SUMMARY: A profile of a media genius, Georges Naidenoff, a French Jesuit of Bulgarian extraction, who for almost half-a-century was the Editor-in-Chief of a formidable missionary magazine, Missi (1944-1991).
На времето не успяхме да отбележим с подходящ некролог кончината на един голям приятел на България, и наш личен в продължение на две десетилетия между 1966-1986, когато ни се отдаде възможност да общуваме и да разговаряме с една невероятна личност както по проблемите на общата ни родина, така и по тези за теорията и практиката на мисионерското присъствие на църквата в глобални рамки, където той беше световно водещ, а ние - младши любител.
В биографичните му профили до днес най-често се отбелязва, че е роден от баща руснак и майка французойка в Одеса през 1910 г.. Пред нас обаче неведнъж е заявявал , че баща му бил бэлгарин и, ако не се лъжим, варненец, по работа в Одеса. Разправял на любопитните и записвал в CV-то си, че произходът му е руски, защото така било по-лесно, отколкото да обяснява на чужденци тънкостите на източноевропейските родословия. А и да си руснак било по-престижно на Запад между двете световни войни: най-малкото било да те свържат с белогвардейците и елита на царска Русия, стоварил се през онези години най-вече във Франция.
През 1919 г. се преселва с майка си във Франция, в околностите на Париж. В началото на 20-те години, когато бил на 12 годишна възраст следва в нисша духовна семинария, а през 1931, когато е вече на 21 годишна , кандидатства в ордена на отците йезуити, в чиито редици остава до края на живота си – един от малкото българи допуснати до този подвиг през последните 100-150- години, а може би и от началото на ордена на Лойола през ХVІ век. По памет ще цитираме другите: Тобия Ненов (1869-1948), Йордан Карамитов (окобо 1890-1965) и мистериозния Йозеф Землер (1933-1994), известен също като Борислав Иванчев (познаваха се с Жорж Найденов).
.
Името му е свързано с едно църковно списание от високо интелектуално и медиино качество, посветено на мисионерското присъствие на църквата в специфичните мисионерски територии от Третия свят, но също и в съвременното общество на Запад и Изток, където християнството все още или отново се нуждае от трайно внедряване. Заглавието му беше Missi, акроним на подзаглавието Magazine d’Informtion et de Spiritualite’et Solidariete’ Intermdtionаle, ще рече Списание за информация, духовност и международна солидарност. Самият латински термин Missi означава „пратеници”, каквито са мисионерите проводени в цял свят за да проповядват Божието слово, каквито са и апостолите натоварени първоначално от Спасителя да „поучават всички наподи и да ги кръшават” (Матей 28, 19).
С времето списанието, появило се през 1944 г. и продължило до 1991, заема челно място сред църковните издания, с широкия поглед към духовното положение в различните страни, които той взема на прицел, точна инфопмация за проблемите и перспeктивине, mонякогd придобита с лично пътуване до далечни обекти, като Виетнам и България (проправил му пътя агент „Свилен”), със силни исторически и културоложки отправки, богат снимков материал и блестящо за времето графично оформление. Всеки брой представлява събитие и оформя мнение както в църквата, така и в обществото, като предлага акцент и съзвездие от подчинени теми с допълнителни данни в различни посоки –история, география, изкуство, куриози, даже вицове.
Изданието е със среден формат А4 за лесно прелистване, даже в публичния транспорт, от около стотина страници (при специални тематични броеве до около 200). Няколко броя бяха посветени на български теми: специален брой за България и състоянието на вярата през 1968, българските икони по случай изложбата им в Petit Palais в Париж и кирилометодиевски брой във връзка с 1100-годишнината от смъртта на св. Методий, където силно се застъпваха заслугите на България за просъществуването и разпространяването на делото им. Няма да премърчим, как редовното четене на това списание и десетината ни разговори с директора му сигурно са отразени също в концепцията на нашия вестник. Като че ли съдбата беше предoределила, Абагар да тръгне през същата 1991, Missi залязваше с последния си брой, след ползотворна просветителска акция от близо половин век.
Последните години от живота си Найденов прекарва в дом за духовници инвалиди в Лион, но достатъчно жизнен да дебатира със събратята си в същото положение по любимите му темил Починал там на 88-годишна възраст през 1998, същата през коята бе канонизиран блажени епископ Евгени Босилков. Сигурно от него ще е донаучил страниците за страданията на църквата недописани в престижното му списание на тема България.
събота, 20 септември 2008 г.
петък, 19 септември 2008 г.
ДНЕВНИК Септември 2008
SUMMARY: Our Diary for September 1-18, 2008, with reflexions on dates and events happening those same days years ago, like the start of the Second World War on September 1, 1939 and the apocalypses of September 11, 2001, as well as a two day trip on September 5-6, to the city of Russe, a city on the Danube, famous for its international character (birthplace of Elias Canetti, a Nobel Prize winner in 1981) and the seat of Catholic and a Bulgarian Orthodox diocese; a firy debate in the University of Sofia about private collections of art products.
Първи септември не остави помен в текущата летописна страница – или просто ни препраща на 1 септември 2009, кoгато ще отбележим, къде бяхме в деня, когато започна Втората световна война, 70 години след събитието: лежахме с температура 39 градуса в „малката” спалня към комплекса Свети Франциск в Асизи. Ръководството тогава се придържаше към единствената рецепта: изцеление чрез глад. Крайно ефикасна, особено за онези малчугани, които прибягваха към боледуване за да си отпочинат от скуката на класната стая. Което, честна дума, не беше нашият случай.
На 2-ри приехме поканата на Ади Филева да присъстваме на откриването на изложба в галерия Васка Емануилова, 30-на нейни скулптори съхранени до сега в град Годич. Останахме колкото беше нужно да разгледаме пластиките на голямата скулпторка, която не познавахме. Тъй като посетителите преминаваха без да се задържат, официално откриване в същност нямаше, което не е лош вариант. Заедно със скулптурите зърнахме също силуетите на познати от боледуващите от тази страст, които редовно срещаме при подобни събития, но няма да ги издаваме.
Все по линия на изкуството на 5-6 септември бяхме в Русе, връщахме се по маршрути, често пратикувави в началото на 90-те години, докато тук бодърстваше непрежалимия наш съмишленик хо абагарска линия, Никополски епископ Самуил Джундпин, един от изповедниците на католическата църква покрая процесите от 1952 г. посещавал ни многократно в римската ни база през същото време. Сетил ли си е някой да го възпомене по случай десетата годишнина от трагичната му смърт на 19 март 1998 г.? Отнесе със себе си тайни, които вече никой няма да разкрие. „А какво от това?” – ще каже някой от знаещите. Много поучително беше запознанството с Татяна Златева и Красимира Петкова, дъщеря и майка, прекарали десетилетия в Атина, решени да надскочат емигрантската си съдба с нова художествена инициатива в Русе. На добър път.
На Малка Богородица, 8 септември, в 18 часа бяхме на откриването на „Градини на паметта: 80 години запазева история на София” в СГХГ, ще рече почти от датата на нашето първо посещение тук (2-3 октомври 1938 г.). Затова фотосите на сгради, площади и гледки ни се сториха познати, сенки от миналото. Получихме подарък каталога на изложбата, за по-внимателно прелистване на саме. От там преминахме направо на заседание със съседите от кооперацията, за щастие добросъседски състав от три домакинствол Просто кеф, почти купон.
На 9-ти присъствахме на битката в ректората на Софийския университет между законодатели и колекционери по повод подготвяния закон за националните духовни ценности, който цели просто да лиши собствениците от собственост и да хариза придобитите от тях предмети, цел на живота им и пот на техни родови предци, на безхаберни държавни чиновници. Особено тежки бяха словата на завеждащия Културния отдел на Светия синод, архимандрит Дионисий, изсипали се като огнен дъжд върху вносителите на проектозакона, които се огънаха като първокласници мъмрени от учителката заради неизрязаните си нокти. Жал ни стана за представинелите на законодателното Не им помогна и тежката артилерия повикана набързо от НС. Очевидно БПЦ, съхранила през вековете най-голямо количество духовни богатства , не приема да бъде въведена в ролята на прост (временен) пазач на предмети, към които алчни некадърници безскрупулно ламтят. Понеже не представлявахме никого, освен абагарските ни периметри, дума не обелихме, а само ръкопляскахме в правилна посока.
На 11-ти, седмата годишнина от апокалипсиса на тази дата 2001, Ангелина Павлова от нашия екип отлетя за семинар на о. Борнхолм (Дания), където щеше за защитава бъдещето на Glass Art в световен мащаб. Вечерта ни се отдаде възможност да коментираме надълго случилото се в ректората с героя от срещата, архимандрит Дионисий.
Следващият ден между 16.00-20.00 часа на различни маси в Клуба на италианците проведохме многоетажни и многоппосочни миниколоквиуми Абагар, първо с италианския предприемач Франческо Сассателли от Тренто, с обход на общо познати места и лица, а после с бившата главна редакторка на в. Абагар Мария Иванова-Михаил (напоследък с псевдоним Мария Хигел) за моменти от нейното сътрудничество през 1997-2001. В някои отсечки на обмяната се намесиха също колегата на Сассателли, украинецът Олексий и предприемачът Микеле Ло Скалцо. Мария подготвя собствен сайт в интернет, който ще бъде направляван от сина й от базата му във Флоренция. От нас поиска справки за логото му, латинската сентенция Veritas Est Amor. Тя е авторка на книгата „Тъжните очи на Дора” (разбирай Габе, при която е служила като секретарка през последните й години).
Използвахме неделния ден на 14-ти, Кръстовден, за да разнесем юбилейния брой 200 на вестника до главните му разпределителни пунктове. Първо натоварихме нашия (по)читател от Оборище 7, който обгрижва също абагарци около катедралата Свети Йосиф (контрапункта на Булбанк), после заредихме Клуба на италианците, книжарницата на ВИТИЗ и безистена на площад Славейков. Тук останахме за кратко при книжарницата на Ваня Андонова, която ни се похвали с новия си сайт www.knigata.com . Посещавайте го редовно. Ще има изненади.
На 15-ти продължи разчистването на бюрото ни и околните му рафтове с временно прилежащтите ни спавочници и източници по изграждането на предишния брой и съответното пренасищтане с такива полезни за сглобяване на предстоящия. Разнообразиха ни процедурата неочаквани и затова още по-приятни гости: о.з. капитан Николай Предов с купчина книги патриотична литература за библиотещата на Абагар и писмено поздравление за Брой 200, което четете тук на друго място; скандинавистката Елизария Рускова за честване на рождения й ден на патерици и богата информация по ресорния й регион и околности; архим. Дионисий с пратка лекарства за общ наш близък и продължение и допълнение на темите от 9-ти и 11-ти.
Дъждовитите 16-ти и 17-ти ни склониха да предприемем нова фаза в разчистването на личния ни архив, поне в по-близкостоящите насипни дюни от писма, покани, писмени и печатни текстове. Всеоще не ни е ясна схемата за подреждането им. А защо пък да не почнем да си подреждаме и спомените, които витаят в главата ни, и кацват на земята по случай я кръгли, я остри дати. Ето например на 3 октомври пада 70 годишнината от втория етап на битието ни, стъпване в свещения град Асизи, където щеше да се (до)оформи съществено погледа ни към живота и вечността? Четете тук втората глава (чернова) от спомените ни, за които все по-често ни намекват старши и младши приятели.
