неделя, 9 септември 2007 г.

Отец Проф. ЙОСИФ ГАГОВ (1915-1967)

SUMMARY: Commemorating a Bulgarian scholar, Prof. Yosif Gagov, on the 40th anniversary of his death in Rome on Sept.14th, 1967, at the age of 52. A Franciscan Friar, he was strongly engaged in the assistance of his fellow-countrymen, who had fled the country during the most cruel years of Stalinism.
Отлетяха вече 40 години от оня траурен 14 септември 1967 г., когато в частната клиника на д-р Асен Чолаков (брат на писателя Петър Славински) на 4 километър от Via Appia Nuova край Рим се прощаваше с живота един от лидерите на България извън България. Отец Гагов беше като баща на стотиците българи, които през онези години напускаха родината, за да избегнат тоталитарния режим, тогава все още закоравял в сталинския си формат. По звание той беше францисканец, посветил се на този идеал от юношество, преминавайки през орденските школи в Бююк дере край Цариград (1925-1929), Сполето (1929), Асизи (1930-1937), Рим (1937-1946), а после преподавайки патристика и християнска археология във висшата им школа, Папския богословски факултет „Серафикум” (1946-1967). Включи се в социалната дейност сред българските политически емигранти в Италия след едно пътуване в родината през втората половина на 1947 г., превърнало се в кошмар (съвпадаше с екзекуцията на Никола Петков). За малко да не остане сам в капана.Манастирът, където живееше в Рим, известен като Лозето (La Vigna), се превърна в генерална квартира за българите, изпаднали в нужда – беше повече от консулска служба и посолство. Някои сънародници намираха даже подслон и малко работа в голямото манастирско имение. Като доцент Гагов трябваше същевременно да поддържа академичните стандарти на специалностите си или да избира между тях и сънародниците. Издаде си изцяло първата докторска дисертация за беседите на презвитер Козма срещу богомилите, защитена в Папския източен институт (1942); рециклира втората, защитена в Папския археологически институт (1945), като серия от статии по различните латински наименования на светите мощи на древни християнски мъченици. С течение на времето научната продукция изоставаше на все по-заден план пред призивите за помощ от страна на сънародниците, изпаднали в нужда. От края на 1949 г. му се наложи също грижата за българското предаване по вълните на Радио Ватикан – първо едно седмично предаване, после три, до четири малко преди смъртта му. Пътува често до местата, където като първо биваха настанени сънародниците ни, известните „лагери” в околностите на Рим, край Неапол и Триест. После също в Гърция и Турция. Установи трайни връзки с някои от лидерите на първоначалната българска емиграция – бивши политически, дипломатически и военни величия. Стана близък и с двореца в Мадрид, където специално гостува през 1956 г. Със собствени сили и средства издаваше едно, първо циклостилно, а после и печатно списание, с отлично литературно качество, „Емигрантски вести”, и с няколко знаменити сътрудници (Христо Статев, Павел Павлов, Емил Тумпаров), днес библиографска рядкост, продължило около пет години.Разболя се след едно пътуване до Франкфурт/Майн през есента на 1965 г., където трябваше да говори за атеизма в България. Първоначално приписваше увеличаващите се стомашни болки на някакво отравяне, сервирано му от „вразите”. Когато обаче манастирското началство го задължи да се подложи на преглед в началото на януари 1966 г., се оказа че в недрата му се беше образувал рак на панкреаса. Оперираха го по спешност в клиника „Калвария” на 26 януари 1966 г. Оправи се временно, пак яхна легендарната си моторетка и тръгна по римските павета, като че ли нищо не е било. Трая така около година и половина.Погребението му беше като триумф. Негови некролози се появиха във всички емигрантски списания от времето – а те не бяха едно или две. Обрисуваха профила му както Свободна Европа, така и Гласът на Америка. Радио Ватикан пусна негов запис по случай смъртта на друг съратник – като че ли говореше за собствения си край. Колко било тъжно, че сега имало думи, които покойният нямало начин да чуе. През 1977 г., във връзка с десетата годишнина от кончината му, и ние издадохме малка книжка („Отчето. Отец Йосиф Гагов, 1915-1967”, Samizdat Abagar 1977, 76 стр., с илюстрации) със спомени за него, които тогава ни се сториха толкова отдалечени във времето, а ето че станаха вече 40 години. Вечна му памет.

Няма коментари: