник, който не се разпространява в предверието на църквите –изключенията са редки.. Разпространяваме го по пощата и чрез наши доброволни култутрегери, като в столицата го излагаме също на определени места, вече известни на (по)читателите ни. При нас остава железният резерв от пет екземпляра и броевете необходими за попълване на подвързаните пълни течения на вестника всеки 80 броя. Очаквайте следващия, трети том от подвързаната серия през август 2013 г.
Почитателите ни се различават от всички други клиенти на културно-религиозни издания, с това, че, освен високо грамотни, те са също търпеливи когато чакат хронично бавещите се броеве, да ни търсят под дърво и камък, да ни четат под лупа от корица до корица. Разпитайте случайно срещнат такъв, за да разберете, че не му е убягнала нито сричка от нашето слово. И от посланията ни. Даже говорът им издава диалекта на Абагар.
събота, 9 август 2008 г.
АБАГАР 7, 2008 –Предпечат
SUMMARY: A preview of the upcoming and slightly delayed issue of Abagar for July 2008 with articles on Pope’s visit in Sydney, an analysis of Pope John XXIII’s private notes while a nuncio in Paris (1945-1948), pinpointing references to Bulgaria; an essay on the doctrine of grace in St John Cassian. Plus our regular rubrics: Church News, Obituaries and Our Diary for June-July 2008, with reports on three remarkable visits: two in Rome and one in London.
Абагар на кота 200 (Абагар) предупреждава за предстоящия през август юбилеен брой на вестника, достигнал щастливото число 200 от пораждането си на 12 октомври 1991 г.
Сидни като амвон (Георги Елдъров), описва дните на папа Бенедикт ХVІ в Австралия в средата на юли, с кратко изложение на тезисите му по въпроса за обединението на християните.
Тайните бележници на Ронкалли, Париж 1945-1948 (Георги Елдъров), показват за пореден път вниманието на бъдещия папа към проблемите на България.
Учението за благодатта в тринадесетата Касианова беседа (Стоян Чиликов), доказва основното съгласие на източната и на западната богословска традиция по един от капиталните въпроси на християнството.
Сред рубриките:
Вести съдържат подробности за честването на 1020-та годишнината от покръстването на Киевска Рус и подобни чествания в Минск; Световна конференция за ХИВ-СПИНА в град Мексико, и други.
В In Memoriam се поменават българофилът Miguel Arranz, S.J. (1930-2008) и бившият военен министър Валентин Александров (1964-2008).
Дневникът ни по изключение покрива два пълни месеца, юни и юли 2008, с описание на три паметни пътувания, две в Рим и едно в Лондон.
Абагар на кота 200 (Абагар) предупреждава за предстоящия през август юбилеен брой на вестника, достигнал щастливото число 200 от пораждането си на 12 октомври 1991 г.
Сидни като амвон (Георги Елдъров), описва дните на папа Бенедикт ХVІ в Австралия в средата на юли, с кратко изложение на тезисите му по въпроса за обединението на християните.
Тайните бележници на Ронкалли, Париж 1945-1948 (Георги Елдъров), показват за пореден път вниманието на бъдещия папа към проблемите на България.
Учението за благодатта в тринадесетата Касианова беседа (Стоян Чиликов), доказва основното съгласие на източната и на западната богословска традиция по един от капиталните въпроси на християнството.
Сред рубриките:
Вести съдържат подробности за честването на 1020-та годишнината от покръстването на Киевска Рус и подобни чествания в Минск; Световна конференция за ХИВ-СПИНА в град Мексико, и други.
В In Memoriam се поменават българофилът Miguel Arranz, S.J. (1930-2008) и бившият военен министър Валентин Александров (1964-2008).
Дневникът ни по изключение покрива два пълни месеца, юни и юли 2008, с описание на три паметни пътувания, две в Рим и едно в Лондон.
събота, 2 август 2008 г.
СИДНИ КАТО АМВОН
SUMMARY: A synthesis of events and messages from the 23rd World Assembly of Youth held in Sydney, Australia, last month, with an accent on the speech of Pope Benedict XVI before 50 representatives of Christian churches on July 18th, stressing the need for more doctrinal debate about their differences.
Във връзка с ХХІІІ Световен ден на младежта (12-20 юли),папа Бенедикт гостува на на най-новия континент, Австралия, разговорно известна сред англоговорящите като, „down under”- както в приказките за Нарния. До края на 17-ти век южното полукълбо в представите на европейците все още оставаше забулено в митологията: обитавали там чудновати същества „hyperborei”, кои с кучешки глави, кои еднооки, еднокраки, с разместени членове и органи. Дебатирало се даже дали са били истински човешки същества, годни да вярват на евангелието и да бъдат кръстени. Иначе как да се приемел фактът, че евангелието е било проповядвано in toto orbe terrarum? А от друга страна, както уверявали мореплаватели прекосили екватора, над онези земи блястяло съзвездитето „Южен кръст”, гаранция за християнското бъдеще на „долната земя”. И наистина днес Австралия е един от трите континента с преобладаващо християнско население, заедно с Европа и Америка. Както е (малко) известно, християнството (поне що се касае за католическата църква) е било пренесено на континента не от мисионери и евангелизатори, а от каторжници, каквито Ангрия е депортирала там през 18-ти в. Известен брой сред тях били ирландци и шотландци с католическо вероизповедание, някои може би наказани заради непокорното си поведение като такива, тъй като на британските острови тогава (и до началото на 19-ти век) католичеството било считано за нелегално вероизповедание – като Свидетелите на Йехова или Мунистите днес в някои страни...
Асамблеята
Първите дни от посещението на папата бяха посветени на аклиматизирането му във оазис обслужван от организацията „Опус Деи” в пустинната част, която покрива до 2/3 от територията на Австралия. Официалното му посрещане се състоя в пристанището на Сидни само на 17 юли.
Лозунгът на поредната младежка среща беше изваден от Деянията на апостолите „Ще приемете сила кога слезе върху ви Дух Светий и ще ми бъдете свидетели” (Деяния 1, 8).
Въпреки по-скромните размери на проявите, в съответствие с по-ограниченото население на Петия континент, малко над 20 милиона души, т.е. толкова колкото това на северната ни съседка, сред които католиците варират между 5 и 6 милиона пръснати върху една площ от близо осем милиона квадратни километра, почти колкото Европа от Атлантика до Уралите. При това положение да събереш над половин милион души на главното събитие на световната среща, богослужението в неделя 20 юли, е немалка проява на духовна мощ. Поклонниците от другите страни бяха по-малобройни от тези в предишните световни младежки срещи, общо около 70 000 души, представляващи обаче 170 нации, само 35 по-малко от тези представени в ООН!
Изчислено бе, че не по-малко от един милиард души са наблюдавали около 350-те събития от програмата на срещата в Сидни с помоща на радиото, телевизията и другите електронни пособия.
Доколкото ни е известно българи нямало, освен такива заселили се от години на континента. Нали там през последните четиридесетина години от миналия век светителстваха двама изрядни абагарци: францисканите магисгър на социалните науки Георги Арлашки-Питата (1923-2002) и бодърстващия днес в град Раковски магистър на източно-църковното каноническо право Максимилиан Балабански-Балабана , живели в Австралия между 1960-1990, съответно 30 и 25 години? По последна информация във връзка с далечното събитие наши католически младежи си провели алтернативни срещи в шуменския квартал Царев брод и в съседна Македония. Със сигурност тепърва ще четем обстойни коментари в официоза на БКЦ, в. Истина-Веритас през следващите дни.
Посланията
Насърченията на Светия отец отправени към младежите в духа на предложения лозунг се повтаряха при всички негови срещи с младежите през дните на световната среща 17-20 юли. Аудиторията му включваше както католически младежи от Австралия и техните връстници гости от чежбина, така и младежите от други християнски вероизповедания. Особено силни бяха думите му на 17-ти следобеда, докато акостираше в пристанището на Сидни, когато предлагаше на младите си слушатели „една визия за живота, където съответните дарби да бъдат споделяни, където се изгражда единството, където свободата да открива своя смисъл в истината, където собствената идентичност да се разкрива във общение с другите”.
Покрай темите свързани с младежката среща, папата разви също въпроси от интерес за по-широк кръг слушатели. Той не пропусна да осъди случаите на педофилия, забелязани на австралийския континент, ползвайки даже по-строги думи от тези произнесени пред североамериканското общество през април, най-вече заради неадекватните мерки предприети от църковните власти срещу прегрешилите. Като че ли този акцент най-много заинтригува нашите медии –и обществени, и църковни.
Особено внимание обърна Светият отец към проблемите на околната среда, която в Австралия е особено чувствителна, и поради обстоятелството, че относителната й отдалеченост от другите части на света е позволило на Австралия да съхрани изчезнали другаде растителни и животински видове, както в случая с кенгурата, превърнали се в символ на континента.
Акцент
Поради определения интерес на нашите (по)читатели към проблемите на междуцърковните отношения, избрахме като акцент словото на Негово светейщество на икуменическото събитие от 18 юли, когато прие на аудиенция представителите на 50 църковни общности изявили желание да се срещнат с него. В медиите не бе споменато дали физически или морално е присъствал представител на БПЦ.
На тази среща Негово светейшество сложи пръст в най-лютата, по негово мнение, рана на междуцърковните отношения с послания за нейното оздравяване, ако наистина искаме християните да се насочат към реално единение, в послушание на изричнта воля на Спасителя. Той отъждестви кризата най-вече с неясните понятия и последвалите объркани дела на Христовите последователи около смисъла и връзката между доктрина и поведение, вероучение и благотворителност.
При наличието на застой и пречки по пътя на обединението –обясни папата- християните са изкушени да се откажат от конфронтацията по основните доктринни въпроси, без които не може да има напредък –нито в разясняването на противоречията, нито в сътрудничеството в съвместни дела.
За да преодолеем критичната ситуация, за да направим крачка напред – добави Негово светейшество – „е необходимо непрестанно да просим от Бога да обнови умовете ни чрез благодатта на Светия Дух, който ни говори чрез Свещените Писания и ни води към пълната истина. Необходимо е да се пазим от всяко изкушение да считаме доктрината за източник на разделението и следователно като пречка за онова, което изглежда най-неотложната и непосредствена задача за подобряване на света, в който живеем”. В същност, обясни Светият отец, историята на църквата ни учи, че „praxis” (практиката,делата) не само не са делими от „”didache’”(доктрината, вероучението), а напротив следват от нея. Колкото по-старателно се стараем да постигнем едно общо разбиране на Божиите тайни, толкова по красноречиво нашите богоугодни дела ще говорят за безкрайната доброта на Бога и за неговата любов към всички.
Това от своя страна ще стимулира в сърцата ни
още по-голямо желание да си помагаме взаимно, да обменяме Божиите дарове
„Междуцърковния диалог напредва не само по-силата на обмяната на идеи, а и чрез споделянето на даровете... Идеята цели постигането на истината; дарът отразява любовта. Едната и другата са необходими за диалога…
И все пак…
Въпреки кризата, Негово светейшество не пропусна да изтъкне също наличието на позитивни сигнали в междуцърковните отношениия. Що се отнася до самата Австралия той похвали религиозната толерантност на австралийското общество, което позволява на отделните вероизповедания да разгънат най-доброто в себе си, като същевременно ги насърчава да се конфронтират в надпреварата да се докажат като носители на по-доброто послание. Като пример той посочи „Споразумението” подписано през 2004 г. от членовете на Националния съвет на църквите в Австралия, където е потвърдена общата отговорност на църквите в обществото и споменава редица цели, които трябва да бъдат постигнати и точки на споделени заключения, без при това да пропуска да подчертае също различията и несъгласията помежду им. Това означава, че не само е възможно да бъдат постигнати конкретни решения с оглед междуцърковното сътрудничество, а също съзнанието за нуждата ог диалог около богословските позиции на отделните църкви.
.
Папата изказа също пожелание течащата от края на юни 2000 юбилейна година от раждането на св. Апостол Павел да се превърне в площадка за толерантен дебат между християните в съвместното им търсене на истината като път за преодоляване на различията помежду им до постигането на истинското духовно единение пожелано им от Спасителя в навечерието на своята кръстна смърт.
Във връзка с ХХІІІ Световен ден на младежта (12-20 юли),папа Бенедикт гостува на на най-новия континент, Австралия, разговорно известна сред англоговорящите като, „down under”- както в приказките за Нарния. До края на 17-ти век южното полукълбо в представите на европейците все още оставаше забулено в митологията: обитавали там чудновати същества „hyperborei”, кои с кучешки глави, кои еднооки, еднокраки, с разместени членове и органи. Дебатирало се даже дали са били истински човешки същества, годни да вярват на евангелието и да бъдат кръстени. Иначе как да се приемел фактът, че евангелието е било проповядвано in toto orbe terrarum? А от друга страна, както уверявали мореплаватели прекосили екватора, над онези земи блястяло съзвездитето „Южен кръст”, гаранция за християнското бъдеще на „долната земя”. И наистина днес Австралия е един от трите континента с преобладаващо християнско население, заедно с Европа и Америка. Както е (малко) известно, християнството (поне що се касае за католическата църква) е било пренесено на континента не от мисионери и евангелизатори, а от каторжници, каквито Ангрия е депортирала там през 18-ти в. Известен брой сред тях били ирландци и шотландци с католическо вероизповедание, някои може би наказани заради непокорното си поведение като такива, тъй като на британските острови тогава (и до началото на 19-ти век) католичеството било считано за нелегално вероизповедание – като Свидетелите на Йехова или Мунистите днес в някои страни...
Асамблеята
Първите дни от посещението на папата бяха посветени на аклиматизирането му във оазис обслужван от организацията „Опус Деи” в пустинната част, която покрива до 2/3 от територията на Австралия. Официалното му посрещане се състоя в пристанището на Сидни само на 17 юли.
Лозунгът на поредната младежка среща беше изваден от Деянията на апостолите „Ще приемете сила кога слезе върху ви Дух Светий и ще ми бъдете свидетели” (Деяния 1, 8).
Въпреки по-скромните размери на проявите, в съответствие с по-ограниченото население на Петия континент, малко над 20 милиона души, т.е. толкова колкото това на северната ни съседка, сред които католиците варират между 5 и 6 милиона пръснати върху една площ от близо осем милиона квадратни километра, почти колкото Европа от Атлантика до Уралите. При това положение да събереш над половин милион души на главното събитие на световната среща, богослужението в неделя 20 юли, е немалка проява на духовна мощ. Поклонниците от другите страни бяха по-малобройни от тези в предишните световни младежки срещи, общо около 70 000 души, представляващи обаче 170 нации, само 35 по-малко от тези представени в ООН!
Изчислено бе, че не по-малко от един милиард души са наблюдавали около 350-те събития от програмата на срещата в Сидни с помоща на радиото, телевизията и другите електронни пособия.
Доколкото ни е известно българи нямало, освен такива заселили се от години на континента. Нали там през последните четиридесетина години от миналия век светителстваха двама изрядни абагарци: францисканите магисгър на социалните науки Георги Арлашки-Питата (1923-2002) и бодърстващия днес в град Раковски магистър на източно-църковното каноническо право Максимилиан Балабански-Балабана , живели в Австралия между 1960-1990, съответно 30 и 25 години? По последна информация във връзка с далечното събитие наши католически младежи си провели алтернативни срещи в шуменския квартал Царев брод и в съседна Македония. Със сигурност тепърва ще четем обстойни коментари в официоза на БКЦ, в. Истина-Веритас през следващите дни.
Посланията
Насърченията на Светия отец отправени към младежите в духа на предложения лозунг се повтаряха при всички негови срещи с младежите през дните на световната среща 17-20 юли. Аудиторията му включваше както католически младежи от Австралия и техните връстници гости от чежбина, така и младежите от други християнски вероизповедания. Особено силни бяха думите му на 17-ти следобеда, докато акостираше в пристанището на Сидни, когато предлагаше на младите си слушатели „една визия за живота, където съответните дарби да бъдат споделяни, където се изгражда единството, където свободата да открива своя смисъл в истината, където собствената идентичност да се разкрива във общение с другите”.
Покрай темите свързани с младежката среща, папата разви също въпроси от интерес за по-широк кръг слушатели. Той не пропусна да осъди случаите на педофилия, забелязани на австралийския континент, ползвайки даже по-строги думи от тези произнесени пред североамериканското общество през април, най-вече заради неадекватните мерки предприети от църковните власти срещу прегрешилите. Като че ли този акцент най-много заинтригува нашите медии –и обществени, и църковни.
Особено внимание обърна Светият отец към проблемите на околната среда, която в Австралия е особено чувствителна, и поради обстоятелството, че относителната й отдалеченост от другите части на света е позволило на Австралия да съхрани изчезнали другаде растителни и животински видове, както в случая с кенгурата, превърнали се в символ на континента.
Акцент
Поради определения интерес на нашите (по)читатели към проблемите на междуцърковните отношения, избрахме като акцент словото на Негово светейщество на икуменическото събитие от 18 юли, когато прие на аудиенция представителите на 50 църковни общности изявили желание да се срещнат с него. В медиите не бе споменато дали физически или морално е присъствал представител на БПЦ.
На тази среща Негово светейшество сложи пръст в най-лютата, по негово мнение, рана на междуцърковните отношения с послания за нейното оздравяване, ако наистина искаме християните да се насочат към реално единение, в послушание на изричнта воля на Спасителя. Той отъждестви кризата най-вече с неясните понятия и последвалите объркани дела на Христовите последователи около смисъла и връзката между доктрина и поведение, вероучение и благотворителност.
При наличието на застой и пречки по пътя на обединението –обясни папата- християните са изкушени да се откажат от конфронтацията по основните доктринни въпроси, без които не може да има напредък –нито в разясняването на противоречията, нито в сътрудничеството в съвместни дела.
За да преодолеем критичната ситуация, за да направим крачка напред – добави Негово светейшество – „е необходимо непрестанно да просим от Бога да обнови умовете ни чрез благодатта на Светия Дух, който ни говори чрез Свещените Писания и ни води към пълната истина. Необходимо е да се пазим от всяко изкушение да считаме доктрината за източник на разделението и следователно като пречка за онова, което изглежда най-неотложната и непосредствена задача за подобряване на света, в който живеем”. В същност, обясни Светият отец, историята на църквата ни учи, че „praxis” (практиката,делата) не само не са делими от „”didache’”(доктрината, вероучението), а напротив следват от нея. Колкото по-старателно се стараем да постигнем едно общо разбиране на Божиите тайни, толкова по красноречиво нашите богоугодни дела ще говорят за безкрайната доброта на Бога и за неговата любов към всички.