На 18-ти прекъсна рутината ни, предложението за среща с писателката Веселина Тонева-Тонова, авторка на книгата „Град под дъгата: Карнобат”, представена на 44-ти международен колоквиум Абагар на 27 март миналата година. На удобен за двамата час се появихме почти едновременно във Виенската сладкарница при старото турско посолство. На дневен ред беше монографията, която изготвя за художника Васил Захариев, когото няколкократно срещала през студентските си години във Велико Търново, като удължение на посмъртната книга на Владимир Свиинтира, „От Маркс до Христа” за пътя на вярващите интелектуалци в ситуацията на войнстващия атеизъм у нас.
Първи септември не остави помен в текущата летописна страница – или просто ни препраща на 1 септември 2009, кoгато ще отбележим, къде бяхме в деня, когато започна Втората световна война, 70 години след събитието: лежахме с температура 39 градуса в „малката” спалня към комплекса Свети Франциск в Асизи. Ръководството тогава се придържаше към единствената рецепта: изцеление чрез глад. Крайно ефикасна, особено за онези малчугани, които прибягваха към боледуване за да си отпочинат от скуката на класната стая. Което, честна дума, не беше нашият случай.
На 2-ри приехме поканата на Ади Филева да присъстваме на откриването на изложба в галерия Васка Емануилова, 30-на нейни скулптори съхранени до сега в град Годич. Останахме колкото беше нужно да разгледаме пластиките на голямата скулпторка, която не познавахме. Тъй като посетителите преминаваха без да се задържат, официално откриване в същност нямаше, което не е лош вариант. Заедно със скулптурите зърнахме също силуетите на познати от боледуващите от тази страст, които редовно срещаме при подобни събития, но няма да ги издаваме.
Все по линия на изкуството на 5-6 септември бяхме в Русе, връщахме се по маршрути, често пратикувави в началото на 90-те години, докато тук бодърстваше непрежалимия наш съмишленик хо абагарска линия, Никополски епископ Самуил Джундпин, един от изповедниците на католическата църква покрая процесите от 1952 г. посещавал ни многократно в римската ни база през същото време. Сетил ли си е някой да го възпомене по случай десетата годишнина от трагичната му смърт на 19 март 1998 г.? Отнесе със себе си тайни, които вече никой няма да разкрие. „А какво от това?” – ще каже някой от знаещите. Много поучително беше запознанството с Татяна Златева и Красимира Петкова, дъщеря и майка, прекарали десетилетия в Атина, решени да надскочат емигрантската си съдба с нова художествена инициатива в Русе. На добър път.
На Малка Богородица, 8 септември, в 18 часа бяхме на откриването на „Градини на паметта: 80 години запазева история на София” в СГХГ, ще рече почти от датата на нашето първо посещение тук (2-3 октомври 1938 г.). Затова фотосите на сгради, площади и гледки ни се сториха познати, сенки от миналото. Получихме подарък каталога на изложбата, за по-внимателно прелистване на саме. От там преминахме направо на заседание със съседите от кооперацията, за щастие добросъседски състав от три домакинствол Просто кеф, почти купон.
На 9-ти присъствахме на битката в ректората на Софийския университет между законодатели и колекционери по повод подготвяния закон за националните духовни ценности, който цели просто да лиши собствениците от собственост и да хариза придобитите от тях предмети, цел на живота им и пот на техни родови предци, на безхаберни държавни чиновници. Особено тежки бяха словата на завеждащия Културния отдел на Светия синод, архимандрит Дионисий, изсипали се като огнен дъжд върху вносителите на проектозакона, които се огънаха като първокласници мъмрени от учителката заради неизрязаните си нокти. Жал ни стана за представинелите на законодателното Не им помогна и тежката артилерия повикана набързо от НС. Очевидно БПЦ, съхранила през вековете най-голямо количество духовни богатства , не приема да бъде въведена в ролята на прост (временен) пазач на предмети, към които алчни некадърници безскрупулно ламтят. Понеже не представлявахме никого, освен абагарските ни периметри, дума не обелихме, а само ръкопляскахме в правилна посока.
На 11-ти, седмата годишнина от апокалипсиса на тази дата 2001, Ангелина Павлова от нашия екип отлетя за семинар на о. Борнхолм (Дания), където щеше за защитава бъдещето на Glass Art в световен мащаб. Вечерта ни се отдаде възможност да коментираме надълго случилото се в ректората с героя от срещата, архимандрит Дионисий.
Следващият ден между 16.00-20.00 часа на различни маси в Клуба на италианците проведохме многоетажни и многоппосочни миниколоквиуми Абагар, първо с италианския предприемач Франческо Сассателли от Тренто, с обход на общо познати места и лица, а после с бившата главна редакторка на в. Абагар Мария Иванова-Михаил (напоследък с псевдоним Мария Хигел) за моменти от нейното сътрудничество през 1997-2001. В някои отсечки на обмяната се намесиха също колегата на Сассателли, украинецът Олексий и предприемачът Микеле Ло Скалцо. Мария подготвя собствен сайт в интернет, който ще бъде направляван от сина й от базата му във Флоренция. От нас поиска справки за логото му, латинската сентенция Veritas Est Amor. Тя е авторка на книгата „Тъжните очи на Дора” (разбирай Габе, при която е служила като секретарка през последните й години).
Използвахме неделния ден на 14-ти, Кръстовден, за да разнесем юбилейния брой 200 на вестника до главните му разпределителни пунктове. Първо натоварихме нашия (по)читател от Оборище 7, който обгрижва също абагарци около катедралата Свети Йосиф (контрапункта на Булбанк), после заредихме Клуба на италианците, книжарницата на ВИТИЗ и безистена на площад Славейков. Тук останахме за кратко при книжарницата на Ваня Андонова, която ни се похвали с новия си сайт www.knigata.com . Посещавайте го редовно. Ще има изненади.
На 15-ти продължи разчистването на бюрото ни и околните му рафтове с временно прилежащтите ни спавочници и източници по изграждането на предишния брой и съответното пренасищтане с такива полезни за сглобяване на предстоящия. Разнообразиха ни процедурата неочаквани и затова още по-приятни гости: о.з. капитан Николай Предов с купчина книги патриотична литература за библиотещата на Абагар и писмено поздравление за Брой 200, което четете тук на друго място; скандинавистката Елизария Рускова за честване на рождения й ден на патерици и богата информация по ресорния й регион и околности; архим. Дионисий с пратка лекарства за общ наш близък и продължение и допълнение на темите от 9-ти и 11-ти.
Дъждовитите 16-ти и 17-ти ни склониха да предприемем нова фаза в разчистването на личния ни архив, поне в по-близкостоящите насипни дюни от писма, покани, писмени и печатни текстове. Всеоще не ни е ясна схемата за подреждането им. А защо пък да не почнем да си подреждаме и спомените, които витаят в главата ни, и кацват на земята по случай я кръгли, я остри дати. Ето например на 3 октомври пада 70 годишнината от втория етап на битието ни, стъпване в свещения град Асизи, където щеше да се (до)оформи съществено погледа ни към живота и вечността? Четете тук втората глава (чернова) от спомените ни, за които все по-често ни намекват старши и младши приятели.
На 18-ти прекъсна рутината ни, предложението за среща с писателката Веселина Тонева-Тонова, авторка на книгата „Град под дъгата: Карнобат”, представена на 44-ти международен колоквиум Абагар на 27 март миналата година. На удобен за двамата час се появихме почти едновременно във Виенската сладкарница при старото турско посолство. На дневен ред беше монографията, която изготвя за художника Васил Захариев, когото няколкократно срещала през студентските си години във Велико Търново, като удължение на посмъртната книга на Владимир Свиинтира, „От Маркс до Христа” за пътя на вярващите интелектуалци в ситуацията на войнстващия атеизъм у нас.