Това от своя страна ще стимулира в сърцата ни
още по-голямо желание да си помагаме взаимно, да обменяме Божиите дарове
„Междуцърковния диалог напредва не само по-силата на обмяната на идеи, а и чрез споделянето на даровете... Идеята цели постигането на истината; дарът отразява любовта. Едната и другата са необходими за диалога…
И все пак…
Въпреки кризата, Негово светейшество не пропусна да изтъкне също наличието на позитивни сигнали в междуцърковните отношениия. Що се отнася до самата Австралия той похвали религиозната толерантност на австралийското общество, което позволява на отделните вероизповедания да разгънат най-доброто в себе си, като същевременно ги насърчава да се конфронтират в надпреварата да се докажат като носители на по-доброто послание. Като пример той посочи „Споразумението” подписано през 2004 г. от членовете на Националния съвет на църквите в Австралия, където е потвърдена общата отговорност на църквите в обществото и споменава редица цели, които трябва да бъдат постигнати и точки на споделени заключения, без при това да пропуска да подчертае също различията и несъгласията помежду им. Това означава, че не само е възможно да бъдат постигнати конкретни решения с оглед междуцърковното сътрудничество, а също съзнанието за нуждата ог диалог около богословските позиции на отделните църкви.
.
Папата изказа също пожелание течащата от края на юни 2000 юбилейна година от раждането на св. Апостол Павел да се превърне в площадка за толерантен дебат между християните в съвместното им търсене на истината като път за преодоляване на различията помежду им до постигането на истинското духовно единение пожелано им от Спасителя в навечерието на своята кръстна смърт.
петък, 18 юли 2008 г.
IN MEMORIAM MIGUEL ARRANZ, S.I.(1930-2008)
SUMMARY: An obituary in memory of Jesuit professor Miguel Arranz, who used to maintain solid contacts with the countries of East Europe, including Bulgaria, during the coldest years of the Cold War.
Пътищата ни се пресякоха през учебната година 1951-1952, когато заедно посещавахме курса по руски език воден в Източния папски институт през следобедните часове от проф. Йозеф Олшър. Възможно е дотогава младият кандидат йезуит от Страната на баските да не беше срещал българин, но с годините се превърна в опора и ориентир за българите следващи, изследващи, разследващи или просто гостуващи във Вечния град. Пътува в България, гост на държавни и църковни институции през най-трудните години на противопоставянето и след промените. Впрочем Аррапц си беше изградил даже по-силни връзки в Съветския съюз, където пръв бе допуснат до катедра на висша православна школа. Считаше се за водещ в познаването на източниците на източно-християнското богослужение. Цяла колона му бе посветена в първия том на многотомната Енциклопедия на руската православна църква –раздаваше с гордост ксерокси на текста. В Рим бе респектиран, въпреки че и определено заядлив, кансултант към различни ватикански институции. Единствен свидетел на скоропостижната смърт на Ленинградски митрополит Никодим на аудиенция при папа Йоан Павел І през септември 1978 г. (също починал неочаквано на 29 същия месец), отказваше да коментира случая. Сигурно сега отговаря по темата пред св. Петър. R. I. P.
Пътищата ни се пресякоха през учебната година 1951-1952, когато заедно посещавахме курса по руски език воден в Източния папски институт през следобедните часове от проф. Йозеф Олшър. Възможно е дотогава младият кандидат йезуит от Страната на баските да не беше срещал българин, но с годините се превърна в опора и ориентир за българите следващи, изследващи, разследващи или просто гостуващи във Вечния град. Пътува в България, гост на държавни и църковни институции през най-трудните години на противопоставянето и след промените. Впрочем Аррапц си беше изградил даже по-силни връзки в Съветския съюз, където пръв бе допуснат до катедра на висша православна школа. Считаше се за водещ в познаването на източниците на източно-християнското богослужение. Цяла колона му бе посветена в първия том на многотомната Енциклопедия на руската православна църква –раздаваше с гордост ксерокси на текста. В Рим бе респектиран, въпреки че и определено заядлив, кансултант към различни ватикански институции. Единствен свидетел на скоропостижната смърт на Ленинградски митрополит Никодим на аудиенция при папа Йоан Павел І през септември 1978 г. (също починал неочаквано на 29 същия месец), отказваше да коментира случая. Сигурно сега отговаря по темата пред св. Петър. R. I. P.
Абонамент за:
Публикации (Atom)