понеделник, 1 септември 2008 г.
Тамплиерите, оневинени още през ХІV век.
SUMMARY: Entering into the debate about the fate of the Middle Ages Knights of the Temple,which lately have intrigued Bulgarian society and media, we offer some firm points reached by Vatican sources and Western historical research.
Времето нерядко се заема с проправянето на вековни лъжи. Една от тях е двойната лъжа, че орденът на тамплиерите, специално заслужил за християнската кауза при сблъсъка на цивилизациите през ХІІ-ХІІІ век, първо, се бил опорочил с ереси и нравствени извращения, и второ, че именно въз основа на това е бил осъден и разтурен от папата в началото на ХІV век.
Ватиканският официоз L`Osservatore Romano с дата 21 август излезе със статия на проф. Барбара Фрале, изследователка към Ватиканската апостолическа библиотека и автор на редица публикации на тема тамплиерите, където обобщава най-новите заключения постигнати от историческата наука по въпроса. Първоначалното ядро на ордена се състояло от група ветерани, предимно от Франция, настанили се в Йерусалим в близост до Божи гроб, предлагащи закрила на християнските поклонници по маршрутите водещи до Светите места. По препоръка на по-късния светец Бернард Клервалски ( Bernard de Clairvaux, 1090-1153), погрижил се междувременно да им напише устава, те са одобрени като монашески орден с военно-защитни цели от папа Хонорий ІІ (1124-1130) на събора в Троа (Troyes) през 1129 г. След което, само в течение на 50 години, те се превръщат в най-мощна организация на самото място в подкрепа на последвалите кръстоносни походи –с войни, техника, стратегия, укрепления, комуникация, финанси. Създаването на Латинската империя в Константинопол през 1204 г., обезмисля очасти съществуването на тамплиерите като фактор във вековната битка, особено след като маршрутите на кръстоносците не са вече по суша, а все по-често по море, обслужвани най-вече от Венеция, оставяйки им все повече ролята на „банкери” на експедициите. Нуждата от по-ефикасно стягане на редиците довежда до предложението на Втория лионски събор от 1274 г. тамплиерите и хоспиталиерите (по-късните Малтийци) да се обединят в една единствена монашеско-военна структура. Първите недоволстват и отлагат изпълнението на съборното решение, лавират между папата и краля на Франция в конфликтите им –даже при връхната им конфронтация през 1303 г., когато папа Бонифаций е физически нападнат в собствената му резиденция от висшия юрисконсулт на краля (министър на правосъдието) Гиойм дьо Ногааре (Guillaume de Nogaret) –същият, който четири години по-късно през 1307 г. ще им сервира обвинителния акт за ерес, содомия, магия и какво ли не още.
При създалата се обстановка, папа Климент V (1304-1314) не само че не използва случая за да си отмъсти заради получените обиди, а изисква казусът да не да бъде оставен на местното френско правораздаване, а по силата на канон 3 от Сардикийския, сиреч Софийски, събор от 343 г., да бъде разгледан в Рим. Документите от римския процес от 1307 г., разсекретени през 2006 , показват, как всички обвинения повдигнати срещу тамплиерите са отхвърени. Папата настоял това заключение да бъде заверено в протокола на събора във Виен (Vienne) през 1312 г.
Под заплаха от страна на френския крал Филип Хубави (1285-1314) да обяви разкол в църквата, същата година папата приема да разтури ордена на тамплиерите, лишавайки ги от статута им на църковна организация. Слабост или прозорливост? Не са редки случаите Рим да жертва някоя от своите институции за да се получи мир в църквата. Най-фрапантен е случаят с ордена на йезуитите разтурен от именника на папа Климент V, францисканеца Климент ХІV през 1773 г. под натиск на Бурбонската династия, тогава врастваща над голяма част от западно-европейските и отвъдокеанските католически страни. Спасили се в лютеранска Прусия и източно-православна Русия, неразрешили папският декрет да влезе в сила на териториите им. Спорно е тампрлиери да са просъшествували по този нестандартен начин в някои страни, още по-малко в България...
Времето нерядко се заема с проправянето на вековни лъжи. Една от тях е двойната лъжа, че орденът на тамплиерите, специално заслужил за християнската кауза при сблъсъка на цивилизациите през ХІІ-ХІІІ век, първо, се бил опорочил с ереси и нравствени извращения, и второ, че именно въз основа на това е бил осъден и разтурен от папата в началото на ХІV век.
Ватиканският официоз L`Osservatore Romano с дата 21 август излезе със статия на проф. Барбара Фрале, изследователка към Ватиканската апостолическа библиотека и автор на редица публикации на тема тамплиерите, където обобщава най-новите заключения постигнати от историческата наука по въпроса. Първоначалното ядро на ордена се състояло от група ветерани, предимно от Франция, настанили се в Йерусалим в близост до Божи гроб, предлагащи закрила на християнските поклонници по маршрутите водещи до Светите места. По препоръка на по-късния светец Бернард Клервалски ( Bernard de Clairvaux, 1090-1153), погрижил се междувременно да им напише устава, те са одобрени като монашески орден с военно-защитни цели от папа Хонорий ІІ (1124-1130) на събора в Троа (Troyes) през 1129 г. След което, само в течение на 50 години, те се превръщат в най-мощна организация на самото място в подкрепа на последвалите кръстоносни походи –с войни, техника, стратегия, укрепления, комуникация, финанси. Създаването на Латинската империя в Константинопол през 1204 г., обезмисля очасти съществуването на тамплиерите като фактор във вековната битка, особено след като маршрутите на кръстоносците не са вече по суша, а все по-често по море, обслужвани най-вече от Венеция, оставяйки им все повече ролята на „банкери” на експедициите. Нуждата от по-ефикасно стягане на редиците довежда до предложението на Втория лионски събор от 1274 г. тамплиерите и хоспиталиерите (по-късните Малтийци) да се обединят в една единствена монашеско-военна структура. Първите недоволстват и отлагат изпълнението на съборното решение, лавират между папата и краля на Франция в конфликтите им –даже при връхната им конфронтация през 1303 г., когато папа Бонифаций е физически нападнат в собствената му резиденция от висшия юрисконсулт на краля (министър на правосъдието) Гиойм дьо Ногааре (Guillaume de Nogaret) –същият, който четири години по-късно през 1307 г. ще им сервира обвинителния акт за ерес, содомия, магия и какво ли не още.
При създалата се обстановка, папа Климент V (1304-1314) не само че не използва случая за да си отмъсти заради получените обиди, а изисква казусът да не да бъде оставен на местното френско правораздаване, а по силата на канон 3 от Сардикийския, сиреч Софийски, събор от 343 г., да бъде разгледан в Рим. Документите от римския процес от 1307 г., разсекретени през 2006 , показват, как всички обвинения повдигнати срещу тамплиерите са отхвърени. Папата настоял това заключение да бъде заверено в протокола на събора във Виен (Vienne) през 1312 г.
Под заплаха от страна на френския крал Филип Хубави (1285-1314) да обяви разкол в църквата, същата година папата приема да разтури ордена на тамплиерите, лишавайки ги от статута им на църковна организация. Слабост или прозорливост? Не са редки случаите Рим да жертва някоя от своите институции за да се получи мир в църквата. Най-фрапантен е случаят с ордена на йезуитите разтурен от именника на папа Климент V, францисканеца Климент ХІV през 1773 г. под натиск на Бурбонската династия, тогава врастваща над голяма част от западно-европейските и отвъдокеанските католически страни. Спасили се в лютеранска Прусия и източно-православна Русия, неразрешили папският декрет да влезе в сила на териториите им. Спорно е тампрлиери да са просъшествували по този нестандартен начин в някои страни, още по-малко в България...
Абонамент за:
Публикации (Atom)